Джоан Ейкън
Ема Уотсън (6)

6

Най-накрая денят на бала в Доркинг дойде, и Ема, чиято китка бе почти оздравяла, откара сестра си в града. Според отдавнашен обичай Елизабет щеше да вечеря и да прекара нощта у гостоприемното семейство Едуардс. Тя се надяваше през това време да разбере нещо повече за наследството на чичото от Плимут и доколко бяха разбити надеждите на бедния Сам.

— Макар че ще се чувствам определено неловко — каза тя. — Това наследство сякаш издълба пропаст между мене и Мери Едуардс. По-рано бяхме приятелки, а сега няма да съумея да се държа непринудено с нея. А мисис Едуардс винаги има толкова сдържан вид и се държи с толкова хладна любезност. Ех, Ема, ако ти също можеше да дойдеш! Ти се чувстваш много по-свободно от мене във висшето общество — резултат от всичките години, които прекара с леля Търнър.

— Ох, скъпата ни леля — въздъхна Ема. — Как копнея за вест от нея. — До този момент не бе пристигнало нищо. — Но ти, Елизабет, не бива да говориш така. С новата си наметка ще изглеждаш отлично, косата ти е за чудо и приказ, с което и двете можем да се гордеем — не обръщай внимание на сдържаността или на хладната любезност на мисис или мис Едуардс. Искам да се чувстваш непринудено, да прекараш една весела вечер, да участваш във всеки танц и, ако е възможно, да отклониш поканата на лорд Озбърн, понеже вече си обещала да танцуваш с друг.

— Няма голяма вероятност да се случи подобно нещо, мила Ема — със смях каза Елизабет, докато спираха пред хубавата къща на мистър Едуардс с бели колони и вериги отпред, които пазеха фасадата откъм улицата. — Но се надявам, че твоето прекарване на вечерта ще се окаже не по-малко приятно, макар и по различен начин. Чудесно от страна на мисис Блейк да дойде да постои с тебе.

— Да, ще си поговорим на спокойствие и ще разнищим характера на лейди Озбърн — отвърна Ема, докато прислужник с ливрея и напудрена перука отваряше парадната врата. Тя махна ласкаво на сестра си за довиждане и докато обръщаше кобилата по широката улица, забеляза не много далече лорд Озбърн и Том Мъсгрейв, които яздеха, погълнати от разговор. До такава степен бяха увлечени в нещо, че не забелязаха Ема в скромния й файтон, която мина покрай тях в бърз тръс, защото старата кобила усещаше, че си отива вкъщи. Но като хвърли поглед назад, Ема се стресна, забелязвайки двамата господа да слизат от конете си пред вратата на голямата къща на семейство Едуардс.

„Е — помисли си Ема, — сестра ми Елизабет май ще има по-голяма компания, отколкото се бе надявала! А и ако господата правят посещението, за да поканят мис Едуардс да изтанцува няколко танца с всеки от тях, няма да е учтиво да не отправят покани и към Елизабет. Така че тя ще започне чудесно бала. Изглежда, че семейство Едуардс имат право да смятат, че лорд Озбърн ухажва Мери Едуардс. Аз лично мисля, че тя ще е много-много по-щастлива с милия ми брат Сам и не вярвам да е напълно безразлична към него, бедното момиче, ако съдя по начина, по който се изчерви, когато каза, че той и аз си приличаме. Но перспективата да живее в замък и да се нарича лейди Озбърн… Предполагам, родителите й смятат, че такава партия не се изпуска“.

Пристигайки у дома, Ема вкара файтона в двора и отведе кобилата в конюшнята. Когато влезе в пасторската къща през задната врата, старата бавачка й каза, че мисис Блейк вече е пристигнала, преди не повече от пет минути.

— Поканих я в гостната, мис Ема, защото знаех, че тъкмо такова ще е вашето желание. Огънят гори чудесно, а с нея е и господинът, та си има компания.

— Господинът? — сърцето на Ема подскочи в гърдите й. — Искаш да кажеш, мистър Хауард?

— Не, мис, господинът, който е на гости у мистър Хауард (самият мистър Хауард е придружил на бала лейди Озбърн). Имам предвид нещастния господин с една ръка.

— О, Боже…

— Казах на господаря, че са тук, мис Ема, и той рече да ви помоля да бъдете така мила, та да му помогнете да слезе долу. Защото искал да пийне чашка чай с господина, капитан Фриймантъл. Изглежда е познавал баща му преди много години, когато заедно са учили в Кеймбридж.

Ема забързано влезе в къщата, отвори вратата на гостната и произнесе:

— Бихте ли ме извинили за минута, докато помогна на татко да слезе долу? Зная, че много ще се зарадва да види капитан Фриймантъл.

На горния етаж Ема намери баща си да се опитва да си сложи дебелия, подобен на расо, вълнен халат, в който имаше обичай да се появява пред дошлите след часа за вечеря гости. Бе заплел шнуровете на възел, а чехлите бе обул обратно. Той покорно се остави тя да оправи тоалета му.

— Благодаря ти, мила. Само си представи, синът на моя стар приятел Гарет Фриймантъл — Гети Фриймантъл, както го наричахме в Кеймбридж, а това бе много години преди да стане епископ, какъвто е сега… Ще бъде истинско удоволствие да видя сина му… Смятам, че видът ми е приличен, мила моя.

Тя внимателно го съпроводи по стълбите и го въведе в гостната, където бавачката сновеше с табли, на които дрънчаха чайни прибори.

— Струва ми се, скъпи ми Фриймантъл, че бихте предпочели малко по-силно питие от чай? — предложи мистър Уотсън, след като представянето приключи и всички уютно се настаниха около огъня.

— Напротив, уважаеми господине! Чаят е точно онова, което искам. Разбирате ли, в морето ни се налага да прекарваме дълго време без чай — там май граховата супа е най-близко до него. Така че да изпия чаша истински чай за мене е просто удоволствие.

— А сега ми разкажете за вашето семейство. Вие ли сте най-малкият син?

— Да, сър. Брат ми Джордж последва баща ми в църковното поприще и несъмнено като него ще стане епископ, когато му дойде времето.

— Гети Фриймантъл, естествено. Та още в Кеймбридж, преди трийсет години наричахме баща ви Гети Фриймантъл.

Синът на епископа, който чуваше тази история за втори път, отправи заразителната си мила и закачлива усмивка към Ема.

— Точно така, сър! Следващият ми брат, Франк, постъпи в армията — в гвардията под командването на сър Хари Бърард. Гетите не бяха за него. А за мен, като най-млад, остана флотът.

— И несъмнено един ден ще бъдете адмирал.

— Не, сър, нямам такива амбиции. Ако страната не изживяваше критични времена, щях да стана историк, каквито бяха моите намерения. Истинското ми страст е историята.

— О, да! Дъщеря ми Ема ми разказа за вашата теория, че имотът Клисъкс някога е бил владение на Кеулин или Кадуала. Вижте, скъпи ми господине, колебая се редно ли е да противореча на гост, когото познавам тъй отскоро, но много по-вероятно е Кунегилс, който, както непременно знаете, е контролирал Уесекс…

Очите на капитан Фриймантъл заискриха. На лицето му грейна обезоръжаваща усмивка и той заговори:

— Аха! Може би, сър, но аз също, с цялото дължимо почитание към вас…

В следващата секунда те вече пламенно спореха.

Докато наливаше чая, Ема меко сподели с мисис Блейк:

— Всичко това се отразява много благотворно на баща ми! Той обожава подобни разговори. Мисля, че не се е радвал на спор като този от времето, когато братът на майка ми, вуйчо Франсис, идваше да обсъжда с него подобни исторически въпроси — погледнете как ръкомаха…

— Надявам се да не се окаже прекалено изморително за него. Позволих си голяма волност, като доведох капитан Фриймантъл на посещение, но той не искаше да съпроводи брат ми на бала. Дните, когато танцувал, били останали в миналото, а и изгаряше от желание да се запознае с баща ви. Виждам, че той не по-малко от него се радва на спора. Това отвлича мислите му от ръката… — Мисис Блейк изпи глътка чай и след миг добави: — Изключителен късмет имаме, скъпа Ема, че вашата сестра мисис Хардинг е решила да се установи в онзи романтичен дом. Колко приятни посещения ще правим там — какви исторически дискусии, излети и проучвания. Все още не съм се запознала със сестра ви Пенелъпи, но ако тя прилича на вас и мис Уотсън, с огромно нетърпение очаквам тази среща.

Ема се опита да си представи как Пенелъпи и доктор Хардинг изпитват удоволствие от подобен спор, но не успя.

— Не мисля, че сестра ми Пенелъпи се интересува особено от история — нерешително произнесе тя. — Но може би, след като дойде да живее в сграда с подобна антична стойност, ще придобие вкус към тази наука. — Дълбоко в себе си Ема смяташе това за малко вероятно.

— Вашата сестра обича ли природата? Дали ще се наслаждава на горите, на реката и хълма?

— Не съм сигурна — колебливо призна Ема.

Всъщност колкото повече мислеше, толкова повече се дивеше защо, за Бога, Пенелъпи и докторът бяха избрали такова неподходящо жилище.

— Братовчеде — каза в този момент мисис Блейк, — мисля, че е крайно време да си вървим. Не трябва да забравяме, че Мистър Уотсън не е добре със здравето. Не бива да го изтощаваме. А и ти възнамеряваш утре да хванеш ранната пощенска карета за Портсмут.

— Никак не ми се иска да прекъсна този приятен разговор — въздъхна мистър Уотсън. Той се вторачи с неподправена жалост в ръката на капитан Фриймантъл. — Много ми е мъчно за ръката ви, моето момче, много. Но докато сте плавали по море, сте поддържали ума си остър като бръснач. Ако и занапред го правите и продължавате да трупате нови знания, ще постигнете големи успехи. Загубата на ръка не означава, че е настъпил краят на света.

— Благодаря ви, сър. Напълно сте прав. Аз пък съм изключително щастлив, че имах възможността да се запозная с вас… и с част от вашето семейство.

— Редно е нашите гости да получат чашка алкохол на тръгване, за да им е по-лек пътят — предложи мистър Уотсън на дъщеря си. — Когато баща ви и аз бяхме младежи, капитан Фриймантъл, имахме навик вечер в стаите си в колежа да пием чаша горещ шоколад с ром — какво превъзходно, повдигащо духа питие бе това, едновременно ободряващо и укрепително. Мисля, скъпа Ема, че с удоволствие бих пийнал глътчица от него и съм сигурен, че капитан Фриймантъл ще ми прави компания.

Очите на капитан Фриймантъл потърсиха въпросително погледа на Ема.

— Сигурен ли сте, скъпи господине? — колебливо запита мисис Блейк.

— Да, да! Толкова пъти съм му се наслаждавал. Моля те, Ема, поискай добрата ни бавачка да го приготви.

Бавачката отдавна си бе легнала, затова Ема сама приготви горещия шоколад в кухнята и го поднесе на табла в гостната, заедно с бутилка ром.

— Отлично, отлично — изрече мистър Уотсън, като си наливаше солидно количество алкохол в чашата шоколад. — Не помня кога за последен път разговор ми е доставял такова удоволствие. Вие ме върнахте в старите времена, капитан Фриймантъл. Моля ви, предайте моите поздрави на добрия си баща, когато му пишете следващия път. Имахме навика да го наричаме Гети Фриймантъл — тихичко се засмя той, изпълнен със спомени.

— Аз също, скъпи господине, след като утре се върна на кораба си, много, много често ще си спомням за този прекрасен час. — Усмихнатите очи на капитан Фриймантъл срещнаха погледа на Ема. Той добави: — Мис Уотсън, вие правите най-хубавия шоколад, който някога съм вкусил.

— Благодаря — тихо каза тя. — Аз също се радвах, докато слушах вас и татко. Бих искала да науча повече за тези сакски крале.

— Наистина ли? Тогава при първа възможност ще ви изпратя книга. Ще имате ли желание да я прочетете?

— С най-голямо удоволствие.

— Тогава ще го направя.

След като гостите си заминаха, Ема помогна на баща си да се качи и да си легне. Той с въздишка промълви:

— Как ми се иска да прекарваме по-често подобни вечери! Хауард и Първис са чудесни хора, но винаги се държат така, сякаш се страхуват да не ме развълнуват прекомерно; толкова почтителни са в поведението си. Но този млад човек…

— Сигурна съм, че те го правят с най-добри намерения, татко.

— Предчувствам, че ще спя прекрасно. Благодаря ти, Ема, мила. Само остави свещта край леглото ми да гори. След малко ще я угася, но най-напред ще си прочета молитвите и ще подредя мислите си.

Ема излезе на пръсти. Остави отворена вратата на собствената си спалня, за да може да вижда отблясъка на светлината на свещта върху стената на стълбищната площадка. Веднъж-дваж тя излиза на пръсти и се вглеждаше зад ъгъла, но баща й все още четеше молитвеника си. Най-после тя заспа, но светлината продължаваше да свети. Когато, часове по-късно, в началото на сипващата се зора, тихичко влезе в стаята на баща си, свещта бе догоряла до край. Баща й лежеше мъртъв, завивките бяха разхвърляни, сякаш се бе надигал и мятал от едната страна до другата в борбата си със смъртта. Нямало е лесна битка, нито доброволно предаване. Ема, уплашена и потресена от доказателствата за това самотно сражение, почувства неотменим дълг да изпъне тялото на баща си, да затвори очите и устата му, да избърше лицето му, да подреди всичко, както трябва и да го покрие със старателно изпънати завивки, преди да повика старата бавачка.

Зимното слънце започваше да изгрява. Точно сега, помисли си Ема, капитан Фриймантъл се качва на пощенската карета за Портсмут. Може би ще изминат много месеци, преди да научи за станалото. Възможно е и изобщо да не научи.

Сграбчи я ледена, парализираща горест. „Още една част от живота ми си отиде, изчезна завинаги“ — помисли тя.

Денят щеше да бъде много дълъг.

* * *

Всъщност денят, последвал смъртта на мистър Уотсън, се стори на дъщерите му дълъг колкото няколко седмици. Трябваше да се изпратят хора, които да уведомят Робърт и Джейн в Кройдън, Сам в Гилфорд. Необходимо бе да се отправи писмо до Пенелъпи и доктор Хардинг в Уеймут. Налагаше се да се изпратят съобщения: до младия мистър Маршал, помощника на енорийския свещеник, както и до мистър Тирит, бъдещия свещеник на Стантънската енория, който засега живееше в Хайндхед с многото си малки деца и, както бе известно, с нетърпение очакваше да се премести веднага, щом стане възможно. Заминаха и други съобщения: до мистър Синдел, аптекаря, до семейство Едуардс, до мисис Блейк и други съседи.

— Мислиш ли, че е редно да изпратим по някого вест до лейди Озбърн в замъка? — измъчена и изцапана с мастило попита Елизабет, която седеше зад бюрото на баща си.

Това бе първият пряк въпрос, който през последните часове тя зададе на Ема. При пристигането си вкъщи Елизабет бе толкова потресена и обхваната от скръб, след като чу нещастната новина, че почти не продума на сестра си през остатъка на деня. Сред многото болки на Ема се бе присъединил и страхът, че сестра й, по някакъв начин, смята нея отговорна за фаталния изход. Това опасение бе потвърдено по време на посещението на мистър Синедл:

— Сърцето му е отказало да работи, мис Уотсън, това е всичко — утешително произнесе аптекарят. — Знаете, че това можеше да се случи по всяко време през последните девет месеца. Всъщност удивлявам се, че той остана толкова дълго сред нас… Да, вярно е, че една вечер, прекарана в оживен разговор, може да е спомогнала да се ускорят нещата… определено, пък и силна стимулираща напитка от горещ шоколад с ром преди лягане… неразумно, да, несъмнено малко неразумно… но кой, в крайна сметка, може да даде компетентно мнение по тези въпроси? Би било безсмислено, абсолютно безсмислено да се търси вина или отговорност в такъв момент, моя най-скъпа мис Уотсън.

Въпреки това Ема почувства, че отговорността вече бе приписана и то на нея. Усети го по необичайното мълчание и сдържаност в поведението в Елизабет, а сетне и от държането на Робърт, Джейн и Маргарет, които първи от семейството пристигнаха в пасторския дом.

— Дала си му горещ шоколад? С ром? Какво си си мислила? Как е могла да ти хрумне такава чудата и неразумна идея? И то след дълго, изморително и излишно разискване с оня капитан, как му беше името…

— Как си могла да бъдеш толкова потресаващо, толкова безбожно несъобразителна? Толкова да не се замислиш за доброто на баща ни? Да не говорим за доброто на останалите.

— Но той сам предложи да поднеса питието! Помоли за него, поиска го! Наслаждаваше се от сърце на един оживен, вълнуващ и съдържателен разговор с капитан Фриймантъл за саксите…

— Саксите, как не! — тросна се Робърт.

Ема чувстваше, че е изпаднала в незаслужена немилост. Последната си вечер на тоя свят мистър Уотсън бе прекарал в пълно щастие, посетителите и напитката му бяха доставили истинско удоволствие. „Трябва да се опитам да осмисля този факт и да не го забравям — помисли си Ема. — Излишно и неприлично е да се спори. Просто съм длъжна да понеса тази беда по най-достойния начин, който ми позволяват силите. Така ми се иска да дойде мисис Блейк. Тя, сигурна съм, ще прояви съчувствие към мене и ще потвърди факта, че татко бе в отлично настроение снощи и на няколко пъти каза колко се радва на компанията на капитан Фриймантъл“.

Но мисис Блейк, вероятно смятайки, че семейство Уотсън не желаят присъствието на чужди хора в подобен тъжен момент, тактично не се появи.

Робърт, в качеството си на адвокат на семейството, преди няколко години бе участвал в съставянето на бащиното си завещание, което поради тази причина не съдържаше нито добри, нито лоши изненади. Основната част от неголемия имот на мистър Уотсън се разделяше между двамата му сина, а всяка от дъщерите получаваше по сто лири. Пасторският дом, разбира се, не можеше да се завещава и веднага следваше да премине в други ръце. На Ема й бе мъчно за загубата на овощните дръвчета, за езерото с патиците, за градината и за горичката. Тя таеше горестен страх, че сърцето на Елизабет е съкрушено от предстоящото напускане на този любим дом, но в момента сърцето на Елизабет бе затворено за нея.

Ема така и не чу какво е станало на бала в Доркинг. Това й причиняваше допълнителна тъга, защото копнееше да разбере дали всичките грижи и старания, които така щедро бе положила за нейната външност, са дали резултат. Нито пък й бе възможно да размени мнения — както жадуваше — с Елизабет за яростната, макар непризната и с вежливи думи водена война, която се разгаряше сред семейството във връзка с разпределянето на личните вещи на мистър Уотсън, мебелите и домакинските принадлежности.

През целия си живот, местейки се от една енория в друга, мистър Уотсън винаги бе пренасял със себе си значително количество порцелан, сребърни сервизи и ленени покривки, както и множество отлични, солидни, макар и старомодни мебели, които бе наследил от родителите и дедите си. Част от мебелировката, преди презирана като остаряла, сега, по своеволния каприз на модата, отново бе придобила стойност. А различни други вещи като кърпите и покривките за маса, обрамчени с брабантски дантели, както и няколко безупречно изглеждащи сервизи от произведен в Дерби порцелан с гравирана корона, получени отдавна като сватбени подаръци, по всяко време неминуемо щяха да породят интерес.

Пенелъпи (която вече бе пристигнала с най-голяма бързина от Уеймут заедно със съпруга си), Маргарет и Джейн бяха кръстосали шпаги заради разпределянето на тези вещи, много, от които не бяха оставени на никого конкретно в завещанието.

— Твоята къща, скъпа Джейн, е вече напълно обзаведена, така че за какво биха могли да ти послужат още сребърни сервизи или кърпи, да не говорим за столове и маси? Подобни вещи имаш предостатъчно. Докато Клисъкс тепърва цялостно ще се обзавежда и стаите там са толкова огромни, че не ми се побира в ума с какво бих могла да ги запълня… Бюрото на татко ще подхожда отлично, ще бъде точно онова нещо, което е необходимо за стаята, където ще устроим кабинета на доктор Хардинг…

— Бюрото на татко трябва несъмнено да отиде у Робърт като най-голям син — отвърна Джейн с побелели от ярост ноздри. — Не може да става и дума на кого ще принадлежи то. Освен това следва ние да получим пианото, тъй като нашата малка Огъста засега е единственото дете в рода и малкото скъпо ангелче проявява подчертан музикален талант — или ще го прояви, ако има инструмент, на който да свири. Да не говорим, че такава прекрасна марка като „Броудуд“ ще се похаби в Клисъкс. Влагата ще повреди пианото само за месец.

— Пианото трябва да принадлежи на сестра ни Ема — заяви Сам, който дотогава бе мълчал. — Тя свири тъй прекрасно.

— Ема? Че къде би могла тя да сложи пиано? Тя няма дом. Нито пък съществуват изгледи да има.

— Не виждам защо липсата на дом трябва да лиши момичетата от някои ценни вещи — решително произнесе Сам. — Нещата могат да се пазят на склад.

— Да се пазят на склад? — пронизително извикаха Джейн и Пенелъпи, по изключение единодушни. — При тия високи складови такси? Глупости! Освен това е направо позор, че Ема получава всички онези книжа на татко… смехотворно е… непристойно. Къде ще ги държи, моля?

— Аз ще се грижа за тях. А освен това — настояваше на своето Сам — вещи като пианото биха могли да се дадат на момичетата, но временно да се пазят в къщата на една от вас с ясната уговорка, че са взети под наем и ще бъдат върнати, когато собственичките им се омъжат и си установят собствен дом.

— Напълно неизпълним план! Няма никаква вероятност подобно нещо да се случи! — заяви Пенелъпи с приповдигната горна устна и вирната брадичка.

Нещастният доктор Хардинг, за първи път изправен пред семейно събиране в пълен състав, очевидно намираше преживяването за потискащо и се бе оттеглил в един ъгъл. Ако жена му или шуреят го питаха за мнението му, той прибягваше към една-единствена неизменна защита:

— Не желая неприятности! Никога не съм обичал неприятностите. Защо да не можем всички да се държим мило и сговорчиво?

Ема, Елизабет и Сам, трите истински скърбящи деца на мистър Уотсън, изобщо не можеха да се мерят по алчност с Робърт, Пенелъпи и Маргарет, да не говорим за Джейн, която не бе прекарала и половин час в пасторския дом, когато отдели огромен празен сандък и започна да трупа в него съдове, прибори, сервизи, вази и свещници.

Дори съпругът й бе малко смутен.

— Не би ли почакала, докато мине погребението, любов моя? Няма ли да е по-добре?

— Но Сам Хитчънс се връща в Кройдън тази вечер, Робърт, и спокойно може да отнесе това със себе си. Разбираш, че по този начин ще си спестим разноските по превоза.

През следващите месеци, дори години, Пенелъпи щеше ожесточено да разпитва за всички онези вещи и семейни ценности, „които Джейн задигна в деня, когато татко почина“.

Погребението бе насрочено за след три дни, за да има достатъчно време за закупуване на черен камгарен плат и креп и ушиване на траурно облекло. Заупокойната служба трябваше да се води от мистър Хауард, но друга извънредно злощастна и трагична случка наруши този план.

Два дни след смъртта на баща си Ема случайно се озова в кухнята, разговаряйки с Бетси и старата бавачка за приготовленията, които трябваше да се направят, та да се задоволи апетитът на цялото домочадие с обилна, но икономично приготвена вечеря.

Докато разглеждаше няколко буркана варени къпини, Ема си спомни за живия къпинов плет в парка Озбърн и отбеляза:

— Чудя се защо мисис Блейк още не ни е навестила. Изглежда странно. Не е в характера на мисис Блейк да отлага посещение у съседите, за да им изкаже своите съболезнования.

Бетси високо ахна от ужас.

— О, мис Ема! Още не са ви съобщили… всъщност ние не искахме да ви казваме… вие бяхте толкова близка с тази дама…

— Какво да ми кажете? — настойчиво запита Ема, като рязко се завъртя и се взря в двете пребледнели лица и потресени очи, пред които се изправи.

— Мисис Блейк загина! Също и малкият мастър Чарли!

— Загинала? Не може да бъде? Какво искате да кажете?

— Заклеваме се в Библията, мис Ема. Сърце не ни даваше да ви съобщим… Вие толкова скърбяхте за нещастния господар…

— Но какво се е случило?

— Излетели са от файтона. Мистър Том Мъсгрейв е карал, а по-безполезен, безотговорен, безразсъден и негоден за нищо млад нещастник никъде няма…

— Той ги возел за тук, за да ви посетят и изкажат съболезнованията си, както рекохте…

— Трябвало горкият мистър Хауард да ги доведе, ама лейди Озбърн тъкмо тогаз пратила да го повикат най-спешно…

След като се бяха захванали да разказват, двете жени не успяваха да изрекат всичко достатъчно бързо и постоянно се прекъсваха взаимно. Ема ги върна към същността на въпроса.

— Но как се е случило? Пиян ли е бил Том Мъсгрейв?

— Ах! Натряскан до козирката, изобщо няма съмнение. Напил се бил като…

— Както често го прави тия дни…

— Почти винаги, вика мисис Съклинг…

— Като завивали на ъгъла на Катангър Лейн, едното колело попаднало в канавката…

— Дамата и момченцето изхвръкнали и паднали право върху главите си…

— На твърдия път…

— А пък мастър Мъсгрейв, той всичко на всичко си одраскал коляното!

— Разбира се, сега той е яката разстроен. Не ще да си покаже носа от къщи. Спотайва се вътре, мълчалив като риба…

— Както и трябва да се очаква!

— Но това е ужасно… ужасно! — Ема прокара непослушни пръсти през косата си. — Сестра ми знае ли?

— Мис Елизабет?

Беше ясно, че на старата бавачка и през ум не й минава, че Пенелъпи или Маргарет могат да бъдат наречени сестри.

— Не, не знай, мис Ема, поне на мен сърце не ми даде да й кажа. След като мастър Том тъй явно я отличил на бала — четири танца изтанцувал с нея, всички за това говореха! Та аз чух от Пати Уилсън, камериерката в „Белия елен“.

— О, милостиви небеса! Трябва да отида и веднага да съобщя на Елизабет!

Ема откри Елизабет в спалнята, която деляха, мълчаливо и със сълзи на очи да подрежда и да опакова вещите си.

— Нашето бъдеще е решено — кратко изрече тя, без да вдига подпухналите си очи и да гледа Ема. — Определиха го другите, без да ни питат. Аз ще живея у Пенелъпи в Клисъкс, ти — у Джейн и Робърт в Кройдън. Пенелъпи очевидно е стигнала до извода, че мога лесно да си заслужа прехраната, изпълнявайки задълженията на икономка. А пък Джейн е решила, че твоето музикално майсторство може да компенсира ужасния ти характер. (Мис Озбърн изглежда я е заляла с похвали за тебе на бала в Доркинг.) Така че ти ще учиш малката Огъста. Пианото няма да се похаби.

— Елизабет! Чу ли за мисис Блейк?

— Да, чух. Сам… Сам ми каза — сега Елизабет вдигна очи. Те бяха плувнали в сълзи.

— Какво ще стане с другите деца?

— Сам казва, че сестра на мисис Блейк, мисис Чивърс, може да ги вземе при себе си. Тя живеела в Хампшир.

— Не мислиш ли, че лейди Озбърн би могла да предложи…?

— А ти мислиш ли? — попита Елизабет с новия си сух тон.

— Бедният, бедният мистър Хауард! Той бе толкова привързан към сестра си. Как ще го понесе?

— Ние всички трябва да понасяме онова, което ни сполетява — отвърна Елизабет.

— О, Елайза! — Ема коленичи и обгърна с ръце сестра си. — Толкова много ще ми липсваш! Моля те, моля те, не ми се сърди! Аз наистина, повярвай, съм също тъй нещастна заради татко, както и ти. Но не мисля…

Елизабет мълчаливо се освободи от прегръдката на Ема и се изправи.

— Няма смисъл да говорим за това — каза тя. — Него го няма и ние трябва да се примирим със загубата.

На вратата се почука. Бе старата бавачка.

— Извинете ме, мис Елизабет, мистър Хауард е тук. Специално иска да види вас и мис Ема, за да ви обясни защо не може да поеме погребалната служба за господаря.

— Защо не говори с Робърт?

— Поиска да види специално вас и мис Ема, мис. Поканих го в кабинета на господаря, понеже цялото семейство е в гостната.

— Ти иди и се срещни с него, Елизабет — настойчиво помоли Ема. — Моето присъствие не е необходимо.

— Той поиска да види и вас, мис Ема.

С голяма неохота двете сестри слязоха долу. И двете в момента се намираха в ужасно състояние, нервите им бяха изопнати до крайност и най-дребната случка, най-кратката и маловажна среща щяха да им се сторят непоносимо болезнени. Видът на мистър Хауард, блед и разстроен, движещ се безцелно и нещастно из полуопразнения кабинет на баща им, показваше, че той се намира в същото състояние на изключително душевно страдание. С няколко накъсани фрази и недовършени възклицания той пое поред ръцете и на двете. Това се оказа твърде много за Ема, която след едно кратко, силно стискане на ръката му и една мигновена среща на погледите им почти избяга от стаята и, без да вижда нищо, стигна до овощната градина, където бликналите сълзи облекчиха свръхизострените й сетива. После, изпитвайки дълбок срам от себе си, тя се върна в къщата. Откри, че мистър Хауард си е отишъл, а Елизабет е отново горе, заета с опаковането на багажа си.

— Мистър Хауард ме помоли да ти предам съобщение — с глух глас каза тя на Ема. — Получил е писмо от приятеля си Монтагю в Дъблин, който чул, че очаквало да пристигне някаква дама англичанка и да се настани под наем в мебелирана къща, чийто адрес му бил известен. Засега обаче не знаел името й. Мистър Хауард се надява да има повече сведения след около седмица и ще прати вест веднага щом ги получи. Не иска да мислиш, че е забравил този въпрос.

— О! Много мило от негова страна. Тъй силно бих желала да разполагам с по-точни сведения. Но Дъблин положително има много англичанки. Ако това наистина е нашата леля, къде е капитан О’Браян? Възможно ли е да го е напуснала? Трябва да й пишем — за татко — но къде да изпратим писмото?

Елизабет не отговори нищо, а продължи работата си: сгъваше муселинени рокли и подреждаше панделки.

— Пенелъпи желае да отпътува за Клисъкс веднага след погребението — обясни тя. — Смята, че ще е най-добре, ако тръгна незабавно с тях, за да съм полезна при уреждането на работите там.

— Свети небеса! Та къщата ще бъде ли тъй скоро годна за обитаване?

— Пенелъпи мисли, че ще бъде. Изглежда, че са прекарали там тази сутрин, давайки наставления на строителите. И мнението на Пенелъпи е, че ще бъде най-добре, ако тя и доктор Хардинг заживеят в онзи дом — тогава работата щяла да върви по-бързо.

— Ти ще се чувстваш изключително неудобно.

— Вярно е — безизразно потвърди Елизабет.

— А относно погребението на татко? Какво каза мистър Хауард?

— Горкият човек — за първи път нещо се пропука в ледения тон на Елизабет: — Той изпитва такава мъка заради смъртта на сестра си. А трябва да съобщи вестта и на капитан Блейк. Каза ми… каза ми как предложил самият той да я докара тук… но лейди Озбърн изведнъж го повикала… искала да чуе мнението му по някакъв въпрос, свързан с енорийските дела… и така се стигнало до там, че Том Мъсгрейв предложил услугите си… той не вини Том Мъсгрейв… не изпитва негодуване…

— Том Мъсгрейв никога повече няма да може да се покаже в тая околия… — заговори Ема, но изведнъж рязко млъкна, спомняйки си клюките на старата бавачка: „Мастър Мъсгрейв я е отличил на бала.“ Дали Том Мъсгрейв не бе предложил доброволно услугите си на мисис Блейк, за да може да види отново Елизабет? Възможно ли е да е имал сериозни намерения?

— Освен това мистър Хауард ми каза — продължи Елизабет, произнасяйки думите с очевидно затруднение, — че… че неговата сестра му е описала вечерта, която тя и капитан Фриймантъл са прекарали тук…

— О?

— Той каза… мисис Блейк му разказала… колко много, много радостен изглеждал татко от присъствието на капитан Фриймантъл. Че тя никога не го била виждала толкова щастлив и оживен.

— Радвам се — изрече Ема, задавяйки се в сълзи, — радвам се, задето поне има някакво потвърждение, че последната вечер на татко е била щастлива. Но що се отнася до погребението, Елизабет, кой ще ръководи службата?

— Мистър Хауард предложи мистър Първис — Елизабет се наведе над един шал, който завиваше във фолио. — Но аз му казах… казах, че бих предпочела да намерят някой друг свещеник… той изглеждаше доста озадачен, но не поиска обяснение. Съобщи ми, че всъщност епископът, самият доктор Ричардс, е предложил да извърши богослужението, ако семейството е съгласно. Той високо ценял баща ни. Така ще стане.

— Епископът! Много се радвам.

Вратата рязко се отвори и влезе Пенелъпи.

— Елизабет! Трябва ли вечно да се спотайваш на горния етаж, мотаейки се с вещите си? Дошли са няколко мъже, за да вземат селскостопанския инвентар и не знаят кое е принадлежало на баща ни и кое е собственост на енорията. Така че, моля те, слез долу веднага и ги упъти. Що се отнася до тебе, Ема, Джейн иска да отидеш и да й помогнеш с покривките и салфетките за маса. Голямо неудобство е, трябва да кажа, че се налага да дадем този уморителен обяд утре след церемонията и така не можем да приберем чиниите и съдовете. Ужасно уморително наистина.

— Такъв е обичаят — тихо каза Елизабет. — Особено след като ще присъства самият епископ.

— Епископът! Не виждам необходимост от това. Първис чудесно би свършил работа.