Станислав Лем
Оглед на място (1)

I. В Швейцария

Като кацнах на Кейп Канаверал, дадох ракетата на ремонт и започнах да мисля за отдих сред природата. След едно толкова дълго пътешествие ми се полагаше почивка. Земята прилича на малка точка само от Космоса, като кацнеш на нея обаче, се оказва голяма. А почивката не е въпрос единствено на красива местност, но и на съответна предпазливост. Затова отидох при един братовчед на професор Тарантога, който има мъдрия навик да не чете ежедневната преса веднага, а чак след няколко седмици, когато отлежи. Исках да си избера място за летуване, като се посъветвам с познат човек, вместо да използвам някоя обществена библиотека. Да пресичаш магнитните полета на Галактиката не е шега работа. Костите вече доста ме наболяват. Обажда се и коляното, което си изкълчих в Хималаите, когато алуминиевото столче се счупи под мене в лагера. За ревматизма е най-подходящо някое сухо и горещо място, в климатичен, разбира се, а не във военен смисъл. Както обикновено, Близкият Изток не ми влизаше в сметките. При арабите е все същият миш-маш от държави, които се сближават, разединяват, обединяват и воюват по разни причини, които вече дори и не се опитвам да разбера. Слънчевите южни склонове на Алпите биха ми се отразили добре, но там кракът ми вече няма да стъпи, откакто ме отвлякоха в Торино като дъщеря на херцог ди Кавали или може би ди Пиедимонте. Така и не се изясни кой точно. Бях дошъл за конгреса на астронавтите, заседанието свърши след полунощ, сутринта трябваше да летя за Сантяго, заблудих се с колата, не можах да намеря хотела и влязох в някакъв подземен паркинг, за да дремна поне зад кормилото. Истина е, че единственото свободно място беше заградено с някакви разноцветни ленти, май за да отбележат, че дъщерята на херцога се е омъжила за някого, но не знаех нищо такова, а и какво ли значение можеше да има това в един часа през нощта. Най-напред натъпкаха в устата ми парцал и ме вързаха, после ме сложиха в някакъв сандък, изкараха колата на улицата, натовариха я на едно голямо полуремарке, с каквито возят новите заводски автомобили, и ме откараха в своето убежище. Вярно е, че съм мъж, но днес полът не може да се различи от пръв поглед, не нося брада, красив съм, така че ме измъкнаха от багажника в подножието на великолепна планинска панорама и ме отведоха една в самотна хижичка. Пазеха ме две горили на смени, през прозореца се виждаха снеговете на Алпите, но нямаше, разбира се, никакво печене на слънце, нищо такова. Играех на пулове с мургавия мустакат мъж, защото не му стигаше мозъкът за шах, а другият, без мустаци, но с брада, имаше неприятния навик да ме нарича антрекот^[1]. Намек за съдбата ми, ако херцогът и херцогинята не платят откупа. Вече знаеха, че нямам нищо общо със семейство ди Кавали или ди Пиедимонте, но това изобщо не им направи впечатление, защото заместващите отвличания бяха станали нещо обичайно. Няколко пъти похитители бяха отвлекли деца по грешка и родителите на истинските жертви бяха помогнали на по-бедните да платят откупа. После това се пренесе и върху възрастните. Немците го нарекоха eine Ersatzentfuhrung^[2], а те разбират от тези работи. За съжаление, когато дойде моят ред, заместващите отвличания бяха станали твърде много, сърцата на богаташите се бяха втвърдили и никой не искаше да даде за мене пукната пара. Опитваха се да се спазарят нещо с Ватикана, защото църквата е професионално готова на жертви, но това се проточи ужасно дълго. Цял месец трябваше да играя на пулове и да слушам гастрономичните заплахи на онзи безобразник, който се потеше непоносимо и само грухтеше, когато го молех да си пусне един душ — в хижичката имаше баня, а със сапунисването му щях да се заема собственоръчно. Накрая и църквата не оправда надеждите. Присъствах на караницата им, едва не се сбиха, едните викаха: „да му теглим ножа“, другите: „да я хванем за косите тази дъщеря на херцога и да я изритаме оттук“. Мургавият упорито ме наричаше дъщеря на херцога. Имаше липома на темето и все трябваше да я оглеждам. Хранех се с това, с което се хранеха и те, с тази разлика, че те се облизваха след макароните със зехтин, а на мене ми се повдигаше. Още ме боли врата от времето, когато ме насилваха да си призная, че съм поне някакъв далечен родственик на херцога и херцогинята, след като съм спрял на техния паркинг, и тъй като ги бях подвел с това, изкараха всичкия си яд върху мене. Оттогава Италия престана да ме интересува.

Австрия е приятна страна, но я познавам като петте си пръста, а имах желание да отида там, където още не съм бил. Оставаше Швейцария. Исках да попитам братовчеда на Тарантога какво мисли за нея, но постъпих неразумно, защото той наистина е голям пътешественик, но и любител-антрополог, който събира така наречените графити^[3] от всички тоалетни по света. Цялата си къща е превърнал в тяхно хранилище. Когато започне да говори за това, което хората пишат по стените на клозетите, в очите му светва огънят на вдъхновението. Той твърди, че само там човечеството е напълно искрено и че на фаянсовите плочки се вижда нашето „мене, текел, фарес“^[4] и „entia non sunt multiplicanda praeter necessitatem“^[5]. Братовчедът на Тарантога фотографира надписите, увеличава ги, залива ги с плексиглас и ги закача вкъщи по стените. Отдалече приличат на мозайка, но отблизо спират дъха на човека. Под екзотичните, каквито са китайските и малайските, поставя техен превод. Знаех, че е попълвал колекцията си и в Швейцария, но сгреших, като го потърсих, защото не беше видял там никакви планини. Оплакваше се, че от сутрин до вечер мият тоалетните и унищожават великолепни надписи, дори подал в цюрихския Kulturdezernat^[6] докладна записка да ги мият през два дена, но никой не искал да разговаря с него, а да го пуснат в дамските тоалетни дори и дума не дали да се издума, макар че има документ от ЮНЕСКО, за който не зная как го е получил, но удостоверява научния характер на неговите занимания. Братовчедът на Тарантога не вярва нито на Фройд, нито на фройдистите, защото от Фройд можело да се разбере какво мисли този, който си представя или сънува кула, тояга, телефонен стълб, цепеница, теглич на каруца, кол и така нататък, но цялата философия свършвала, когато някой сънува без заобикалки. Той изпитва лична антипатия към психоаналитиците, смята ги за идиоти и естествено трябваше да ми обясни защо. Показа ми перлите на своята колекция, стихчета на около осемдесет езика, готвеше се да издаде богато илюстрована книга, компендиум^[7] с атлас, беше направил, разбира се, и статистически изчисления колко и какви надписи се срещат на квадратен километър или може би на хиляда жители, не помня вече. Той е полиглот, макар и в определени граници, но това също не е малко, ако се вземе предвид богатството на човешките изрази във въпросната сфера. Твърди обаче, че обстановката го отвращава до повръщане и си носи задължително хирургически ръкавици и дезодорант, но като човек на науката е длъжен да потиска рефлексите си, защото в такъв случай и ентомолозите ще трябва да изучават само пеперудите и калинките, а за хлебарките и въшките няма да се чуе нищо. Страхуваше се да не му избягам, държеше ме за ръкава и ме побутваше по гърба към стените с по-забележителни надписи. Не се оплаквам, каза, но не си избрах лесен живот. Който ходи в обществените писоари с накачени по себе си фотоапарати и обективи, наднича последователно във всички кабини, сякаш че не се решава коя да избере, и влачи със себе си статив, прави клозетните касиерки подозрителни, особено след като не иска да остави при тях своя товар, а мъкне вътре всичко, затова дори и бакшишите не го спасяват от неприятности. Най-вече блясъкът на светкавицата зад затворената врата действал като плащ на бик на пазителките на клозетния морал, за които той се изразяваше с неприязън. При отворена врата не можело да се работи, защото това ги дразнело още повече. Странно, но клиентите, които идвали там, също го гледали навъсено, а се случвало и да не му се размине само с погледи, макар че сред тях вероятно се срещали автори и трябвало да са му поне малко задължени за вниманието. В автоматизираните тоалетни нямало такива проблеми, но било необходимо да ходи навсякъде, иначе събраният материал нямало да представлява сериозна статистическа извадка. Трябвало за съжаление да се ограничава с такива представителни извадки, защото всичките клозети по света били свръх човешките сили, вече не помня броя им, но той беше пресметнал и това. Той знае с какво се пише, когато човек няма нищо под ръка, и особено по какъв начин някои хора, подтиквани от своята изобретателност, поместват афоризми, че дори и рисунки под самия таван, макар че толкова високо по порцелана не би могло да се покатери и шимпанзе. Подсказах от учтиво желание да се включа в разговора, че може би носят със себе си сгъваеми стълбички, и това мое невежество съвсем го разсърди. Накрая успях да се измъкна и избягах, защото той продължаваше да ми говори на стълбището, след което много ядосан от провала, тъй като не разбрах нищо за Швейцария, се върнах в хотела, където се оказа, че няколко от сочните образци, които ми беше издекламирал, така ми се бяха набили в мозъка, че колкото повече исках да ги забравя, толкова по-упорито се пъхаха в мислите ми. Но братовчедът може и да имаше някакво свое право, като ми показа големия надпис, който виси над бюрото му: Homo sum et nile humani a me alienum puto^[8].

Накрая се реших за Швейцария. Отдавна носех в душата си нейния образ. Ставаш рано, приближаваш се по пантофи до прозореца, а там — алпийски ливади, лилави крави с големи букви MILKA отстрани и като слушаш пастирските им звънци, отиваш в трапезарията, където в тънък порцелан дими швейцарски шоколад, а швейцарското сирене блести предизвикателно, защото истинският ементал^[9] е винаги леко изпотен, особено в дупките, сядаш, препечените филийки хрупат, медът ухае на алпийски билки, а тиктакането на швейцарските часовници подчертава тържествено сладостната тишина. Разтваряш новия „Neue Zurcher Zeitung“ и наистина виждаш на първата страница войни, бомби, брой на жертвите, но това е много далече, като зад смаляваща образа леща, защото наоколо е хармония и тишина. Може някъде да има нещастия, но не и тук, в сърцето на терористичния минимум, ето — навсякъде по другите страници кантоните си говорят на тих банков диалект, така че оставяш недочетения вестник, защото след като всичко върви като по швейцарски часовник, защо ти трябва да четеш? Ставаш бавно, тананикаш си някаква стара песничка, обличаш се и отиваш сам в планината. Какво блаженство!

Така долу-горе си представях нещата. В Цюрих се настаних в един хотел близо до летището и започнах да търся тихо кътче в Алпите за през лятото. Прелиствах диплянките с нарастващо нетърпение и ту на едно място ме разколебаваха обещанията на множество дискотеки, ту на друго въжените влакчета, които изкачват на групи тълпи от хора върху някой ледник, а аз не обичам тълпите, така че имах трудна задача, след като не исках нито планина без комфорт, нито комфорт без планина. От първия на последния етаж ме изгониха електроакустичният оркестър на хотела и кухненската вентилация, която създаваше навярно лъжливо, но неприятно впечатление, че мазнината в тиганите не е сменяна години наред. Горе не беше по-добре. Всяка втора минута вътрешностите ми се разтърсваха от грохота на стартиращите наблизо джетове. В Европа не им казват джетове, а реактивни самолети, но думата джет по̀ ми се връзва с представата за блъскане по главата. Тапите в ушите не помагаха, защото вибрациите на моторите проникват до мозъка на костите като зъболекарска бормашина. Затова след два дена се преместих в новия „Шератън“ в центъра на града, без да си давам сметка, че това е напълно компютризиран хотел. Дадоха ми апартамент, наречен по американски suite^[10], рекламна химикалка и пластмасов жетон вместо ключ за вратата. С него можеше да се отваря и пълния с алкохол хладилник. Беше свързан с централния компютър. При поискване телевизорът показваше текущата сметка. Доста е забавно да виждаш как се въртят цифрите и нарастват непрекъснато с такова темпо, с каквото нараства времето, когато гледаш автомобилни състезания, но се сменяха не секунди, а швейцарски франкове. Хотелът се гордееше, че възражда стари традиции, така например по всички маси в ресторанта блестяха сребърни прибори за хранене, върху каквито по-рано се гравираха надписи от рода на „Откраднато от Бристол“, но в „Шератън“ такива грубости не съществуват. Е, вярно е, че в приборите имаше нещо, от което вратата вдига тревога, ако излезеш на улицата със сребро в джоба. За съжаление изпитах това на свой гръб и после все трябваше да давам обяснения. Оставил бях по грешка химикалката си до чашата, а в джобчето си бях пъхнал една лъжичка, но това не успокои напарфюмирания служител на хотела, защото блестеше като измита, макар че бях ял рохки яйца. И какво от това, облизах я, имам такъв навик, само че не исках да изповядвам личните си склонности пред швейцареца, който беше убеден, че говори английски. Сметнах работата за уредена, но когато от нямане какво да правя попитах телевизора за сметката, той ми я показа плюс цената на сребърната лъжичка, изписана черно на бяло върху екрана. След като бях платил за нея, значи беше моя, така че по време на обяда пъхнах една подобна в джоба си, което предизвика следващото приключение. Обясниха ми, че „Шератън“ не е магазин на самообслужване. Макар и включена в сметката, лъжичката оставала собственост на хотела. Което не било наказание, а символичен жест на вежливост към госта, защото съдебните разноски щели да му излязат по-скъпо. Това подразни моята слабост към водене на съдебни дела и ми се прииска да се срещнем с „Шератън“ в съда, но нямах желание да си развалям настроението, което засега се крепеше единствено на надеждата за Швейцария на моите мечти.

До вратата на банята имаше четири прекъсвача и понеже до края на престоя си в хотела не разбрах кой за какво служи, вечерта си легнах на тъмно. На възглавницата ми беше забодена картичка със сърдечни благодарности от управата и малка Milka, но откъде да зная. Най-напред карфицата се заби в пръста ми, после рових известно време за шоколадчето под юргана, защото се забута там. Като го изядох, се сетих, че трябва да си мия отново зъбите и го направих след кратка вътрешна борба. След това, докато търсех прекъсвача до леглото, натиснах нещо, от което дюшекът започна да се тресе. В абажура на лампата се блъскаше голяма пеперуда. Не обичам пеперудите, особено когато ми кацат по лицето, исках да я ударя, но имах под ръка само дебелия, твърдо подвързан том на хотелската Библия, а с Библията е някак си неудобно. Гоних пеперудата доста дълго. Накрая се подхлъзнах на алпийските диплянки, защото преди това бях нахвърлял прегледаните по килима. Нищо особено. Глупости, за които не си струва да се пише. Но ако се погледне по-сериозно, нещата престават да бъдат толкова прости. Колкото е по-голям комфортът, толкова повече измъчва, а дори и унижава духовно, защото човек чувства, че не е дорасъл да използва неговите огромни възможности. Все едно да застане с лъжичка в ръка пред цял океан, но да не говорим повече за лъжички.

Рано на другата сутрин потърсих по телефона един посредник по продажби на недвижими имоти и го попитах за малка, комфортна къщичка в планината, може би щях да купя една за лятна резиденция. Понякога правя неща, които изненадват и самия мене, защото всъщност не исках да купувам никакви къщички в Швейцария. Впрочем, зная ли. Градът беше не само пометен, но и полиран до огледален блясък, с градинки като часовникови машинки и тази всеобща празничност ми се струваше предвестник на сладостния живот, до който все не можех да се добера. След като си пропилях деня, без да съм още наясно къде ще наема лятно жилище, реших да напусна колкото се може по-бързо „Шератън“ и тази мисъл ми донесе значително облекчение. Гарсониерата, която отговаряше на моите изисквания, защото беше на една тиха уличка, намерих на следващия ден и то с приходяща домашна прислужница, останала от предишния наемател. Този ден трябваше да бъде последният от живота ми в хотела. Когато привърших със закуската, към масата ми се приближи едър, белокос, благороден на вид мъж и ми се представи като адвокат Трюрли. Той сложи до себе си голяма папка и ме помоли за малко внимание. Каза ми, че известният швейцарски милионер доктор Вилхелм Кюсмих, който е дългогодишен почитател на моите занимания и запален читател на моите произведения, иска да ми подари в знак на уважение и благодарност замък. Точно така, замък, от втората половина на XVI век, до езеро, но не в Цюрих, а в Женева, опожарен по време на религиозните войни, а сега построен наново и модернизиран от господин Кюсмих. Адвокатът рецитираше историята на замъка като по ноти. Трябва да я беше научил наизуст. Слушах го все по-приятно изненадан, че първоначалната ми преценка за Швейцария, която беше започнала вече да избледнява в душата ми, се е оказала все пак правилна. Адвокатът стовари пред мене на масата огромна книга с кожена подвързия, един албум всъщност, който показваше замъка от всичките му страни, отгоре също, сниман от самолет. Веднага след това ми подаде друга книга, по-тънка, списък на вещите, на движимото имущество, което се намира в замъка, защото господин Кюсмих не искал да ме оскърбява с голи стени и трябваше да приема ценната сграда заедно с целия инвентар. Не били мебелирани само партерните помещения, на всички по-горни етажи обаче имало само антики, безценни произведения на изкуството, оръжейна зала, без нея не може, навес за файтони също, но адвокатът не ми даде време да се насладя на всичко това, защото попита с официален тон, почти сурово, готов ли съм да приема дарението. Бях готов. Тогава Трюрли замря за миг. Дали не се молеше преди да пристъпи към това толкова важно дело? Мъже като него винаги ме карат малко да завиждам. Ризите им са снежнобели и в три часа през нощта, панталоните им никога не се мачкат, а копчетата им никога не се разкопчават сами. Адвокатът ме смразяваше леко със своето съвършенство или по-скоро ме караше да се чувствам непохватен, но не беше възможно да искам от непознатия добродетел да ми изпрати посланик, който да отговаря на вкуса ми. Освен това не трябваше да забравям, че се намирам в Швейцария. След изпълнения с достойнство размисъл адвокатът Трюрли каза, че ще уредим по-късно заключителните формалности, а сега ще e достатъчно, ако бъда така добър да се подпиша на акта за дарението. Той извади от папката си друга, прозрачна, в която като между две стъкла лежеше прецизно оформен на пишеща машина документ, разположи го пред мене на покривката и ми подаде едновременно с това писалката си, естествено швейцарска, със златно като очилата му перо. След това се дръпна леко назад, сякаш че престана да съществува за времето, докато се запозная със съдържанието на изключително важния акт. И аз прочетох всичките клаузи на дарението. Задължавах се между другото да не докосвам в продължение на шест месеца двадесет и осемте сандъка, намиращи се в рицарската зала, и когато вдигнах поглед към адвоката, още преди да отворя уста, той каза, сякаш четеше мислите ми, че в тези сандъци, които не са заключени, разбира се, има уникални предмети, да речем — платна на стари майстори, поради което предоставянето им във владение на чужденец, дори и с моята известност, ще изисква определено време. Освен това през следващите две години не можех да продавам замъка, целия или частично, нито да го отстъпвам на други лица по какъвто и да е начин. Не видях в клаузите нищо подозрително. А и всъщност нямаше ли да бъде моята подозрителност проява на безпомощност пред великодушието, което ме водеше с тежкия юридически немски език на швейцарците като по спуснат мост към стаите на замъка? Изпотих се малко, докато подписвах, след което адвокатът Трюрли вдигна с леко, но властно движение ръка и двама служители на хотела, които дотогава не бях забелязал, защото чакаха невидими зад палмите, се приближиха, за да удостоверят истинността на моя подпис със своите. Сигурно ги беше поставил в ъгъла предварително. Външната обвивка на цялата сцена наистина изглеждаше старателно подготвена. Когато останахме сами, Трюрли ме помоли да подпиша и един отделен текст на обратната страна на документа. Там давах съгласието си на лица, упълномощени от дарителя, да проверяват периодично дали изпълнявам условията на 8, 9 и 11 параграф и дали не ровя в сандъците с драгоценното съдържание. Мисълта, че някакви чужди хора ще ми се въртят из замъка и ще надничат, където им попадне, ме накара да изстина. Адвокатът обясни чисто формалния характер на тази точка. И добави, че актът е получил юридическа сила и всеки момент мога да мина във владение на целия обект заедно с прилежащия към него парк. Вече ставаше, когато ми хрумна мисълта да го попитам кога бих могъл да благодаря лично на моя благодетел. Оказа се, че в момента господин Кюсмих е много зает, защото поел ръководството на концерн за производство на продоволствени концентрати и преди всичко на прочутата хранителна смес милмил, препарат, който се използва за стабилизиране на детското здраве по всички континенти. Времето на нашата среща трябвало да се определи допълнително. Адвокатът стисна ръката ми, големият старинен часовник зад нас започна да бие единадесет, гледах под тържествения му звън вече като собственик на швейцарски замък как Трюрли крачи по килимите, как се отварят пред него стъклените крила на изхода, а шофьорът с фуражка под лявата мишница му отваря вратата на черния мерцедес, и стигнах до убеждението, че всъщност отдавна ми се е полагало нещо такова.

За съжаление замъкът се оказа необитаем. През последната зима се бяха спукали тръбите на парното отопление. Но трябва ли на харизания кон?… Изоставих плана за ходене в Алпите и се заех с ремонт. Архитектът по вътрешно обзавеждане ме убеждаваше да приема проекта му за превръщане на партерните зали в дворцова феерия, а когато му се противопоставих, отстъпи съвсем недоброжелателно, защото стовари на мой гръб всичките решения заедно с тези за облицовката на баните (беше напукана) и профила на бравите (някой ги беше свалил). Бях вложил вече доста средства в стените, когато вестниците съобщиха на първите си страници сензационни новини за милмила. Стана ясно от какво всъщност се прави хранителната смес. Създаде се международен комитет на пострадалите майки, който подведе Кюсмих под съдебна отговорност. Искът беше за деветдесет и осем милиона швейцарски франка. Влошеното детско здраве, духовните и физическите страдания на родителите, с какви средства ще се компенсира причинената болка — за всичко това пресата пишеше с подробности, а когато идвах да оглеждам ремонта, трябваше да се промъквам през пикети^[11] с транспаранти, ругаещи негодника, който не само се е сдобил със замък от тровене на деца, ами има и наглостта да го доукрасява сега, когато над главата му са надвиснали съдебни обстоятелства. Успях на два пъти да обясня, че не съм Кюсмих и че нямам нищо общо с бебетата, но на третия една възрастна госпожа от Армията на спасението, която вероятно не ме чу, защото пееше и биеше барабан, взе от друга плакат с призив за справедливост и ме удари с него по главата. Това ме накара да разбера в какво неловко положение ме беше поставил Кюсмих със замъка. Позвъних на адвоката, защото исках да чуя и неговото мнение, а той ме посъветва да избягвам журналистите. Най-добре съм щял да направя, каза Трюрли, ако отида за известно време в Алпите. Последвах съвета му, защото така и така бях дошъл в Швейцария заради това. Мислех си тайно, което си признавам чистосърдечно, защото имам навика да казвам само истината, че всичко ще утихне, когато Кюсмих се озове най-сетне зад решетките. Защото аз, глупакът, продължавах да смятам, че след като има толкова нечиста съвест, ми е направил дарението, за да изкупи по някакъв начин вината си. Ако не си бях губил времето в „Шератън“, щях да прекарам съвсем спокойно лятото сред някое планинско кътче, макар че от друга страна нямаше да се запозная нито с професор Гнус, нито с Института за исторически машини, а така нямаше да отида и на Енция с нейната необикновена етикосфера. Такъв е животът, от глупостите се раждат велики неща, макар че по-често става обратното. През цялото лято бях колкото в Алпите, толкова и в Женева, защото и ремонтът трябваше да се наблюдава, и Трюрли имаше да обсъжда това и онова с мене. В града използвах гарсониерата, не ходех в замъка, на делата на Кюсмих също не исках да се показвам, а в същото време майките, прокуратурата и репортерите се грижеха пресата да бучи от сензационни новини за злодеянията на концерна. Което си е истина, борбата на парите със закона даваше неочаквани резултати. Призованите от обвинението специалисти доказваха експериментално, че милмилът е вреден за детските организми, а експертите на концерна защитаваха със същата научна прецизност целебните свойства на продукта. Общественото мнение обаче беше на страната на децата и майките. Когато си дойдох един път от Женева в моята къщичка под наем и току-що бях закусил, Трюрли ме извика с лаконична телеграма да се върна обратно в града. Пътувах на връщане с влака. Швейцарците така са надупчили страната си с тунели, че можеш да я пресечеш надлъж и нашир, без да видиш каквито и да било планини. В купето заварих възрастен господин, който носеше старомодни златни очила с черен ширит и четеше моите „Звездни дневници“. Учуди ме, че постоянно отваря една дебела книга, която лежеше на коленете му, и като поглежда в нея, записва нещо старателно в полетата на произведението ми. Когато отиде във вагон-ресторанта, погледнах в „Дневниците“, които беше оставил на седалката. Полетата бяха изпъстрени отгоре до долу с номерата на някакви параграфи. Обзе ме любопитство и затова, като се върна, му се представих и го попитах за значението на бележките. Оказа се необикновено учтив. Най-напред ме поздрави сърдечно за моите открития и постижения. Беше професор по космическо право, при това политическо. Освен че завеждаше катедра по космическо право, Роже Гнус, защото така се казваше, осъществяваше по поръчение на секретариата на Организацията на обединените нации надзор над Института за исторически машини, филиал на МВнР. Не на Министерството на външните работи, а на вселенските. Дори не знаех, че има такова министерство. С добродушна усмивка в сините си като ледник очички, смалени от лещите на очилата, професорът ми обясни, че новото МВнР съществува само като частична институция и се намира във фаза на формиране. Защото по инициатива на влиятелните държави се създало първично административно ядро, което щяло да стане нормално министерство едва след известно време, когато контактите с космическите цивилизации престанат да бъдат случайни и се стигне до установяване на официални отношения след акредитиране на пълномощни посланици с всичките им правомощия. Досега с изследването на населените планети се занимавала Организацията на обединените нации, но космическите измерения изисквали от дипломацията съвсем нови методи и решения. Изобщо не бях чувал за това. Най-много се чудех, че швейцарската преса мълчи по една толкова важна тема. Нищо чудно, обясни ми професорът, защото засега се занимаваме главно с тренировъчно-фантомна дипломация, освен това ни финансира Организацията на обединените нации, тъй като управата на кантона се договори предварително, че дава съгласие министерството да се настани в Женева, ако това не й натежи финансово, а пресата не се занимава с неща, които не влияят на швейцарската икономика. Между другото, добави той, нашата дейност е тайна. Но не по силата на международното или швейцарското наказателно и гражданско право, защото не става въпрос за сигурността на страната, а за здравия разум. И без сведения за другите планети монетарната ситуация се влошава все повече и повече, швейцарският франк още не диша тежко, но до известна степен понакуцва, затова трябва да се щади. Обикновеният период на планиране при банковите операции обхваща най-много няколко години, защото основна единица за измерване при тях е бюджетната година, а ние, ИИМ и МВнР, работим с минимално изпреварване от порядъка на сто години! Наричаме тази мерна единица секулар^[12] и цялата министерска дейност, свързана с извънземната история, се движи в рамките на секуларите. Не разбрах нищо от това, което каза, но имах смелостта да си призная, че съм напълно объркан. От вас, каза той, господин Тиши (така изговаряше името ми), нямам какво да крия. И най-напред ми обясни смисъла на бележките в „Дневниците“. Обикновен професионален навик: привеждал към съответните параграфи всички извършени от мене несъзнателни нарушения на космическото и междупланетното право, плюс правилата за движение по Млечните пътища. Като видя лицето ми да се удължава, професорът добави, че първооткривателите винаги правят такива faux-pas^[13]. Колумб не e ли помислил Америка за Индия? А отношението на испанците към ацтеките? Само че звездните държави, с които се занимаваме, не могат да бъдат обект на колониална експанзия, защото в общи линии са по-развити от нас. През целия път до Женева професорът ми обясняваше основите на своята наука, а аз го слушах като ученик. Юридическите закони, каза той, са по-важни в Космоса от физическите. Разбира се, явленията на битието се решават в крайна сметка от физиката, но в процеса на практиката не е така. Ето, да вземем една такава загадка като Silentium Universi^[14]. Защо толкова десетки години търсенето на сигнали от извънземни цивилизации не дава никакви резултати? С изследването на тези цивилизации се заеха първи, без да имат право на това, естествоизпитателите — астрономи, физици, математици и биолози, които пресметнаха като две и две четири, че няма как да няма извънземни, които няма как да нямат енергийни средства, както и технически възможности, но тъй като нищо не се вижда и не се чува, ergo^[15] никъде никакви извънземни няма. Ама как така да няма, като току-що се каза, че няма как да няма? Вместо да се посъветват с познавачите на политическото, икономическото и прочее право, те решиха, че колкото по-високо се развива една цивилизация, толкова повече се доближава до своята гибел. Като ларва и какавида прекарва дълго време, но тогава няма средства за сигнализация, а когато ги има, или вече цивилизацията не съществува, или съвсем скоро престава да съществува. И себе си хвърлиха в ужас с този извод, и широката публика също. Излезе, че сме сам-самички в целия Космос. Плюс това, че скоро и нас самите няма да ни има. Разбира се, тук е Ийон Тиши и той не стои със скръстени ръце, но nec Hercules contra plures^[16]. Не го признават официално. Защо? Защото малко ли маниаци и мошеници има, които разказват измишльотини за летящи чинии и доброжелателни праастронавти, дошли на Земята да строят на египтяните пирамиди, за да погребват в тях фараоните си? Необходимо беше научният свят да реагира на тези лъжи и като резултат той реагира прекалено строго. Знаете ли, господин Тиши — професорът сложи с успокоителен жест своята измитата до розово швейцарска ръка на коляното ми, — къде, в кой раздел се намират вашите произведения, да речем, в Женевската градска библиотека? В раздела Science fiction^[17]. Ето как стоят нещата, скъпи мой! Но моля да не вземате това присърце. Не го ли знаехте?

Отговорих, че не си чета книгите, затова и не ги търся по библиотеките.

— Да не бъде признат е просто задължително за всеки велик новатор и откривател — каза сентенциозно Гнус. — Но има крайно сериозни причини, поради които ние — имам предвид МВнР — не се противопоставяме на подобни недоразумения. До известна степен така щадим и вас…

— Как да разбирам това? — попитах, удивен от последните му думи.

— Ще го разберете, но когато му дойде времето. Щом съдбата ме изправи на пътя ви, нека бъде, каквото е съдено да бъде — каза той и ми подаде визитната си картичка, след като написа на обратната и страна неогласения в указателите номер на домашния си телефон.

— Silentium Universi е резултат от финансови ограничения — продължи професорът с нисък глас. — Нашата богата страна отделя за бедните страни 0.3% от дохода си. Защо трябва отвъд Земята да е иначе? Мисълта, че Космосът е девствена пустош, която не се управлява от правни норми, че няма сфери на влияние, бюджетни проекти, защитни митнически такси, пропаганда и дипломация, докато там не стъпи човечеството, е като мисълта на дете, че преди да е направило първата си купчинка, никой не е можел да прави това. Дилемата престана да съществува едва тогава, когато я поехме от естествоизпитателите. Те наистина са като малки деца, господин Тиши. Смятат, че този, който има в текущата си сметка двадесет слънца и уравновесен енергиен баланс, а в астрофинансовия си резерв около 10^49 ерга, прахосва това наляво и надясно като ненормален. Съобщава, сигнализира, изпраща в празното пространство производствени лицензи, съвсем безплатно, какво говоря, с чиста загуба, дава достъп до технологична, социологична и дявол знае каква още информация, при това така, единствено от добро сърце или този орган, който му замества сърцето. Това трябва да се причисли към детските приказки, скъпи господин Тиши. Колко пъти, ако мога да попитам, са ви обсипвали с богатствата на планетите, които сте открили?

Замислих се за миг, защото за мене това беше съвсем нова гледна точка.

— Нито един път — казах най-сетне, — но и аз никога за нищо не съм молил, професоре…

— Ето, виждате ли! За да получиш, трябва най-напред да молиш, а и тогава нищо не се знае. Междузвездните отношения се подчиняват на политически, а не на физически константи. Всичко е подвластно на физиката, но да сте чували земен политик да се оплаква от гравитационната константа? Кои физически закони пречат на богатите да делят богатствата си с бедните? И как господа астрофизиците не са взели под внимание такива елементарни неща при своите разсъждения? Но вече пристигаме. Каня ви в Института за исторически машини. Имате телефона ми, моля да ми позвъните и ще се уговорим.

Влакът наистина вече тракаше по стрелките и се показа гарата. Професорът пъхна в чантата си „Звездните дневници“ и като посегна за връхната си дреха, каза с усмивка:

— Политическите отношения се развиват в Космоса от милиарди години, но те не могат да се видят и с най-големия телескоп. Помислете, моля ви, за това през свободното си време, а сега довиждане, скъпи господин Тиши! Чест беше за мене да се запозная с вас…

Все още под силното впечатление от тази среща открих пред зданието на гарата черния мерцедес, в който ме чакаше Трюрли. Седнах и му протегнах ръка. Погледна ме така, сякаш че не знаеше какво се подава от ръкава ми, след което докосна дланта ми с края на пръстите си. Шофьорът не можеше да ни чуе, защото ни делеше стъклена преграда, но адвокатът сниши глас и каза:

— Господин Кюсмих даде показания…

— Призна ли си? Това е добре — прибързах машинално с отговора и се почувствах неловко, защото говорех с адвоката му.

— За вас не е — подхвърли той ледено.

— Какво?

— Той призна, че дарението е било нагласена работа…

— Как така нагласена?… Не разбирам.

— По-добре ще бъде, ако обсъдим това в кантората ми.

Млъкнахме. Все повече се чудех на хладното му държание, но в кабинета всичко ми стана ясно.

— Господин Тихи — каза Трюрли, като седна зад бюрото, — признанията на доктор Кюсмих оформиха съвсем нова ситуация.

— Така ли мислите? Защото е излъгал? И ме е наклеветил?

Адвокатът се намръщи, сякаш че беше чул нещо непристойно.

— Намирате се пред адвокат, а не в съдебна зала. Щом казвате, че е клевета, нека бъде клевета! Но нима вие, господин Тихи, смятате да твърдите, че доктор Кюсмих, ей така, заради черните ви очи, ви е подарил нещо на стойност 83 милиона швейцарски франка?

— За стойността не е ставало дума — предъвках аз — и… и нали вие дойдохте при мене за дарението…

— Направих това, което поиска от мене моят доверител — каза Трюрли. Очите му бяха също така небесносини като очите на професора, но значително по-малко симпатични.

— Как така… нима твърдите, че сте ми предали дарението с подли намерения?

— Моите намерения нямат нищо общо с въпроса, защото са в сферата на моята психика, а за правосъдието тя не представлява интерес. Значи вие се опитвате да твърдите, че сте приели от човек, когото изобщо не познавате, осемдесет и три милиона без всякакви скрити мисли?

— Какво говорите — започнах ядосан, но той се прицели в мене с вдигнат пръст като с револвер.

— Извинете, но сега имам думата аз. Ако съдът се състои от деца, може би ще приеме вашите показания за чиста монета, само че нали не е така. Как може някой, за когото дори не сте чували, да ви подари 83 милиона, защото уж някога е прочел с удоволствие книгите, които сте благоволили да напишете? На това ли трябва да повярва съдът?

Адвокатът извади от една скъпа кутия цигара и я запали със златната запалка, която стоеше до мастилницата.

— Може би ще ми обясните за какво става дума? — казах, като се опитвах да запазя външно спокойствие. — Какво иска господин Кюсмих? Да му бъда другар в килията ли?

— От доктор Кюсмих ще бъдат снети всичките лъжливи обвинения, които му бяха отправени — каза адвокатът Трюрли, като духна дима към мене, както правим понякога, когато искаме да прогоним натрапчиво насекомо. — Затова се опасявам, че в килията ще бъдете сам.

— Един момент — все още не можех да дойда на себе си, — той ми подари замъка… но защо? Да му го върна ли иска?

Адвокатът кимна важно с глава.

— За какъв дявол тогава ми го даде? Нали не съм го молил, не знаех — а-а-а… искал е да го запази от запор, от конфискация, така ли?

Адвокатът дори не трепна, а на мене всичко ми стана ясно.

— Добре — казах войнствено, — но замъкът все още е мой, аз съм неговият законен собственик…

— Не мисля, че това ще ви помогне много — каза адвокатът равнодушно. — Дарението е толкова невероятно, че анулирането му по съдебен път няма да бъде никак трудно.

— Разбирам, затова Кюсмих е дал лъжливи показания… но ако съдът му повярва, няма да му се размине…

— Не зная какво искате да кажете с „няма да му се размине“ — отвърна Трюрли. — Ищците отдавна се мъчеха да доведат нещата до съдебен процес. Всеки, който чете вестници, знае това. Когато се появи първото мнение на експертите за вредата от милмила, доктор Кюсмих се оказа в безизходно положение. Вие използвахте тази негова временна слабост, това, че беше сломен от грижите за съдбата на семейството си. Той не послуша съвета ми, защото го убеждавах, че истината ще възтържествува и ще спечелим процеса. Така и ще стане. И няма да се стигне до положение сумата по иска да бъде изплащана с имущество. На дневен ред ще остане само това, че вие, чужденецът, сте се опитали да се обогатите за сметка на чуждото нещастие.

— Значи него нищо не го заплашва? Въпреки признанието, че с дарението е искал да се измъкне от плащането по иска? Че е имал намерение…

— Никой не може да бъде наказан за това, че е имал намерение.

— Което се отнася и за мене!

— Вие не само имахте намерение, но и подписахте известния ви документ.

— Без всякакви задни мисли обаче! Репутацията ми е безупречна! Мога да го докажа — казах и млъкнах, защото лицето на адвоката се промени като върховете на Алпите при залез слънце.

— А сребърните лъжички?!! — каза той гръмогласно, като ме гледаше с нескрито презрение.

На това място ще прекъсна разказа за нашия разговор. Адвокатът, към когото професор Гнус ме насочи да се обърна за съвет, се казваше Спутник Финкелщайн. Беше дребничък, мургав и весел. Изслуша моята история до лъжичките, потърка носа си и каза:

— Не се чудете, че все си търкам носа с пръст, но когато носиш двадесет години очила, не можеш да отвикнеш веднага след слагането на контактни лещи. Вие ми разказахте съдържанието на спектакъла, аз пък ще ви кажа кои са авторите на сценария. Кюсмих ще спечели, защото е успял да се договори с „Нестле“. Става въпрос за златното кафе. Не сте ли чували за него? Екстракт от кафе, който след разтварянето си изглежда в чашата съвсем като злато.

— А на вкус?

— Като обикновено кафе. Но е пазарна ниша, никой още не се е сетил за това! Новост! Да пиеш злато! Разбирате ли? Той им отмъкна патента изпод носа и те му създадоха неприятности.

— А милмилът? Вреден ли е, или не?

— Всичко е вредно — каза категорично моят защитник. — В него има ендорфини, разбирате ли, съединения, които организмът сам създава в мозъка, обезболяващи, успокояващи, морфинът прилича на тях. Ендорфините в милмила са почти никакви. Колкото да се пише в рекламите. Едни лекари казват, че са вредни, други — че са полезни. Евентуално, че от тях няма лоши последствия. Но какво значение има? При гражданските дела е решаваща банковата сметка, защото ако не можеш да спечелиш, можеш да съдиш другата страна до припадък. Сега имам едно такова дело за патент на машина на времето. С която да се ходи в бъдещето. Казва се хронорх. Натам и обратно, разбирате ли? Открили го двама доктори от един много реномиран университет, да ги наречем от съображение за дискретност доктор Трeфе и доктор Кошер. Но не искат да им го патентоват, защото не работи така, както е казано в описанието.

— Хронорх ли? — попитах заинтригуван, като забравих за милмила и лъжичките. — Можете ли да ми кажете нещо повече?

— Защо не? Основава се на теорията на Айнщайн, както впрочем и всичките останали нещастия. На тела, които се движат все по-бързо, времето тече все по-бавно. Знаете това, нали?… А на тях им хрумнало, че няма нужда да се пътува за някъде, достатъчно е тялото да се движи много бързо на едно място. Наляво, а после надясно. При достатъчно голяма скорост на трептене времето започва да тече по-бавно. Това е принципът. За съжаление нищо не е в състояние да издържи такова тръскане, всичко се разпада. На атоми. Може, разбира се, да се изпратят в бъдещето атоми, но не и нещо повече. Ще изпратите яйце, а ще пристигне фосфор, въглерод и това, от каквото още се състои яйцето. Човекът също може да отиде в бъдещето само на прах. Затова патентното бюро им отказва регистрация, а те се страхуват, че някой ще им открадне идеята, преди да са измислили нещо срещу друсаницата. Това е положението. Трудно е, но аз обичам именно трудностите. Така че да се върнем към нашия въпрос. „Нестле“ се е договорила с Кюсмих и ще си поделят кафето. Майките и децата няма да бъдат финансирани повече. Експертите ще престанат да са сигурни в твърденията си. Кюсмих ви е подарил замъка, за да демонстрира, да речем, сила. Че нищо няма да му направят. Да го подари на някого от семейството си, да му припише правото на собственост, е много прозрачно. Бил му е необходим чужденец, известен, но — да си го кажа — спорен. Нали няма да се обидите? За да може в един случай да каже: ето, имаше на кого да го дам, заслужава си, а в друг: виждате ли, подведе ме външната страна, не съм знаел за сребърните лъжички и разни други неща. Така ще обърнат играта срещу вас. Питали сте търговски посредник за къща! Били сте точно това, което търсят, не сте някой безделник, но защо, ако позволите, сте се съгласили да вземете замъка заедно със сандъците? Те направо ще ви довършат…

— Как можех да откажа? Не виждах причина. А нямаше и да бъде любезно. Да приема подаръка, а да не искам част от него… нали дарителят ще се обиди…

— И аз така си мислех. Но сандъците няма да минат пред нито един съд. Знаете ли какво има в тях?

— Произведения на изкуството, струва ми се…

— Отгоре може би. Но оставете това. Ето документа за дарението, ксерокопие. За съдържанието на сандъците — нито дума.

— Адвокатът Трюрли ми каза, че там има някакви картини и че за да бъдат предадени във владение, се изискват специални постъпки…

— Разбира се, че се изискват, защото там са най-важните части от апаратурата за производство на златно кафе. На харизания кон зъбите не се гледат, но конят е бил троянски! Трябвало е да пазите това, за което се води истинския спор, задкулисния!

— Какво говорите? Аз и не съм поглеждал в сандъците.

— Защото сте порядъчен човек, подписали сте, дали сте дума, това говори добре за вас и може би някъде на друго място биха ви повярвали, но не и тук. Тяхната версия е следната: направили сте опит да се възползвате от създалото се затруднено положение на Кюсмих, за да се обогатите.

— Нещо подобно ми каза и Трюрли.

— Именно!

— Но обяснете ми защо Кюсмих, който ми подари нещо без всякакво желание да ми го подарява, ще остане ненаказан, а аз не?

— Положението, разбирате ли, е следното. Да речем, че някой идва при вас с голям сандък и казва, че е убил леля си, а трупът и се намира в сандъка заедно с нейните брилянти. Ако скриете сандъка, той ще раздели с вас плячката, но трябва да обещаете и това, че ще му помогнете да закопае лелята. После се оказва, че ви е излъгал. В сандъка има само тухли. Той няма да носи отговорност и за какво да я носи? Че ви е излъгал? Лъжата не му е донесла никакви облаги за ваша сметка. Ще каже, че това е било шега, но вие няма да се измъкнете. Дали сте съгласие да станете съучастник в убийство post factum^[18], защото сте обещали да скриете жертвата и плячката и да помогнете при закопаването на трупа. Това е наказуемо. Съучастие post homicidium^[19] и нечиста сделка с крадени вещи.

— Виждате ли нещо подобно в моята ситуация?

— Да. Много хитро са го измислили! И отгоре на това сте позволили произволен брой пълномощници на Кюсмих да контролират дали спазвате условията на дарението. Да ви кажа ли какво ще намерите в замъка, когато отидете там? Тълпа, господин Тихи! Когато ви се приходи по нужда, те имат право да ви придружат до тоалетната, както и да бъдат praesentes apud actum urinationis или defaecationis^[20], защото юридическият документ, който сте подписали и сте позволили да удостоверят с подписите си двама свидетели, не предвижда никакви изключения. Направо шедьовър!

— Бих желал да не му се радвате толкова.

— Охо, весел клиент сте вие, господин Тихи! Тяхното желание е да се откажете доброволно от дарението, нали? Ако не искате, ще има процес. За замъка бих могъл да ви защитя, но за сандъците — едва ли. In dubio pro reo^[21], но нито един швейцарец няма да се усъмни, че първото нещо, което сте направили, е било да отворите сандъците.

— А ако съм погледнал в тях, какво от това?

— Непременно ли искате да знаете? Добре, ще ви кажа. Там има и ценни книжа, учредителни акции на името на Кюсмих, патенти, техническа документация. Ако бяхте по-малко добросъвестен, но повече предвидлив, щяхте да ги прегледате и да уведомите Кюсмих, за да си ги прибере. А вие сте си мълчали. Моля ви, не казвайте нищо — аз ви вярвам! Но колегата Трюрли ще се възползва от това по доста живописен начин. Бездействието ви като dolus^[22] и corpus delicti^[23] едновременно. На ваше място щях веднага да се заема със сандъците.

— Странни неща чувам от вас.

— Защото зная кой е Кюсмих, а вие едва сега започвате да го опознавате. И това не е всичко. Те ще стоят кротко, но ако поискате да заминете, ще бъдете задържан на границата или на летището. Опит да избягате в страна, която не е подписала с Швейцария споразумение за предаване на преследвани от закона престъпници.

— Какво ще ме посъветвате в такъв случай?

— Има как да се справим с Кюсмих, но това е нож с две остриета. Ако се откажете от дарението сега, той няма да се зарадва. В това е юридическата тънкост. Докато не бъде произнесена благоприятна за него присъда, искът ще виси отгоре му като дамоклев меч. Ние знаем, че този меч ще бъде снет, сложен в ножницата и заровен, но ако пресата подхване вашия отказ от щедрия дар преди присъдата, едното ще се настави с другото и ще се разнесе доста неприятна миризма. Пресата обича такива скандали! След присъдата обаче никой вече няма да се интересува от замъка, от вас и сандъците, никой няма да забележи, че той ви е направил подарък, а вие сте му го върнали по ваше желание. И край. Разбирате ли?

— Разбирам. И затова искам да се откажа веднага. Нека се размирише силно!

Адвокатът Финкелщайн се разсмя и ми се закани с пръст.

— Вендета? Жадуваме кръв? Подли Яго, нека… и така нататък, дойде часът на моята разплата? Моля ви, господин Тихи, не правете това! Остриетата са две. Пресата ще се нахвърли върху него, но и върху вас. Той е непочтен, а вие сте негов помощник. Разбира се, трябва да заплашваме, че ще върнем всичко веднага, заплахите ни обаче няма да са много правдоподобни, защото наистина можем да ги повлечем след себе си, но ще се давим заедно и вие ще потънете по-дълбоко от него. Трюрли ще изкове от вашите лъжички архангелски меч.

— Кажете тогава какво да правя?

— Търпение. Съдът отложи делото за след три месеца. Ще се пазарим. Протакане, четвърт съгласие, разхлабваме хватката, отиваме до вратата, затваряме отвън, подаваме глава, връщаме се и така, докато стигнем до реми.

— Какво означава това?

— Кюсмих ще се вземе замъка и сандъците, но ще трябва да ви възстанови понесените загуби и да прекрати процеса. Евентуално ще ви плати и за нанесени морални щети. Схванахте ли нещата като цяло? Ако не, мога да ви обясня всичко още един път. Много съм търпелив с клиентите си. Трябва да бъда. Швейцарците се отличават с бавното си мислене. Аз съм натурализиран тук, а ако ви интересува — от Чорткова съм. Знаете ли къде е?

— Не.

— Няма значение. Галиция и Лодомерия^[24]. Хубаво местенце. Баща ми, да е благословена паметта му и идеята да даде на първородния си син името Спутник, имаше там антикварен магазин. Беше благороден човек. И аз не смених името си^[25]. А вие какво решавате, господин Тихи? Ще се борим ли, или ще се предаваме?

— Бих искал господин Кюсмих да ме помни дълго — казах след кратко размишление.

Адвокатът ме погледна осъдително.

— Мислите най-напред за него, а не за себе си? Справедливо, но не е практично. Препоръчвам ви да оставите въжето в мои ръце. Адвокатът Финкелщайн ще се запъне и ще дърпа, доколкото е възможно. А вие можете през това време да отидете на почивка. Така и така ще трябва да чакате три месеца.

— Вижте какво — казах изведнъж, осенен от нова мисъл, — хронорхът готов ли е вече? Работи ли? Защото можем да изпратим много различни атоми там, където Кюсмих ще произвежда златното кафе. Например сажди, силиций, сяра…

Адвокатът се разсмя гласно.

— О, професорът не ме е лъгал като казваше, че си ви бива. Имате право — това може да бъде много страшно оръжие. Но виждате ли, като всяка делова дейност, отмъщението трябва да има предел на своите разходи. За да се изпратят шепа атоми половин година напред, ще е необходимо електричество за един милион франка…

— В такъв случай оставям замъка и честта си във ваши ръце, господин адвокат — казах и станах.

Още се смееше, когато затворих вратата след себе си.