Дончо Цончев
Протокол за семейното щастие

Влизам.

Тя. (Мълчи.)

Нося много.

Тя. (Гледа къде неправилно ще го оставя.)

Поглеждам я усмихнат, намигам бодро.

Тя. Уф!

Аз. Какво става тука?

Тя. Синът ти ме подлудява.

Аз. Кога?

Тя. Сега.

Аз. Какво прави той?

Тя. Не ме питай.

Аз. Ходи ли при вашите?

Тя. (Отчаяно.) Баща ми блед…

Аз. Като бик е баща ти. Онзи ден го гледах на погребението на брат му. Двайсет и три години им е разликата в полза на баща ти. А онзи, лека му пръст, имаше внуци.

Тя. Голяма полза!

Аз. Добре, във вреда на баща ти. Много ти е хубава вечерята. Голяма работа си ти, като се разшеташ из къщи. Няма такава никъде, да знаеш.

Тя. (Меко.) Нищо не ми се прави.

Аз. Защо не караш дъщеря ти да шета?

Тя. (Презрително.) Тя ли?

Аз. Разбира се. Навремето двайсетгодишна мома е въртяла цялата голяма къща.

Тя. (Снизходително.) Абе какво знаеш ти…

Аз. Разни работи. Повечето — готини.

Тя. Ох!…

Аз. Стефане, сипи ми бира. Много те бива да сипваш бира.

Той. (Сипва ми бира с удоволствие и старание.) Пак с пяна, нали?

Аз. Да. Браво, моето момче. Голяма работа си ти.

Тя. (Взема чашата ми, отпива, бутва я настрана с опакото на ръката.) Пфу, гадост! Мочка!

Аз. Стефане, изстуди бирата на чешмата.

Той. (Изстудява бирата в съд с кубчета лед — всичко това прави старателно и с желание.)

Аз. Много се грижиш за майка си, сине. Такива хора не пропадат в живота, да го запомниш от мен.

Той. (Важен и горд.) Аз ли? За нея ли? Че тя е страшно мой човек бе, татунчо.

Аз. Браво на тебе. И ти трябва да си страшно неин човек. (Към нея.) Какво все пак той те ядоса?

Тя. Влезе с обувките. От мръсното си училище направо.

Аз. Всякакви тиквеници се разхождат у дома с обувките си.

Звъни телефонът.

Валентин Христов. (В слушалката.) Бате, трябва ми хартия за дипломната работа. Дай ми някакъв съвет.

Аз. Кой знае колко умен съвет не знам дали мога да ти дам, но имам английска хартия. Произведена в Стратфорд. Колко листа ти трябват?

Валентин Христов. (В слушалката, високо.) Двеста и петдесет.

Аз. Ела утре в девет, ще ти дам триста. Сутринта в девет.

Тя. (Шепне силно, раздразнено.) Не в девет! В десет! В единайсет! Тук всичко е разхвърляно, я виж!

Аз. (Закривам микрофончето с ръка, към нея.) Той не иска да инспектира дома ни, а да му дам хартия.

Валентин Христов. (В слушалката.) Бате, като имаш хартия от Стратфорд, защо не напишеш някоя пиеса? (Смее се.)

Аз. И да се подпиша Уилям Цончев, така ли?

Валентин Христов. (В слушалката.) Да! Да! (Смее се много високо.)

Аз. Хайде, Вальо, до утре, в девет.

Тя. (Гледа ме, като че съм извършил престъпление, отчаяно мълчи.)

Аз. Кажи едно хубаво нещо. Нещичко добро или поне неутрално.

Тя. (Гледа в тавана, в стената, в пода. Става, пъшка, отива в другата стая.)

Аз. Чакай малко. Откъде е този шам-фъстък?

Тя. От „Младост“. Пет лева.

Аз. За тази кутийка пет лева?

Тя. Да. Взех осемдесетте лева, които трябваше да ти върне баща ми.

Аз. Чудесно. Браво на тебе. Подарявам ти останалите седемдесет и пет.

Тя. Ха! Седемдесет и пет… Аз купих олио, кайма… (Изброява десетина неща, които трябват на всяко домакинство.)

Аз. Добре, добре, много хубаво си направила. Колкото са останали, все за тебе са.

Тя. Останали…

Синът ни. Татко, не си знаеш силата! Никой няма такъв татко!

Аз. (Намигам му.) Хайде, лягай.

Тя. Ох! Ще ставам в четири! (Пие бира.) Сега пък ледена!

Аз. Защо ще ставаш в четири?

Тя. Стефан ще ходи за риба.

Той. Няма да ставаш, майче, всичко ми е готово и точно… Защо да ставаш и ти? Наспи се колкото искаш, чу ли?

Тя. Ох…

Аз. Той е прав.

Тя. И с тоз мотоциклет…

Аз. Какво? Кара си го момчето. Има си го, кара си го.

Тя. Ако му го откраднат като колелото…

Аз. Той да е жив и здрав. Ще му купя друг.

Тя. (С досада.) Защо… се правиш на милионер?

Аз. По това ще познаеш бедните. Че от време на време се правят на милионери.

Тя. Ох, защо ли се разправям с вас?

Аз. Слушай, наистина е несравнимо по-добре да си дойде момчето без мотоциклет, отколкото обратното…

Тя. Абе вие сте… (Не довършва.)

Синът ни. Какви сме ние?

Тя. (Става, мръщи се, трясва вратата.)

Аз. Чакай! Кажи едно хубаво нещо. Каквото и да е. Една, хубава дума за тази вечер. Хайде, моля ти се. Здрави сме, прави сме, виж, на масата има да ядем и да пием, утре е Великден…

Тя. (Полуотваря вратата, гледа през мен, изпъшква и се прибира в стаята си.)

Дъщеря ни. (Отключва си, влиза ухилена до ушите, носи на майка си цветя. Пита с очи къде е тя, какво става из къщи.)

Синът ни. (Слага показалец пред устните си, намига на кака си, да си трае.)

Аз. (Запалвам цигара, ощипвам дъщеря си по бузата, плесвам сина си отзад, лекичко, с любов, както това правят спортистите, когато другият се е проявил отлично. След това изваждам от стратфордската хартия пет листа. Нямам чувството, че ще ощетя моя приятел Валентин Христов, за мен той си е цял професор по щанги, още от дете.)

Оттеглям се на любимия стол до камината, запалвам вестниците вътре и записвам добросъвестно всичко.

Без да извадя или да прибавя дори една думица.