Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Tommyknockers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 69 гласа)

Информация

Сканиране, допълнителна корекция и форматиране
Еми (2017)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ТОМИЧУКАЛАТА. ЧАСТ І. КОРАБЪТ В ЗЕМЯТА. 1993. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №11. Роман. Превод: от англ. ез. Вихра МАНОВА [The Tommyknockers / Stephen KING]. Художник: Петър СТАНИМИРОВ. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Страници: 239. Цена: 25.00 лв. ISBN: 954-409-088-6

ТОМИЧУКАЛАТА. ЧАСТ ІІ. СКАЗАНИЕ ЗА ХЕЙВЪН. 1993. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №11. Роман. Превод: от англ. ез. Вихра МАНОВА [The Tommyknockers / Stephen KING]. Художник: Петър СТАНИМИРОВ. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Страници: 319. Цена: 25.00 лв. ISBN: 954-409-088-6

ТОМИЧУКАЛАТА. ЧАСТ ІІІ. ТОМИЧУКАЛАТА. 1993. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №11. Роман. Превод: от англ. ез. Вихра МАНОВА [The Tommyknockers / Stephen KING]. Художник: Петър СТАНИМИРОВ. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Страници: 255. Цена: 25.00 лв. ISBN: 954-409-088-6

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция на правописни и граматически грешки (Еми)

Десет
Гардънър решава

1

— Боже Господи! — Гардънър тежко седна върху един прясно отрязан пън. Трябваше или да седне или щеше да падне. Сякаш силно го бяха ударили в стомаха. Не, усещането бе по-странно и по-радикално. Повече приличаше като че ли някой беше натикал маркуча на индустриална прахосмукачка в устата му и я бе включил, изсмуквайки всичкия въздух от дробовете му за една секунда. — Боже Господи! — повтори той с немощен, останал без въздух глас. Изглежда това бе всичко, на което беше способен.

— Бива си го, нали?

Те бяха слезли до средата на склона, недалеч от мястото, където Боби бе намерила мъртвия мармот. Преди склонът беше гъсто осеян с дървета. Сега през тях бе изсечена просека, за да минава странното превозно средство, което Гардънър почти разпозна. То стоеше в края на Андерсъновия изкоп и изглеждаше дребно и заради разкопките, и заради нещото, което се подаваше от земята.

Ровът сега беше дълъг седемдесет метра и бе по седем метра широк и в двата си края. В средата се разширяваше до към десет метра, за около петнайсет метра от цялата дължина на прореза — това разширение оформяше нещо като женски хълбоци, видени в силует. Сивият горен край на кораба, с вече триумфално изложена на показ заобленост, се издигаше от уширението като дъното на гигантска стоманена чаена чинийка.

— Господи боже! — възкликна отново Гардънър. — Погледни това нещо.

Направила съм го — каза Боби и по устните й заигра лека, отнесена усмивка. — Повече от седмица го гледам. Най-красивото нещо, което съм виждала през живота си. То ще разреши много от проблемите ни, Гард. „И дойде човекът на кон, който яздеше безспир…“

Просека през мъглата. Гардънър погледна към Андерсън, която май се носеше из тъмните места, откъдето бе дошло това невероятно нещо. Изразът върху лицето й накара кръвта му да се вледени. Очите й не бяха просто зареяни. Те представляваха празни прозорци.

— Какво искаш да кажеш?

— Ммм? — Андерсън се огледа, като че ли се събуждаше от дълбок сън.

— Какво искаш да кажеш с този човек на кон?

— Имам предвид теб, Гард. И мен. Но струва ми се… мисля, че най-вече имам предвид теб. Слез тук долу и поогледай.

Андерсън бързо се спусна по склона, с лекотата и грацията на натрупания опит. Тя измина около десет метра преди да осъзнае, че Гардънър не я следва. Обърна се назад. Той беше станал от пъна, ала това бе всичко.

— Няма да те ухапе — окуражи го Андерсън.

— Така ли? А какво ще ми направи, Боби?

Нищо! Те са мъртви, Гард! Твоите томичукала са били съвсем истински, но са били смъртни, а този кораб е тук от поне петдесет милиона години. Ледникът го е заобиколил! Той го е покрил, ала не е могъл да го отмести. Дори всички тези тонове лед не са успели да го помръднат! Затова ледникът го е заобиколил. Можеш да погледнеш в изкопа и да видиш, като замръзнала вълна е. Доктор Борнс от университета би пощурял, ако научеше… но те са съвсем мъртви, Гард.

— Влизала ли си вътре? — попита Гардънър, без да помръдне.

— Не. Люкът… смятам, чувствам, че има такъв — все още е под земята. Ала това не променя нещата, които знам. Те са мъртви, Гард. Мъртви.

— Те са мъртви, ти не си влизала в кораба, но изобретяваш като Томас Едисън в период на вдъхновение, а можеш и да четеш мисли. Затова повтарям: какво ще направи той на мен?

И така, тя каза най-голямата лъжа от всичките — каза я хладнокръвно, без абсолютно никакво съжаление. Андерсън заяви:

— Нищо, което да не желаеш — и пак заслиза надолу, без да се обърне да види дали той я следва.

Гардънър се поколеба, главата ужасно го болеше. Накрая тръгна надолу след нея.

2

Превозното средство край рова беше старата камионетка на Боби, която преди бе представлявала голямо кънтри скуайър комби. Андерсън го беше докарала в Мейн от Ню Йорк, когато постъпваше в колежа. Това бе станало преди тринайсет години, а то и тогава не беше ново. Боби го кара до 1984, когато дори Елт Баркър от бензиностанцията на Шел, единственият гараж и ремонтна работилница в Хейвън, отказа да му сложи лепенка за преминат преглед. Тогава, след един уикенд безумна работа — през по-голямата част от времето бяха пияни и Гардънър все още смяташе, че само по чудо не успяха да се вдигнат във въздуха със старата горелка на Франк Гарик — те изрязаха покрива на комбито от гърба на предната седалка до края му и го превърнаха в подобие на камионетка.

— Глей кво стана, Гард, приятелче — гордо заяви Боби Андерсън, зяпнала в останките от комбито. — Направо си го спретнахме бомба.

После се преви надве и повърна. Гардънър я вдигна и я отнесе върху верандата (докато Питър неспокойно се вреше в краката му по целия път). Щом стигнаха там, тя припадна. Той я положи внимателно на пода и сам загуби съзнание.

Камионетката започна здравата да се бори с местните пътища, ала накрая предаде богу дух. Андерсън я подпря на трупчета в единия край на градината, с изявлението, че никой не би пожелал да я купи дори за части. Гардънър си мислеше, че тя просто е сантиментална.

Сега камионетката беше възкресена — макар че изобщо не приличаше на същото превозно средство, като се изключат синята боя и останките от имитация на дърво отстрани, която едно време бе представлявала търговската марка на кънтри скуайър. Шофьорската врата и по-голямата част от предницата бяха изчезнали напълно. На тяхно място имаше странна смесица от приспособления за копаене и изгребване на пръстта. В разстроените очи на Гардънър камионетката на Андерсън сега приличаше на повредено детско багерче. Нещо, което напомняше гигантска отвертка, стърчеше от предишното място на решетката. Машината сякаш бе сглобена изцяло от някой стар всъдеход Д-9.

Боби, откъде взе тази машина? Как я придвижи от мястото, на което беше, дотам, където е сега? Боже милостиви!

И все пак всичко това, колкото и да беше забележително, успя да задържи погледа му само за няколко мига. Той се запъти през разкопаната земя към застаналата наблизо Боби, бръкнала с ръце в джобовете, загледана надолу в земната цепнатина.

— Какво мислиш, Гард?

Той не знаеше какво мисли, а и без това не бе способен да говори.

Надолу изкопът достигаше действително изненадваща дълбочина: девет, десет метра, предположи той. Ако слънчевите лъчи не падаха под подходящ ъгъл, нямаше да вижда дъното на рова изобщо. Между стените на изкопа и гладкия корпус на кораба имаше пространство от около метър. По корпуса не се забелязваше нищо. Нямаше никакви цифри, символи, рисунки или йероглифи.

В дъното на изкопа нещото изчезваше в земята. Гардънър поклати глава. Отвори уста, откри, че все още няма думи и пак я затвори.

Онази част от корпуса, в която първоначално Боби се бе препънала, след което беше опитала да я разклати с ръка — мислейки, че може да е консервна кутия, останала след прекаран от дървосекачи уикенд в гората — сега се намираше право пред носа на Гардънър. Той лесно можеше да се пресегне през еднометровото пространство и да я хване, както бе направила самата Андерсън само преди две седмици… с тази разлика: когато Андерсън за първи път докосна повърхността на този кораб в земята, тя се бе намирала на колене. Гардънър стоеше прав. Той съвсем бегло беше отбелязал подробностите по този склон — грубият, кален терен, дърветата, отсечени и захвърлени настрани, пъновете, измъкнати като гнили зъби — ала след като направи тези моментни наблюдения, той престана да им обръща внимание. Щеше да ги огледа по-задълбочено, ако Андерсън му бе казала каква част от хълма тя просто я отряза. Възвишението затрудняваше изваждането на нещото… затова тя просто премахна половината от страната му, за да си улесни работата.

„Летяща чиния“, помисли безсилно Гардънър. „Аз съм скочил. Това е предсмъртна фантазия. Всеки миг ще се свестя и ще открия, че се опитвам да вдишам солена вода. Всеки миг вече. Само още някаква си секунда.“

Ала нищо подобно нито стана, нито щеше да се случи, защото всичко беше „реалност“. Действително бе летяща чиния.

И някак това беше най-лошото. Не космически кораб, чужда ракета или извънземно превозно средство. То бе „летяща чиния“. Те бяха развенчани от Военновъздушните сили, мислещите учени, психолозите. Никой самоуважаващ се автор на научна фантастика не би използвал такова нещо в разказа си, а ако го направеше, никой самоуважаващ се редактор не би докоснал този разказ и с петметрова тояга. Летящите чинии бяха излезли от употреба в жанра горе-долу по същото време като Едгар Райс Бъроуз и Отис Адълбърт Клайн. Те бяха най-старият майтап от книгите. Летящите чинии бяха нещо повече от демоде, самата идея беше шега, на която се отделяше внимание само от откачените, религиозните ексцентрици и, разбира се, таблоидните вестници, където всеки седмичен пакет от новини трябваше да съдържа поне една чиниеста история, от рода на ШЕСТГОДИШНО МОМИЧЕНЦЕ БРЕМЕННО ОТ ПРИШЪЛЦИ С ЛЕТЯЩА ЧИНИЯ, РАЗКАЗВА ОБЛЯНАТА В СЪЛЗИ МАЙКА.

Всички подобни разкази, по някакви непонятни причини, изглежда водеха началото си от Бразилия или Ню Хампшир.

И все пак точно това се намираше тук — където си е стояло през цялото време, докато столетията са минавали над него като мигове. Изведнъж му хрумна един ред от Битие и го накара да потръпне, като че ли леден вятър бе лъхнал край него: „В онези дни на Земята имаше великани“.

Той се обърна към Андерсън, а очите му почти молеха.

— Истинска ли е? — можеше само да шепне.

— Истинска е. Докосни я.

Тя почука по корпуса, който издаде звук като от удар с юмрук по махагон. Гардънър посегна… и пак си дръпна ръката.

По лицето на Андерсън като сянка премина разочарование.

— Казах ти, Гард — няма да те ухапе.

— Няма да ми направи нищо, което да не желая.

— Точно така.

Гардънър си помисли — доколкото беше в състояние да мисли при сегашното си безумно притеснение, — че някога вярваше същото за алкохола. Беше чувал хора — повечето от тях сред неговите студенти в колежа през началото на седемдесетте — да казват същото и за най-различни наркотици. Много от тях бяха завършили в клиники.

Кажи ми, Боби, ти искаше ли да работиш, докато припаднеш? Искаше ли да изгубиш толкова много от теглото си, че да заприличаш на жив скелет? Предполагам, че всичко, което действително желая да науча е, дали ти се опитваш да ми повлияеш, или на теб самата ти влияят? Защо излъга за Питър? Защо не чувам птици в тази гора?

— Хайде — търпеливо го подкани Боби. — Имаме доста неща да обсъдим и трябва да вземем някои трудни решения, та не ми се ще на средата да заявиш, че си сметнал цялата работа за халюцинация, предизвикана от бутилката с алкохол.

— Гадно е да приказваш така.

— Такива са повечето неща, които действително се налага да бъдат казани. Изпадал си в делириум тременс преди. Знаеш го, както и аз.

Да, но старата Боби никога не би го изтъкнала… или поне не по този начин.

— Като го докоснеш, ще повярваш. Само това искам да кажа.

— Ама го правиш така, като че ли е важно за теб.

Андерсън неспокойно се размърда.

— Добре — предаде се Гардънър. — Добре, Боби.

Той се протегна и улови края на кораба, до голяма степен както Андерсън го бе хванала в онзи първи ден. Гард осъзна — прекалено ясно осъзна, — че по лицето на Боби се разля изражение на открито нетърпение. Това беше лицето на човек, който очаква избухването на бомбичка.

Почти едновременно се случиха няколко неща.

Първото беше усещане за вибрация, разпростиращо се из ръката му — от вида вибрации, които човек може да почувства, ако си постави дланта върху електрически стълб, съдържащ високоволтови жици. За миг плътта му сякаш изтръпна, като че ли вибрацията се разпространяваше с невероятно голяма скорост. После усещането премина. Щом изчезна, главата на Гардънър се изпълни с музика, но тя бе толкова силна, че приличаше повече на писък. В сравнение с нея, чутото предишната вечер изглеждаше като шепот — сега се чувстваше поставен в центъра на високоговорител, усилен до дупка.

Денят ме кара да се изключвам и то не на шега,

от девет до пет не се чувствам в желана среда.

Щом свърша, си тръгвам към къщи, където…

Тъкмо си отваряше устата да изпищи, когато музиката спря, съвсем изведнъж. Гардънър знаеше песента, която бе популярна, докато беше в гимназията и по-късно изпя чутата част от припева, гледайки си часовника. Изживяването бе имало следната последователност: секунда или две високоскоростна вибрация, избухване на разцепваща ушите музика, продължила грубо към дванайсет секунди, после потеклата от носа кръв.

Само дето не беше правилно да се каже разцепваща ушите музика. Тя разцепваше главата. Изобщо не бе дошла откъм ушите му. Беше се забила в главата му от онова проклето парче стомана в челото.

Той видя, че Андерсън отстъпи слепешком назад, вдигнала отбранително ръце. Изразът на нетърпение се бе превърнал в изненада, страх, объркване и болка.

Последното нещо беше, че главоболието му изчезна.

Напълно и до край.

Но кръвта от носа му не просто потече, а направо рукна неудържимо.

3

— Ето, вземи. Господи, Гард, добре ли си?

— Ще се оправя — рече Гардънър с глас, леко приглушен от носната й кърпичка. Той я сгъна надве и я постави върху носа си, като силно я притисна под него. Отметна глава назад и лигавият вкус на кръв започна да изпълва гърлото му. — Имал съм и по лоши кръвоизливи от сегашния. — Така беше… но много отдавна.

Те се бяха дръпнали назад с около десет крачки от ръба на ямата и седяха върху едно повалено дърво. Боби го гледаше с тревога.

— Господи, Гард, не съм предполагала, че може да се случи такова нещо. Вярваш ми, нали?

— Да — каза Гардънър. Той не знаеше точно какво бе очаквала Боби… ала наистина не беше това. — Ти чу ли музиката?

— Не може да се каже, че я чух. Хванах я непряко от главата ти. Направо щеше да ме разкъса.

— Така ли?

— Да. — Боби се засмя, малко несигурно. — Когато съм сред много хора, аз ги изключвам…

— Успяваш ли да го направиш? — Той махна кърпичката от носа си. Беше подгизнала от кръв — можеше да я стисне в шепата си и от нея да потече кръв на ручейче. Но струята най-после намаляваше… слава богу. Гардънър хвърли кърпичката и откъсна парче плат от ризата си.

— Да — отговори Андерсън. — Е… не съвсем. Не мога да изключа мислите им напълно, но мога да ги приглуша до степен да звучат като… ами като слаб шепот в дълбините на съзнанието ми.

— Направо невероятно.

— Просто е необходимо — мрачно поясни Андерсън. — Ако не можех да го правя, предполагам, че никога повече нямаше да изляза от тази проклета къща. В събота бях в Огъста и си пооткрехнах съзнанието да видя какво ще бъде усещането.

— И разбра.

— Да, приличаше на ураган, който вилнее в главата ми. И най-плашещото беше, колко ми бе трудно да затворя отново вратата.

— Тази врата… бариера… или каквото е… как я издигна?

Андерсън поклати глава.

— Мога да го обясня не повече от човек, който умее да си мърда ушите, ала сам не знае как го прави.

Тя си прочисти гърлото и погледна за миг към обувките си — кални работни обувки, видя Гардънър. Имаха вид, сякаш не бяха събувани от краката й често през последните две седмици.

Боби леко се усмихна. Усмивката й беше притеснена и същевременно болезнено комична — в този момент тя изглеждаше съвсем като старата Боби. Тази, която бе останала негов приятел, когато никой друг не искаше дори да го познава. Това беше погледът „е, хайде де“ на Боби — Гардънър го бе видял още първия път, когато я срещна — тя беше новак студент по английски, а той новак преподавател, апатично занимаващ се с дисертация, която вероятно още тогава знаеше, че никога няма да завърши. Махмурлия и изпълнен с раздразнителност, Гардънър бе попитал новата си група първокурсници какво представлява дателния падеж. Никой не предложи отговор и Гардънър тъкмо се бе гласял с голямо удоволствие да им натрие носовете, когато Андерсън, Робърта, ред 5, стол 3, вдигна ръка и направи опит. Стесняваше се… но отговори правилно. Не се изненада, когато се оказа, че единствено тя е изучавала латински в гимназията. Същата „е, хайде де“ усмивка, която виждаше сега, се бе появила върху лицето на Боби тогава и Гард усети как го залива вълна на обич. Дявол да го вземе, Боби бе изживяла трудни дни… но тя си беше Боби. Нямаше спор по този въпрос.

— И без това повечето време държа бариерите пуснати — говореше тя. — Иначе е като да надзърташ през прозорците. Нали си спомняш, казах ти, че пощаджията ми, Полсън, има тайна връзка?

Гардънър кимна.

— Това не е нещо, което искам да знам. Или че някой беден нещастник е клептоман, или че друг пие тайно… как ти е носа?

— Кръвта спря. — Гардънър остави кървавото парче риза на земята, до кърпичката на Андерсън. — Значи държиш блокировките включени, а?

— Да. Независимо по какви причини — морални, етични или просто за да не оглушея от шума, държа ги включени. С теб ги изключих, защото не мога да проникна, дори когато се опитвам. „Действително“ опитах един, два пъти и, ако ми се сърдиш за това ще те разбера, но го направих само от любопитство, защото никой друг не е така… заключен.

Никой друг?

— Аха. Сигурно има някаква причина, нещо от рода на истински рядко срещана кръвна група. Може дори да е точно това.

— Съжалявам, кръвната ми група е 0.

Андерсън се разсмя и стана.

— Имаш ли сили да се прибираме, Гард?

Заради пластинката в главата ми е, Боби. Той тъкмо щеше да го каже, когато, по някаква причина, реши да не го прави. Пластинката в главата ми те държи отвън. Не знам откъде знам това, но е така.

— Да, нищо ми няма — рече той. — Само дето бих пийнал

(едно питие)

едно кафе.

— Имаш го. Хайде.

4

Докато част от нея реагираше спрямо Гард с топлотата и искрените добри чувства, които винаги бе изпитвала към него, дори в най-лошите моменти, друга част от нея (част, която всъщност изобщо вече не беше Боби Андерсън) стоеше студено на една страна и внимателно наблюдаваше всичко. Преценяваше. Задаваше въпроси. И първият въпрос беше дали

(те)

действително искаше Гардънър да е наоколо. Тя

(те)

си бе мислила отначало, че сега всичките й проблеми ще се разрешат, Гард ще се присъедини към нея в копаенето и вече няма да е необходимо да свърши тази… мм, тази първа част… съвсем сама. Той беше прав за едно: опитът да свърши всичко сама едва не я бе убил. Но промяната, която бе очаквала да стане с него, не беше настъпила. Само този стряскащ кръвоизлив от носа.

Той никога вече няма да го докосне, ако то кара носа му да кърви така. Няма да го докосне и със сигурност няма да влезе вътре.

Може да не се стигне дотам. В края на краищата Питър също не го беше пипал. Питър не искаше дори да се приближи и все пак окото му… и подмладяването…

Не е същото. Той е човек, не е някакво си старо гонче. И, трябва да го признаеш, Боби, като се изключат кръвта от носа и вълната от музика, нямаше абсолютно никаква промяна.

Нямаше мигновена промяна.

Дали е заради стоманената пластинка в главата?

Може би… но защо трябва подобно нещо да има такова значение?

Онази студена част от Боби не знаеше, тя знаеше само, че е възможно. Самият кораб излъчваше някаква огромна, почти вдъхваща живот сила. Онези, които бяха пристигнали с него бяха мъртви, тя бе сигурна, че не е излъгала за това, но самият кораб беше почти жив и излъчваше страхотно енергийно поле през металната си кожа… а тя знаеше, че обхватът на излъчването разширява по малко чадъра си с всеки нов освободен от нея сантиметър повърхност. Тази енергия се бе свързала с Гард. Тогава… какво?

Беше някак преработена. Първо преработена и после изхвърлена в кратко, жестоко мощно радиоизлъчване.

И така, какво да правя?

Не знаеше, но това нямаше значение.

Те щяха да й кажат.

Когато настъпеше моментът, те щяха да й кажат.

Междувременно той щеше да погледа. Ех, само ако можеше да прочете мислите му! Щеше да е толкова по-просто, ако можеше, майка му стара, да прочете мислите му!

Един глас студено откликна: Напий го. Тогава ще успееш да прочетеш мислите му. Ще го направиш без никакви усилия.

5

Бяха дошли дотук с тракторчето, което изобщо не летеше, а си вървеше по земята съвсем както винаги — ала вместо с предишните рев и ръмжене на двигателя, сега то се движеше в пълна тишина, която беше някак призрачна.

Излязоха от гората и минаха през края на градината. Андерсън паркира тракторчето на същото място, където се бе намирало тази сутрин.

Гардънър вдигна поглед към небето, което отново започваше да се заоблачава, и каза:

— По-добре го прибери в бараката, Боби.

— Нищо му няма — отвърна кратко тя. Пъхна ключовете в джоба си и се запъти към къщата. Гардънър погледна към бараката, тръгна след Боби, после пак погледна. На вратата й имаше огромен катинар. Още едно нововъведение. В гората изглежда беше пълно с такива.

Какво държиш там вътре? Машина на времето, която се захранва с батерии? Какво си е скътала там Новата Подобрена Боби?

6

Когато той влезе в къщата, Боби ровеше из хладилника. Накрая извади две бири.

— Сериозно ли говореше за кафето, или предпочиташ една от тези?

— Какво ще кажеш да пийнем кока-кола? — попита Гардънър. — Летящите чинии вървят по-добре с кола, това е моят девиз. — Той се разсмя доста налудничаво.

— Разбира се — съгласи се Боби, после замря по средата на движението, с което връщаше бирите в хладилника и посягаше към две бутилки кола. — Направих го, нали?

— А?

— Заведох те там и ти го показах. Кораба. Нали?

„Господи“, помисли Гардънър. „Боже Господи!“

За миг, застанала там с бутилките в ръце, тя приличаше на човек, страдащ от болестта на Алцхаймер.

— Да — потвърди Гардънър и усети как кожата му изстива. — Направи го.

— Добре — въздъхна с облекчение Боби. — И аз мислех, че съм го направила.

— Боби? Добре ли си?

— Естествено — заяви Андерсън и добави безцеремонно, сякаш ставаше дума за нещо без никакво или поне с много малко значение: — Просто не помня много от момента, в който напуснахме къщата, досега. Но предполагам, че това всъщност няма значение, нали? Ето ти колата, Гард. Да пием за живота по другите светове, какво ще кажеш?

7

И така те пиха за другите светове, а после Андерсън го попита какво смята да правят с космическия кораб, в който се бе спънала сред гората зад къщата си.

Ние няма да правим нищо. Ти ще трябва да направиш нещо.

— Вече съм започнала, Гард — каза меко тя.

— Разбира се — малко сприхаво отвърна той, — само че аз говоря за някакво крайно решение. С радост бих ти дал съвет — ние впиянчените, съсипани поети сме страхотни в даването на всякакви съвети, — но ти си тази, която трябва да направи нещо. Нещо малко по-важно от простото му изкопаване. Защото той е твой. Намира се в твоята земя и е твой.

Андерсън изглеждаше шокирана.

— Нали не мислиш наистина, че това нещо принадлежи на някого? Само защото чичо Франк ми е оставил мястото в завещанието си? Защото той е имал неоспоримо право, стигащо назад във времето до част от кралския парцел, който крал Джордж III е прочистил от французите, а те преди това са прочистили от индианците? Господи, Гард, това нещо е било на петдесет милиона години, когато предшествениците на цялата проклета човешка раса са клечали на петите си из пещерите и са си чоплели носовете!

— Сигурен съм, че това е съвсем вярно — сухо се съгласи Гардънър, — но то не променя закона. Пък и смяташ ли да седнеш да ми разправяш, че не изпитваш чувство за собственост към него?

Андерсън доби разстроен и същевременно замислен вид.

— За собственост? Не… не бих казала. Изпитвам чувство за отговорност, а не за собственост.

— Добре, все едно какво е. И тъй като ме питаш за мнението ми, ще ти го дам. Обади се във военновъздушната база „Лаймстоун“. Кажи на който ти се обади, че си открила в земите си неидентифициран обект, приличен на някаква модерна летяща машина. В началото може да имаш известни проблеми, но ще успееш да ги убедиш. После…

Боби Андерсън се разсмя. Тя се смя дълго, силно и на глас. Смехът й беше искрен и в него нямаше нищо прикрито, ала въпреки това Гардънър се почувства страшно неловко. Боби се смя, докато по страните й потекоха сълзи. Той все повече настръхваше.

— Извинявай — рече тя, щом забеляза изражението му. — Просто не мога да повярвам, че чувам всичко това точно от теб. Разбираш ли… просто… — Боби пак избухна в смях. — Смаяна съм. Все едно някой баптистки проповедник да препоръчва пиенето като лек срещу похотта.

— Не разбирам за какво говориш.

— О, много добре разбираш. Слушам как човекът, който беше арестуван с пистолет в сака, човекът, който смята, че правителството няма да миряса, докато не светнем всички в тъмното като радиеви часовници, да ми разправя просто да се обадя на военновъздушните сили, за да цъфнат тук и да се заемат с извънземен космически кораб.

— Земята е твоя…

— Глупости, Гард! Моята земя е толкова уязвима за правото на американското правителство да отчуждава в полза на обществото, колкото и всяка друга. Правото му да отчуждава в полза на обществото е това, което строи магистралите.

— А понякога и атомните електроцентрали.

Боби отново седна и загледа Гардънър в настъпилата тишина.

— Помисли над това, което каза — кротко заговори тя. — Три дни след като направя подобно обаждане, нито земята, нито корабът ще бъдат вече „мои“. След шест дни целия имот ще бъде ограден с бодлива тел и на двайсет метра ще има часови. Шест седмици по-късно, предполагам, осемдесет процента от населението на Хейвън ще бъде изхвърлено, изритано… или просто ще изчезне. Те могат да направят това, Гард. Знаеш го. Всичко се свежда дотам: ти искаш от мен да вдигна телефона и да се обадя на Даласката полиция.

— Боби…

— Да. Дотам се свежда всичко. Аз съм намерила чуждоземен космически кораб, а ти искаш да го предам на Даласката полиция. Мислиш ли, че те ще дойдат тук и ще кажат: „Моля ви, елате с нас във Вашингтон, г-це Андерсън, нашите шефове умират от нетърпение да чуят вашите идеи по този въпрос, не само защото вие сте собственик — е бяхте собственик — на земята, върху която е това нещо, но и защото нашите шефове винаги се консултират с авторите на уестърни преди да решат какво да правят с подобни неща. Освен това и президентът иска да наминете към Белия дом, за да чуе какво мислите. Пък и той желае да ви каже, колко много му е харесал романът ви «Коледа сред обсаден огън».“

Андерсън отметна глава назад и този път смехът й беше луд, истеричен и съвсем неестествен. Гардънър почти не забеляза. Наистина ли си бе мислил, че те ще дойдат тук и ще се държат учтиво? При наличието на нещо с такъв огромен потенциал, какъвто беше случаят? Отговорът беше „не“. Те щяха да вземат земята. Щяха да изхвърлят него и Боби… но дори това нямаше да им се види достатъчно, за да се чувстват удобно. Възможно ли бе да ги натикат в някое място, кръстоска между съветски концлагер и тайна медицинска лаборатория? Всичко можеше да стане, единственото сигурно беше, че излизане оттам нямаше да има.

А нищо чудно и това да не се окажеше достатъчно… затова, моля, опечалените да не носят цветя. Тогава, и само тогава новите пазачи на кораба щяха да спят спокойно.

В края на краищата той не беше археологическа находка, като някоя ваза на етруските или гюлета, изровени от земята в района на древна военна битка, нали? Жената, която го бе открила, впоследствие беше успяла да захрани цялата си къща с батерии… и сега той бе готов да повярва, че макар новата скорост на тракторчето все още да не бе влязла в употреба, то скоро и това щеше да стане.

И какво, конкретно, щеше да го накара да заработи? Микрочипове? Полупроводници? Не. Боби беше добавеният допълнително елемент, Новата Подобрена Боби Андерсън. Боби. Или може би всеки, който се доближеше до нещото. А едно такова нещо… е, няма как да оставите обикновените граждани да имат достъп до него, не съм ли прав?

— Каквото и друго да представлява — промърмори Гардънър, — това проклето чудо трябва да е страхотен усилвател на разума. То те е превърнало в гений.

— Не. В учен идиот — тихо възрази Андерсън.

— Какво?

— Учен идиот. В „Пайнланд“ — щатската клиника за тежки случаи на умствена изостаналост — имат около половин дузина такива. Докато бях в колежа, две лета работих там по една изследователска програма. Имаше едно момче, което можеше да умножи наум две шестцифрени числа и да ти каже верния отговор за по-малко от пет секунди… но беше много вероятно в същото време и да се изпикае в гащите си. Имаше и друго дванайсетгодишно момче, с ненормално голяма глава — колкото спечелила награда тиква. То можеше да напише на машина съвършено безгрешен текст със скорост сто и шейсет думи в минута. Не можеше да говори, не можеше да чете, не можеше да мисли, но пишеше като ураган.

Андерсън измъкна една цигара от пакета и я запали. Очите й гледаха твърдо в Гардънър.

— Ето това съм аз. Учен идиот. Това е всичко, което съм и те ще го разберат. Тези неща — модифицирането на пишещата машина, поправката на бойлера — си ги спомням съвсем откъслечно. Когато ги вършех, всичко ми се струваше кристално ясно. Но после… — Тя погледна умолително към Гардънър. — Разбираш ли?

Той кимна.

— Всичко идва от кораба, като радиопрограма от предавателна станция. Ала само защото радиото може да приема програмата и да я предава на човешкото ухо, ние не смятаме, че то говори. Правителството с радост ще ме грабне, след което ще ме заключи някъде и ще ме нареже на малки късчета, за да види дали не са настъпили и някакви физически промени… веднага щом застигналия ме нещастен случай им даде повод да ми направят аутопсия. Ето това е.

— Сигурна ли си, че не ми четеш мислите, Боби?

— Да. Но смяташ ли наистина, че някакви скрупули биха им попречили да затрият няколко души заради подобно нещо?

Гардънър бавно поклати глава.

— Следователно да послушам съвета ти означава да се стигне дотам — каза Андерсън. — Първо, викаш Даласката полиция, после попадаш в ръцете на Даласката полиция и накрая си убит от Даласката полиция.

Гард я погледна с безпокойство и каза:

— Добре, признавам, че сбърках. Но каква е алтернативата? Трябва да направиш нещо. Господи, това чудо те „убива“.

Какво?

— Отслабнала си с петнайсет килограма, как е това като начало?

— Петнай… — Андерсън изглеждаше стресната и обезпокоена. — Не, Гард, изключено. Седем може би, ама аз и без това взимам витамини и…

— Иди да се претеглиш — предложи Гардънър. — Ако мръднеш стрелката над четирийсет и седем, дори с обувките на краката, ще изям скалата. Загубиш ли още някой килограм, ще се разболееш. В състоянието, в което се намираш, можеш да получиш сърдечна аритмия и да умреш за два дни.

— Имах нужда малко да поотслабна. Пък и бях…

— … прекалено заета, за да се храниш, това ли щеше да кажеш?

— Е, не точно с тези ду…

— Като те видях снощи, приличаше на човек, оцелял от Батаанския марш на смъртта. Разбра кой съм, но това беше всичко. И все още не си на себе си. Пет минути след завръщането ни от гората, където ходихме да гледаме твоята действително забележителна находка, ти ме питаше дали вече си ме водила да я видя.

Погледът на Боби още беше забит в масата, ала той можеше да види изражението й: упорито и враждебно.

Гард нежно я докосна.

— Искам само да кажа, че колкото и да е чудесно онова нещо в гората, то е повлияло ужасно на тялото и мозъка ти.

Боби се дръпна от него.

— Ако намекваш, че съм луда…

— Не, не твърдя, че си луда, за бога! Но може да полудееш, ако не намалиш темпото. Нали не отричаш, че има моменти, които ти се губят?

— Подлагаш ме на кръстосан разпит, Гард.

— За жена, която само преди петнайсет минути ме е помолила да й дам съвет, ти си дяволски проклето враждебен свидетел.

Те се изгледаха гневно през масата за миг.

Андерсън се предаде първа.

— Не е вярно, че ми се губят моменти. Не се опитвай да приравниш нещата, които се случват с теб, когато пиеш прекалено много, с онова, което става с мен. Не е същото.

— Няма да споря за подробностите, Боби. Само се опитваш да ми отвлечеш вниманието и го знаеш. Онова нещо там е опасно. Това ми се вижда важно на мен.

Андерсън вдигна поглед към него. Изражението й беше непроницаемо.

— Мислиш, че това е важното — изрече тя и думите й не прозвучаха нито въпросително, нито утвърдително — те излязоха съвсем равно и безизразно.

— Ти не само си взимала или получавала идеи — продължи Гардънър. — Била си „принуждавана“.

— Принуждавана — изражението на Андерсън не се промени.

Гардънър си потърка челото.

— Да. Както лошият и глупав стопанин може да принуждава коня си да върви все напред и напред, докато увисне мъртъв на хамута… а после да се изправи над него и да го бие с камшик, задето е имал наглостта да умре. Подобен човек е опасен за конете, а онова, което е в кораба… смятам, че е опасно за Боби Андерсън. Ако не бях дошъл…

— Какво? Какво щеше да стане, ако не беше дошъл?

— Мисля, че още щеше да се намираш там, работейки ден и нощ, без да се храниш… и докъм края на седмицата щеше да бъдеш мъртва.

— Не съм на това мнение — студено възрази Боби, — но само заради спора, да приемем, че си прав. Сега отново съм на себе си.

— Ти не си на себе си и не си добре.

Онова мулешко изражение пак се появи на лицето й, целият й вид говореше, че Гард приказва глупости и тя няма намерение да го слуша.

— Чуй ме — настоя Гардънър. — Съгласен съм с теб за едно. Това е най-голямото, най-важното и най-шашващото нещо, което някога се е случвало. Когато всичко се разбере, заглавията в „Ню Йорк Таймс“ ще накарат вестника да изглежда като списание „Нешънъл Инкуайър“. Хората ще си сменят скапаните религии заради него, знаеш ли това?

— Да.

— Не става дума за буре с барут, а за атомна бомба. Това знаеш ли?

— Да — рече отново Андерсън.

— Тогава престани с тази попикана физиономия. Ако ще говорим, хайде, по дяволите, да „говорим“.

Андерсън въздъхна.

— Да. Добре. Извинявай.

— Признавам, че не бях прав да викаме Военновъздушните сили.

Те заговориха заедно, после заедно се разсмяха и това беше хубаво.

Все още усмихнат, Гардънър каза:

Нещо трябва да се направи.

— Съгласна съм.

— Но, Боби… Господи! Мен са ме късали на химия и едва изкарах по физика. Не знам точно как, ама смятам, че трябва да бъде… ммм… обезвредено или заглушено.

— Имаме нужда от специалисти.

— Точно така! — хвана се за думата Гардънър. — Специалисти.

— Гард, всички специалисти юридически работят за Даласката полиция.

Гардънър махна отвратено с ръка.

— Сега, като си тук, аз ще се оправя. Знам го.

— По вероятно е да стане обратното. На мен да започнат да ми се губят моменти.

Андерсън заяви:

— Мисля, че си струва риска.

— Вече си решила, нали?

— Решила съм какво искам да правя, да. А то е да си мълча и да довърша разкопките. Няма да е нужно дори да го изкопавам цялото. Смятам, че стигна ли — стигнем ли, надявам се — на още петнайсетина метра дълбочина, ще се натъкнем на люк. Ако успеем да влезем вътре… — Очите на Боби заискриха и Гардънър усети, че и в собствените му гърди се надига подобно вълнение при тази мисъл. Всички съмнения на света не можеха да удържат това вълнение.

— Ако успеем да влезем вътре? — повтори Гардънър.

— Ако успеем да влезем вътре, ще можем да стигнем до контролното табло. А ако успеем да направим това, смятам направо да отлепя този разбойник от земята.

— Мислиш ли, че можеш да го направиш?

Знам, че мога.

— И после?

— За после не знам — вдигна рамене Боби. Това беше най-добрата и най-ефикасна лъжа, която бе изрекла досега… ала Гардънър усети, че е лъжа. — По-нататък ще видим, нищо повече не знам.

— Но твърдиш, че аз трябва да взема решение.

— Да. Що се отнася до външния свят, всичко, което мога да направя, е да продължа с опазването на тайната. Ако ти решиш да говориш, как бих могла да те спра? Да те застрелям със старата пушка на чичо Франк? Не бих могла. Вероятно героиня от някоя моя книга би го направила. Аз не мога. Това, за жалост, е истинския живот, в който няма никакви истински отговори. В истинския живот, предполагам, просто ще стоя тук и ще те гледам как тръгваш. Но когото и да повикаш, Гард — учени от университета в Ороно, биолози от лабораториите Дженингс, физици от Масачузетския технологически институт — когото и да повикаш, ще се окаже, че всъщност си повикал Даласката полиция. Резултатът ще бъде хора с пушки, които ще се изсипят тук, заедно с камиони пълни с бодлива тел. — Тя леко се усмихна. — Поне няма да ми се налага да ходя в онази тайна медицинска лаборатория сама.

— Така ли?

— Да. Сега и ти си вътре. Когато дойдат да ме отведат, ти ще бъдеш на седалката до мен. — Вялата усмивка стана по-широка, ала все още й липсваше добро настроение. — Добре дошъл в маймунската клетка, приятел. Не се ли радваш, че дойде?

— Очарован съм — заяви Гардънър и изведнъж двамата се разсмяха.

8

Когато смехът им замря, Гардънър откри, че атмосферата в кухнята на Боби значително се е подобрила.

Андерсън попита:

— Какво мислиш, че ще стане с кораба, ако Даласката полиция се добере до него?

— Чувала ли си някога за Хангар 18?

— Не.

— Според слуховете, Хангар 18 трябва да е част от военновъздушна база край Дейтън. Или Дирборн. Или някъде другаде. Където и да е, в Щатите. Предполага се, че там се намират труповете на пет дребни човечета с рибешки лица и хриле на вратовете. Пришълци. Това е просто един от слуховете, които се разправят, както и че някой намерил глава на плъх в сандвича си от закусвалнята или че в нюйоркските канали има алигатори. Само че сега аз почвам да се питам дали наистина е слух. Във всеки случай, мисля, че това ще е краят.

— Може ли сега аз да ти разкажа един от тези съвременни слухове, Гард?

— Давай.

— Чувал ли си някога за човека, който изобретил хапче, заместващо бензина?

9

Слънцето залязваше сред ярко великолепие от червено, жълто и пурпурно. Гардънър седеше върху един голям пън в задния двор на Боби Андерсън и го наблюдаваше. Бяха разговаряли през по-голямата част от следобеда, като ту дискутираха, ту спореха, ту се караха. Боби бе приключила разговора с изявлението, че пак е гладна като вълк. Тя приготви огромна купа със спагети и опече малко тлъсто свинско месо. Гардънър я последва в кухнята с желанието да продължи дискусията — из главата му мислите се търкаляха като топки по билярдна маса. Андерсън не му позволи. Тя предложи на Гард питие, което той — след дълга, замислена пауза — прие. Уискито се плъзна в гърлото му приятно и го накара да се чувства добре, но за секунда му се струваше, че не изпитва нужда от него — е, не чак огромна нужда. Сега, докато седеше там, пълен с храна и алкохол и гледаше към небето, предположи, че Боби е била права. Вече бяха провели целия конструктивен разговор, който имаха да водят.

Беше дошло време да решава.

Боби бе погълнала невероятна вечеря.

— Ще повърнеш, Боби — предупреди Гардънър. Каза го сериозно и въпреки това не можа да сдържи усмивката си.

— Няма — отвърна спокойно Боби. — Никога не съм се чувствала по-добре. — Тя се оригна. — В Португалия това е комплимент за готвача.

— А след хубав секс… — Гард повдигна единия си крак и пусна въздух. Боби се разсмя от сърце.

Те измиха чиниите („Още ли не си изобретила нещо да се оправя с тях, Боби?“ „Ще го направя, само ми дай време“) и отидоха в малката, разхвърляна всекидневна — която не се бе променила много от времето на нейния чичо, — за да изгледат вечерните новини. Не ставаше нищо хубаво. Близкият изток пак пушеше от израелските въздушни нападения над сирийските сухопътни войски в Ливан (и бяха уцелили едно училище по погрешка — Гардънър се намръщи при кадрите с обгорени, пищящи деца), руснаците напредваха към позициите на афганистанските бунтовници, държавен преврат в Южна Америка.

Във Вашингтон Съвета за национална безопасност бе публикувал списък на деветдесет атомни съоръжения в трийсет и седем щата с проблеми по сигурността „от средни до сериозни“.

„От средни до сериозни, страхотно“, помисли си Гардънър, чувствайки старата безсилна ярост да се надига и размърдва, да го разяжда отвътре като киселина. „Ако загубим Топика, ще е средно. Ако гръмне Ню Йорк, тогава вече ще е сериозно.“

Той осъзна, че Боби го наблюдава малко тъжно.

— Продължава да те тормози, нали? — попита тя.

— Вярно е.

Когато новините свършиха, Андерсън каза на Гардънър, че си ляга.

— В седем и половина?

— Още съм гроги. — Така и изглеждаше.

— Добре. И аз самият ще се пъхна под завивките след малко. Чувствам се уморен. Тези два дни бяха направо откачена работа, но не съм съвсем сигурен, че ще успея да заспя, като знам как бръмчи из главата ми всичко това.

— Искаш ли валиум?

Той се усмихна.

— Видях, че още е там. Ще мина без него. Ти си тази, която е можела да вземе някое и друго успокоително през последните две седмици.

Цената на щата Мейн, за да се съгласи с решението на Нора да не го дава под съд, беше, че Гардънър трябваше да се включи в една напътстваща програма. Тя бе продължила шест месеца. Валиумът очевидно щеше да трае вечно. Гардънър на практика не го беше взимал изобщо от около три години, ала от време на време — най-вече, когато се готвеше да пътува — изпълняваше рецептите. Иначе някой компютър можеше да изплюе името му и психологът да получи още някой и друг долар от съдилището на щата Мейн, за да го навести и да се увери, че главата му все още стои свита в приемливия размер.

След като тя си легна, Гардънър изключи телевизора и поседя малко в люлеещия се стол на Боби, зачетен в „Бизонските воини“. Не след дълго я чу да захърква. Гардънър подозираше, че хъркането на Боби също може да е част от конспирация, чиято цел е да го държи буден, но му беше все едно — Боби винаги бе хъркала, цената на един крив хрущял в носа, и това винаги бе дразнило Гардънър, ала снощи той откри, че някои неща могат да бъдат и по-лоши. Ужасната тишина, с която бе спала на кушетката, например. Това беше „много“ по-лошо.

Гардънър бе надникнал за миг вътре, намирайки Боби в много по-естествена за Боби Андерсън спяща поза, гола, като се изключи долнището на пижамата, със свободни малки гърди и изритано в безпорядък между краката одеяло, едната ръка под бузата, а другата съвсем близо до лицето, с палец почти пъхнат в устата. Боби беше добре.

Затова Гардънър бе излязъл тук да вземе решение.

Малката градина на Боби се готвеше за голяма реколта — царевицата беше по-висока от всяка друга, която Гардънър бе видял по пътя си на север от плажа Аркадия, а доматите й щяха да спечелят наградата синя панделка. Някои от тях вече биха стигнали до коляното на човек, крачещ край реда. В средата на всичко това растеше групичка гигантски слънчогледи, зловещи като трифиди, и кимаха в лекия бриз.

Когато Боби го попита дали е чувал някога за така нареченото „бензиново хапче“, Гардънър се усмихна и кимна. Още един от слуховете на двайсети век, правилно. После тя го попита дали вярва в него. Гардънър, продължавайки да се усмихва, каза „не“. Боби му напомни за Хангар 18.

— Да не искаш да кажеш, че ти вярваш в съществуването на такова хапче? Нещо, което просто пускаш в резервоара и караш с него цял ден?

— Не — отвърна тихо Боби. — Нищо от онова, което съм чела, не предполага възможността то да съществува. — Тя се приведе напред, облегнала лакти на коленете си. — Но ще ти кажа в какво вярвам: и да съществуваше, то нямаше да е на пазара. Някой голям картел или може би самото правителство, щеше да го купи… или открадне.

— Да — съгласи се Гардънър. Той неведнъж бе мислил за лудите иронии, присъщи на всяко статукво: отвори границите на Щатите и махни всички митничари от работните им места? Узакони наркотиците и унищожи службата за борба с тях? Със същия успех можеш да се опиташ да застреляш човека на луната.

Гард избухна в смях.

Боби го погледна, изненадана, но също се усмихна.

— Е? Сподели с мен.

— Просто си мислех, че ако имаше такова хапче, Даласката полиция щеше да застреля човека, който го е измислил, а после щеше да го натика до зелените човечета в Хангар 18.

— Без да говорим за цялото му семейство — съгласи се Боби.

Този път Гард не се засмя. Този път хич не му се видя толкова забавно.

— В тази светлина — продължи Боби — погледни на това, което съм направила тук. Аз дори не съм сръчна в ръцете, какво остава за някакви научни способности и въпреки това силата, която работи чрез мен, е създала разни неща, достойни за проекти в „Момчешки живот“ — построени от съвсем некомпетентно момче, при това.

— Те вършат работа — отвърна Гардънър.

Да, съгласи се Боби. Вършат. Тя дори имала смътна представа „как“ го правят — на принцип, който можел да бъде наречен „сливане на деформирани молекули“. Той бил неатомен, напълно чист. Телепатичната пишеща машина, бе казала тя, използвала сливането на деформираните молекули като източник на енергия, но действителния й принцип на работа бил много по-сложен и Боби не го разбирала. Вътре имало енергиен пакет, който щом заработел, започвал да излъчва светлина, ала нищо друго не й било ясно.

— Ти само докарай тука купчина учени от Управлението за национална безопасност или от Арсенала и те сигурно ще разглобят всичко за по-малко от шест часа — рече Андерсън. — Ще се разхождат наоколо с вида на хора, които току-що някой е ритнал по топките и ще се питат един друг как, по дяволите, е възможно досега да не са се сетили за такива елементарни принципи. И знаеш ли какво ще стане после?

Гардънър сериозно се замисли над това, навел глава, стиснал с една ръка кутията бира, която Боби му беше дала, а с другата притиснал челото си и изведнъж се озова отново на онова ужасно събиране, заслушан как Тед Енергетика защитава централата „Ирокез“, която дори в този момент се зареждаше с ядрени касети: „Ала дадем ли им онова, което искат, само след около месец ще се обърнат на сто и осемдесет градуса и ще започнат да пискат, че не могат да си използват сешоарите или ще открият, че миксерите им няма да пожелаят да работят, когато рекат да си забъркат порция вегетарианска храна“. Той се видя как отвежда Тед Енергетика до бюфета на Арбърг — видя го толкова ясно, като че ли се бе случило… по дяволите, като че ли се случваше в този миг. На масата, между пържените картофки и купата сурови зеленчуци, се намираше една от измишльотините на Боби. Батериите бяха свързани към разпределително табло, а то от своя страна беше закачено към обикновен стенен ключ от вида, който може да се намери във всеки електричарски магазин за един, два долара. Гардънър се видя как завърта този ключ и изведнъж всичко върху масата — картофките, суровите зеленчуци, сосиерата с петте различни вида сос, останките от студените ордьоври и скелета на пилето, подносите, питиетата — всичко се вдигна на трийсет сантиметра във въздуха и после просто остана там, хвърляйки декоративни сенки върху бялата ленена покривка. Тед Енергетика погледа малко, средно обезпокоен. После помете с ръка измишльотината от масата. Жиците се скъсаха. Батериите се търкулнаха и изпопадаха. Всичко с трясък се стовари обратно на масата, чашите се разсипаха, подносите се преобърнаха и фасовете се разпиляха. Тед си свали спортното сако и покри останките от устройството, както човек покрива трупа на сгазено върху шосето животно. Приключил с това, той се обърна към малкото си задържана аудитория и продължи да говори. Тези хора си мислят, че могат да карат с техните торти и яденето им вечно. Те приемат, че винаги ще има възможност за връщане назад. Но грешат. Няма никакво връщане. Всичко е съвсем просто: атомни централи или нищо. Гардънър се чу как крещи от ярост, която, за разнообразие, беше напълно трезва: „Ами това, което току-що счупи? Какво ще кажеш за него?“. Тед се наведе и повдигна спортното си сако с грацията на фокусник, размахващ пелерината си пред омагьосаната публика. Под него нямаше нищо, като се изключат няколко пържени картофчета. Нито следа от устройството. Абсолютно никаква следа. „Какво да кажа за какво нещо?“ попита Тед Енергетика, като гледаше право в Гардънър с израз на симпатия, примесена с щедра порция презрение. Той се обърна към публиката си. Някой да вижда тук нещо?… Не, отговарят те в хор, като декламиращи деца: Арбърг, Патриша Маккардъл, всички останали, дори младият барман и Рон Къмингс декламират с другите. Не, не виждаме нищо, не виждаме абсолютно нищо, Тед, съвсем нищо, ти си прав, Тед, или атомните централи, или нищо. Тед се усмихва. И да знаете, че следващото, което ще почне да ни разправя, ще са разни врели-некипели за чудодейното хапче, дето можеш да го сложиш в резервоара и цял ден да караш колата си с него. Тед Енергетика започва да се смее. Останалите се присъединяват към него. Всички му се смеят.

Гардънър вдигна глава и обърна агонизиращ поглед към Боби Андерсън.

— Мислиш, че те ще… какво? Ще потулят всичко?

— А ти не мислиш ли? — И след малко, с много нежен глас, Андерсън го подкани: — Гард?

— Да — отвърна Гардънър след дълго време и за момент малко му оставаше да избухне в сълзи. — Да, разбира се. Разбира се, че ще го направят.

10

Сега той седеше върху един пън в задния двор на Боби, без да има и най-малката представа, че в тила му е насочена заредена ловна пушка.

Седеше и си мислеше за въображаемото преиграване на събирането. Всичко бе толкова ужасно и така напълно очевидно, та реши, че можеше да му бъде простено времето, което му бе отнело да го види и възприеме. Корабът в земята не можеше да бъде разглеждан само спрямо благополучието на Боби или на градчето Хейвън. Независимо какво представляваше или какво бе извършил с Боби или някой друг от непосредствената околност, цялостното разпореждане с кораба в земята трябваше да се разглежда в зависимост от световното благополучие. Гардънър бе участвал в десетки комитети, чиито цели се простираха от възможното до съвсем налудничавото. Той бе участвал в демонстрации, беше давал повече, отколкото можеше да си позволи, в помощ за плащането на реклами във вестниците в две безуспешни кампании за затварянето на мейнския „Янки“ чрез референдум. Като студент в колежа бе протестирал срещу намесата на Щатите във Виетнам, членуваше в Грийнпийс, подкрепяше Националната екологична асоциация. По какви ли не начини се бе опитвал да спомогне за световното благополучие, но усилията му, макар и в резултат на самостоятелно мислене, винаги бяха изразявани от името на някаква групировка. Сега…

От теб зависи, Гард, приятелче. Само от теб. Той въздъхна. Прозвуча, сякаш изхлипа. Поръчай тези прекрасни промени, бели момко… добре. Но първо си задай въпроса кой иска светът да се промени? Гладните, болните, бездомните, нали? Родителите на онези деца в Африка, с големите кореми и умиращите очи. Черните в Южна Африка. Организацията за освобождение на Палестина. А дали Тед Енергетика иска една голяма порция прекрасни промени? Прехапи си езика! Нито Тед, нито съветското политбюро, нито президентът на Съединените щати, нито Седемте сестри, нито Ксерокс, нито Бари Манилоу.

О, не, не и големите клечки, не и хората с истинска власт, онези, които управляват машината Статукво. Техният девиз е: „Разкарай прекрасното далеч от очите ми“.

Имаше време, когато и за миг не би се поколебал и това време не беше чак толкова далече в миналото. Боби нямаше да се нуждае от никакви аргументи: самият Гард щеше да е човекът, който да удря коня, докато сърцето му се пръсне… само че и той щеше да се впрегне там, за да тегли заедно с него. Тук, най-после, се откриваше източник на чиста енергия, толкова изобилна и лесна за произвеждане, че можеше да се сметне за безплатна. До шест месеца всеки ядрен реактор в Съединените щати щеше да бъде спрян окончателно. До една година — всички реактори в света. Евтина енергия. Евтин транспорт. Пътуванията към други планети и дори други звездни системи изглеждаха възможни — в края на краищата корабът на Боби бе долетял до Хейвън, щата Мейн, от космоса. Той беше, всъщност — ако обичате, туш, маестро — ОТГОВОРЪТ НА ВСИЧКО.

Дали има оръжия на борда на този кораб, как мислиш?

Той тъкмо бе смятал да зададе на Боби този въпрос, когато нещо го спря. Оръжия? Възможно е. И щом Боби е способна да получи достатъчно от тази останала необяснена сила, за да сътвори телепатична пишеща машина, дали би могла и да създаде нещо, напомнящо с вида си за смайващия пистолет на Флеш Гордън, което освен това и да работи? Или пък дезинтегратор? Или въртящ се лъч? Нещо, което вместо да гърми или фучи, просто да превръща хората в купчини димяща пепел? Не е изключено. А в такъв случай няма ли и някои от хипотетичните учени на Боби да приспособят неща, като бойлера на Боби или преустроения двигател на тракторчето в друго, което би допринесло съществено да се навреди на хората. Със сигурност. В края на краищата много преди дори да е било помислено за тостери, сешоари и подово отопление, щатът Ню Йорк вече е използвал електричеството, за да пържи убийци в „Синг Синг“.

Това, което плашеше Гардънър бе, че идеята за оръжията съдържаше определена привлекателност. Част от нея, предполагаше той, беше просто егоизъм. Ако работата стигнеше дотам да се покрива със спортно сако бъркотията, със сигурност той и Боби щяха да бъдат част от онова, което щеше да има нужда от скриване. Но освен това имаше и други възможности. Една от тях, макар и луда, нелишена от привлекателност, беше идеята, че той и Боби щяха да имат възможността да ритнат доста задници, които имаха нужда от изритване. Представата, как изпращат веселяци като Аятолаха в Зоната на фантомите, беше толкова очарователна, че Гардънър едва не се разкикоти. Защо да чакат израелците или арабите да си сортират проблемите? И всички видове терористи… сбогом, приятели. Ще се видим на оня свят.

Чудесно, Гард! Страхотно е! Ще го пуснем по телевизията! Ще бъде по-хубаво от „Чумата на Маями“! Вместо двамата безстрашни наркомани, ето ви ги Гард и Боби, обикалят планетата с тяхната летяща чиния! Хей, някой да ми подаде телефона! Трябва да се обадя в Си Би Ес!

„Не е смешно“, помисли Гардънър.

Че кой се смее? Нали ти точно за това говореше? Ти и Боби да си играете на Самотния рейнджър и Тонто?

„И какво, ако е така? Колко време е необходимо, за да почне това решение да изглежда добро? Колко бомби в куфарчета? Колко жени, застреляни из тоалетните на посолствата? Колко мъртви деца? Колко дълго ще допуснем това да продължава?“

Страхотно, Гард. Хайде, всички на планетата Земя, пейте заедно с Гард и Боби — просто следвайте този припев: „Ооотгооворът, приятелю, е да се нооосиш заедно с вятъра…“.

„Отвратителен си.“

А ти започваш да звучиш неприкрито опасно. Спомняш ли си колко беше уплашен, когато онзи полицай откри пистолета в сака ти? Колко беше уплашен, защото дори не си спомняше да си го слагал там? Всичко това започва отначало. Единствената разлика е, че сега става дума за по-голям калибър. Мили боже, докога?

Когато беше по-млад, тези въпроси изобщо не биха изникнали… а в случай че го направеха, той просто нямаше да им обърне внимание. Явно Боби бе постъпила така. Тя, в края на краищата, бе заговорила за човека на кон.

„Какво искаш да кажеш с този човек на кон?“

Имам предвид нас, Гард. Но мисля… мисля, че най-вече имам предвид теб.

„Боби, когато бях на двайсет и пет, горях през цялото време. Като станах на трийсет, се запалвах само от време на време. Но кислородът тук изглежда изтънява, защото сега горя само, когато съм пиян. Страхувам се да се кача на този кон, Боби. Ако историята някога ме е научила на нещо, то е, че конете обичат да се втурват неуправляемо напред.“

Той пак се размърда върху пъна и дулото на пушката проследи движението му. Андерсън седеше в кухнята на една табуретка и цевите се преместваха по перваза на прозореца с всяко помръдване на Гардънър. Тя долавяше много малка част от мислите му. Това беше вбесяващо, подлудяващо. Ала долавяше достатъчно, за да знае, че Гардънър се готви да вземе решение… а когато се стигнеше дотам, Андерсън беше сигурна, че ще разбере какво е то.

Ако бе неправилното решение, тя щеше да пръсне задната част на главата му и да зарови трупа в меката почва на края на градината. Щеше да й е страшно неприятно да го направи, но ако се наложеше, нямаше да се поколебае.

Андерсън хладнокръвно чакаше да настъпи моментът, с мозък, настроен на трудно доловимия поток мисли на Гардънър.

Малко оставаше вече.

11

Това, което всъщност те плаши, е възможността да действаш от позицията на силата за първи път в нещастния си, объркан живот.

Той седна по-изправено, а лицето му изразяваше силна тревога. Не е вярно, нали? Разбира се, че не е.

О, Гард, знаеш, че е така. Ти подкрепяше дори бейзболни отбори, които бяха катастрофално без изгледи за победа. И не ти се налагаше да се безпокоиш, че някой от тях ще се класира за Световните Серии. Същото е и с кандидатите и каузите, които поддържаш, нали? Защото ако твоите политици никога не получат шанса да бъдат изпробвани, и на теб няма да ти се налага да откриваш, че новият шеф е същия като предишния, нали?

„Не се страхувам. Най-малко пък от това.“

Как не! Човекът на кон? Ти? Боже, каква смехория. Ти ще получиш сърдечен удар, ако някой те помоли да бъдеш човек на детско велосипедче. Собственият ти живот не е бил нищо друго, освен постоянни опити да разрушиш всеки източник на сила, който си имал. Вземи брака си. Нора беше твърда, накрая ти се наложи да я простреляш, за да се отървеш от нея, ала когато залозите бяха направени, ти пак взе да се колебаеш, нали? Ти си човек, който при всяко положение успява да покаже, че е на висота. Докара се дотам да загубиш работата си като преподавател, като така се лиши от още един източник на сила. Вече дванайсет години прекарваш в изливане на достатъчно алкохол върху малката искрица талант дадена ти от Бога, за да успееш да я изгасиш. А сега това. По-добре бягай, Гард.

„Не е честно! Кълна се в Бога, не е!“

Така ли? А достатъчно ли е, за да си получиш заслуженото наказание?

Може би. Вероятно. Във всеки случай той откри, че решението вече е взето. Щеше да се присъедини към Боби, поне за малко щеше да кара по нейния начин.

Безгрижната увереност на Боби, че всичко е само игра, не отговаряше много на изтощението и отслабването й. Това, което корабът в земята бе успял да направи на Боби, вероятно щеше да го причини и на него. Случилото се — или онова, което не бе успяло да се случи днес — нищо не доказваше. Той не бе очаквал всички промени да настъпят изведнъж. И все пак корабът — и каквато сила се излъчваше от него — имаше огромен капацитет да върши добро. Това беше главното и… е, добре, майната им на томичукалата.

Гардънър стана и се запъти към къщата. Слънцето бе залязло и здрачът вече изсивяваше. Гърбът му се беше схванал. Той се протегна, застанал на пръсти, и се намръщи, когато гръбнакът му изпука. Погледна покрай тъмния, мълчалив силует на тракторчето към вратата на бараката и новия й катинар. Помисли си да иде дотам и да се опита да надзърне през един от покритите с прах прозорци… но се отказа. Може би се страхуваше да не би от вътрешната страна на тъмния прозорец да изскочи бяло лице, чиято усмивка да разкрива смъртоносен пръстен от канибалски зъби. „Здрасти, Гард, искаш ли да се запознаеш с истинските томичукала? Ела вътре! Тук има много от нас!“

Гардънър потрепери — почти можеше да чуе как тънички, зли пръсти драскат по дъските. Прекалено много неща се бяха случили вчера и днес. Въображението му бе излязло от релсите. Тази вечер то не искаше да миряса. Не знаеше дали да се надява, че ще заспи или трябва да се пази точно от това.

12

Щом влезе веднъж вътре, безпокойството му започна да избледнява. Заедно с него си отиде и част от жаждата му за алкохол. Той си съблече ризата и надникна в стаята на Андерсън. Боби лежеше точно както я бе оставил, с напъхано между ужасно слабите крака одеяло, с отметната настрани ръка, похъркваща.

Дори не е помръднала. Господи, трябва да е страшно уморена.

Гардънър си взе един продължителен душ, като пусна горещата вода, колкото посмя по-силно (което с новия бойлер на Боби означаваше, че завъртя крана само на пет градуса встрани от леденостудената). Когато кожата му започна да става червена, той излезе изпод душа в една баня, изпълнена с пара като Лондон в хватката на мъгла от разказите за Шерлок. Избърса се, изми си зъбите с пръст — трябва да се погрижа за някои запаси тук — и отиде да си легне.

Докато се унасяше, откри, че пак мисли за последното, което Боби бе споменала по време на разговора им. Тя смяташе, че корабът в земята е започнал да влияе на хората от градчето. Когато я помоли да му даде някакъв пример, тя се разсея и смени темата. Гардънър предполагаше, че в тази луда история, всичко беше възможно. Макар имотът на стария Франк Гарик да бе усамотен, той се намираше почти точно в географския център на района. Съществуваше селище Хейвън наистина, но то беше на седем километра по на север.

— Както го разправяш, звучи сякаш изпуска някакъв отровен газ — бе казал той с надежда да не му е проличало колко неспокоен се чувства в действителност. — Нашествие от Космоса.

— Отровен газ? — повтори Боби. Тя пак се бе дръпнала в себе си. Лицето й, толкова слабо сега, беше затворено и далечно. — Не, не е отровен газ. Наречи го „изпарения“, ако трябва да го кръщаваш някак. Но повече прилича на вибрацията, която се усеща като го докоснеш.

Гардънър не каза нищо. Не искаше да наруши състоянието й.

— Изпарения? Не е и това. Ала напомня изпарения. Ако дойдат техници с уреди за установяване на газови примеси, предполагам, че няма да открият нищо необичайно. В случай че изобщо корабът влияе по някакъв физически начин на въздуха, той със сигурност ще е неуловим.

— Мислиш ли, че това е възможно, Боби? — тихо попита Гардънър.

— Да. Не твърдя: знам, че това се случва, защото не е така. Не разполагам с вътрешна информация. Но смятам, че някакво много тънко покритие върху корпуса на кораба — и то действително тънко, навярно с дебелина не повече от молекула — може би се окислява, когато го оголвам и влиза в съприкосновение с въздуха. Това означава, че аз получавам първата, най-силна доза… а после то се разпръсва от вятъра, като радиоактивни частици след ядрена експлозия. Хората в градчето ще получат някаква част… под някаква разбирам страхотно малка в случая.

Боби се намести в люлеещия се стол и отпусна надолу дясната си ръка. Това беше жест, който Гардънър бе виждал много пъти преди и сърцето го заболя за старата му приятелка, като видя как израз на мъка прекосява лицето й. Боби отново вдигна ръка в скута си.

— Ала изобщо не съм сигурна, че става точно това. Има един роман от човек на име Питър Строб, „Носещия се дракон“ — чел ли си го?

Гардънър поклати глава.

— Там се разказва как в атмосферата е всмукан някакъв експериментален химикал, който после попада върху едно предградие в Кънектикът. Онзи газ действително е отровен — нещо като газ за лудост. Хората започват да се бият без никаква причина, някакъв човек решава да си боядиса цялата къща — и прозорците включително — в ярко розово, една жена бяга за здраве, докато получава инфаркт и така нататък. Има и още един роман — казва се „Мозъчна вълна“ и е написан от… — Андерсън смръщи вежди, замислена. Ръката й пак увисна край стола, после се върна в скута й. — Същото име като моето, Андерсън. Пол Андерсън. В него земята минава през опашката на комета и нещо от падналите частици прави животните по-умни. Книгата започва с един заек, който буквално по метода на дедукцията се измъква от хваналия го капан.

— Хитро — откликна Гардънър.

— Да. Ако си имал коефициент на интелигентност 120 преди минаването на земята през опашката на кометата, след това се оказваш с коефициент 180. Разбираш ли?

— Съвършена интелигентност?

— Да.

— Но термина, който ти използва преди, беше учен идиот. Това е точно обратното на съвършената интелигентност, нали?

Андерсън махна с ръка.

— Няма значение.

Сега, легнал тук в леглото, докато се унасяше, Гардънър се запита дали наистина беше така.

13

Тази нощ му се присъни сънят. Беше съвсем прост. Той стоеше в мрака пред бараката, между къщата и градината. От лявата му страна тракторчето приличаше на тъмна сянка. Мислеше си точно онова, което бе смятал тази вечер — да се приближи и да надникне през единия от прозорците. Какво ли щеше да види? Ами томичукалата, разбира се. Но не го беше страх. Напротив, изпитваше облекчение, радост. Защото томичукалата не бяха някакви чудовища или канибали, те бяха като елфите в онази приказка за добрия обущар. Той щеше да погледне през мръсното прозорче на бараката като онова очаровано дете, което гледа през прозореца на спалнята си на илюстрацията в книжката „Нощта преди Коледа“ (а какво беше дядо Коледа, този весел стар елф, ако не един голям възрастен представител на томичукалата в червен костюм?) и щеше да види как те се смеят и бърборят, насядали край дълга маса, и сглобяват генератори на енергия, левитиращи скейтбордове и телевизори, които показват мисли, вместо филми.

Той се понесе към бараката и изведнъж тя грейна в същия блясък, който бе видял да излиза от преустроената пишеща машина на Боби — сякаш бараката се бе превърнала в някаква странна панаирна латерна, само че тази светлина не беше топло жълта, а ужасно, гнило зелена. Тя се просмукваше през дъските, изпълваше прозорците и през дупките пропускаше лъчи, които рисуваха зли котешки очи по земята. И сега той се изплаши, защото тази светлина изобщо не се излъчваше от някакви мънички дружелюбни пришълци от космоса. Ако ракът имаше цвят, той щеше да бъде същия като онзи, който се разливаше от всяка цепнатина, дупчица и прозорец на бараката на Боби Андерсън.

Ала Гард продължи да се приближава, защото в сънищата човек невинаги може да се контролира. Той продължи да се приближава, като вече не искаше да поглежда вътре, както не би искало и детето, което на Бъдни вечер гледа през прозореца на спалнята си, ако види, че дядо Коледа се спуска по покрития със сняг покрив от другата страна на пътя, стиснал по една отрязана глава във всяка от облечените си с ръкавици ръце, и как, още капещата от разръфаните вратове кръв, вдига пара на студа.

Недейте, моля ви, недейте…

Но продължи да се приближава и щом навлезе сред това зелено сияние, в главата му нахлу рок музика с парализираща, разкъсваща мозъка сила. Сега беше Джордж Търогуд с „Дистройърс“ и Гард знаеше, че когато Джордж започне да свири с онази негова невероятна китара, мозъкът му ще завибрира за миг в убийствена хармония, а после просто ще експлодира като стъклените чаши в къщата, за която бе разправял на Боби едно време.

Всичко това нямаше значение. Важен беше само страхът — страхът от томичукалата в бараката на Боби. Той ги усещаше, почти можеше да ги помирише, наситена, електрическа миризма като от озон или кръв.

И… странните звуци, сякаш се плискаше някаква течност. Чуваше ги дори през оглушителната музика в главата си. Напомняха за работеща старовремска пералня, само че шумът не беше от вода, а от нещо, което звучеше лошо, лошо, лошо.

Щом се изправи на пръсти, за да погледне в бараката, цялото му лице стана зелено като лицето на труп, изваден от плаващи пясъци. Джордж Търогуд започна да свири на китарата си, Гардънър запищя от болка… и тогава главата му се пръсна. Той се намери седнал в старото двойно легло на стаята за гости, гърдите му бяха покрити с пот, а ръцете му трепереха.

Гард легна отново и си помисли: „Господи! Ако ще сънуваш кошмари за нея, по-добре утре иди и погледни вътре. Освободи съзнанието си“.

Очакваше решението му да предизвика още кошмари. Легна си пак с мисълта, че този е само първия. Но не сънува нищо повече.

Тази нощ.

На другия ден се присъедини към Боби на изкопа.