Мери Мартин
Старлет (1)

Пролог

1860, Санта Фе, Ню Мексико

— Никой друг не може да се люби като теб — въздъхна кестенявата жена, докато се отдаваше на пламенните ласки на мъжа. Опитните му ръце и устните му я влудяваха. Сладостна лудост. Да, това предлагаше той — изтънчено сексуално удоволствие, каквото тя никога преди не бе изпитвала. Бе рискувала доброволно всичко, за да прекара тази нощ в прегръдките му, и искаше утрото никога да не настъпи.

Изведнъж сърцераздирателен детски вик сложи край на ласките им и пресече рязко любовната им страст. Жената тихо изруга:

— Да върви по дяволите!

Мъжът отдели устните си от голата й матова гръд. Едно мускулче на лицето му трепна леко.

— Като че ли партито приключи, скъпа — измърмори той и ръцете му се отдръпнаха от тялото й.

Касондрия Тримейн му хвърли гневен поглед. Очите й яростно засвяткаха, когато забеляза присмехулните пламъчета, проблясващи под миглите му. Тя отново изруга тихо. Дългите й пръсти с лакирани нокти затърсиха в мрака ключа на нощната лампа. Пълните й устни, доскоро тръпнещи от удоволствие, сега бяха опънати гневно.

— Чудя се какво й става сега. Не може една нощ поне да спи до сутринта! Нямам нито минута спокойствие.

— Стига си мърморила, Кас — каза тъмнокосият мъж. — Тя все пак е дете. Нищо няма да ти стане, ако от време на време се грижиш за нея като майка — той се облегна на възглавницата. — Хайде, върви, докато не е събудила всички.

Смехът на Касондрия звънна като кристал.

— Лесно ти е да говориш, любовнико. Не трябва да се занимаваш по двадесет и четири часа от денонощието с нея. — Като каза това, тя не издържа повече, наведе се и целуна устните му с дълга, влажна целувка. — А може би точно сега не съм особено майчински настроена.

— Кога ли изобщо си? — измърмори той. — Хайде де, тръгвай вече. Не бива да се бавиш толкова.

Тя се вгледа в пламенните му черни очи и го попита нежно и умолително:

— Няма да си тръгнеш, преди да се върна, нали?

Той се засмя дрезгаво, отметна завивките и откри гъвкавото си, загоряло тяло, покрито с яки, потрепващи мускули. Видя как прикованият й в него поглед потъмня и усети, че се възбужда.

— Мислиш ли, че бързам да си ходя? — попита той.

Искрящите й очи се плъзнаха по голата му бронзова плът и се спряха на онази част от тялото, която я даряваше с такова огромно удоволствие.

— Ти наистина си страшно възбуждащ мъж и аз много обичам да те докосвам тук… и тук… — мъркаше тя с приглушен глас, а пръстите й пърхаха леко по тялото му, по твърдия корем, после се спуснаха по-надолу… — но най-много… тук.

— Ти си една малка разгонена кучка, Кас — думите му не прозвучаха грубо, а дишането му ставаше все по-бързо, докато тя възбуждаше страстта му.

— Да, такава съм — отвърна тя. — Не го забравяй. Никога.

Не му каза, че ако той забрави това, тя сигурно ще умре. Той бе единствената причина сутрин да отваря очи и през целия ден да чака с нетърпение нощта. Тогава той идваше при нея. Караше я да се чувства млада, привлекателна и красива, да забрави, че старостта е неизбежна и че бръчките около очите й стават все повече. Не искаше да мисли, че е на двадесет и девет и че скоро ще стане на тридесет. Не беше стара, в никакъв случай. Но не и в сравнение с него.

Той току-що бе навършил двадесет и една, но младостта му не пречеше на мъжкия му чар. На тези години той знаеше как да задоволи една жена много по-добре от други мъже, два пъти по-възрастни от него. Но издръжливостта му най-много възхищаваше Касондрия. Той бе по-як и от бик — най-подходящата компания за дългите и самотни нощи на една жена, изгаряща от любовна страст. Касондрия ужасно искаше да се любят още веднъж. Устните й въпросително се разтвориха, но въпреки всичките й усилия той поклати отрицателно глава. Очите й отчаяно потърсиха неговите:

— Моля те! Знаеш, че няма да те накарам да съжаляваш.

— После, Кас — твърдо каза той. — Първо задълженията, а после удоволствията.

Тя въздъхна.

— Хм. Колко жалко.

Усмихна се кокетно, наведе глава и го целуна по онова място, което щеше да помни най-дълго.

Той погали голото й бедро и продължи със сръчни пръсти навътре между краката й. После се отдръпна и я остави задъхана и задоволена.

— Тази игра е сладка, когато се играе от двама души — каза той, като още веднъж я отблъсна леко от себе си. — Но не се тревожи. Тук има още от това, което получи сега… но след като се погрижиш за детето, както ти казах.

След това шумно я потупа по кръглия задник, давайки й ясен знак, че първата им игра е завършила.

— Хайде, Кас, изчезвай, преди момиченцето да е тръгнало да те търси и да е видяло кой спинка в леглото на милата му мащеха винаги когато татко се напие и сдаде багажа.

— Да, да. Добре. Вече го каза достатъчно ясно — отвърна троснато тя и стана от леглото с измъчена въздишка, навлече червената си копринена роба, завърза колана й и излезе от стаята с намусено лице.

До гуша й бе дошло да се промъква в мрака, да краде кратките мигове любовни удоволствия с него и да го изпраща с поглед, когато още с първите проблясъци на зората той се измъкваше от къщата. Но от всичко най-неприятна й бе мисълта, че пред нея се изправяше още един отвратителен ден, още един час, дори още една минута с онзи пияница, мъжа й, и с лигавото му заешко съешаване. Не, след тази вечер щяха да се случат някои неща. Тя непременно щеше да се погрижи за това.

 

Малкото момиченце се бе събудило от отчаяните викове за помощ на баща й. Старлет Тримейн веднага разбра, че тук става нещо страшно.

— Татко! Татко! Какво става?

Старлет потърка очите си с ръце, за да прогони съня, и скочи в леглото. Не можеше да разбере защо сърцето й толкова силно бие от ужас. Страшно много искаше да се притече на помощ на баща си. Знаеше, че сега, повече от всеки друг път, той се нуждае от нея. Но спалнята му бе чак в западното крило на къщата. Трябваше дълго да върви сама в тъмното, а там щяха да я следят те. Почувства се като уловена в капан и започна да се задушава от страх. Беше абсолютно сигурна, че щом излезе от стаята, ще види нещо страшно и зловещо — то я чакаше в мрака, за да я накаже жестоко.

Касондрия стигна до спалнята на заварената си дъщеря, отвори вратата и цялото й тяло се стегна в очакване на неприятната сцена.

— Какво, за Бога, има Старлет? — изсъска тя, когато детето я погледна с големите си сини очи.

— Какво те уплаши толкова? От бурята ли те е страх?

Най-после момиченцето възвърна гласа си и захлипа:

— Татко… искам татко, а не теб, Касондрия.

— Аха! Този път няма да ти угодя, детенце. Той спи дълбоко и нямам намерение да го будя — отвърна Касондрия и я изгледа вбесено.

Бузите на седемгодишната Старлет Тримейн почервеняха от гняв.

— Не, не спи! Чух, че извика. Гласът му беше като на много болен човек. Моля те! Не може ли само да погледнем дали е добре?

Търпението на Касондрия се изчерпа. Едва потисна една ругатня. Насили се гласът й да звучи спокойно, но строго:

— Не, не може. Той е голям човек и може чудесно да се грижи за себе си.

Тя изгледа момиченцето многозначително и продължи:

— Ще видиш, че на сутринта всичко ще бъде наред.

Но Старлет не искаше да се успокои.

— Няма да заспя, преди да видя, че татко се чувства добре — тросна се детето.

— Не съм виждала човек с такова буйно въображение! — извика Касондрия и очите й потъмняха. — Сънувала си нещо страшно и си се събудила с мисълта, че краят на света ей сега ще настъпи. Омръзнало ми е до смърт да се съобразявам с теб. Този път няма да стане това, което искаш, малка госпожичке! Лягай и заспивай, защото… Разбра ли ме добре?

Премрежените очи с цвят на аквамарин потъмняха и се кръстосаха с бляскащите златистозелени очи на Касондрия.

— Няма! Няма! — упорстваше момиченцето, издало напред брадичката си, ядосано, че най-съкровените му чувства бяха засегнати.

Светлорусата коса на момиченцето блестеше на светлината и приличаше на сребърни лунни лъчи.

— И ако не ми разрешиш да видя татко, ще му кажа какво видях онзи ден и той ще те намрази, Касондрия, много ще те намрази — заплаши я смело детето.

— Така ли? — с провлачен глас попита Касондрия. Детето бе привлякло цялото й внимание. — И какво по-точно би искала да му кажеш, госпожичке? — надвеси се тя над нея.

Старлет веднага усети, че бе направила ужасна грешка.

— Нищо — заекна тя. — Наистина, нищо не съм видяла.

Все още усещаше как погледът на мащехата й я пронизва. Дори още по-лошо — долавяше надигащата се у нея враждебност. Би искала Касондрия да не я мрази толкова, но много отдавна вече тя не й се подчиняваше. Касондрия почти никога не се усмихваше — само когато искаше да получи нещо от баща й. Всички говореха, че тази жена ще го доведе до просяшка тояга с прахосничеството си. Независимо какво точно значеше това, Старлет със сигурност знаеше, че напоследък не живееха щастливо. Касондрия непрекъснато мъмреше слугите. А те бяха много верни и привързани, преди Касондрия да дойде в дома им. Сега от тях се изискваше да стъпват на пръсти и на секундата да изпълняват прищевките й.

Изведнъж Касондрия рязко протегна ръка, хвана Старлет за брадичката и я повдигна.

— Не щади пръчката, за да не разглезиш детето! Винаги съм го казвала. Ти си едно ужасно разглезено момиче. Тъй като не си глупава, трябва да ти е ясно, че ще гориш в ада, ако кажеш на когото и да било, особено на баща си, какво си видяла.

След тези думи Касондрия се наведе над лампата, която гореше слабо на масичката до леглото на детето, и угаси пламъка. Стаята потъна в пълен мрак. Знаеше, че повече от всичко момиченцето се страхува от тъмнината. Искаше да бъде сигурна, че до сутринта Старлет няма да излезе от стаята си.

— Моля те… не ме оставяй сама — проплака момиченцето.

— Ти си виновна за това — каза Касондрия със смразяващ глас. — Лека нощ, Старлет… приятни сънища!

— Някой път ще кажа на татко колко си гадна в действителност — измърмори тихо Старлет.

Очите й бяха плувнали в сълзи. Една сълза се търкулна по бузата й.

Касондрия спря до вратата. Бледата светлина, която идваше откъм коридора, очерта студената й красота.

— Не… няма да го направиш, защото иначе… — тя посочи с брадичка някаква неясна заплаха, стаена в коридора — нещо ужасно те чака, за да те накаже. — Тя се усмихна ледено. — Мисля, че много добре го знаеш.

Старлет усети студения поглед на Касондрия, който се впи в нея, и потръпна. Вратата се затвори и тя остана сама. Дали бе наистина сама? Изтръпна от напрежение. Обзе я ужас. Прехапа устни и издърпа за по-сигурно завивката до брадичката си. В гърлото й започна да се надига гняв срещу Касондрия, който бе толкова силен, че накрая започна да я задушава. Старлет обърна глава към остъклената врата, която гледаше към задния двор. Надигналият се вятър се усилваше и стенеше зловещо във вратите и прозорците. Изтрещя гръмотевица. От гората се чу протяжен вълчи вой. Мракът на спалнята й с тапети на рози се изпълни със сенки, които заприличаха на призраци. Дори лицата на куклите й не изглеждаха вече мили и познати, а гледаха враждебно и чуждо. Погледът й пробяга през стаята. Долу на пода нещо се раздвижи и изтича към леглото й. Питаше се какво ли бе това, бръмбар, мишка или чудовище. От всички страни я дебнеха страшни тъмни сили.

— Не ми се сърди, татко, но много, ужасно много ме е страх от тъмното и не мога да стана от леглото — изхлипа тихо тя.

Бенджамин Тримейн се събуди след неспокойния си сън и още преди да отвори очи усети, че нещо не е наред. Бяха го измъчвали кошмари. Сигурен бе, че тъмната сила в стаята бе нахлула в сънищата му.

— Има ли някой тук?

Спалнята на жена му беше в другото крило, но тя често идваше да го види нощем. За негов ужас нищо не наруши тишината. Касондрия не беше тук.

По стените танцуваха мрачни сенки, привличаха погледа му и разпалваха въображението му. Държеше се като дете. Наистина! Опита се да си внуши, че няма от какво да се страхува. Безмилостното бумтене в слепоочията и киселият вкус в устата му го накараха да се почувства още по-зле. Спомни си, че след вечеря се бе напил до смърт. Сега му се искаше да се бе въздържал малко. Знаеше, че пиенето му разбива семейството, съсипва живота му, но дори и сега му се искаше да отпие глътка бърбън, за да успокои разклатените си нерви.

Спомни си бегло как Алек, синът му от първия му брак, му бе помогнал да излезе от салона и да се изкачи по широкото стълбище до стаята си. Жена му свиреше на пианото. Когато, олюлявайки се, спря до нея, забеляза мрачната й физиономия. Причината му беше известна, както и това, че на сутринта ще му направи страхотен скандал. Той, Бенджамин Тримейн, ще се опита да я убеждава, както много пъти досега, че никога повече няма да сложи капка алкохол в устата си, но всъщност много добре знаеше, че когато демонът отново се всели в него, отново ще му се поддаде и нищо друго на този свят няма да бъде по-важно от една чаша алкохол и… още една, и… още една.