Хайнрих Хайне
Дон Рамиро

„Донна Клара! Донна Клара!

Най-възлюбена отколе!

Ти реши да ме погубиш

и безмилостно реши го.

 

Донна Клара! Донна Клара!

Колко хубав е животът!

Но там долу е страхотно —

в гроба тъмен, в гроба хладен.

 

Радвай се, о донна Клара!

Утре рано пред олтаря

за Фернандо се венчаваш —

каниш ли и мен на сватба?“

 

„Дон Рамиро! Дон Рамиро!

Твойте думи са жестоки —

по-жестоки от звездите,

що ме гледат със насмешка.

 

Дон Рамиро! Дон Рамиро!

Отмахни тъгата глуха;

виж, безброй девойки има,

нас Всевишният разлъчи.

 

Дон Рамиро, ти безстрашно

победил си много маври,

победи сега и себе

и ела на мойта сватба“.

 

„Донна Клара! Донна Клара!

Да, кълна се, да, ще дойда

и със тебе ще танцувам;

лека нощ, ще дойда утре“.

 

„Лека нощ!“ — И хлопва леко

малкия прозорец. Долу

дон Рамиро чака дълго

и изчезва после в мрака.

 

След борба нечута вкрая

светъл ден нощта прогони

и досъщ градина китна

град Толедо се разстила.

 

Слънчевия зрак облива

бели сгради и палати,

куполи черковни греят

дивно като позлатени.

 

Сякаш рой пчелици жужат,

празднично камбани бият

и от църквите набожни

песни екват към небето.

 

Ала гледай, гледай! Долу,

там от църквата съборна

на вълни и на талази

пъстър се народ излива.

 

Рицари, жени, дворяни

идат в празнична премяна,

бият звънките камбани,

органът неспирно свири.

 

Но народът се разстъпва

и в средата преминава

гиздавата млада двойка —

донна Клара, дон Фернандо.

 

До палата на жениха

целия народ отива;

там започва сватбен празник

както в дните стародавни.

 

Рицарски игри сменяват

шумни, весели трапези;

час след час отлита бързо

и навън нощта настъпва.

 

Всички гости се събират,

скоро танцът ще започне

и одежди пъстри, скъпи,

бляскат в светлина лъчиста.

 

На кресла високи сядат

бавно младите съпрузи,

донна Клара, дон Фернандо,

и разменят сладки думи.

 

А във залата се носят

радостно вълни човешки,

звуци гръмовити бликат

от тръби и от литаври.

 

„Но защо, прекрасна моя,

твоите очи се взират

в ъгъла на тая зала?“ —

пита рицарят очуден.

 

„Как? Не виждаш ли, Фернандо,

там човек в наметка черна?“

Рицарят с усмивка казва:

„Не, това е само сянка.“

 

Ала сянката пристъпва —

беше мъж в наметка черна;

и Рамиро разпознала,

Клара кимва му смутено.

 

Танцът вече е започнал,

всички весело извиват

валса шеметен и буен,

подът тътне и трепери.

 

„Дон Рамиро, с най-голяма

радост с тебе ще танцувам,

но не биваше да идваш

в черна като нощ наметка“.

 

Но Рамиро я пронизва

с неподвижен взор, а после

я прегръща и й казва:

„Ти самата ме покани!“

 

Мигом се понасят двама

в танца шеметен и вихрен;

звуци гръмовити бликат

от тръби и от литаври.

 

„Колко бледен си в лицето!“

шепне Клара плахо тръпна.

„Ти самата ме покани!“ —

казва й Рамиро глухо.

 

Във претъпканата зала

мигат светлини безбройни,

звуци гръмовити бликат

от тръби и от литаври.

 

„Ледени са твойте пръсти!“ —

шепне Клара и трепери.

„Ти самата ме покани!“ —

и се носят в танца вихрен.

 

„Остави ме, дон Рамиро!

Гробен лъх от теб се носи!“

Той й отговаря мрачно:

„Ти самата ме покани!“

 

Подът сякаш се разжаря,

нежните цигулки свирят,

всичко в залата се сплита,

сякаш че тъче магесник.

 

„Остави ме, дон Рамиро!“ —

стене Клара жаловито.

А Рамиро все отвръща:

„Ти самата ме покани!“

 

„Ах, върви си пак, за Бога!“ —

твърдо му извиква Клара.

Думите едва изрекла

и Рамиро вмиг изчезва.

 

Смъртнобледа вперва поглед,

нощ студена я обгръща,

и несвяст отнася тоя

ведър лик в предели мрачни.

 

После пръсва се мъглата,

тя очите си отваря,

но почуда лиха иска

мигом пак да ги затвори.

 

Че през танца тя не беше

ставала от свойто място

и седеше до жениха;

той угрижено я пита:

 

„Но защо си толкоз бледа

и очите толкоз тъмни?“

„А Рамиро?“ — шепне Клара

и я ужас вцепенява.

 

Но челото на жениха

в лихи бръчки се набира:

„Мила, днес по пладне мъртъв

са намерили Рамиро.“