Нора Робъртс
Полунощ в стаята на сенките (2)

Глава 1

Мане Хол, Луизиана

30 декември 1899

Бебето плачеше. Абигейл го чу в съня си: мекото, неспокойно хленчене, мърдането на малките крайници под леките завивки. Усети глада, копнежа в корема си, сякаш детето все още бе в утробата й. Млякото й потече, преди да се събуди напълно.

Тя се надигна бързо. Тежестта и нежността на гърдите й й доставяше огромно удоволствие, както и предназначението им. Бебето й се нуждаеше от мляко и тя му го осигуряваше.

Абигейл отиде до стола и взе бялата роба, закачена на облегалката му. Вдъхна аромата на лилиите — любимите й цветя, който се носеше от кристалната ваза, получена като сватбен подарък.

Преди да се омъжи за Люсиен, тя слагаше набраните диви цветя в шишета.

Ако Люсиен си бе у дома, той също щеше да се събуди. Абигейл щеше да му се усмихне, да погали копринената му руса коса и да му каже да си остане в леглото, но той щеше да пристигне в детската стая още преди тя да свърши среднощното хранене на Мари Роз.

Господи, колко й липсваше! Но докато намяташе робата си, тя си спомни, че Люсиен щеше да се върне на следващия ден. И от сутринта тя щеше да чака да го види как галопира по алеята с дъбовете.

Независимо какво щяха да си помислят или кажат останалите, тя щеше да изтича да го посрещне. Сърцето й щеше да запърха, както ставаше винаги, когато той скочеше от коня и я притиснеше в обятията си.

А на новогодишния бал щяха да танцуват.

Абигейл затананика тихичко, запали свещ, излезе от спалнята и тръгна по коридора на величествената къща, където навремето бе слугиня, а сега — съпруга на господарския син.

Детската стая се намираше на третия етаж на семейното крило. Абигейл бе загубила тази битка с майката на Люсиен. Жозефин Мане имаше строги правила за поведението, уредбата на дома и традициите. Докато минаваше бързо и безшумно покрай вратите на другите спални, Абигейл си помисли, че мадам Жозефин имаше категорични разбирания за всичко. Бе напълно убедена, че мястото на тримесечното бебе е в детската стая, под грижите на гувернантка, а не в люлката в ъгъла на спалнята на родителите му.

Пламъчето на свещта хвърляше сенки по стените, докато Абигейл се изкачваше по тесните стълби. Е, поне бе успяла да задържи Мари Роз при себе си в продължение на шест седмици. И бе използвала люлката, която бе част от нейните семейни традиции. Люлката беше изработена от дядо й. Собствената й майка бе спала в нея, а после, седемнадесет години по-късно, бе приспивала Абигейл там.

Мари Роз прекара първите си нощи в старата люлка, малко ангелче, чиито грижовни и нежни родители бяха винаги наблизо.

Дъщеря й щеше да уважава семейството на баща си и традициите му. Но Абигейл бе твърдо решена детето й също така да уважава семейството на майка си и да изучи и неговите обичаи.

Жозефин мърмори толкова дълго и неуморно за бебето и домашно измайсторената люлка, че накрая Абигейл и Люсиен се предадоха. Както казваше Люсиен, по този начин водата разрушаваше камъните. Падаше върху тях непрестанно и накрая те се изронваха и ставаха на прах.

Сега бебето спеше в детската стая, в направената във Франция люлка, където малките Мане бяха спали повече от век.

Аби се успокояваше с мисълта, че така бе правилно, макар и не много удобно. Малката й Роз беше Мане и щеше да стане истинска дама.

А и както мадам Жозефин обичаше да повтаря, останалите членове на семейството не трябваше да се будят от детски плач. Независимо как ставаха тези неща до блатото, тук, в Мане Хол, децата се отглеждаха в детската стая.

Устните й се изкривяваха презрително, когато споменаваше блатото, сякаш това бе дума, която може да се изрече само в бардаците и баровете.

Но нямаше значение, че мадам Жозефин я мрази, а мосю Анри я пренебрегва. Нито пък, че Жулиен я гледаше така, както никой мъж не би трябвало да гледа съпругата на брат си.

Люсиен я обичаше.

Не беше важно, че Мари Роз спеше в детската стая. Независимо дали бяха разделени от един етаж или от цял континент, тя усещаше нуждите й мигновено. Връзката между тях бе толкова силна и истинска, че никога не можеше да бъде разкъсана.

Мадам Жозефин може и да бе победила в няколко битки, но Абигейл знаеше, че е спечелила войната. Имаше си Люсиен и Мари Роз.

В детската стая горяха свещи. Клодин, гувернантката, не се доверяваше на газта. Тя вече бе вдигнала Мари Роз на ръце и се опитваше да я залъже с биберон, намазан със захар, но бебето яростно размахваше ръчички.

— Невероятен темперамент, нали? — засмя се Абигейл, като остави свещта и тръгна към дъщеря си с протегнати ръце.

— Знае какво иска и кога го иска — отвърна Клодин. Дребничката красива кажунка^[1] със сънливи тъмни очи прегърна бебето набързо, после го подаде на майка му.

— Още не е вдигнала голям шум. Не знам как я чуваш чак долу.

— Чувам я в сърцето си. Хайде, бебче, мама е тук.

— Пелената й е мокра.

— Ще я сменя.

Абигейл потърка лице в бузата на бебето и се усмихна. Клодин беше приятелка — още една спечелена битка. Настаняването й в домакинството и в детската стая осигуряваше на Абигейл спокойствието и приятелството, които никой от семейството на Люсиен не й предлагаше.

— Връщай се в леглото. След като я нахраня, тя ще спи до сутринта.

— Тя е истинско злато — каза Клодин и погали къдравата косичка на Мари Роз. — Ако нямаш нужда от мен, може да се поразходя до реката. Джаспър ще бъде там — обясни тя и тъмните й очи проблеснаха. — Обещах му да отида там, ако успея да се измъкна към полунощ.

— Трябва да накараш това момче да се ожени за теб, скъпа.

— О, ще го направя. Ако нямаш нищо против, ще изтичам дотам за час-два, Аби.

— Нямам нищо против, но внимавай да не хванеш друго, освен раци. Нищичко — добави тя, като се приготви да смени мократа пелена на Мари Роз.

— Не се тревожи. Ще се върна преди два — успокои я Клодин и тръгна към вратата. — Аби? Мислила ли си някога като дете, че един ден ще станеш господарка на тази къща?

— Не съм господарката тук — отговори Абигейл, като погъделичка крачетата на бебето. — Мадам Жозефин ще живее поне до сто и десет години само за да се увери, че аз никога няма да стана господарка.

— Да, тя си е такава. Но ти ще бъдеш господарка един ден. Извади късмет, Аби, и наистина се радвам за това.

Останала сама с бебето, Абигейл загука нежно. Почисти и напудри нежната кожа, после ловко сложи чистата пелена. След като Мари Роз бе преоблечена и суха, Аби се настани в стола люлка и поднесе голата си гърда към малката гладна устица. Първите жадни глътки и лекото подръпване в утробата й я накараха да въздъхне. Да, беше извадила късмет. Люсиен Мане, наследникът на Мане Хол, рицарят в блестяща броня от приказките, я бе погледнал и се бе влюбил в нея.

Аби сведе глава, за да гледа как бебето й се храни. Очичките на Мари Роз бяха широко отворени, приковани в лицето на майка й.

О, дано очите й да останеха сини като тези на Люсиен. Косата на бебето беше черна като косата на Аби. Черна и къдрава. Но кожата й беше бяла като мляко — пак на баща й, не бе наследила по-тъмната златиста кожа на кажунската й майка.

Аби мислеше, че дъщеря й ще получи най-доброто от двамата си родители. Щеше да има всичко най-хубаво.

Не само парите, величествената къща и светското положение, макар че сега, след като и самата тя бе опитала от тези неща, Аби ги искаше силно за децата си. Ставаше дума и за отношението, за увереността, че мястото ти е тук. Дъщеря й и следващите й деца щяха да четат и пишат, да говорят правилен английски и френски с ясни и фини гласове.

И никой никога нямаше да ги гледа снизходително.

— Ти ще бъдеш дама — прошепна Аби, като погали нежно бузата на бебето. — Образована дама с доброто сърце на баща си и здравия разум на майка си. Татко ще си бъде у дома утре. Това е последният ден на века, а ти ще изживееш целия си живот в новия.

Гласът й беше тих и мек, с напевен ритъм.

— Толкова е вълнуващо, Рози. Утре вечер ще има страхотен бал. Аз имам нова рокля. Синя е като очите ти. И като очите на баща ти. Казвала ли съм ти, че първо се влюбих в очите му? Толкова са красиви и нежни. Когато си дойде в Мане Хол от университета, приличаше на принц, който се завръща в замъка си. Сърцето ми заби лудо, когато го видях.

Аби се облегна назад и се залюля леко на стола.

Замисли се за новогодишното празненство на следващата вечер и как щеше да танцува с Люсиен, а роклята й да се върти около нея, докато се носят във вихрен валс.

Щеше да го накара да се гордее с нея.

А после си спомни първия път, когато бяха танцували.

През пролетта въздухът бе напоен с аромата на цветята, а къщата бе осветена като палат. Аби се бе промъкнала в градината, изоставила задълженията си, тъй като изпитваше огромно желание да види бала и блестящата бяла зала с парапети като черна дантела, очертани на фона на обсипаното със звезди небе. От френските прозорци, от които гостите излизаха навън да подишат чист въздух, долиташе музика.

Аби си представи как се носи из балната зала под звуците на музиката и се завъртя в сенките на градината. Внезапно видя как Люсиен я наблюдаваше отстрани.

Това беше нейната вълшебна приказка. Принцът взе ръката на Пепеляшка и я покани на танц, преди да удари полунощ. Аби нямаше кристални пантофки, нито карета от тиква, но нощта наистина се превърна в приказка.

Все още чуваше как музиката долиташе от прозорците към градината.

„След края на бала, след настъпването на сутринта…“

Тя запя рефрена тихо и премести бебето на другата си гърда.

„След като танцьорите си тръгнат, след като звездите угаснат…“

Танцуваха на тази чудесна, тъжна песен в осветената от луната градина, а къщата се издигаше зад тях като царствена сянка в бяло и златисто. Аби в простата си памучна рокля, а Люсиен в елегантните си вечерни дрехи. И както ставаха нещата в приказките, те двамата се влюбиха в онази прекрасна вечер.

О, тя знаеше, че всичко бе започнало преди тази нощ. За нея това бе първият път, когато го видя, възседнал червеникавата кобила, която бе яздил от Ню Орлиънс до плантацията. Слънцето проникваше през листата на дъбовете по алеята и го обвиваше като ангелски крила. Близнакът му, Жулиен, яздеше до него, но Аби видя само Люсиен.

Тогава бе живяла в къщата само няколко седмици. Назначиха я за камериерка и тя правеше всичко възможно, за да достави удоволствие на мадам и мосю Мане и да запази мястото си и парите, които печелеше.

Люсиен й говореше мило и любезно, когато се разминаваха из къщата, но тя усещаше, че я наблюдава внимателно. Не по начина, по който я гледаше Жулиен — с пламтящи очи и крива усмивка, а по-скоро с копнеж.

В следващите седмици се срещаха доста често. Люсиен я търсеше. Беше й го признал през първата им брачна нощ.

Но всичко започна в онази бална вечер. След като песента свърши, Люсиен й се поклони като на истинска дама и й целуна ръка.

После, тъкмо когато Аби си мислеше, че всичко е свършило, той я хвана подръка. Тръгнаха да се разхождат из градината и се разбъбриха за времето, цветята, клюките от къщата.

Като добри приятели, сякаш най-естественото нещо на света бе Люсиен Мане да се разхожда из градината с Абигейл Рус.

Редовно след това се срещаха нощем в градината. В къщата, където останалите можеха да ги видят, те си останаха господар и прислужница. Но през цялата пленителна пролет бродеха по градинските пътеки като млади любовници и си споделяха надеждите, мечтите и копнежите си.

На седемнадесетия й рожден ден той й донесе подарък, опакован в сребриста хартия и вързан с яркосиня панделка. Емайлираният часовник бе красиво кръгче, което висеше от златните крилца на брошка. Докато закопчаваше брошката на избелялата й памучна рокля, Люсиен й каза, че времето винаги лети ужасно бързо, когато са заедно.

А после падна на колене и я помоли да стане негова съпруга.

През сълзи Аби се опита да му обясни, че това е невъзможно. За нея бе недостижим, макар че можеше да притежава всяка жена, която поиска.

Спомни си как Люсиен се засмя и я запита как така е недостижим, след като ръката й е в неговата в този момент. А щом би могъл да има всяка жена, то той искаше нея.

— И сега ние не само си принадлежим един на друг, но имаме и теб — прошепна Аби и притисна унесеното бебе към рамото си. — И какво ме интересува, че семейството му ме мрази? Аз го правя щастлив.

Тя потърка лице в мекото вратле на дъщеря си.

— Уча се да говоря както говорят те, да се обличам като тях. Но никога няма да мисля като тях. Единствено Люсиен е изключение. И се държа като тях, поне когато ме виждат.

Абигейл погали доволно гърба на бебето и продължи да се люлее. Внезапно чу тежки стъпки по стълбите и скочи бързо. Ръцете й обвиха детето и тя се завъртя към люлката.

Чу как Жулиен влиза в стаята й, без да го погледне, разбра, че е пиян. Всъщност той винаги беше пиян или се канеше да се напие.

Аби не проговори. Остави дъщеря си в люлката, а когато Мари Роз захленчи недоволно, започна да я гали нежно.

— Къде е гувернантката? — попита Жулиен.

Аби не се обърна към него.

— Не искам да влизаш тук, когато си пиян.

— О, вече даваш заповеди?

Езикът му се плетеше и едва пазеше равновесие. Но мислеше ясно. Според него алкохолът винаги проясняваше мозъка.

А той беше напълно наясно с желанията си, когато ставаше дума за съпругата на брат му. Ако Люсиен притежаваше някаква вещ, а какво бе жената, ако не вещ, то Жулиен я искаше за себе си.

Тя беше дребна, почти крехка, но имаше хубави, силни крака. Формата им се очертаваше ясно под тънките дрехи, осветени от огъня. И тези крака щяха да се обвият около него така леко, както около брат му.

Гърдите й бяха стегнати и налети, особено сега, когато кърмеше. Веднъж Жулиен ги бе пипнал, но Абигейл го зашлеви, сякаш имаше право да определя кой да я докосва.

Той затвори вратата зад себе си. Курвата, на която бе платил тази нощ, само бе раздразнила апетита му. Сега беше време да го задоволи.

— Къде е другата курва от блатото? — попита той.

Аби сви ръце в юмруци, завъртя се и застана пред люлката. Жулиен приличаше много на брат си, но у него имаше някаква грубост, която липсваше у Люсиен. Нещо зло и тъмно.

Тя се зачуди дали дядо й не беше прав, когато казваше, че при близнаците някои от качествата се разпределят още в утробата. Единият взима доброто, а другият — лошото.

Не знаеше дали Жулиен е дошъл на този свят вече увреден, но си даваше сметка, че е опасен, когато е пиян. Беше време да научи, че и тя може да бъде опасна.

— Клодин е моя приятелка и не позволявам да говориш за нея по този начин. Изчезвай оттук. Нямаш право да влизаш и да ме обиждаш. Този път ще кажа на Люсиен за това.

Аби видя как погледът му се плъзва надолу по тялото й и забеляза похотта в очите му. Тя бързо скри отчасти оголената си от кърменето гърда.

— Отвратителен си! Прасе! Как можеш да влизаш в стаята на бебето с мръсни помисли за жената на брат си?

— Курвата на брат ми.

Стори му се, че долавя мириса на яростта и страха й. Замайващ парфюм.

— Щеше да си разтвориш краката и за мен, ако бях роден петнадесет минути по-рано. Но нямаше да откраднеш името ми, както открадна неговото.

Аби вдигна гордо глава.

— Дори не те виждам. Никой не те вижда. Ти си нищо до него. Сянка. При това сянка, която вони на уиски и бардак.

Искаше й се да побегне. Жулиен винаги я плашеше по някакъв странен първобитен начин. Но не можеше да рискува да го остави сам с бебето.

— Когато разкажа на Люсиен за това, той ще те изгони.

— Той няма власт тук и всички го знаем — презрително отвърна Жулиен и се приближи към нея. — Майка ми държи властта в тази къща. А аз съм нейният любимец. Нищо не може да промени това.

— Люсиен ще те изгони!

Очите й се навлажниха, тъй като знаеше, че Жулиен е прав. В Мане Хол наистина царуваше Жозефин.

— Люсиен ми направи услуга, като се ожени за теб.

Гласът му прозвуча лениво, почти приятелски. Жулиен знаеше, че жертвата му няма къде да избяга.

— Мама вече го изхвърли от завещанието си. О, той ще получи къщата — тя не може да промени това, но няма да получи парите й. А парите поддържат дома.

— Вземи и парите, и къщата — махна небрежно с ръка Аби. — Вземи всичко. И върви по дяволите.

— Той е слаб. Моят брат светец е слаб. Светците винаги са такива въпреки цялата си благочестивост.

— Той е истински мъж. Много повече мъж, отколкото си ти.

Аби се надяваше да го ядоса достатъчно, за да я удари и да излезе от стаята. Но вместо това той се засмя и се приближи още повече.

Когато видя намерението в очите му, тя отвори уста, за да изпищи. Той протегна ръка и хвана кичур от тъмната коса, която се спускаше до кръста й. Силното оскубване превърна писъка й в стон. Свободната му ръка обви гърлото й и го стисна.

— Винаги съм взимал онова, което принадлежи на Люсиен. Дори курвите му.

Аби го заудря и захапа ръката му. А когато най-после успя да си поеме дъх, изпищя. Жулиен разкъса робата й и опипа гърдите й. Бебето в люлката заплака.

Обезумяла заради разстроеното си дете, Аби издра Жулиен и се освободи. Завъртя се, спъна се в подгъва на нощницата си и едва запази равновесие. Ръката й стисна машата пред камината. Тя я размаха силно и удари рамото на Жулиен.

Той изви от болка и залитна към камината, а тя се втурна към люлката.

Трябваше да вземе бебето си. Да го вземе и да избяга.

Жулиен я хвана за ръкава и тя изпищя, когато платът се разкъса. Аби протегна ръце да грабне дъщеря си от люлката, но той я дръпна назад. Удари я по бузата с опакото на ръката си и я събори върху масичката. Свещта падна на пода.

— Кучка! Курва!

Беше побеснял. Аби забеляза зловещия блясък в очите му и пиянската червенина по бузите. В този момент страхът й се замени с ужас.

— Той ще те убие заради това. Моят Люсиен ще те убие — извика тя, като се опита да стане, но Жулиен я удари отново, този път с юмрук.

Болката пропълзя от лицето по цялото й тяло. Замаяна, тя се опита да допълзи до люлката. Устата й бе пълна с гореща, сладникава кръв.

„Бебето ми! Господи, не му позволявай да нарани бебето ми!“

В следващия миг Аби усети тежестта му върху себе си. Също и силната миризма на алкохол. Тя започна да се бори ожесточено и да вика за помощ. Писъците на бебето се сляха с нейните.

— Недей! Недей! Проклет да си!

Но Жулиен съдра нощницата й и тя разбра, че молбите и борбата нямаше да й помогнат. Щеше да я унижи и омърси заради това, че принадлежеше на брат му.

— Нали точно това искаш? — подигравателно се ухили той и проникна в нея.

Вълнението от собствената му сила го опияни като вино. Лицето на Аби бе побеляло от ужас и бе изранено от грубите му удари. Безпомощността й възбуди докрай яростната му завист.

— Това е, което всички вие искате, нали? Всички кажунски курви.

Жулиен я изнасили, като проникваше все по-дълбоко в нея. Възбудата от могъществото му го разтърси и той задиша тежко през зъби.

Аби плачеше и пищеше, докато той вкарваше грубо ревността и омразата си в нея.

Когато часовникът удари дванадесет, той я стисна за гърлото.

— Млъкни, дяволите да те вземат! — изкрещя Жулиен и блъсна главата й в пода.

Писъците продължаваха да пробождат мозъка му.

Аби също чу как удари полунощ. Ужасеният вой на бебето се сля с оглушителното биене на часовника. Тя заудря безсилно ръцете, които спираха въздуха й, и се опита да защити тялото си от гнусното нападение.

„Помогни ми! Света Богородице! Помогни ми! Помогни на бебето ми!“

Зрението й се замъгли. Петите й заудряха конвулсивно по пода.

Последното, което чу, бе плачът на Мари Роз. Последното, което си помисли, бе „Люсиен!“

Вратата на детската стая се отвори. Жозефин Мане застана на прага и бързо прецени ситуацията. Бързо и студено.

— Жулиен!

Той вдигна глава, без да пусне врата на Абигейл. Ако майка му бе забелязала лудостта в очите му, то тя реши да не й обръща внимание. Със спретнато сплетена за през нощта коса и закопчана до врата роба, тя пристъпи напред и се вторачи надолу.

Очите на Аби бяха ококорени, но не виждаха. От ъгълчето на устата й се стичаше струйка кръв. По бузите й тъмнееха грозни синини.

Жозефин се наведе спокойно и сложи пръсти върху врата на Аби.

— Мъртва е — отсече тя и бързо отиде до стаята на прислужницата.

Отвори вратата, огледа празната стая, после я заключи.

За момент застана облегната на вратата, притиснала ръка към гърдите си, потънала в мисли за онова, което щеше да последва. Срам, скандал, разруха.

— Беше… беше инцидент… — оправда се Жулиен.

Ръцете му се отделиха от гърлото на Аби и затрепериха. Уискито замая разсъдъка му и разбърка стомаха му. Той забеляза уплашено следите по кожата на Аби — тъмни, зловещи, уличаващи.

— Тя… тя се опита да ме съблазни… а после… после ме нападна…

Жозефин прекоси стаята. Токчетата й затракаха по пода. Тя застана до сина си, наведе се и го зашлеви силно.

— Млъкни. Не говори и прави онова, което ти казвам. Няма да загубя и другия си син заради това същество. Занеси я в спалнята й. Мини през терасата и остани там, докато дойда.

— Тя беше виновна.

— Да. И сега си плати за всичко. Занеси я долу, Жулиен. Действай бързо.

— Те ще… — започна той и заплака. — Ще ме обесят. Трябва да бягам.

— Не. Няма да те обесят — успокои го майка му, като притисна главата му към рамото си и погали косата му над трупа на снаха си. — Не, скъпи, няма да те обесят. Прави каквото мама ти казва. Занеси я в спалнята и ме чакай там. Всичко ще се оправи. Всичко ще бъде както трябва. Обещавам ти.

— Не искам да я докосвам.

— Жулиен!

Нежният тон се превърна в ледена заповед.

— Прави каквото ти казвам! Веднага!

Жозефин се надигна и отиде до люлката, където писъците на бебето бяха стихнали до нещастно хленчене. За миг се зачуди дали да не сложи ръка върху носа и устата му. Щеше да е все едно да удавиш торба с котенца.

Но все пак…

Във вените на детето течеше кръвта на сина й, следователно и нейната собствена. Можеше да презира момиченцето, но не можеше да го унищожи.

— Заспивай — каза тя. — По-късно ще решим какво да правим с теб.

Докато синът й изнасяше младата жена, която бе изнасилил и убил, Жозефин започна да оправя детската стая. Вдигна свещта и затърка хладния восък на пода, докато от него не остана и следа.

Върна машата на мястото й и, използвайки съдраната роба на Аби, почисти кръвта. Действаше делово, пропъдила от мозъка си онова, което бе причинило бъркотията в стаята. Мислеше само какво трябва да направи, за да спаси сина си.

Когато се увери, че всичко е същото като преди, тя отключи вратата и излезе навън, като остави заспалата си внучка сама.

На сутринта щеше да уволни гувернантката, задето бе пренебрегнала задълженията си. Щеше да я изрита от Мане Хол, преди Люсиен да се прибере и да открие, че жена му е изчезнала.

Жозефин си помисли, че Аби сама си беше виновна за случилото се. Никога не се получаваше нищо добро, когато човек се опиташе да се издигне над отреденото му положение в живота. Нещата си имаха ред и съществуваше причина за този ред. Ако момичето не беше омагьосало Люсиен, а тук със сигурност имаше някаква местна магия, все още щеше да е живо.

Семейството бе изтърпяло достатъчно скандали. Приставането! О, какъв срам бе това! Да ти се наложи да си държиш главата гордо изправена, когато първородният ти син избягва с някаква бедна, босонога девойка, израснала в колиба в блатото.

А после горчивият вкус на преструвките. Необходимо бе да запазят гордостта си дори и след такъв удар. А нали и самата Жозефин бе направила всичко възможно, за да се увери, че онова мизерно създание е облечено както подобава на семейство Мане?

Копринени чантички, обувки от скъпа кожа. Но какъв смисъл имаше парижката мода, при положение че момичето трябваше само да си отвори устата и всички разбираха, че е от блатото? За Бога, Абигейл беше една проста слугиня.

Жозефин влезе в спалнята, затвори вратата и се загледа в леглото, където мъртвата съпруга на сина й лежеше вторачена в синия балдахин.

Сега Абигейл Рус бе само един проблем, който трябваше да бъде разрешен бързо.

Жулиен седеше отпуснат в едно кресло, стиснал главата си с ръце.

— Престани да пищиш — мърмореше той. — Престани да пищиш.

Жозефин се доближи до него и сложи ръце на раменете му.

— Искаш ли да дойдат да те арестуват? — попита тя строго. — Искаш ли да посрамиш семейството си? Да бъдеш обесен като обикновен бандит?

— Не бях виновен. Тя ме съблазни. А после ме нападна. Виж. Виж — завъртя глава той. — Виж как издра лицето ми.

— Да.

За момент Жозефин потръпна. Сърцето й се сви в протест срещу кошмара, от който всички жени се ужасяваха.

Каквато и да беше Аби, тя обичаше Люсиен. А бе изнасилена и убита на няколко метра от люлката на собственото си дете.

Жулиен я беше изнасилил, пребил и убил. Пиян и разгневен, той бе убил съпругата на брат си. Мили Боже!

После Жозефин се отърси от мрачните си мисли. Момичето беше мъртво, а синът й — не.

— Тази нощ си бил с проститутка, нали? Не се извръщай от мен — рязко каза тя. — Наясно съм с нещата, които мъжете вършат. Плати ли на проститутка?

— Да, мамо.

Тя кимна бързо.

— Добре. Ако някой има смелостта да те попита, проститутката те е издрала. И въобще не си влизал в детската стая тази вечер.

Жозефин повдигна главата му, за да го погледне право в очите. Пръстите й се забиха в бузите му. Тя заговори с нисък, ясен тон:

— Каква причина би имал да влизаш там? Излязъл си навън, за да пийнеш и да преспиш с жена. Направил си и двете, а после си се прибрал у дома и си си легнал. Ясно ли е?

— Но как ще обясним…

— Няма какво да обясняваме. Казах ти какво си правил тази вечер. Повтори го.

— Отидох в града — отвърна Жулиен послушно, като облиза устни и преглътна тежко. — Пих, после отидох в един бардак. Прибрах се и си легнах.

— Точно така. Точно така — кимна тя и погали издраната му буза. — А сега ще съберем някои от нещата на Абигейл — малко дрехи и бижута. Ще го направим небрежно, сякаш е бързала да избяга с мъж, с когото се е виждала тайно. Мъж, който дори може да е бащата на бебето горе.

— Какъв мъж?

Жозефин въздъхна отегчено. Жулиен беше любимото й дете, но често тъпотата му я отчайваше.

— Няма значение, Жулиен. Ти не знаеш нищо по въпроса. Ето, вземи това.

Тя отиде до гардероба и избра дълга пелерина от черно кадифе.

— Увий я в пелерината. Побързай! Хайде! — заповяда тя с тон, който го накара да подскочи.

Стомахът му се бунтуваше и ръцете му трепереха, но той уви трупа колкото се може по-добре, докато майка му пъхаше разни неща в малък куфар и кутия за шапки.

В бързината Жозефин изпусна малкия емайлиран часовник, който висеше от брошка със златни крилца. Без да забележи, тя го срита с върха на пантофката си и той се плъзна в ъгъла на стаята.

— Ще я занесем в блатото. Ще трябва да отидем пеша. В градинската барака има няколко стари тухли. Можем да ги окачим върху нея.

А носле алигаторите щяха да довършат работата, помисли си тя.

— Дори да я намерят, ще е далеч оттук. Всички ще помислят, че мъжът, с когото е избягала, я е убил — обясни Жозефин, като избърса лицето си с носна кърпичка и приглади дългата си плитка. — Точно така ще решат хората, ако въобще бъде намерена. Трябва да я изнесем от Мане Хол. Бързо.

Струваше й се, че и самата тя ще полудее.

Навън луната светеше ярко. Жозефин си каза, че имаше достатъчно светлина, тъй като съдбата разбираше какво правят и защо. Чуваше ясно учестеното дишане на сина си и всички нощни звуци. Квакането на жабите, бръмченето на насекомите и виковете на нощните птици се сливаха в плътна мелодия.

Настъпваше краят на един век и началото на друг. Жозефин щеше да се отърве от това усложнение и да започне новия век на чисто, силна както винаги.

Въздухът бе хладен и влажен, но на нея й бе горещо. Струваше й се, че изгаря от треска, докато се отдалечаваше от къщата, натоварена с пакетите. Мускулите на ръцете и краката й протестираха, но Жозефин маршируваше напред като войник.

Веднъж, само за миг, си помисли, че усеща полъх по бузата си, сякаш я бе докоснал призрак. Духът на убитото момиче, който се движеше до нея и я проклинаше.

Но страхът само удвои силите й.

— Тук — каза тя, като спря и се вторачи във водата. — Остави я долу.

Жулиен се подчини, после се изправи бързо, извърна се и покри лице с ръцете си.

— Не мога да го направя, мамо. Не мога. Лошо ми е. Лошо ми е.

Той се запрепъва към водата, повърна и захлипа.

Смотано, безполезно момче, помисли си Жозефин. Мъжете никога не можеха да се оправят с кризите. За това бяха нужни студената кръв и ясният мозък на жена.

Тя разтвори пелерината и остави тухлите върху трупа. По лицето й потече пот, но Жозефин подходи към задачата си както към всяка друга — делово и безмилостно. Извади въжето от кутията за шапки и го омота около трупа. С другото въже върза багажа.

Погледна бързо Жулиен, който я наблюдаваше с пребледняло лице.

— Ще трябва да ми помогнеш — каза тя. — Не мога да я вкарам във водата съвсем сама. Прекалено е тежка.

— Бях пиян.

— Правилно, Жулиен. Беше пиян. А сега си достатъчно трезвен, за да се справиш с последствията. Помогни ми да я потопим във водата.

Той усети как краката му треперят и се подгъват на всяка крачка. Трупът се плъзна във водата почти без звук. Чу се лек плясък, после Абигейл изчезна. Няколко вълнички проблясваха на лунната светлина, после повърхността на блатото отново се изглади.

— Вече е вън от живота ни — заяви Жозефин спокойно. — Скоро ще е като онези вълнички, сякаш никога не е съществувала. Не забравяй да си почистиш обувките грижливо, Жулиен. Не ги давай на слугите.

Тя го хвана за ръка и се усмихна.

— Трябва да се приберем и да си починем. Утре ни чака тежък ден.