Хайнрих Хайне
На моята майка

I

Навикнал съм с глава да ходя права,

да следвам свойта воля упорита;

и крал да ме погледне във очите,

не бих навел челото и тогава.

 

Но, мила майко, тук пред теб признавам:

макар да блика гордост във гърдите,

във твойта близост свидна и честита

покорна плахост често ме слетява.

 

Духът ти ли ме грабва съкровено,

духът, прозиращ всичко дързновено

и литнал към небето прояснено?

 

О, спомени за безразсъдства прежни,

ранили ти сърцето безметежно,

това сърце, възлюбило ме нежно!

II

В мечта безумна нявга те оставих,

решил безкрай да бродя по земята,

да търся любовта велика, свята,

и да прегърна любовта в забрава.

 

Подирих я сред уличната врява,

похлопвах на колиби и палати

и трепетно простирах си ръката,

но срещнах само присмех и ненавист.

 

Безкрайно дълго за любов се лутах,

но вред остана моя глас нечут и

във къщи болен, мрачен се завърнах.

 

Но ето, тук яви се ти пред мене

и, ах, във твоя поглед отразена

оназ любов жадувана аз зърнах.