Джек Слейд
Господарката на Ранчото на бегълците (8)

8.

Финигън изведе Джеси от къщата. Тя беше почти гола в малкото дрипи, които все още покриваха тялото й. Ръцете й бяха вързани. За щастие не на гърба, така че можеше малко от малко да прикрие най-важните части на красивото си тяло от жадните погледи на вулгарните мъже, които не искаха да изпуснат този спектакъл.

Хората, които все още държаха на Джеси, също се намираха на двора. Никой от тях не искаше да се издаде с нещо. Те се надяваха тайно, че скоро времената ще се променят.

Финигън непрекъснато побутваше Джеси напред.

Той спря с нея на верандата. В очите на мъжете блестеше похот.

— Тя все още е много дива и непокорна! — извика Финигън. — Но на мен ми доставя удоволствие да я дресирам. Скоро ще поема храна от ръката ми и ще разчита всяко мое желание по очите ми. Вижте добре вашата господарка, пред която дълго време си подвивахте опашката! Сега аз съм вашият бос. Това ще бъде най-великото време, момчета, защото тук отново ще се разпорежда истински мъж!

Неговите привърженици избухнаха във възторг, както се полагаше. Тайните привърженици на Джеси, макар и да негодуваха вътрешно, също трябваше да изразят съгласието си. По-разумните от тях накараха и другите да сторят това. Но всички вярваха, че все някога картите ще бъдат обърнати.

Финигън плясна Джеси по задника.

— Така е по-добре — засмя се той. — Аз обичам само милите и послушни момичета.

Тя извърна глава и с презрение се изплю в лицето му.

Той потръпна целият. От злоба побеля като тебешир, Флойд се дръпна крачка назад.

— Проклета вещица! — изръмжа после той. — Ще ми платиш за това!

Започна да я бие. Ръцете му плющяха върху лицето й. Главата й се мяташе, но той продължи, докато Джеси падна стенеща на колене. В Ранчото на бегълците бе настъпила мъртва тишина.

Изведнъж, сякаш осъзнал се внезапно, Финигън се огледа наоколо. Той разбра, че е преминал границата. С това можеше да унищожи симпатиите и на най-ревностните си привърженици. Финигън се изпъна и викна смразяващо:

— Ако на някой не му изнася, да излезе отпред и да ми го каже в лицето.

Никой не помръдна. Мъжете, които вътрешно бяха на страната на Джеси, се бяха спотаили. Човекът, който имаше най-голямо влияние сред тях, се наричаше Ейдам Шарки. От всички той бе най-дълго време в ранчото. Беше стар и верен съратник на Сам Шерман, който сега гниеше в затвора. Ейдам Шарки често говореше поучително на младите буйни глави. Той ги беше убедил, че могат да помогнат на своята млада господарка само ако се научат да се владеят и да не правят нищо необмислено, за което после ще съжаляват.

Те трябваше търпеливо да чакат, докато Ейдам им даде знак. Все някога щеше да дойде часът на разплатата. В това съзаклятниците бяха твърдо убедени.

Финигън плъзна своя страшен, пронизващ поглед по лицата на мъжете. После изръмжа през зъби:

— Така. Знаех, че ще сте доволни. Иначе това е въпрос, който засяга само мен.

Той вдигна Джеси и я подкара пред себе си към сградата на салона. Там я завърза под присмеха на своите привърженици към подпората на малкия навес.

Когато приключи, Финигън огледа стореното от него. Сграбчи остатъците от дрехите на Джеси и свлече всичко надолу, като останаха само няколко парчета плат между голото й тяло и въжето, с което бе завързана. Това беше грозно оскърбление, но Джеси гледаше Финигън с гордо вдигната глава.

— Ще съжаляваш за това, Финигън! — проплака тя и тези думи прозвучаха като клетва. — Един ден, Финигън…

Той се засмя презрително.

— Ще стои на стълба, докато кажа аз! — викна той. — Засега няма да й се дава нищо за ядене или за пиене. Тази вещица човек може да дресира само с лишения. Не я съжалявайте. Тя сама си го изпроси.

Той я удостои с един последен унизителен поглед и влезе в салона. Неговите поддръжници го последваха със смях. Двама от мъжете останаха като охрана.

— Някои от момчетата все още не ми харесват — каза тихо Финигън на Кърли Хаскел, един от неговите най-близки довереници. — Но особено подозрителен е Ейдам Шарки. Чувал съм, че по-рано е бил близък приятел на Сам Шерман. Точно такива стари мъже могат да бъдат изключително верни. Внимавай добре дали тайно не подготвят нещо. Веднага щом забележим, че се спотайва, ще ударим. Тогава ще направим една обща чистка. Колко мъже може да вдигне той срещу нас, Кърли? Как мислиш?

— Предполагам около една дузина.

— Е, това няма да е проблем, ако всичко върви точно. А ти се погрижи моята бъдеща съпруга да бъде добре охранявана. Ти носиш отговорността за нея, амиго.

— Няма проблеми, бос.

Кърли Хаскел обърна бързо едно уиски и отново излезе навън, за да разбере общото настроение. Направи му впечатление, че вън имаше повече мъже, отколкото в заведението. От пулене очите им щяха да изхвръкнат от орбитите.

Кърли се изплю презрително. Не му харесваше това, което Финигън правеше с момичето. Той се прояви като деспот. Дано да е за добро! Такова нещо можеше да предизвика вълна на недоволство. Още сега се вълнуваше под видимо спокойната повърхност. Но много скоро това можеше да доведе до открит бунт.

Кърли потърси с поглед Ейдам Шарки, но не можа да го види никъде.

— Къде е Шарки? — попита той най-близко стоящия мъж, но другият само вдигна рамене, без да отмества очи от голата, завързана за позорния стълб, красавица.

— Сигурно се е прибрал в бараката — промърмори той.

Кърли се обърна колебливо и огледа отново салона, в който нещата вече вървяха добре. Той остана още малко при двамата охраняващи, които бяха въоръжени с рязани ловни пушки.

— На всеки час да се извършва смяна — каза той. — Предупредете другите да бъдат нащрек, Финигън подозира, че госпожицата има още верни тайни съюзници. Дръжте под око най-вече Ейдам Шарки. Той е стар приятел на бившия бос. Точно такива старовремци са способни на всякаква мръсотия.

— Ще му пусна един изстрел надробено олово — закани се единият пазач многозначително. — Само да дойде.

Кърли се ухили доволен и хвърли на пленницата бегъл поглед. Боеше се да я погледне в очите. Знаеше, че там няма да прочете нищо друго, освен презрението й. По-добре беше да си спести това унижение.

Със звънтящи шпори той изчезна в шума на салона.

От голямата къща се зададе Молина, дебелата мексиканка. Без страх тя се приближи до стражите, които веднага й препречиха пътя. Въпреки това те не счетоха за нужно да насочват пушките си срещу нея.

Мама Молина беше смела жена. А тя притежаваше сила, за която никой не подозираше.

Това стана ясно едва сега, когато вече бе приестъпила към действие.

— Изчезвайте от пътя ми, свине! — викна тя на пазачите и ги блъсна силно с дебелите си ръце.

Двамата залитнаха назад. Никой не бе очаквал такъв силен удар, но най-изненадващото бе, че те не реагираха грубо.

Решителната лейди бе вече при Джеси и пред учудените им и глуповати погледи измъкна дълъг месарски нож. Двамата часовои я хванаха за раменете и я дръпнаха назад. С крясъци Молина се хвърли срещу тях и започна да ръга слепешката.

Единият мъж изкриви в гримаса лицето си, изпусна глух стон и се свлече на колене.

Неговият приятел видя това и вдигна пушката си. Беше чисто рефлексна реакция. Той забеляза как дългото, изцапано с кръв острие се насочва към него и натисна спусъка. Двете цеви се изпразниха с проглушаващ ушите трясък. Всичките сачми се забиха В мексиканката.

Тя остана още една секунда права. Върху иначе миловидното й лице се изписа ужас.

След това падна. Обърна се още веднъж, когато вече бе на колене, и погледна своята любима господарка с разширените си от болката очи.

— Оо, Джеси… Така съжалявам…

Като изрече това, се строполи с лице към земята. Последна тръпка на агония премина по пълното й тяло, след това остана да лежи тиха и безчувствена.

Джеси наблюдаваше с ужас тази сцена. Искаше да изкрещи, но гърлото й се бе стегнало. Не изтръгна нито звук. Страхът я бе сковал. Главата й се отметна назад. Тя затвори очи, не можеше повече да наблюдава ужасната гледка. С какво беше заслужила това?

Финигън излезе заедно с другите мъже от салона. Мексиканката и бездиханният часовой лежаха кротко един до друг в праха.

— Закопайте я! — заповяда студено Финигън. — Глупава кокошка! Сама си го изпроси. Кърли, погрижи се следващия път да се стреля веднага, ако някой реши да се приближи без разрешение до часовоите.

Той се завъртя кръгом и отново влезе в салона. За него инцидентът бе приключил.

Невероятна тишина властвуваше в Ранчото на бегълците. В общата барака Ейдам Шарки разговаряше тихо с няколко съмишленици.

— Чашата вече преля — шепнеше той. — Аз няма повече да търпя това. Не съм способен да гледам как Джеси се мъчи.

Той погледна мрачно приятелите си. По лицата им се четеше вълнение. Убийствена ненавист бе изпълнила сърцата им. Всичко останало им бе безразлично. Сега всеки от тях бе готов да пожертвува дори собствения си живот.

Търпението им се бе изчерпало, Флойд Финигън беше отишъл твърде далеч.

— Ще изчакаме да се стъмни — предложи Шарки. — Слушайте, трябва да действуваме ловко. Поне аз мисля така. И когато нападнем, това трябва да стане с изключителна решителност. Не бива да правим грешни ходове. Всеки от нас трябва да се опита да очисти Финигън, колкото се може по-бързо. След като бъде мъртъв, считайте, че сме отрязали главата на звяра. Най-добре ще е да го застреляме в гръб.

— Аз ще се промъкна до салона и ще му пусна един куршум през прозореца — изръмжа червенокосият Бастър. — Имам достатъчно години на гърба си. Искам да свърша поне едно добро дело през живота си.

Той изрече това с известно достойнство. Един стар разбойник, който се беше наситил на грубия живот.

Те всички бяха от същия сорт и нямаха какво повече да губят. И всички обичаха Джеси Шерман, на чийто баща бе хрумнала блестящата идея да построи тук, на ничията земя, Ранчото на бегълците, това убежище за волните като птички сърца.

Сега бяха готови да заплатят за това, ако трябва дори и с живота си.

— Ние сме точно дванадесет — пресметна Шарки.

— Другите са три пъти повече от нас. Трябва да сме наясно с това, че ако нямаме късмет, ще загинем всички.

— Поне ще сме се опитали да помогнем на Джеси — изсъска Джо Фери, дръзкият конник от Тексас. — И Финигън трябва да усети това. Заклевам се в оръжието си!

Бяха само четирима в бараката. Останалите трябваше да бъдат привлечени в заговора. Това трябваше да стане незабелязано. Ако хората на Финигън подушеха нещо, с тях бе свършено.

— Те ни наблюдават зорко — сподели Ейдам Шарки. — Забелязахте ли вече? Сега трябва да се разпръснем, за да не се усъмнят в нас. Ще излезем поотделно. Аз съм пръв.

Отвън се чуха стъпки. Оттатък, пред сградата на салона, все още лежеше трупът на мексиканската готвачка.

— Ей, Шарки! — извика Кърли Хаскел. — Идваш тъкмо навреме. Погрижи се тая да бъде закопана!

Бяха махнали вече мъртвия часовой. Но никой от бандитите не чувствуваше задължение към тялото на мексиканката.

Ейдам Шарки се насочи веднага натам.

— Разбрано, Кърли — изръмжа той безразлично. — Ще се погрижа за това.

Той поклати омърлушено главата си:

— Как можа да направи такава глупост!

— Съжаляваш ли я, Шарки? — попита Кърли заядливо.

— Моля! Как ти хрумна?

— Възможно е — гадно се ухили Кърли. — Финигън мисли, че ти все още тайно държиш на Джеси. Ти и другите, които са тук от по-дълго време. Вие сте верни все още на стария си бос. Тайно се надявате, че все някога той ще излезе на свобода. Не е ли така, Шарки? Погледни ме за момент в зъркелите.

Ейдам спокойно насочи погледа си към убиеца и се усмихна.

— Моята кожа ми е по-скъпа — каза той. — Не съм толкова луд като тази тук.

Шарки се изплю презрително. Кърли Хаскел остана доволен от отговора.

— Това е най-доброто, което можеш да направиш, Шарки.

— И аз мисля така.

Шарки се обърна към мъртвата и погледна бързо Джеси. Той искаше да й подаде сигнал, че не всичко още е изгубено. Но тя не забеляза неговия поглед. Главата й бе клюмнала, а русите й коси се завираха в очите й, които гледаха апатично в пустата далечина.

Джеси изобщо не възприемаше какво става около нея. Създаваше впечатление, че ужасното преживяване е помътило разсъдъка й. Това беше картина, която старият разбойник можа да понесе с върховно напрежение на вътрешните сили. От общата барака излезе Ред Бастър.

— Ей, Ред, ела да ми помогнеш! — извика Шарки. — И донеси една лопата насам!

Ред Бастър изчезна под един навес и домъкна една стълба. Положиха мъртвата върху нея и я занесоха в малка горичка, отдалечена на около 500 метра от ранчото.

— Ще донеса инструментите — каза Бастър. — Ще доведа и няколко помощници. Няма да се бавя. Тук ще можем да разговаряме спокойно.

Ейдам Шарки кимна тъжно.

— Има още три часа, докато се стъмни — каза тихо той. — Притеснявам се, Ред.

Ред Бастър стисна юмруци.

— Аз също, Ейдам. Вероятно ще издържи! Мисля, че ще понесе телесните болки, но другите… Разбираш за какво говоря, нали Ейдам?

— Да, така е — промълви Шарки горчиво. — Страхувам се за нея. Видя ми се така безжизнена. Сякаш напълно е загубила разсъдъка си. Исках да й намигна, но тя не ме забеляза. Беше като жив труп.

— Да, не й е лесно — изръмжа Бастър. — С най-голямо удоволствие още сега ще тегля куршума на Финигън. Той стои в салона и се забавлява с женските. Ще вляза вътре и ще се престоря, че имам важна новина за него. Когато се приближа достатъчно, ще му пусна едно оловно парче. Почти от упор, Ейдам. За да го улуча така, че никога повече да не стане.

Шарки поклати бавно глава.

— Става въпрос само за няколко часа още, не повече, Ред. Единствено в тъмното имаме шанс срещу по-многобройния враг. На светлото ще се превърнем в пушечно месо. Ние…

Той се спря по средата на изречението.

С широко отворени очи той гледаше към брадатия мъж, който изникна зад гърба на Ред Бастър.

Ейдам Шарки разтърка с ръка очите си и само успя да каже:

— Не! Това е… това е…

Гледаше зад Ред Бастър и той се принуди да се обърне. В следващия миг и Ред се вцепени като камък.

Големият брадат мъж се засмя.

— Не се бойте, това съм аз — жив — изръмжа той. — И имам чувството, че съм дошъл в най-подходящия момент…

Той махна с ръка и веднага след това между дърветата се появиха другите трима великани — Ласитър и Дъг Кели. Те мрачно изслушаха това, което им докладва Шарки.

Лицето на Сам Шерман се промени. То излъчваше зловеща омраза. Погледът му караше човек да изтръпва.

Сам Шерман си наложи да бъде спокоен. Изглеждаше така, като че ли щеше да се втурне като разярен бик и да помете всичките бандити с рогата си.

Ласитър му съчувствуваше. И той нямаше да реагира по друг начин, ако бе на мястото на Сам Шерман. С тежък глас наскърбеният баща каза:

— Постъпили сте правилно, Ейдам. Вашият план наистина е добър. Но аз няма да оставя бедното си дете да страда толкова дълго. Няма да издържа.

Въпреки това няма да прибързваме. Ейдам, Ред, вие ще почакате тук още четвърт час. След това ще се върнете и ще кажете на приятелите си. Разпределете се, както вече сте запланували, и чакайте в готовност. Ние ще атакуваме с гръм и трясък.

— Не трябва да забравяме за сигурността на Джеси — отбеляза Ласитър. — Тя е съвсем беззащитна. Ще бъде цяло чудо, ако не я улучи някой куршум, било то умишлено, или не.

— Но как ще я измъкнем навреме от обстрела? — попита нервно Сам Шерман. — Това не е толкова лесно. Имаш ли някаква идея, Ласитър? Да, май имаш. Познавам по очите ти.

— Така е — каза Ласитър. — Мисля, че има един начин. И аз си го представям така…

След това той разкри плана си. Сам Шерман го изгледа разколебано.

— Защо искаш точно ти да поемеш най-опасната част? — изръмжа той. — Това е моя работа най-вече.

— Твоята задача е много по-важна — отговори Ласитър. — И по-опасна. И така, ще постъпим ли по този начин?

Всички бяха съгласни. И обхванати от разкъсващо нервите напрежение…