Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)
Допълнителна корекция
knigoman (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Маргарита

Издание:

Маргарита Рангелова. Нешка Робева

Издателство „Медицина и физкултура“, София, 1988


Нешка живее в днешния ден. Въпреки че на всяко състезание журналистите отбелязват, че е изпреварила с пет, с десет години, че е прекрачила вече в следващия век, че ни е показала как ще изглежда гимнастиката в двехилядната година, тя не обича да говори за бъдещето. Какво ще стане след месец-два? Я да не предизвикваме съдбата. Бъдещето е пълно с надежди и страхове. Миналото? Когато стигнем до него, потръпва. Я остави, минало-заминало. Спомня си понякога за радостни дни, за звездни мигове. Другото… какво да се връщаме към него. Малко ли са грижите и тревогите в днешния ден, та да му прибавяме и старо наследство. Я остави…

Интересен, наситен със събития е днешният ден. Нешка постоянно заминава, връща се и заминава. В Детройт я направили почетен гражданин с много тържествена церемония… В италианското градче Сан Джовани я помолили момичетата да играят на площада. Залата не можела да побере всички, които искали да ги видят. Било много хубаво. Незабравимо изживяване от тази задъхана, гореща, екзалтирана публика. В Щутгарт искали да пипнат Илиана Раева, за да се убедят, че наистина е обикновено момиче… В Бобов дол искали да им разкаже по-подробно как постига това да няма ден без изпълнен план. Миньорите искали всичко да знаят за залата… В Познан изтеглила отбора след втория уред в шампионата. Невъзможно съдийство. Трябва да се сложи край по някакъв начин… Във Варна на събрание с избирателите получила едно необикновено поръчение — да бъде щастлива. Много се вълнуваше преди това. Какво ли ще поискат избирателите, ще се справи ли? А сега се смееше и казваше — ами те пак ми поставиха трудна задача. Да не би да е лесно… Един човек носи цветя. Не букет. Цял наръч цветя. Казал в автобуса, че идва на тази среща с народния представител Нешка Робева и хората, които се връщали от лозята, му дали цветята си да й ги поднесе…

В Копенхаген писали, че момичетата на Робева били толкова изящни, нежни и въздушни, така съвършени, та добре, че от време на време все пак правели по някоя грешка, за да повярват хората в залата, че са земни, истински. Когато ги поканиха на Хавайските острови след световното първенство във Валядолид, казваха, че трябва непременно да отидат и да видят какво точно е публика. Те не са така студени като валядолидци. На нас ни се струваше, че повече от тази екзалтация няма накъде, но Нешка казваше после — ама те наистина не се шегуват. Такова чудо не съм виждала.

Пълни, богати на вълнения са дните на Нешка. Върне се отнякъде, където са щели да се срутят стените на залата от възторг, и я викат да я наказват, че не е ходила на събрание. Не я наказват. Има много съществен аргумент. Защо не правят събранията в извънработно време? Никакъв аргумент, разбира се. Ако трябва да се съобразяват с нейното работно време, трябва да ги правят посред нощ или на зазоряване. Истината е, че няма никакво време и пролуките, които остават между тренировки и състезания, са за среща с хората от страната. Не отказва никога, колкото и уморена да е, когато я поканят работниците от Локомотивното депо, работниците от завод „Петър Ченгелов“, от Димитровград, от Ямбол, от Михайловград… И от всяка такава среща се връща развълнувана, убедена, че момичетата й трябва да видят, да чуят хората, които по четири дни всяка година стоят пред телевизорите и очакват победите им.

Динамичен, наситен с движение е днешният ден на Нешка. Лети. По два, по три, по дванайсет, по двайсет часа. В самолета плете или чете. Чете жадно, малко безразборно. Взима една, после друга книга. Която я увлече. Понякога спи. Наваксва натрупаното безсъние. Понякога заспива за десетина минути в залата. Понякога, когато кара кола, се отбива от пътя. Тупва върху кормилото и заспива дълбоко-дълбоко и съвсем кратко. За три, за пет, най-много за десет минути. После казва — извинявай, капнала съм, и продължава. Използвам момента да напомня, че така не може да продължава, че това на нищо не прилича, че какво си мисли — докога ще издържи с това темпо, че е съвсем ненормално за десет години да вземеш отпуск само три дни… Ама ти какво подхвана безкрайната си тема. Ще мърмориш ли, или ще гледаш колко красив е пътят. Нали сме се разбрали, че пътуването е голямо удоволствие и почивка. Не разваляй удоволствието и почивката…

Когато не пътува, тренировъчната зала е препълнена със събития. Нови композиции, нови конфликти, нови момичета, които в началото са още съвсем „сурови“, но треньорката вече вижда къде какво може да се направи. Една има фантастичен отскок, но никаква техника на уредите. Друга е страхотна техничарка, но няма гъвкавост. Някоя ходи още като пате и се държи като пате, а е толкова изразителна, когато започне да играе, и такъв усет към музиката, и такава хармония. Някоя има топли очи, друга — невероятно гъвкави ръце…

Идва Нешка вечер у дома, присяда край масата и ако има нещо постно, може и да хапне. И все разказва и разказва. Страшно богати са дните й. Понякога много възторжена, понякога много клюмнала, никога безразлична…

След контролното преди европейското първенство във Флоренция, когато не толкова, че грешали, ами играли като пребити, без настроение и след дълъг разбор излезли от залата, били стъписани от необичайна гледка. Публиката седяла на тревата около залата мълчалива, угрижена. Като на погребение, казва Нешка. Минахме и ние тихо и никой нищо не каза. Мисля, че докато съм жива, няма да забравя тази сцена. Нито аз, нито момичетата. Ела да ги видиш след това на тренировките във Флоренция. Побъркваща енергия. Изплашиха съперничките си както в Белград… Не зная защо съм пропуснала това контролно, но Нешка понякога забравя, че ми го е разказвала. Разказва ми го отново и вече ми се струва, че съм била и съм седяла някъде с тези хора на тревата…

Идва от трудововъзпитателното училище във Враня много развълнувана. Момичетата я питали вярва ли, че някога, след години, от някоя от тях може да стане човек, какъвто е тя самата. Как е минало детството й. Какво я е направило силна.

— Не зная дали някога ще мога да забравя тези момичета. Та те са почти деца. Какво ги е обезкуражило, пречупило? Не, не са само деца без родители…

— А ти какво им разказа за детството си?

— Остави. Толкова ли е важно. Голяма работа — моето детство. Нищо особено, нали знаеш… Почти нищо не зная…

Гледам тази строга, взискателна, безкомпромисна жена — майка й, и се опитвам да си представя как е минало детството на Нешка. Леля Анка говори за отминалите години стегнато, сбито, телеграфно. Колко му е. Един живот за една вечер можеш да го разкажеш. После, в другите вечери, идва ред на детайлите. Нещо се сети, нещо добави, нещо обагри тази тъжна картина на един изстрадан живот.

Разказва леля Анка и искам да разбера какви са били другите години, които не познавам. С дъщеря й се видяхме за пръв път в залата на Жулиета, когато беше на двайсет години. Един дълъг път, извървян заедно, и все пак искам да зная какво е било детето, какво е било момичето, преди да дойде в залата на Жулиета. Затова слушам винаги с особен интерес майката. Търся необикновеното в тази жена, което е дало тласък на необикновеното в момичето й. И уж всичко е като хиляди женски съдби, а все откривам по нещо, което е взела като сила, като принцип, като безкомпромисност…

Разказва леля Анка за борбата си в този живот и виждам същата жилавост и неотстъпчивост като у дъщерята.

 

Знаеш ли колко време в Русе не знаеха, че съм й майка. Слушах, като си приказват за нея, и ми беше драго, но си мълчах. А веднъж не издържах. Беше след Страсбург. Ти беше писала в едно списание и в клуба се бяха събрали около един съсед, който четеше на глас. Какво ми стана, не зная, но казвам — тя ми е дъщеря. Коя ти е дъщеря? Нешка, казвам. Вярно бе, викат, тука пише, че е русенка. Ти си Робова, а тя е Робева. Как не сме се сетили?

То и тя си е Робова. Не зная къде са й сбъркали името. Свекърва ми имаше десет деца и от тъмно до тъмно все на нивата. Работеше като роб и другите край нея не оставяше без работа да стоят, та затова й викаха Робката, на децата й — робчетата и оттам ни е дошло името…

И като се натрупаха. Защо си мълчала досега, защо не си ни казала, разкажи ни нещо за Нешка. А аз се сбърках. Какво да им разкажа. Идват ми все едни такива неща, които няма да са им интересни. Само на мене са си ми интересни. Какво може да разкаже човек за детето си.

Като ме питаха тогава, ми дойде един такъв спомен. Тръгнали сме на събор и Нешка още на първата сергия каза, че иска кукла. Красива кукла, но аз пари нямам. А тя се тръшна в прахта, както си е с новата бяла рокличка. Толкова се ядосах, че не можах да я набия дори. Върнахме се и тримата. Минчо и дума не каза, че не е видял събора заради сестра си. Тъжен, а мълчи. Може би това, че няма вина, а и той беше наказан, й подейства, защото после често говореше за това, как Минчо го понесъл като мъж, а си беше дете. Оттогава не ми се е тръшкала за нищо и не съм я чула да каже, че иска нещо да й се купи. Само веднъж, беше вече голямо момиче — в седми клас, баща й я попита какво иска да й купи за Нова година. А тя се засмя малко накриво и каза — кукла. Стефан се обърка. Ама ти сериозно ли? Сериозно и никога не съм искала друго. Гледах я после — ами тя наистина се радва на куклата. Голямо момиче, а си играе с нея. И какво чудно — порасна без играчки…

Голяма мизерия беше. Баща им се разболя от костна туберкулоза съвсем млад. Сестра ми предложи Минчо да остане при нея в Лом, ние с Нешка да се оправяме в Русе. Стефан по болници, по санаториуми. Живеехме под наем в една пристройка. Тясна стаичка, колкото да се побере легло, маса, печка. Хазяйката една проклета… Не дава да внесем в двора въглищата, а идва вече зимата. Нищо, съседите ги взеха в тяхната барака. Хазяйката все прави скандали, че като съм втора смяна, Нешка чете до късно. Веднъж се връщам, а тя разрошена, озверяла, удря с все сила по прозореца. Нешка заспала и лампата свети. Че като ми прекипя… Да вземе да ми събуди детето, да ми го уплаши… Нешка и досега е запазила този страх от тъмното…

Минчо, засегнат, изглежда, от това, че съм го оставила в Лом, започна всичко наопаки да прави. Никого не слуша. Наложи се да си го прибера и него. Теснотия, немотия, но така е по-добре. И как съм си мислела, че децата ми ще живеят разделени! Оправи се Минчо, съвсем друго дете стана — добро, сговорчиво. Значи това било — обиден. Теснотия, немотия, ама нали сме си заедно. Олекна ми. Няма все и него да мисля. То не стига, че Стефан ми е такава грижа.

И както не зная как да свързвам двата края, идва една приятелка. Включили се за строеж на апартамент, имало още едно място… ако искам… Как да не искам! Нищо повече не искам. Да нямам хазяи, да имам отделно спалня, отделно кухня. Какво повече да искам. Ти го виждаш апартамента, толкова си е, но за мене винаги си е бил като палат. Започнах да си го чертая. Тука леглото, тука печката, тука маса и четири стола. Е, ако искаш точно да знаеш, това ми е било мечтата — маса с четири стола… Стефан казва — това е лудост! Откъде толкова пари. Не зная откъде, но вече не мога да мисля за нищо друго. Чертая си спалня, кухня, баня. Какъв разкош. И никакви хазяйки. И никой няма да ми брои колко ми свети лампата, и никой няма да ми стряска децата, и съм си под свой покрив. За първата вноска помогнаха сестрите. Продадоха бащината къща и донесоха парите. Оттук нататък няма нищо страшно. Ще пестя, нищо, че няма откъде. Човек може и с много, и с малко. Аз целия живот с малко съм го изкарала.

Сега съм добре. Нешка понякога иска да ми помогне, да ми даде пари. Малка ми била пенсията. Че защо ще е малка — 80 лева, като на повечето хора. На Петрунка е малка, но като сме двете, няма страшно. Като имаме покрив, за какво ни трябва — за едната храна. Колко му е…

Петрунка е една от четирите сестри. На младини била комунистка, революционерка, наплашили я в полицията и оттогава е в една меланхолия без никаква промяна.

В тяхното семейство обичат да говорят за това, колко красива е била Петрунка. Показват пожълтели, избледнели снимки на някакво наистина нежно, красиво момиче. Леля Петрунка се усмихва кротко. Не зная дали чува, че се говори за нея, че се показват нейни снимки. Кротко и отнесено се усмихва за всичко. Живее в някакъв неин си свят. Кротка, добра и незаинтересована от това, което става наоколо. Така цял живот. Тя сигурно е щастлива — казват сестрите й. Никога на нищо не се ядосва. Когато Нешка е на състезание и леля Анка трябва да гледа Аглика, пристига с леля Петрунка. Гледа ги и двете с еднаква грижа, с еднаква обич. Само че на Аглика се поскарва от време на време. Дете е, трябва да се възпитава. Петрунка няма нужда от възпитание…

Леля Анка казва — сестрите ми винаги са ми помагали, продадоха бащината къща и дадоха за първата вноска. Това, че тя гледа Петрунка повече от петдесет години, нищо не е. И Нешка, като започне понякога да изрежда колко е задължена на този и на онзи и на по-онзи, да се чудиш как успява да живее така все даром…

 

Казвам ти, че сестрите ми цял живот са ми помагали — връзва някаква скъсана нишка леля Анка. Само веднъж ми е било неудобно, защото си беше чиста глезотия. Купонна система, а на мене така ми се иска да съм с булчинска рокля. Говоря си, като зная, че са празни приказки. Кой се жени с булчинска рокля, ако не е излишно богат по онова време. А сестрите събрали купоните и пари, взели плат и кака Цанка ми уши булчинска рокля. Беше ми неудобно, но и много радостно, че сватбата ще е истинска. Струваше ми се, че булка без специална рокля не е точно булка. А като се роди Нешка, си казвам — ето, имам си и момиченце, ще порасне, ще му я дам, ще се радва. Дадох я на една учителка, колкото да се ожени, при тържествените обещания, че веднага ще я върне. Замина нанякъде и не ми я даде. Яд ме беше. Не можах да я покажа на Нешка. Тогава не знаех, че някога тя ще има толкова рокли. Сега зная, но пак ме е яд. Такава хубава рокля…

Едно момче беше работило през лятото на гарата. Пренасяше багаж и със спечелените пари купи обувки на Нешка. И когато тези обувки бяха вече съвсем стари и пробити, Нешка продължаваше да ги носи от квартира на квартира и не можеше да ги хвърли…

 

Всички опити на Нешка да помогне с пари на леля Анка се разбиват в някаква твърда, непробиваема стена. Имам си! Искаше да плати дълга за апартамента, когато започна да работи. Как може! Това било голямата гордост на леля Анка, че сама дом си е построила, защо да й отнема най-голямата радост. Да изпраща пари? Дума да не става!

Това не пречи на леля Анка да казва с някаква спотаена гордост — и хладилникът, и печката, и телевизорът са ми от Нешка. Не съм знаела, че има толкова леснинки в една къща. И пералнята, и бойлерът са ми от Нешка… И Марлена (това е жената на Минчо) казва, че от години вече нищо не е купувала за децата си, всичко е от Нешка… Доволна съм, че се сеща за всеки и за всичко. Не че не можем да си го купим. Но мене ме интересува това, дали все още Нешка умее да се радва на обикновените неща. И когато носи на племенниците си подаръци, не гледам толкова за тяхната, а за нейната радост. На тях родителите им могат всичко да им купят, мен това не ме вълнува. Искам да видя, че Нешка може да се радва на чуждата радост и това ми стига… Все ми се струва, че вече не може да е щастлива…

Нешка изпраща всеки месец на леля си Цанка по двайсет лева. На старини тя е най-зле от сестрите. Никакъв отговор, никакъв протест. Нешка е много доволна. Ето един нормален човек. Разбира, че искам да й помогна, няма да се пръсне от гордост, приема всичко съвсем естествено. Само че този нормален човек пристига след време, гордо увил двайсетачки в една кърпа. Ето, леля, събирах ти ги да си купиш нещо наведнъж, че каквато си разпиляна… И тук даваш, и там, за тебе какво ще остане…

 

Много тежко сме живели — връща се към спомените си леля Анка. А на Нешка никога не й е личало. Ще отиде през лятото при леля си Цанка, ще й ушие нещо, а и ще й покаже след това, как се шие. Върне се в Русе Нешка, ще си купи най-евтината басма и ще си направи костюмче, за което целият клас ще я пита откъде го е взела. Ще разплете някоя стара блузка, нова ще оплете. Да се чудиш откъде е измислила такова хубаво нещо…

 

Тя, Нешка, обича баща си и никога не е знаела, и никога дума не съм казала, но аз не го обичах. В началото много, после никак. Изстина ми изведнъж и никога не му простих. Научих нещо от хората, не от него, а той трябваше да ми каже. Да си призная, все не мога да разбера защо децата, внуците дори толкова много го обичат. Умрял е вече от много години, а аз не мога да му простя, не ми е минало и така ще си отида в яд към него.

И …интересна работа — не го обичах, а когато се разболя и един лекар ми каза, че няма надежда, го намразих. Как така ще ми каже за жив човек, че няма надежда. Като че го погреба с една дума. С един преглед само. Тръгнах да търся дякон, който вижда надежда. На него, разбира се, нищо не му казвам. Опитвам се да съм бодра. Друг лекар каза, че се наема да го излекува и аз станах санитарка при него. Все си мисля, че като се старая да помогна, ще удържи на обещанието си. Бях готова робиня да стана, само да чуя, че мъжът ми ще живее, че няма да е болен.

Стефан умря двайсетина години, след като ми казаха, че няма никаква надежда. И на този лекар не му простих. Изглежда, така съм създадена: не мога да прощавам и това си е. Само че лекарят нито ме знае, нито ме познава, нито ме помни. А на Стефан му е криво. Понякога ми става съвестно и от това грижите ми са по-големи, отколкото се полага. Но то не е същото. Грижите са едно, обичта — друго…

 

Казва, че Нешка не е знаела. Не й казвам колко пъти дъщеря й се е връщала към тази непримиримост. Вярно, дума не е казвала, но не е необходимо да говори. Какво не се усеща в едно семейство, та точно липсата на обич ли да остане незабелязана, когато е продължила почти цял живот, а и след живота. Може би от тази болезнена необич се е родила тази прекомерна обич на децата към бащата, на майката към децата, на бащата в неговата безпомощност да изкупи някаква вина към жена си и децата. Опитвам се да си представя сълзите, гълтани през това време от детето. От няколкото снимки, които има леля Анка в албума си, ме гледа едно слабичко сериозно момиченце. И наум не може да му дойде, че някога ще стане прочутата Нешка Робева, от която толкова много ще се интересуват.

В спомените на Нешка баща й е ведър, весел човек, пълен с доброта, с топлота. Майстор-готвач. Излиза в три часа през нощта да напали пещта, да приготви шкембе-чорба за закуска на работниците, които се връщат от третата смяна, на другите, които тръгват за първата… Когато Нешка отиде в гостилницата, трябва да се нареди на опашката, да си плати и чак тогава да си получи чорбата. Вкусна, вкусна, само тя може да я направи така. Когато дойде някакъв празник, казва — сега ще те нагостя с една манджичка, дето само татко можеше да я направи. Сега ще ти поднеса една супа, както татко я поднасяше — непременно в затоплена чиния.

Изяждам си чорбата и стоя още малко, казва Нешка. Жените в кухнята му викат „майсторе, майсторе“. Усещам уважението и респекта към него и ми е приятно. За мене и досега това „майсторе“ си остава най-голямата титла. Майстор да си в нещо! Във всичко, което правиш. Не е важно каква ти е професията, а какво си ти в нея.

При нашия народ майсторството е било на особена почит. Много са ме вълнували в детството ми приказките за вграждането. Вграждат майсторите най-свидното — първо либе, вярна невеста. Каква жертва, за да е построеното и след векове свидетелство за ненадминат майсторлък. Кой е бил по̀ майстор! Въпрос на чест, на съществуване. Представяла съм си тържеството, с което Кольо Фичето е минавал пръв сам по моста и под моста, който е построил. И каква насмешка към мърлячите, към нескопосаните. Сега като че сме позабравили майсторлъка. Бързаме, бързаме, отчитаме количество, а майсторлъкът къде е. С какво да се гордеем, ако не с това, че сме направили нещо по-хубаво и най-хубаво…

 

Аз готвя по-хубаво от Стефан, но Нешка сигурно ти е разказвала за гозбите на баща й. Леля Анка като че чете мисли. Някога да ти е казвала, че готвя хубаво?

— Ама как, нали отивам няколко дни по-късно на състезанията и без твоята питка, без твоята баница не тръгвам. Нали знаеш, че Нешка все поръчва: питката, баницата на мама…

— Питката, баницата. Това ясно, а казвала ли ти е колко вкусно готвя?

— Казвала ми е, разбира се.

— И сигурно често ти говори колко много е обичала баща си…

Сигурно леля Анка очаква да кажа, че за това не е ставало дума. Нищо не казвам…

 

И как не свършва ни враждата, ни ревността. Казвала ми е Нешка, но не за манджите. Казвала е — как не се смири тази жена, как не прости, как не се обърна сърцето й. Измъчи всичките и най-много себе си. Двайсет години се грижеше за баща ми, както ми е трудно да си представя, че някой за някого може да се грижи. Такава съвършена всеотдайност. Мисля, че ако го беше обичала, нямаше да може да направи и половината от това, което правеше, но съм сигурна, че и той би предпочел половината от грижите за малко топлота…