Ерик Найт
Ласи (21)

Двадесет и първа глава
У дома

Прав беше Сам Караклоу, когато през пролетта обясни на сина си Джо, че пътят от Грийнал Бридж в Йоркшир до имението на херцог Рюдлинг в Шотландия е много, много дълъг. Толкова дълъг, колкото е и обратния път от Шотландия до Йоркшир — около шестстотин километра.

Това е разстоянието, когато човек пътува с влак или по най-преките пътища. Колко ли километра обаче изминава животното, което трябва да заобикаля появилите се на пътя му препятствия, да се придвижва напред като често се обърква, завива и обикаля, докато най-после намери верния път?

Ласи беше преодоляла повече от хиляда километра, все през места, които не беше виждала никога дотогава, а и не разполагаше с нищо, което да я насочи в правилната посока, освен с непогрешимия си инстинкт и с желанието да се върне у дома.

Да, стотици и стотици километри, планини и долини, високи плата и мочурища, ниви и горски пътеки, клисури и безброй реки и потоци; сняг и дъжд, мъгла и слънце; телени мрежи, коприва и тръни, чакъл и скали, които израняваха до кръв лапите й кой можеше да очаква, че кучето ще излезе победител над всичко това?

И все пак, макар че много не вярваше в чудеса — дълбоко в сърцето си Джо Караклоу знаеше, че това ще се случи: по някакъв чуден, необясним начин неговото куче щеше да се върне и един следобед щеше да го чака пред училищната врата. Всеки ден, когато уроците свършваха, погледът му неволно се устремяваше към мястото, където по-рано седеше Ласи. И всеки ден мястото беше празно и Джо Караклоу си тръгваше към къщи, бавно и тромаво, както вървяха хората по тези места.

Винаги, когато часовете свършваха, Джо се подготвяше — втълпяваше си, че му е все едно, че вече са минали твърде много седмици, че не бива да вярва в невъзможното. И въпреки цялата безнадеждност продължаваше да се надява. Но мина още време и, макар и много бавно, надеждата започна да умира.

Надеждата на човека може да умре, но не и тази на животното. Докато е живо, животното се надява и вярва. Затова, когато един ден Джо Караклоу прекоси училищния двор и излезе навън, не можа да повярва на очите си. Разтърси глава, примигна и разтърка очи, защото беше уверен, че сънува. Но тя беше там, неговата Ласи, и тъкмо правеше последните крачки към вратата на училището!

Джо застина на мястото си, защото кучето изглеждаше неузнаваемо — ходенето сякаш изтръгваше и последния въздух от дробовете му, главата и опашката почти докосваха паважа. Всяка крачка напред изискваше ново напрежение. Ласи повече пълзеше, отколкото вървеше. Но се придвижваше напред, крачка след крачка, и най-после стигна обичайното си място пред портата. Отпусна се на земята и замря.

Едва тогава Джо се опомни. Даже ако беше сън, трябваше да направи нещо. Той се втурна като безумен през двора и се хвърли на колене. И тогава, когато ръцете му се заровиха в гъстата козина, разбра, че е истина. Кучето му беше дошло да го вземе от училище!

Но какво куче — къде беше изчезнало достойното за първа награда коли с блестяща като коприна трицветна козина, с радостно вирнати уши и гордо вдигната стройна муцуна със съвършена линия? Не, това не беше кучето, чиито очи оглеждаха внимателно училищния двор и което скачаше и надаваше радостен лай, за да го поздрави с добре дошъл. Кучето, което днес лежеше в калта пред него, се опитваше да вдигне глава, но не успяваше. Опита се да размаха опашка, но тя беше толкова разрошена и набита с тръни, че не се помръдваше. Това куче не можа да направи нищо друго, освен да изскимти едва чуто, за да покаже, че е щастливо. То знаеше, че инстинктът, който в продължение на много дни го беше тласкал напред, е удовлетворен. Беше стигнало до целта. Беше дошло навреме за срещата пред училището и усещаше нежната милувка на ръцете, които толкова отдавна не го бяха докосвали.

 

 

Пред службата по труда стояха Джен Купър и още няколко безработни миньори и чакаха времето за чай, за да се приберат по домовете си.

Джен се разпознаваше лесно, защото дори измежду многото едри йоркширци той беше най-грамадният. Да, казваха дори, че той е най-високият и най-силният мъж в цял Йоркшир. Истински великан, но с меко сърце, а мислите му работеха също така бавно, както езикът му.

Затова и Джен осъзна няколко секунди по-късно от другите, че в селото се е случило нещо извънредно. Видя едно момче, което тичаше надолу по улицата и постоянно се препъваше от бързане. Момчето носеше в ръцете си някакъв вързоп и крещеше възбудено.

Мъжете направиха няколко крачки към него. Когато момчето наближи, чуха какво вика:

— Тя се върна! Тя се върна!

Мъжете се спогледаха, измърмориха нещо под нос и се загледаха във вързопа, който момчето стискаше в ръцете си. Наистина. Кучето на Сам Караклоу се беше върнало у дома. Чак от Шотландия.

— Трябва веднага да я отнеса вкъщи — извика Джо и се запрепъва напред.

Джен Купър излезе напред.

— Дай я тук — рече той. — А ти тичай напред и предупреди родителите си.

Джен пое кучето в силните си ръце — ръце, които можеха да носят десетократно по-голяма тежест от това бедно, изнемощяло животно.

— О, побързай, Джен! — изкрещя момчето и заподскача от вълнение.

— Разбира се, че ще побързам, момче. Тръгвай напред, какво чакаш!

Джо Караклоу профуча надолу по главната улица, направи рязък завой, втурна се в малката странична уличка, където живееха и блъсна градинската врата. Прекоси на един дъх пътеката и нахлу като ураган в къщичката.

— Мамо! Татко!

— Какво е станало, момче?

Джо спря като закован. Не можеше да си поеме дъх, задушаваше се от вълнение. А после думите рукнаха като порой от устата му.

— Ласи се върна! Ласи се върна!

Той отвори вратата и Джен Купър, който трябваше да сведе глава, за да не се блъсне в рамката, отнесе кучето до камината и го положи върху килимчето.

 

 

Много неща се случиха тази вечер и Джо Караклоу щеше да ги запомни до края на живота си. Никога нямаше да забрави израза, пробягал по лицето на баща му, който пръв коленичи до кучето, което толкова години беше наричал свое. Ръцете му се плъзнаха по измършавялото тяло. Джо проследи с поглед майка си, която се беше заела да шета из кухнята, не както по-рано с мърморене и караници, а с някаква плашеща деловитост. Тя разпали бързо огъня, разтвори кутия кондензирано мляко в топла вода, коленичи, вдигна главата на Ласи и отвори муцуната й.

Родителите му не казваха нито дума. Изглеждаше, сякаш напълно са го забравили. Двамата посвещаваха цялото си внимание на кучето, толкова съсредоточени, че сякаш се бяха пренесли в друг свят.

Джо стоеше и гледаше как баща му лъжичка по лъжичка налива топлата течност в устата на Ласи, и стисна здраво зъби, за да не извика, когато видя как млякото капе и се разлива по килима, защото кучето не беше в състояние да преглъща. Видя как майка му стопли едно одеяло и уви изстиващото тяло. Проследи със затаен дъх как двамата отново и отново се опитваха да я нахранят. Накрая бащата се изправи с усилие.

— Няма смисъл, майко — проговори тихо той.

Много въпроси и отговори си размениха родителите му, макар и само с очи.

— Белодробно възпаление — промърмори най-после бащата. — И е толкова изтощена…

Двамата постояха малко и сякаш усилено размишляваха. Внезапно майката се раздвижи и отново стана делова и забързана както винаги.

— Няма да се предам! — извика сърдито тя. — Не, аз просто няма да се предам!

Издаде енергично устни напред и, сякаш това решаваше всичко, отиде до камината и свали от перваза й една ваза. Обърна я и я изтърси в ръката си. Шепата й се напълни с медни монети. Без да каже дума, тя ги подаде на мъжа си — не беше нужно да му обяснява за какво ги е предназначила. Сам Караклоу обаче ги гледаше втренчено и не помръдваше.

— Върви, моля те, върви — подкани го тя. — Спестявах ги за черни дни…

— Но нали трябваше…

— Тихо! — прекъсна го строго жената.

Очите й се отместиха към момчето и Джо разбра, че за първи път от един час родителите му са осъзнали присъствието му. Баща му го погледна, после отмести поглед към парите в ръката на майката и накрая погледна кучето. Изведнъж грабна парите, нахлупи шапката си и се втурна навън. Когато се върна, носеше яйца и малка бутилка бренди, все скъпи и редки неща в тяхното домакинство.

Джо седеше и гледаше. Майка му разби яйцата и ги смеси с брендито. Баща му приклекна пред кучето и започна да му дава с лъжичка от сместа. След няколко напразни опита майката изфуча сърдито. Взе лъжичката от ръката на бащата, сложи главата на кучето в скута си, разтвори челюстите и изля малко от течността в устата му. При това масажираше съвсем леко гърлото на животното — отново и отново, докато кучето най-после преглътна.

— А — а-а-х!

Този дълъг, тържествуващ вик излезе от устата на баща му. Огънят в печката позлатяваше косата на майка му, която продължаваше да седи на килима и да подкрепя главата на Ласи, да масажира гърлото й с леки, нежни движения и да я успокоява с меки гърлени звуци.

Джо не помнеше какво се случи по-нататък, остана му само някакво смътно усещане, че са го отнесли в леглото в необичайно късен час.

Когато на сутринта слезе долу, баща му седеше на стола си, майка му отново беше коленичила на килима, огънят пращеше весело. Кучето, увито в няколко одеяла, не помръдваше.

— Тя… мъртва ли е? — попита задавено Джо.

Майка му направи опит да се усмихне.

— Тихо — прошепна тя. — Ласи спи. А аз би трябвало да ви направя закуска, но съм напълно изтощена. Само да можех да изпия чаша силен чай…

Тази сутрин — колкото и невероятно да изглеждаше — баща му стана и приготви закуската. Възвари водата и заля чая, наряза хляб. А майка му седеше в люлеещия се стол и чакаше да й поднесат чай.

Същата вечер, когато Джо се върна от училище, Ласи още лежеше там, където я беше оставил сутринта. Много му се искаше да седне до нея и да я помилва, но знаеше, че болните кучета е най-добре да се оставят на спокойствие. Цяла вечер седя до печката, без да откъсва поглед от Ласи, която лежеше неподвижно и слабото дишане беше единственият знак, че е жива. Не му се лягаше, но майката настоя.

— Не се тревожи, вече нищо не може да й се случи — произнесе укорно тя. — Хайде, лягай си. Спокойно, вече нищо не може да й се случи.

— Сигурна ли си, че ще се оправи, мамо?

— Нали виждаш! Не изглежда по-зле.

— Все пак сигурна ли си, че ще се оправи?

Жената въздъхна нетърпеливо.

— Разбира се, че съм сигурна. А сега си иди в стаята и заспивай.

Джо си легна, изпълнен с доверие към родителите си.

Това беше първият ден, а ето какво се случи след около седмица: Джо се върна от училище и се затича право към камината и Ласи, която все още лежеше там, направи леко движение, което трябваше да бъде приветствено размахване на опашка.

След още няколко дни, докато майката на Джо приготвяше млякото, Ласи се размърда и макар че се олюляваше успя да се изправи на крака. Когато поставиха купата пред муцуната й, тя сведе глава и започна да се храни сама, а хлътналите й хълбоци трепереха.

А накрая дойде и денят, когато Джо за първи път се сети, че неговото куче — въпреки всичко — няма право да остане в дома им. Къщата отново се огласи от протести и караници, отново майка му извика ядосано:

— Никога ли няма да настъпи мир в тази къща?

Дълго, след като Джо си легна, в кухнята се чуваха гласове — ясният глас на майка му ту се извисяваше, ту стихваше до шепот, а гласът на бащата оставаше все същият, равен и упорит:

— Даже ако се съгласи да ни я продаде, откъде ще взема пари да я платя? Откъде ще намеря пари? Знаеш, че няма да съберем толкова.

Бащата на Джо Караклоу беше изградил живота си според прости, ясни принципи. Когато имаше работа, мъжът трябваше да работи с всички сили и да получава съответното възнаграждение. Когато отглеждаше куче, трябваше да го прави колкото се може по-добре. Когато имаше жена и деца, трябваше да се грижи за тях колкото се може по-добре.

Този безработен миньор никога не прибягваше до лъжи, за да се измъкне от някоя неприятна ситуация. Като повечето прости хора той виждаше нещата в черно и бяло. Да се лъже, да се мами и краде — това беше нередно, а и той не умееше да върши такива неща. Основните принципи на живота му никога не се променяха:

— Честният си остава честен — казваше обикновено той.

Беше му станало навик да се изразява така.

— Почтеният си е почтен. — Или: — Измамата си е измама.

Случаят с Ласи обаче не се побираше в тези прости и ясни принципи. Той беше продал кучето, бе взел парите и ги беше изхарчил. Следователно Ласи вече не беше негова и този факт не можеше да се промени, колкото и да го обсъждаха.

Но имаше и нещо друго — той имаше семейство и трябваше да живее с него. А когато една жена започне да спори, тогава…

На следващата сутрин, когато Джо слезе за закуска, баща му се покашля и заговори така, сякаш повтаряше наизустена през нощта реч, докато майка му бъркаше овесената каша, здраво стиснала устни.

— Джо, момчето ми, ние решихме — искам да кажа, майка ти и аз — да оставим Ласи тук, докато се възстанови напълно. Това е правилно решение, защото съм твърдо убеден и вярвам, че никой няма да се грижи за нея по-добре от нас. Това е почтено. Но когато се оправи, тогава… Не ни мъчи, момче! Има достатъчно други неща, които ни създават грижи. Затова не ни мъчи повече, приеми положението като мъж… и бъди доволен, че ще бъде с теб поне известно време.

За Джо Караклоу понятието „известно време“ означаваше върволица от дни, които преминават с жестока бързина и свършват, преди да си се усетил. И ето че една сутрин, когато Джо Караклоу тръгна на училище, откъм улицата долетя мощен, гръмовит глас. Момчето се обърна като ужилено и видя в спрелия наблизо автомобил един представителен стар господин и едно момиче, чиято буйна коса с цвят на лен беше нападала по раменете. Старият мъж с рошави бели мустаци размаха огромния си бастун, сякаш заплашваше с него колата, шофьора и целия свят, и изкрещя:

— Здравей, момче, здравей! Да, на теб говоря, малкия! Дженкинс, спрете за момент това вонящо чудовище! Ей, Дженкинс! Ей! Нито един разумен човек не е в състояние да си обясни защо престанахме да използваме коне. Страната загива, това е то! Ела тук, момче! Ела тук, чуваш ли!

За миг Джо помисли да избяга — да направи нещо отчаяно, за да се отърве от всички онези неща, които толкова го плашеха. Помоли се да стане някакво чудо, което да го избави от неизбежния разговор. Ала във вените на Джо течеше кръвта на мъже, които мислят бавно, вкопчени в прости идеи, понасят търпеливо несгодите на живота и никога не бягат просто ей така. Затова и Джо остана на тротоара, тих и замислен, а като си припомни добрите маниери, на които го беше учила майка му, отговори:

— Да, господине?

— Ти си синът на… онзи там, как се казваше, нали?

Джо погледна момичето. Беше го виждал много отдавна, когато отиде да затвори Ласи в кучкарника на херцога. Лицето й днес не беше румено като неговото, а изглеждаше много бледо. На слабата ръка, с която се беше уловила за колата, ясно изпъкваха сини вени. Джо си помисли, че малко коледен пудинг би й се отразил добре.

Момичето също го гледаше. Някакво неопределено чувство го накара да изправи гордо глава.

— Баща ми е Сам Караклоу — отговори твърдо той.

— Знам, знам — изгърмя нетърпеливо старият мъж. — Никога не забравям имена. Никога! Познавах всеки човек в това село. Сега обаче сте станали твърде много — младото поколение се плоди като скакалците. Но мога да се закълна, че всички заедно не струват колкото един-единствен от старите. Цялото днешно общество не струва. Да, младото поколение…

Той спря, защото момичето до него го подръпна за ръкава.

— Какво има? Хм? О, да. Точно за това щях да заговоря. Къде е баща ти, момче? В къщи ли си е?

— Не, господине.

— А къде е?

— Отиде в Алърби, господине.

— В Алърби ли? Какво ще търси там?

— Един колега казал няколко добри думи за него на шефовете на строежа и татко отиде да види дали няма да му дадат някаква работа.

— О, да… да, естествено. Кога ще се върне?

— Не знам, господине. Мисля, че за чая.

— Говори по-високо! Значи, няма да се върне преди чая? По дяволите! Е, тогава ще мина отново към пет. Кажи му да си стои вкъщи и че желая да говоря с него. Много е важно. Кажи му да ме чака.

След миг колата се скри зад завоя и Джо забърза към училище. Утрото се влачеше едва-едва. Минутите в класната стая пълзяха, а часовете минаваха непоносимо бавно. Джо имаше само едно желание — най-после да стане обед. Когато мъчителните часове се изнизаха, той хукна към къщи и се втурна задъхано в стаята.

— Мамо, мамо!

— За Бога, Джо, не блъскай така вратата! Затвори я внимателно. Човек може да си помисли, че си израсъл в обор. Какво е станало?

— Мамо, той ще дойде да си вземе Ласи!

— Кой ще дойде?

— Той, херцогът… Ще дойде и…

— Херцогът ли? Откъде, за Бога, може да знае, че тя…

— Не знам. Тази сутрин ме спря на излизане оттук. Каза, че ще дойде за чая…

— Ще дойде тук? Сигурен ли си?

— Да! Каза, че ще намине към пет. О, мамо, моля те…

— Млъкни, Джо! Не започвай пак. Забранявам ти!

— Мамо, трябва да ме чуеш, моля те!

— Ти не разбра ли? Казах ти…

— Не, мамо. Помогни ми, моля те!

Жената погледна сина си и от гърлото й се изтръгна дълбока въздишка, в която се смесваха нетърпение и огорчение. После отчаяно вдигна ръце.

— Ох! Велики Боже! Никога ли няма да настъпи мир в тази къща? Никога ли?

Тя се отпусна на стола си и сведе глава към пода. Момчето пристъпи към нея и докосна ръката й.

— Мамо, направи нещо, моля те — прошепна то. — Не можем ли да я скрием? Той ще дойде в пет. Поръча ми да кажа на татко, че ще дойде в пет. О, мамо…

— Не, Джо. Татко ти няма…

— Защо не го помолиш? Моля те, мамо, моля те, поговори с него…

— Джо! — прекъсна го сърдито майката. После гласът й отново стана търпелив. — Не, Джо, няма смисъл. Престани да се молиш. Баща ти не иска да лъже. Трябва да уважаваме това. Каквото и да се случи, той няма да лъже, никога.

— Само един-единствен път, мамо!

Жената поклати тъжно глава, седна до огъня и се загледа в пламъците. Синът й направи още една крачка към нея и докосна голата й ръка.

— Моля те, мамо. Само този път. Една малка лъжа няма да му навреди. Аз ще му се отблагодаря, вярвай ми. Непременно ще го направя!

Джо говореше без да спира.

— Ще се отблагодаря и на двама ви. Като порасна, ще си потърся работа. Ще спечеля много пари. Ще му купя всичко, каквото иска — и на теб, разбира се. Ще купя и на двама ви най-хубавите неща, само ако ти… Моля те, мамо, моля те!

И изведнъж, за първи път в това тъжно време, Джо Караклоу се почувства дете. Момчешката грубост изчезна, сълзи задавиха гласа му. Майката чу хълцането, потупа го по ръката, но не го погледна. Изглежда, бе почерпила мъдрост от магията на огъня, защото заговори бавно:

— Не, не, Джо — успокои го меко тя. — Не бива да избухваш така. Трябва да се научиш, че в живота не е редно да се стремиш към нещо с такава сила, с каквато ти сега желаеш Ласи. Това не води до нищо добро.

При тези думи тя усети как ръката на сина й трепери от нетърпение. Гласът му прозвуча високо и ясно:

— Ти не разбираш, мамо. Ти просто не разбираш. Не аз искам да я имам. Тя е тази, която иска да остане при нас. Тя не може да живее без нас. Затова е изминала целия този дълъг път. Тя не иска да стои при други хора, само при нас.

Най-после госпожа Караклоу вдигна очи към момчето си. Погледна го право в лицето — то беше изкривено от плача, сълзите все още се стичаха по бузите му. Макар че не беше съумял да се овладее и се държеше като дете, в този момент й се струваше по-възрастен от всякога. Сякаш времето беше направило огромен скок и тя видя в своя собствен син бъдещия мъж.

Майката гледаше момчето си. Устните й бяха стиснати в тънка линия. След малко се изправи.

— Ела да хапнеш, Джо. После се върни в училище и бъди спокоен. Аз ще поговоря с баща ти.

Майката изправи глава, гласът й звучеше решително.

— Да, непременно ще поговоря с господин Самюъл Караклоу. Веднага щом се върне. Обещавам ти.

 

 

В пет часа на същия следобед херцог Рюдлинг слезе от колата си пред градинската врата, ругаещ, мърморещ и в лошо настроение както винаги. А зад вратата стоеше едно едро момче, разкрачило крака, сякаш искаше да му препречи пътя.

— Е, какво, моето момче? Предаде ли поръчката?

— Върви си! — отговори възбудено момчето. — Върви си! Твоето куче не е при нас!

За първи път в живота си херцогът отстъпи назад. В погледа му се четеше истинско слисване.

— По дяволите, Присила — процеди през зъби той. — Това момче не е на себе си. То… то наистина не е на себе си!

— Кучето ти не е при нас. Махай се — продължи енергично момчето и от възбуда премина изцяло на йоркширския диалект.

— Какво говори той? — попита Присила.

— Казва, че кучето ми не било тук. По дяволите, Присила, да не си оглушала? Казват, че аз съм глух, но те уверявам, че го разбирам много добре. Кажи момчето ми, кое от моите кучета не е тук?

Херцогът също заговори на йоркширски диалект, който употребяваше винаги в общуването си с хората от селото. Навик, който срещаше неодобрението на повечето му роднини.

— Хайде, момче, говори! Какво чакаш? Кое от кучетата ми не е тук?

Той пристъпи отново напред и размаха заплашително дебелия си бастун. Джо Караклоу се сви и се отдръпна. Големият стар мъж го плашеше, но момчето нямаше никакво намерение да му позволи да влезе.

— Нито едно от кучетата ти не е тук! — изкрещя грубо той.

Херцогът обаче продължи пътя си. Отчаянието накара Джо да заговори като трескав.

— Не е тук. Не може да бъде тук. Никое куче не би могло да направи това. Никое куче не би могло да измине този дълъг път. Това не е Ласи, това е друго куче, което прилича на нея.

— Майчице мила — изпухтя херцогът. — Не вярвам на ушите си. Къде е баща ти, момче?

Джо поклати глава и лицето му посърна. Вратата на къщичката зад него се отвори, прозвуча гласът на майка му.

— Ако търсите Сам Караклоу, той е в навеса отзад и е прекарал там целия следобед.

— Какво говори това момче? Кое от моите кучета е тук?

— Няма такова нещо. Лъжете се — отговори жената.

— Аз ли се лъжа? — изкрещя херцогът.

— Да. Той не е казал, че едно от кучетата ви е тук. Каза, че не е тук.

— Дявол да го вземе! — изрева херцогът. — Не извъртайте думите ми. — Той изгледа жената с присвити очи и направи още една крачка напред. — Добре, щом е казал, че едно от моите кучета не е тук, ще имате ли добрината да ми съобщите кое точно е кучето, което не е тук. Е? — попита тържествуващо той. — Защо не ми отговаряте?

Джо погледна майка си и видя как тя преглътна, а после се огледа, сякаш търсеше помощ. Устните й бяха здраво стиснати. Херцогът чакаше отговор и гледаше страшно изпод гъстите си вежди. Ала преди госпожа Караклоу да отговори — истина или лъжа — резето скръцна и прозвуча висок и ясен гласът на Сам Караклоу:

— Давам ви честната си дума, че това е единственото куче, което имаме. А сега ми кажете, прилича ли на някое от вашите?

Джо се обърна и застина смаяно, когато видя кучето, застанало до баща му.

Сам Караклоу, йоркширецът, който знаеше всичко за отглеждането на кучетата, пристъпваше към тях, а по петите го следваше едно коли — много малко бяха хората, които можеха да се похвалят, че са виждали нещо подобно, а със сигурност не биха искали да го видят още веднъж. Кучето последва стопанина си и послушно седна зад него, което показваше дълга и добра дресировка. Точно така постъпваше и Ласи. Но това куче — беше просто смешно да го сравниш с Ласи, дори и само за миг!

Главата на Ласи беше тясна и аристократична, непознато куче обаче имаше груб, едър череп. Ушите на Ласи стърчаха симетрично и грациозно като две красиви близначета, а едното ухо на непознатото беше усукано, другото пък беше щръкнало по толкова странен начин, че всеки истински любител на колитата щеше да се възмути.

И още: козината на Ласи се преливаше в огненожълто, а това странно куче имаше грозни черни пръски; гривата на Ласи падаше буйна и ослепително бяла, а новото куче имаше белезникави петна, които преминаваха в синкавочерно. Ласи имаше четири бели лапи, а това куче имаше една бяла, две мръсно кафяви и една черна. Опашката на Ласи беше дълга и елегантна, докато опашката на непознатото коли приличаше на нещо допълнително закачено и затова още по-грозно.

Изведнъж Джо Караклоу проумя истината: след като имаше безброй трикове, с които да се прикрият недостатъците на едно куче, можеше да се направи и обратното — да се превърне едно расово животно в грозен мелез. Това не представляваше никаква трудност за човек като баща му, който се славеше в цял Йоркшир като един от най-опитните гледачи на кучета.

В този момент Джо разбра какво е наумил баща му. Просто щеше да попита:

— Кажете ми, това куче прилича ли на някое от вашите?

И херцогът можеше да отговори само едно:

— Не, това куче не е мое. — А този отговор го лишаваше завинаги от правото да предяви някакви претенции към кучето.

Момчето, майката и бащата гледаха стария мъж и дори притаиха дъх, докато той оглеждаше внимателно грозното куче.

Само че и херцог Рюдлинг познаваше номерата на йоркширските продавачи на кучета. Знаеше много неща — твърде много — затова се колебаеше с отговора. Направи още една крачка напред и опрял се на големия си бастун, загледа внимателно кучето. После бавно коленичи и предпазливо протегна ръка. Вдигна предната лапа на кучето и леко я обърна. Стоя дълго така, оглеждайки кучето с очи, които не си правеха труд да се занимават с изметнатите уши, мръсните петна или безформения череп. Не, очите на херцога огледаха грижливо долната страна на предната лапа, пръст по пръст. Опитният познавач не можеше да не забележи, че месестата част на пръстите е прорязана във всички посоки от полузараснали белези, причинени от тръни и камъни.

След малко херцогът вдигна глава, но не се изправи, само устреми поглед някъде в далечината. Момчето и родителите му стояха и чакаха. Когато най-после стана и отговори, не употреби йоркширския диалект, а се обърна към Сам Караклоу като джентълмен към джентълмен:

— Сам Караклоу — изрече той, — това не е моето куче. Мога да се закълна, че никога не е било мое. Никога! Нито за миг не бих нарекъл такова куче свое!

После се обърна и тръгна към вратата. Внучката му изтича след него и го дръпна за ръкава.

— Нима не помниш за какво дойде тук? — попита тихо тя.

Херцогът сякаш се сепна и изведнъж стана такъв, какъвто си беше винаги.

— Не говори толкова тихо! Какво каза? — изрева той — О, да, разбира се. Не е нужно да повтаряш, не съм забравил!

Той се обърна към стопанина на кучето и гласът му зазвуча заплашително:

— Караклоу! Караклоу! Къде сте, по дяволите? Защо се скрихте?

— Все още съм тук, господине.

— О, да, да. Разбира се. Наистина сте тук. Работите ли?

— Ами… тя, работата… — промърмори мрачно Сам Караклоу.

— Да, да, попитах дали работите! Имате ли работа? Да или не? — изкрещя херцогът.

— Ами, аз… там ще строят ново шосе… — започна отново Сам Караклоу.

Докато търсеше правилните думи, жена му побърза да му се притече на помощ, както правят всички добри съпруги в Йоркшир — а и в повечето други части на света.

— Мъжът ми засега не работи никъде, но му направиха три или четири предложения, които трябва да се имат предвид. Би могло да се каже, че сега ги обмисля. Но още никъде не е казал да или не.

— Тогава е най-добре да откаже — и то по-скоро — изпухтя херцогът. — Трябва ми човек за кучкарника. Мисля, че вие, Караклоу… — Погледът му се върна на грозното куче, което послушно седеше зад стопанина си, — … мисля, че вие знаете много неща за кучетата. Това е всичко! Значи се разбрахме!

— Не бързайте толкова! — извика Сам Караклоу. — Вижте, не ми се иска да мисля, че съм отнел на някого мястото и съм му създал затруднения. Нали разбирате, господин Хайнс не е виновен…

— Хайнс! — изфуча херцогът. — Какво ми говорите за Хайнс! Той е един проклет глупак. Трябваше да го уволня. Та той не различаваше куче от кон. Трябваше да знам, че един лондончанин няма да ръководи кучкарника по вкуса на един истински йоркширец. Затова искам вие да заемете мястото му.

— Това е добре, но има и още нещо — намеси се госпожа Караклоу.

— И какво е то?

— Каква е заплата?

Херцогът изду бузи.

— Колко искате, Караклоу?

— Седем фунта на седмица, толкова струва работата му! — побърза да отговори госпожа Караклоу, преди мъжът й да е успял да си поеме дъх и да каже нещо.

Ала херцогът беше истински йоркширец и никога нямаше да си прости, ако пропуснеше удобния случай да прояви „практичност“, както се изразяват там, когато става въпрос за пари.

— Пет — излая той. — И нито пени повече.

— Шест фунта и десет — започна да се пазари госпожа Караклоу.

— Шест фунта и нито пени повече — предложи херцогът като врял и кипял търговец.

— Съгласна — обяви бързо госпожа Караклоу и изведнъж заприлича на ястреб, уловил добра плячка.

И двамата засияха, видимо доволни от усилията си. Госпожа Караклоу щеше да се съгласи дори на три фунта седмично — а що се отнася до херцога, той съзнаваше много добре, че мъжът, когото наема на работа в кучкарника си, е неоценим.

— Значи всичко е наред — заяви тържествено херцогът.

— Почти — възрази с усмивка жената. — Аз, разбира се, изхождам от предпоставката, че… — Тя се наслаждаваше на собствените си думи, защото ги намираше за много изискани, и си позволи да ги повтори: — Аз, разбира се, изхождам от предпоставката, че ще получим къщичката в имението ви.

— Не искате ли твърде много, мадам? — попита мрачно херцогът. — Добре, ще я получите, но при едно условие. — Той повиши глас и изкрещя: — Само при условие, че докато живеете близо до мен, няма да допускате в дома ми това безформено, криво ухо, криво опашато същество, което направо е позор за расата на колитата. Какво ще кажете сега?

Той зачака, мърморейки нещо под нос, доволен от себе си. Когато смаяният Сам Караклоу се наведе към кучето, херцогът едва не се изсмя с глас. Този път момчето отговори вместо баща си:

— Ама разбира се, господине! Тя ще прекарва повечето време долу, при училището, защото всеки ден идва да ме посрещне. Освен това само след два или три дни ще я нагласим така, че изобщо няма да я познаете.

— Не се и съмнявам — изпухтя херцогът и закрачи гордо към колата си. — Не се съмнявам, че ще го направите…

След като се настаниха в автомобила, момичето се притисна до дядо си.

— Седни спокойно и не мърдай — нареди раздразнено херцогът. — Не понасям, когато някой постоянно се мести насам-натам.

— О, дядо! — извика Присила. — Ти беше толкова добър, искам да кажа, заради онова куче.

Старият мъж се покашля и избягна погледа й.

— Глупости! — изръмжа той. — Глупости. Щом пораснеш, ще проумееш, че аз съм това, което хората наричат твърдоглав йоркширски реалист. Цели пет години си втълпявах, че това куче трябва да стане мое. Ето че най-после ще го имам.

Той се засмя и поклати доволно глава.

— Е, трябваше да купя и стопанина й, за да се сдобия най-после с нея. Но може би това не е най-лошата част от сделката.