Дъглас Престън
Ден на гнева (35)

35.

Когато Форд и Кейт стигнаха върха на платото, слънцето беше съвсем ниско, все едно се поклащаше на хоризонта. Форд за стотен път се опита да каже каквото искаше. Ако не заговореше, щяха да се върнат при Изабела — и той щеше да е пропуснал шанса си.

— Кейт? — поде той, яздейки редом с нея.

Тя се обърна.

— Поканих те да дойдеш с мен и по друга причина, не само за да посетим Бигей.

Тя се вгледа в него — на слънцето косата й приличаше на черно злато, а очите й вече бяха подозрително присвити.

— Защо ми се струва, че това няма да ми допадне?

— Тук съм отчасти като антрополог и отчасти по друга причина.

— Трябваше да се досетя. И каква е мисията — ти ще си бил Мистър Тайният Агент?

— Изпратен съм… да разследвам проекта „Изабела“.

— С други думи, шпионин.

Той си пое дълбоко въздух:

— Да.

— Хейзълиъс знае ли?

— Никой не знае.

— Разбирам… И се сприятели с мен, защото съм кратък път до нужната ти информация.

— Кейт…

— Не, чакай, още по-лошо е: наели са те, защото знаят за предишните ни отношения, с надеждата, че ще успееш да разпалиш жаравата и да ми измъкнеш информация.

Както обикновено, Кейт се досети за всичко още преди той да има възможност да довърши.

— Кейт, когато се съгласих да поема задачата, не си давах сметка…

— За какво? Че ще бъда такава глупачка ли?

— Не си давах сметка… че ще има затруднение.

Тя дръпна поводите, за да спре коня, и впери поглед в него.

— Усложнения ли? Какво имаш предвид?

Лицето на Форд пламна. Защо животът внезапно бе станал толкова непонятен? Как да й отговори?

Тя отметна косата си и грубо потърка бузата си с ръката в ръкавица.

— Все още работиш в ЦРУ, нали?

— Не. Напуснах преди три години, когато съпругата ми… съпругата ми… — не можа да го изрече.

— Да бе, напуснал си, как ли не… Е, каза ли им за нашата тайна?

— Не.

— Глупости. Естествено, че си им казал. Доверих ти се, разкрих се пред теб, а сега всички сме прецакани.

— Не съм им казал.

— Иска ми се да ти вярвам. — Тя пришпори коня си и тръгна в тръс.

— Кейт, моля те, изслушай ме… — Балю също пое в тръс. Форд подскачаше, стиснал седлото с една ръка.

Кейт отново смушка коня си и той пое в лек галоп.

— Махай се.

Балю също пое в галоп, без никой да го командва. Форд стисна седлото, а тялото му подскачаше като парцалена кукла.

— Кейт, моля те, почакай… трябва да поговорим.

Тя пришпори коня в галоп и Балю отново пое след нея. Двата коня се носеха на върха на платото, а тропотът от копитата им ехтеше. Форд стискаше здраво, боейки се за живота си.

— Кейт! — викна той. Един от поводите се изплъзна от ръката му. Метна се напред, за да го хване, но Балю стъпи върху влачещия се повод и се закова на място. Форд се прекатури от коня и се приземи върху килима от змийска трева.

Когато дойде на себе си, погледът му беше вперен в небето и той се питаше къде се намира, по дяволите.

В полезрението му се появи лицето на Кейт. Шапката й я нямаше, косата й беше разчорлена, а по лицето й бе изписана мъчителна загриженост.

— Уайман? Божичко, добре ли си?

Той вдиша и се закашля, когато въздухът отново изпълни дробовете му. Опита се да седне.

— Не, не, лягай.

Когато отново се отпусна, усети как главата му се намества в шапката й и си даде сметка, че тя я е сгънала като възглавница. Изчака звездите да изчезнат от погледа му и паметта му да се върне.

— Боже, Уайман, за миг си помислих, че си мъртъв.

Той не можеше да събере мислите си. Вдиша, издиша и отново жадно пое въздух.

Беше свалила ръкавицата си и хладната й длан го потупваше по лицето.

— Счупи ли си нещо? Боли ли те? Боже, кървиш! — Тя свали кърпата си и попи челото му.

Главата му започна да се прояснява.

— Нека да седна.

— Не, не, не мърдай. — Тя притисна силно кърпата към кожата му. — Ударил си си главата. Сигурно си получил сътресение.

— Едва ли — изстена той. — Сигурно изглеждам като пълен глупак. Да се изтърся от коня като чувал с картофи.

— Просто не умееш да яздиш. Аз съм виновна. Не трябваше да препускам така. Но понякога ужасно ме вбесяваш.

Пулсиращата болка в главата му започна да намалява.

— Не съм издал тайната ви. И няма да го направя.

Тя го погледна.

— Защо? Нали затова са те наели?

— Майната й на задачата.

Тя попи раната му.

— Трябва да си починеш още малко.

Той лежеше неподвижно.

— Не трябва ли пак да се кача на коня?

— Балю тръгна към конюшнята. Не се срамувай — в крайна сметка всеки пада.

Положи ръка на бузата му. Той полежа неподвижно още малко и после бавно седна.

— Съжалявам.

След малко тя попита:

— Спомена нещо за съпругата си… Не знаех, че си женен.

— Вече не съм.

— Сигурно не е лесно да си женен за ЦРУ.

— Не, не е това — побърза да каже той. — Тя почина.

— О! — закри с ръка устата си Кейт. — Много съжалявам. Каква глупост изръсих!

— Няма нищо. Бяхме колеги в ЦРУ. Убиха я в Камбоджа. Кола бомба.

— О, боже, Уайман! Ужасно съжалявам.

Не мислеше, че ще успее да й каже, а му се стори толкова лесно.

— Затова напуснах ЦРУ и отидох в манастир. Търсех нещо. Мислех, че търся Бог, обаче не го открих. Не ставам за монах. Напуснах и трябваше някак да си изкарвам прехраната, затова основах частна детективска агенция и ме наеха за тази работа. Която не биваше да приемам. Това е.

— За кого работиш? За Локууд ли?

Форд кимна.

— Той знае, че криете нещо, и искаше да разбера какво е. Заяви, че след два дни ще дръпне шалтера на Изабела.

— Исусе! — Тя отново постави хладната си длан на лицето му.

— Съжалявам, че те излъгах. Ако знаех в какво се забърквам, нямаше да поема тази задача. Не допусках, че… — заглъхна гласът му.

— Какво?

Той не отговори.

— Какво не допускаше? — Тя се приведе над него, сянката й се плъзна през лицето му и той усети лекия й аромат.

— Че отново ще се влюбя в теб — отвърна Форд.

Някъде в далечината в бледнеещата светлина изкряска сова.

— Сериозно ли говориш? — попита тя накрая.

Форд кимна.

Кейт бавно доближи лицето си към неговото. Не го целуна — просто го гледаше. Смаяна.

— Никога не си ми го казвал, когато излизахме.

— Така ли?

— Тази дума не беше в речника ти. Защо според теб скъсахме?

Той примигна. Това ли беше причината?

— Сигурно защото постъпих в ЦРУ?

— Щях да го приема някак.

— Искаш ли… да опитаме отново? — попита Форд.

Тя го погледна, оградена отвсякъде със златиста светлина. Никога не бе изглеждала толкова красива.

— Да.

Кейт протегна ръка и го повдигна. След като той се надигна, тя го придърпа към себе си и го целуна бавно, леко, упоително. Той се приведе напред, за да я целуне, но тя го възпря нежно, положила ръка на гърдите му.

— Почти се стъмни. Чака ни път и…

— И какво?

Тя остана вгледана в него, усмихната.

— Няма значение — каза Кейт, наведе се да го целуне отново и отново, а меките й гърди се опряха в него. Ръката й не пусна ризата му и тя започна да разкопчава копчетата едно по едно. Разтвори ризата и се зае да разкопчава колана, а целувките й ставаха все по-дълбоки и по-нежни, сякаш устата й се разтапяше в неговата, докато вечерните сенки се издължаваха все повече и повече в пустинята.