Катлийн Корбел
Мъжът от сънищата (7)

Седма глава

„Срещнах го на една танцова забава. Изключително привлекателен млад мъж със сини очи и черна, черна коса. Толкова е галантен, обсипва с комплименти дамите, говори със странен ирландски акцент…“

— Идеята не ми допада.

Джен вдигна поглед от първата страница на дневника на прапрабаба си.

— Имаш ли друго предложение? — попита, зърнала свъсените вежди на мъжа.

— Не. Но тези снимки…

Джен остави дневника в скута си.

— Именно. Снимките. Не само че младите съпрузи приличат на нас двамата, но се оказва, че прабаба ми се е казвала Ани. Също като майка ми. Също като дъщеря ми. Никога не съм знаела, Рейф. По дяволите, все още не зная името на баба си. Предполагам, някой от тези сандъци крие нейния живот и освен това имам ужасното предчувствие, че се е казвала Дженевив. Смятам, че за всичко случило се има основателна причина и се надявам да намеря обяснение в този дневник.

— Не съм сигурен, че би желала да намериш обяснение — настоя той.

Джен скочи на крака.

— Защо не? Какво мислиш, че ще открия? Че съм жената от моя сън? Че починалата ми прапрабаба оказва свръхестествено влияние върху живота ми?

— Не зная — отвърна Рейф и прокара пръсти през косата си. Изглеждаше обезпокоен и развълнуван.

Джен остави дневника и приближи до мъжа.

— Рейф, какво има?

Очите му бяха необикновено искрящи, застинали. Той поглеждаше към нея, сякаш само с вида си би могла да го нарани.

— Не съм…

— Какво?

Но той само поклати глава. Най-сетне погледът му се проясни и мъжът се взря в нея, ала това само усили безпокойството й.

— Не зная. Също както нямам представа защо онази кутия беше там или защо харесвам червенокоси жени. Не зная защо за мен е съвсем ясно, че ти си единствената жена, която обичам и че животът ти е в опасност.

— И това има нещо общо с дневника?

Той замълча за миг, после кимна.

— Изглежда налудничаво, нали? Имам предвид, че именно аз настоявах да откриеш повече за семейството си. А сега ми се струва, че си открила прекалено много.

Как би могла да му каже, че вече е твърде късно? Че няма човек на този свят, който би могъл да я спре да открие истината? Някъде сред тези редове се криеше обяснението защо жените от нейното семейство така ревностно се опитваха да забравят миналото си. Може би щеше да разбере и откъде се е появил страхът й да не бъде изоставена. Дали бе възможно тази жена фантом, през чиито очи Джен бе успяла да види минали събития, да е заразила далечната си праправнучка с трагедията на своя живот? Рафаел и Дженевив О’Шей бяха имали едно-единствено дете, дъщеричка на име Ани. Според сведенията, с които разполагаше Ани също бе имала едно дете, момиче. Това момиченце беше майката на Джен. И също имаше дъщеря. А в тази къща витаеше призрак, измъчван от непреодолима болка, когото Джен искаше да успокои завинаги.

Трябваше да научи.

— Ти си тук при мен — рече тя. — Не можем да бъдем изненадани. — Ала мъжът не изглеждаше убеден и Джен опита да се защити. — Не аз отворих вратата към миналото, Рейф.

— Чувствам, че не постъпваме правилно.

— Нима не искаш да научиш повече? Господи, та ти не можеш да си спомниш нищо. Познаваш ме, познаваш това място — което всъщност се нарича „Седемте дъба“ — но нищо друго не събужда спомен. Ами ако се окаже, че ти си онзи Рейф, умрял в ръцете на моята прапрабаба?

— И какво ако се окаже така? Нима това ще промени нещо? Ще успее ли тя да си върне съпруга? Ще означава ли това, че съм се влюбил не в жената, в която е трябвало?

— Познаваш ли ме? — попита Джен.

— Казах ти, че те познавам.

— Искам да кажа, познаваш ли ме наистина? Не просто да си спомняш косата, очите и името ми?

— Разбира се, че те познавам! Никога не съм имал съмнение в това. Зная как се смееш и плачеш, колко нежна си с децата. Зная, че никога не съм докосвал нещо толкова прелестно като косата ти и че когато се любиш, пееш…

Джен усети как дъхът й секна. В цялата вселена нямаше човек, който да знае това, освен Майкъл. Никой друг.

Задавиха я сълзи.

— Тогава какво значение има дали ще научиш още? — хрипливо попита тя. Ръцете й трепереха.

— Има значение — нежно промълви мъжът. Очите му бяха потъмнели от измъчващата го болка. — Защото не мога да те загубя отново.

Джен усети как ръцете му я обгръщат и се отпусна в обятията му. Разбираше, че той ще я люби и знаеше, че е готова да му се отдаде. Думите бяха излишни. Джен пламенно откликна на целувката му, като че наистина бе сдържала страстта си цял век. Сякаш на жената от сънищата й бе даден още един шанс да прегърне съпруга си и да се наслади на ласките му.

Джен бе замаяна от щастие. Притисната в прегръдките на Рейф, изпитваше непознато досега удоволствие. Дочу тихия стон на мъжа, когато зарови пръсти в косите й и я привлече към тялото си. Знаеше, че цял живот е чакала да долови този стон, да се наслади на събудените в нея чувства, да срещне този изпълнен с обожание поглед.

Отвън вятърът пищеше и стенеше като изплашена жена. Дърветата се удряха в стените, а шумът на дъжда се смесваше с далечния тътен на гръмотевиците. Къщата сякаш тръпнеше и жаловито негодуваше срещу пристъпите на бурята.

Но в спалнята на Джен бе необичайно тихо. Царуваше приглушената тишина на преоткриването, на внимателното опознаване, на припомнената страст. Джен търсеше Рейф с инстинктивни движения, на които той жадно откликваше. Двамата се движеха в ритъма на добре познат любим танц, усмихваха се, тананикаха, споделяйки страст, която малцина са привилегировани да изпитат. Страст, събудена от любовта на двама души, които черпеха сила един от друг, които се събуждаха сутрин, нетърпеливи да започнат деня с човека, когото обичаха, на когото се доверяха, у когото търсеха подкрепа.

В тези прекрасни мигове, когато тялото й сякаш се събуждаше за нов живот, а сърцето й бе преизпълнено с любов, каквато си спомняше само в съня, Джен разбра защо другата Дженевив е обичала тъй силно и защо мъката й е била тъй непоносима. Разбра защо другият Рейф бе обещал никога да не я напусне. Защото спомените му, пропити с нейното присъствие, бяха толкова ярки, така силни, че той винаги щеше да бъде до нея.

Джен осъзна, че е открила страшната тайна на своята прапрабаба. Бе напълно сигурна, че тази тайна е свързана с любовта й към мъж. С, любовта й към този мъж.

Джен се, събуди късно през нощта. Рейф лежеше в обятията й, косата му бе разрошена, издаващите безпокойство бръчки по челото му бяха изчезнали. Младата жена се зачуди какво ли ще се случи, когато бурята отмине. Запита се дали той ще се върне там, откъдето бе дошъл, а тя безутешно ще страда за него. След прекрасното преживяване, което бяха споделели, не й се мислеше за това.

Тя внимателно стана от леглото и облече халата си. И докато Рейф спеше, се промъкна във всекидневната и отвори отново дневника на Дженевив О’Шей. Джен не усети как измина тази дълга бурна нощ. Не чуваше нито воя на вятъра, нито грохота на прибоя, нито неспиращия дъжд, превърнал изворите в беснеещи потоци. Бе се потопила в разказа на Дженевив за приближаващата кървава война, разрушила идиличния й семеен живот.

Дженевив била дъщеря на уважаван плантатор, живеещ близо до Атланта. Бе израснала сред аристокрацията на Юга, била глезена и обичана от родителите си, които не я лишавали от нищо. И ето че в една нощ през 1854 година седемнайсетгодишната девойка захвърлила всичко заради любовта си към един непознат. Той се появил на пролетна танцова забава като гост на един от плантаторите. Сред най-елегантните и най-привлекателните мъже на Юга, този мъж в непретенциозно облекло изпъквал като слънце сред кръжащи около него планети. Дженевив била заинтригувана, очарована и омагьосана. Рафаел Едмънд О’Шей, морски капитан, който търсел земя, където да се засели, откраднал сърцето на младата жена.

Нейните родители я лишили от наследство. Съпругът й не само бил католик, но и нямал място сред тях. Нито обществено положение, нито семейство, нито традиции. Ала Дженевив му имала пълно доверие. Защото долавяла силата на волята му, интелигентността, решимостта му. Избягала с него само месец след забавата, жертвайки всичко заради мъжа с очарователна усмивка и смели мечти.

Близо до Савана, двамата заедно построили фермата „Седемте сестри“. Били уважавани и почитани. Там се родила дъщеря им Ан Дженевив, която била обградена с обич и грижи. И тогава в облог на конни надбягвания Рейф спечелил малкия остров от друг плантатор. И младото семейство се влюбило отново.

Джен прочете нежното описание на усамотения малък остров, където съпрузите О’Шей построили „Седемте дъба“. Имаше чувството, че чува смеха, с който развълнувано споделяли плановете си, тихия шум на прибоя, люлял в прегръдките си младото семейство. Съпрузите бяха посадили сами старите дървета до къщата, за да празнуват годишнините от сватбата си.

С нарастващо вълнение Джен прелистваше страниците, досещайки се какво се е случило. Дженевив съвсем сама се бе борила да запази земята си, докато съпругът й се сражавал. Заедно с дъщеричката си бе заминала за Ричмънд, където се надявала да помогне с каквото може за победата на Юга. Бе работила до пълна изнемога без почивка, без сън, без дори да помисли да се нахрани.

И тогава, бе чула, че съпругът й е пристигнал в нейната болница.

„Ръцете ми са напоени с кръвта му. Опитаха се да го изтръгнат от прегръдките ми. Но аз няма да им позволя. Не мога да им позволя. Той е моят живот и след като вече е мъртъв, това е краят.“

Джен не проумяваше как Дженевив е могла да жертва собствената си дъщеря. Но го бе сторила. Бе я оставила при родителите си, съумели да избегнат жестокостта на янките и да преживяват от търговия в Атланта. Фермата „Седемте сестри“ била опустошена, но островът останал недосегаем за разрухата. И през лятото на 1865 година Дженевив най-сетне се върнала в дома си.

Последната страница в дневника беше написана тогава.

„Положих неимоверни усилия, за да продължа живота си. Зная, че това е неговото желание. Но не мога, дори заради скъпата ми Ани. Вече нямам сили.“

Последните думи на Дженевив О’Шей.

Джен остана дълго време неподвижна, загледана в сенките, шарещи по стените, заслушана в жалния вой на вятъра, който страдаше за бедната измъчена жена, за детето, което бе изоставила, за любовта, променила живота й. Джен не можеше да заплаче, усещаше само непоносима тежест в гърдите. И странно чувство на облекчение.

— Благодаря ти, Дженевив — прошепна тя. — Най-сетне зная поне защо.

И все пак доста въпроси останаха без отговор. Имаше и друга жена, чиято тайна Джен трябваше да разкрие. Чувстваше се толкова изтощена, сякаш през всички тези години Дженевив бе запазила цялата си мъка, за да сподели непосилния си товар със своята далечна наследница. Джен не беше сигурна дали има достатъчно сили, за да я понесе. Нямаше представа каква магия витаеше в тази стара къща, та бе успяла да доведе Дженевив отново в дома й. Но съзнаваше, че вратата наистина е отворена. Трябваше да открие цялата истина и след това да я разкаже на майка си… и на дъщеря си.

Джен хвърли поглед към прозорците. Грохотът на бурята отслабваше. Може би Рейф беше прав. Вероятно днес ще съумее да се добере до изследователската станция и да използва тяхната радиостанция. Надяваше се да успее. Трябваше на всяка цена да се свърже е Ани. Защото спомените по необясним начин се бяха предали на дъщеря й. Увереността, че и тя ще бъде изоставена, както навремето другата Ани.

Джен трябваше да убеди дъщеричката си, че това никога няма да се случи.

Но преди това трябваше да разкрие още една тайна.

Тя надникна в спалнята само за да се увери, че мъжът не е изчезнал. Усмихна се, щом зърна дълбоко заспалия Рейф. Добре че не възнамеряваше да се измъкне навън в бурята. Нейният спасител едва ли би се събудил, за да й попречи.

Влизането й в таванската стаичка се бе превърнало в ритуал. Джен първо отмести капака. После разпръсна фенерчетата и запали свещите една по една, сякаш подготвяше езическо жертвоприношение. Най-сетне се насочи към сандъците, чудейки се коя загадка да разплете. Би могла да избере сандъка на Ани, вероятно пълен с богато украсени с панделки рокли и шапки с пера, толкова модерни в края на миналия век. Ала редът на Ани още не беше дошъл. Първо трябваше да научи съдбата на третата Дженевив, да открие дали наистина историята следва един и същ модел.

Тя отвори сандъка, надявайки се да открие прави рокли с удължена талия и перлени огърлици, толкова популярни през двайсетте години на двайсети век. Вместо това откри куфарче.

— Какво, по дяволите…

— Надявах се да не дойдеш да ровиш тук, преди да съм заминал.

Джен едва не събори свещите, докато се мъчеше да се изправи.

— Не — задъхано промълви тя, втренчена с ужас във фигурата, изникнала от сенките. — Не, ти си мъртъв!

— Слуховете доста преувеличават — усмихна се Майкъл.

Джен не можеше да помръдне. Не бе в състояние да разсъждава.

— Защо…

Той сви рамене и приближи към нея.

— Бяха започнали да надушват измамата. Последния път, когато дойдох тук, скрих някои необходими документи. Смятах да ги взема, след като премине бъркотията около погребението, и да замина завинаги. Промъкнах се в къщата миналата нощ, докато ти беше на брега. Но не бях предвидил, че ще си намериш компания. — Той отново сви рамене. — Освен това подцених бурята.

Джен се бе опасявала, че не го познава добре. Нямаше представа колко права е била. Трябваха й няколко минути, за да се досети какви всъщност са били намеренията му.

— Всичко е било нагласено — промълви тя. — Инсценирал си катастрофа в морето, та всички да останат с убеждението, че тялото е било отнесено от теченията… — Мозъкът й трескаво работеше и тя започваше да осъзнава измамата, с която си бе послужил съпругът й. — Документите… Ти си присвоявал незаконно пари от банката.

— Много пари. — Той заплашително пристъпи към нея. — Чудех се дали да ти предложа да дойдеш с мен, но вече не си ми забавна, Джен.

Сълзи замъглиха погледа й. Предателството на Майкъл се стовари върху гърдите й като разтопена стомана. Гняв и срам се бореха в душата й.

— Значи си се крил в моята къща.

— Боя се, че е така. Което означава, че чух всичко. — Той кимна към пода. Предполагам задължителният четирийсет и осем часов период на траур е свършил, любов моя?

— Не ме наричай така!

Ръката му се стрелна напред. Джен с ужас се втренчи в малкия пистолет, насочен срещу гърдите й.

— Не ревнувам — усмихна се Майкъл. — Но той е усложнение, което не бях планирал.

Джен не можеше да откъсне очи от пистолета.

— А срещата с мен беше предвидил, така ли?

— Е, надявах се да се промъкна незабелязано и да замина, без да разбереш, че съм бил тук. Но след като бях принуден да прекарам толкова време с твоите уважавани предци, ми хрумна друго.

— Какво си намислил?

Мъжът със смях кимна към револвера. Джен усети как кръвта й изстива.

— Изглежда съвсем навреме съм решил да те изоставя. Ако си като всички останали жени в твоето семейство, само след пет години ще си напълно обезумяла. Всички те са били обсебени от любовта си към мъжа, дал името на тази къща. Капитанът от армията на Конфедерацията. Нищо чудно, че майка ти не желае да има нищо общо с тях. Предполагам, решила е, че най-подходящото място за всички тези скелети е таванът. Или може би се е страхувала, че ако научиш за старата фамилна традиция, ще ти хрумнат твърде безумни идеи?

Джен незабелязано заотстъпва назад, надявайки се да достигне сандъка.

— Благодаря ти за урока по история, Майкъл…

— Наистина ми беше изключително интересно — пристъпи към нея той. Черното дуло зловещо зееше насреща й. — Баба ти е приличала удивително на теб. Всъщност дори е носела твоето име, Дженевив. Майка ти никога не говори за нея, нали? Знаеш ли защо? Познай как е умряла? — Той кимна към пистолета. — Именно нейната история ми помогна да измисля плана си.

Не бе нужно да й разказва. Джен се досети. Сърцето й сякаш спря. Дъхът й секна. Не, не трябваше да се случи и с нея.

— Самоубийство — рече Майкъл и потвърди подозренията й. — След като съпругът й починал, тя изглежда решила да спази семейната традиция. Била обречена на безсмислено съществуване без любовта на своя живот и всякакви подобни глупости. От всичко, което прочетох тук ми се струва, че традицията е нарушена за едно поколение. — По устните му се плъзна хладна усмивка, очите му блестяха с маниакална решителност. — Доста интересен прецедент, не мислиш ли?

— Но ти не си любовта на моя живот — неволно възрази Джен.

Той отново се разсмя.

— Предполагам тази роля си отредила на безмозъчния тъпак долу?

Джен се бореше за въздух, стремеше да запази самообладание и се молеше Рейф да остане в спалнята, докато тя измисли начин да се измъкне.

— Всеки, който прочете събраните тук документи, няма да се усъмни нито за миг, че си отпратила Ани, също както е сторила баба ти с твоята майка, за да сложиш край на живота си. Тъжно, но предвидимо, нали?

— Аз не съм като баба си.

— Но никой не знае това — ухили се Майкъл. — И никой няма да разбере. Особено след като разпръсна всички тези дневници из цялата къща. Съжалявам, Джен. Говоря сериозно. Пет милиона долара са ми по-скъпи от перспективата да остарея с теб. — Майкъл махна с пистолета. — Хайде, да тръгваме.

— Никъде не отивам с теб. Ще се наложи да ме застреляш тук.

— Та като те намерят да се усъмнят, че не е било самоубийство? И това съм предвидил. Само трябва да взема някой от търкалящите наоколо стари пистолети, останали от дядо ти. Няма смисъл да се съпротивляваш, Джен. Аз спечелих. — Той насочи пистолета почти в упор. — Би могла да ми съдействаш, така ще бъде по-безболезнено.

Ала Джен не възнамеряваше да остане безучастна — Не, Майкъл! — изкрещя тя. — Моля те!

Ала мъжът натисна спусъка.