Джо Дереске
Убийства в библиотеката (10)

Глава 10
Хелма и Рут разнищват загадката

— Задръж конете — чу се приглушеният крясък на Рут от къщата. — Вече идвам!

Тя рязко отвори вратата и гневно се извиси на прага.

— Колко пъти е нужно да натиснеш това проклето нещо?

— За какво говориш? — попита Хелма. — Звъннах само веднъж.

— Веднъж ли? Стори ми се, че бяха десетина пъти. Тъкмо се преобличах и не можех да изскоча гола, за да ти отворя.

С изключение на тюрбана, килнат над дясното й ухо, черните одежди на Рут бяха заменени от избелели и опръскани с боя джинси и тениска с невероятни размери, на която беше написано СПАСЕТЕ КИТОВЕТЕ — ПРИБЕРЕТЕ СИ НЯКОЙ ВКЪЩИ! Пръстите на босите й крака бяха лакирани в алено.

— Само веднъж, Рут. Звъннах само веднъж.

Рут махна фибите от косата си, пристъпи навън и огледа пътеката. После хвана Хелма за ръката и я дръпна в къщата. Вратата се затръшна.

— Някой звъня на вратата поне десет пъти — гръмко прошепна Рут. — Мислиш ли, че са били ТЕ?

— Кои ТЕ?

— Нали се сещаш де, убийците.

Рут показа как се стреля с автомат от хълбок и надупчи кухнята с въображаеми куршуми.

— Трудно ми е да си представя, че убийците ще звънят на вратата и ще изчакат възпитано да им отвориш.

Рут махна и тюрбана, косата й стърчеше на всички страни като прекалено дълго използвана четка за зъби.

— Ти така си мислиш. Истинските убийци сигурно са принудени да правят каквото най-малко очакваш. Но все някой звъня до побъркване — упорито настояваше Рут. — Може ти да си го уплашила.

— Да огледаме ли около къщата? — предложи Хелма.

Рут прокара пръсти през косата си, която за миг прилепна към главата й, после пак щръкна победоносно.

— О, забрави я тая работа. Или са били хлапета, или ми е превъртяло въображението. Като гледам трупове, настръхвам.

Рут вече държеше плика, който Хелма й остави. Беше грубо разкъсан в единия край.

— Искаш ли да отидем в твоя апартамент, или тук ще разгадаваме кода?

В кухнята на Рут цареше същият безпорядък като сутринта. Халатът още висеше на стола, където го остави Хелма. Спретнатите купчинки списания и писма, които беше наредила от Хелма на масата, бяха обкръжени от хаос. Тя сбърчи вежди, когато сивата котка на Рут притича покрай нея и изчезна в хола. Котките не бяха любимите й животни.

— И досега не знаем дали това е код — каза Хелма, — но с удоволствие ще те откарам обратно, ако сега отидем в моя апартамент.

— Ох, Хелм — въздъхна Рут. — Ти направо превръщаш уклончивите намеци в изкуство. Чакай да си взема сакото. После мога и пеша да се прибера.

Хелма надзърна предпазливо в своя „Буик“, преди да отключи вратите.

— Тая кола… — Рут клатеше глава.

— Какво й е на колата?

— Като нова е.

— Благодаря.

— Криво ме разбра, Хелм. Това не е по американски. Тая кола отдавна трябваше да е продадена на трета ръка и сега да я кара някой зарязал училището сополанко. Но по нея няма петънце, драскотина, нито веднъж не е удряна. Че даже постелките на пода не са оръфани.

— Не разбирам защо да не се грижа за нея, щом е стара.

Рут опипа чистите синтетични калъфи на седалките.

— Откога ги имаш тези? — попита тя.

— Откакто татко и мама ми подариха колата.

— Но това беше, когато завършихме гимназията! Не ти ли се иска да имаш по-нова кола, поне да е различна от тази?

— Защо?

— Ох, Хелм!

— Хелма.

 

 

Докато минаваха по криволичещите улици към „Бейсайд Армз“, Рут попита:

— Като малка четеше ли Ненси Дрю или Трикси Белдън?

— Никога не съм чела нещо от тях.

Тя намали пред знак „стоп“. Момче с празна торба за вестници на гърба се бе подпряло на велосипеда си и ядеше шоколад. Рут спусна стъклото на прозореца.

— Ей, малкия! Какво правиш тук? Къде ми е вестникът?

Момчето се ухили и сребристите скоби на зъбите му лъснаха.

— Здрасти, мис Уинтръп. Вашият вестник сигурно си е още в кутията. Днес е събота и излиза сутрин. Обикалям да си събирам парите.

— Значи ще трябва да пропуснеш моята къща.

Тя се изсмя през прозореца на колата и момчето почервеня. Хелма подмина знака, а Рут още махаше на момчето.

— Готино хлапе — отбеляза тя и вдигна стъклото.

— Точно такъв е — напомни Хелма. — Дете, което… може да ми бъде син — довърши Рут вместо нея. — Миличка Хелма, не ми изнасяй лекции. Безобидният флирт е древен ритуал, който не признава никакви несъответствия в годините. Имах леля, която и на седемдесет и шест можеше с едно намигване да просне в краката си свежо двайсет и три годишно момче.

Хелма въобще не се усъмни в това.

— Хелми, да се върнем към детските ти четива — настоя Рут. — Ами нещо за Харди Бойс?

Хелма поклати глава.

— Не ми казвай нищо! — възкликна Рут. — Вече си представям. Скочила си от Беатрис Потър и „Мери си имаше агънце малко“ направо на Гибън и Шекспир.

Хелма зави в паркинга на „Бейсайд Армз“ и спря колата точно на мястото й.

— Рут, не е честно да говориш така. Развитието на вкусовете ми към книгите не беше по-различно от другите деца. Дори съм чела книги на сър Артър Конан Дойл.

— Нима! — Веждите на Рут се извиха като дъги. — Ти сега кой ще бъдеш — Шерлок Холмс или Уотсън?

— Съмнявам се, че въобще ще направим нещо, какво остава пък да си разпределяме ролите. Пък и това е полицейско занимание.

— Тогава защо не каза на своя безукорен рицар Галънт, че имаш копие на изчезналия загадъчен текст?

— Бих могла да го уведомя и по-късно. И имам такова намерение.

— Ти какво, искаш да се изфукаш пред полицията ли?

— Съвсем не. Не виждам какво лошо ще стане, ако изчакам ден-два. — Тя се поколеба, но попита: — Не ти ли се струва, че полицаите прекалено се гордеят с уменията си?

— Хелма, това съперничество подхожда повече на пети клас.

— Не си права. Ако ни се стори, че навлизаме в нещо, с което трябва да се занимава само полицията, разбира се, ще оставим всичко в ръцете им, без да умуваме повече.

— Разбира се — повтори Рут.

Хелма влезе преди нея в апартамента си, бързо огледа кухнята и трапезарията. Всичко си беше на мястото.

Рут извади сгънатия плик от джоба на сакото си, бутна в края на масата книгата за организационните взаимоотношения, после отвори плика.

Хелма откъсна два листа от бележника до телефона и взе два идеално подострени молива от керамичната кутия.

— Благодарско — разсеяно кимна Рут и пъхна графита на молива между зъбите си, докато се взираше в буквите и цифрите.

Хелма седна до нея. Рут вдигна глава, примигваше объркано.

— Я пак го напиши това — заповяда на Хелма. — SQ VILKE HCR.

Хелма послушно повтори надписа на глас, докато го изписваше с печатни букви най-горе на своя лист.

— Първо да се позанимаваме с буквите, после ще опитаме и с цифрите — измънка Рут с молив в уста.

От следите на зъби по него той вече приличаше на огризан царевичен кочан.

— SQ може да е съкращение за „square“ или за „squat“^[1].

Но би могло да означава например „Southwest Quadrangle“^[2] — възрази Хелма.

— Ами VILKE?

— На литовски vilkas означава вълк.

Рут завъртя очи.

— Стига бе.

— Вярно е. Някога знаех детско стихче как вълкът гонил катеричката — „Vilkas viel… Vilkas bais…“ Не го помня.

Хелма се натъжи от това забравено детско стихотворение.

— Мила Хелма, ти пак взе да плещиш несвързано. А HCR звучи като някаква медицинска процедура, нали? — Рут тръсна глава. — Не, така съвсем ще се объркаме. Припомни си всички кодове, които използвахте в скаутските отряди.

— Никога не съм участвала в скаутски отряди за момичета.

— Естествено. Тогава помисли за кодовете, които е разгадавал Шерлок Холмс.

— Наскоро търсих книга по криптография за един читател, спомням си някои от по-простите кодове.

Седнаха една до друга. Хелма усещаше мускусния аромат от Рут — скъп парфюм, примесен с миризмите на къщата й. Леко се отдръпна със стола си. Не й беше неприятно да е близо до Рут, но нейната приятелка сякаш винаги заемаше значително повече място, отколкото човек би предположил. Тя просто се нуждаеше от пространство.

— В някои се използват числа.

— Това няма да ни помогне, освен ако числата на листчето са свързани с буквите — предположи Рут.

— Има един код с разместване, буквите се разделят на колони и е лесно да прочетеш съобщението. Нека ти покажа.

Хелма написа на хартията два реда:

БЩТНРТМРЪ

ААААУЕЪТВ

— Виж как изглежда кодираното съобщение.

— Не го разбирам — намръщи се Рут.

— Чети всяка колона от ляво на дясно.

— „Бащата на Рут е мъртъв“ — гласно изрече Рут. — Ей, Хелма Зукас, внимавай!

— Това е само пример. Можеш да разделиш буквите на колкото колони пожелаеш. Тук са девет колони по две букви. Възможностите за разделяне зависят от общия брой на буквите в съобщението. Би могла да използваш всички множители, с които можеш да получиш числото осемнадесет.

— Аз даже баланса на чековата си книжка не мога да пресметна — каза Рут.

— Помисли малко. Кои други множители дават резултат осемнадесет?

Рут направи гримаса.

— Очевидно е — три по шест.

— Правилно. Значи шест колони, по три букви във всяка. Има и други възможности.

— По-леко, мо-о-ля. Мозъкът ми не е свикнал с този начин на мислене.

— Рут преброи буквите на листчето. — Десет букви в тази щуротия, ако не обръщаме внимание на интервалите. Може ли?

— Засега — съгласи се Хелма. — Значи имаме две по пет или пет по две.

— Аз ще напиша едното, а ти — другото — предложи Рут, вече започнала да пренарежда буквите.

Тя свърши първа. Обърна се към Хелма и страшно кръстоса очи.

— Май не е каквото търсим.

Подаде своя лист. На него беше написано SKQEVHICLR.

Хелма мълчаливо плъзна листа си към Рут — SVLECQIKHR.

— Има и други варианти — обясни Хелма. — Буквите може да са написани отзад напред или да са наредени диагонално. — Чукна с пръст по листа.

— Понякога една буква замества друга или пък се използва по-сложна схема и така нататък.

— „И така нататък“ ми звучи подходящо — отбеляза Рут, подпряла брадичка на дланта си. — Не знам защо, но ми се струва, че „и така нататък“ може да се превърне в „до края на света“.

— Нали ти настояваше да потърсим смисъла в тези букви — напомни Хелма. — Поне нека се опитаме да довършим започнатото.

Рут изпъшка, но се наведе над своя лист. Работеха мълчаливо, само понякога промърморваха по нещо.

Накрая Рут се дръпна от масата и изпъна ръце над главата си.

— Защо да не напишем всички думи, които можем да съставим от тези букви, каквито ще да са, и да видим ще излезе ли нещо смислено?

Хелма откъсна още листа от бележника и двете отново се приведоха над масата. След малко сравниха написаното на двата листа. Думи и имена без никаква връзка.

— Доста жалки напъни, а? — Рут смачка ъгълчето на хартията пред себе си.

— E, T, A, O, N, R, I, S и H са седемдесет процента от буквите, използвани в думите на английския език, но тук не се повтарят никакви букви, значи и това нищо не ни подсказва.

— От тези десет букви можем да измъдрим какво ли не. — Рут махна с ръка. — Може и да са първите думи от авангардистка поема. — Тя разтърка очи. — Умът ми вече дава заето. Тези букви ми приличат на кокоши стъпки. Я да видим датите. — 10 март и 7 април.

— Къде ти е календарът?

— Вече проверих. И двете дати са се падали в четвъртък, не открих нищо особено, което да се е случило през тези дни.

— Значи четвъртъци. Е, поне за някого е имало значение. А числата?

— Според мен са телефонни номера.

— Откъде знаеш? Да не си се обаждала?

— Ами да, точно това направих. Записах си местните централи, прибавих двете поредици от цифри и се обадих на всеки номер със скалъпена история за някакво писмо, намерено в библиотеката.

— Брей, ти си била хитро момиче.

Телефонът звънна.

— Мис Зукас? — изрече гласът след смутено покашляне.

Хелма позна мистър Ъпман, но отвърна небрежно:

— Да, аз съм.

Той пак се закашля.

— Обажда ви се Албърт Ъпман. Надявам се, че не ви безпокоя в неподходящ момент.

— Как сте, мистър Ъпман?

Рут се плесна по челото и завъртя очи. Хелма й обърна гръб.

— Добре, благодаря. — Той помълча. — Искам да ви се извиня, ако поведението ми днес ви се е сторило твърде грубо. Ако съм ви обидил, станало е неволно. Просто аз…

— Нищо лошо не се е случило, мистър Ъпман. Всички изпадаме понякога в неудобно положение. Моля ви, не се тревожете.

— Благодаря.

Хелма търпеливо изчака още една дълга пауза в разговора.

— Питах се дали вие… дали бихте се съгласила да отидем заедно на концерта на Филаделфийския струнен квартет следващата сряда. Ще бъдат тук само една вечер.

— Мистър Ъпман… — започна Хелма.

— Само за концерта — прекъсна я той, думите му почти се сливаха. — Мога да ви взема от дома ви в седем и да ви докарам веднага след концерта. За мен ще бъде голяма чест, ако се съгласите.

Хелма омотаваше кабела на слушалката около показалеца си. Какво лошо имаше в неговото предложение?

— Мистър Ъпман, отдавна имам желание да чуя концерт на този квартет. Благодаря ви за поканата.

Зад нея Рут се кискаше.

— Мис Зукас… Хелма, много се радвам да чуя това. Значи ще дойда в сряда, в седем часа. И моля ви, наричайте ме Ал.

— В седем часа. Довиждане — каза Хелма, не можа да се насили да изрече това „Ал“.

Рут се превиваше на стола, притиснала ръце към корема си, клатушкаше се напред-назад. Хелма отдалечи още малко своя стол и изчака представлението да свърши.

— Ще излизаш със стария Ъпи! — прихна Рут.

— Само ще отида с него на концерт на Филаделфийския струнен квартет — сковано каза Хелма. — Може би ще ми обясниш какво смешно виждаш в това.

— Ох, Хелм — Рут се изправи и изтри очи с опакото на ръката си. — Съжалявам. Не ти се подигравам. Но нали беше зле настроена към него?

— Да речем, че отношението ми е вече неутрално.

— Е, той не е толкова лош наистина. Случва се да стане малко мазен. Според мен не знае как да се държи с жените. Сигурно следва правила, които е прочел в книжка.

— Разказа ми за покойната си съпруга — съобщи Хелма.

Рут кимна.

— Държи нейна снимка в портфейла си. И се хвали с нея, като че е новородено бебе. Не ми прилича на жена, която ще се остави да умре от рак.

— Рут! — сгълча я Хелма.

Рут вдигна рамене.

— Нали ти казах, не е лош човек. Подозирам, че е имал сърдечен пристъп, преди да се премести тук, затова сега толкова упорито се упражнява и тича всеки ден. Но щом поддържа тялото си във върхова форма, студените душове не стигат да потиснат първичните нагони.

Рут изведнъж се наведе напред, очите й блеснаха.

— Хелм, помисли си само. Ако ти и Ъпи, такова де… сещаш се, значи ти и аз ще бъдем като кръвни братя, така да се каже — сестри по сперма.

Тя се свлече на стола с хълцащ смях и запляска с ръце.

— Не забелязвам нищо смешно в това.

— Никога не съм отивала в къщата му, но да знаеш, че има яхта. А с това клатушкане от вълните направо…

— Рут, наистина не се интересувам от личните ти завоевания — невъзмутимо изрече Хелма.

— Не знам някой да се интересува — печално изрече Рут, отметна ръце зад главата си и наклони стола назад. — Все едно, да се върнем към заниманията си. Разкажи ми какво научи за телефонните номера.

Доволна, че смениха темата, Хелма обясни на Рут как се е обаждала на всеки телефонен номер и когато някой й отговореше, тя използваше измислената история с писмото.

— И те ти повярваха?

— Нямаха никаква причина да не ми вярват.

— Така излиза.

Тогава описа онзи глас, който все отговаряше еднакво с „Да?“ и нищо друго, също и металното щракане.

— Но не можа да се досетиш от какво е този звук? Поне не предполагаш ли нещо?

— Зная само, че е от някакъв метален предмет. Има и друго. Скоро след като набрах този номер, някой се обади на моя телефон, нищо не каза, но чух същото щракане.

— Но как е разбрал, че трябва да се обади точно на тебе? Няма как да ти знае номера.

— Живеем в съвременен свят — напомни Хелма. — Откакто разделиха компанията АТ&Т заради антимонополните закони, конкуренцията непрекъснато създава нови технологии в комуникациите. Съществуват телефонни системи, които мигновено проследяват откъде е обаждането, предпазват от подслушване и дори търсят някого автоматично вместо тебе.

— Нямат ли край тия чудеса? — удиви се Рут. — Я да се обадим пак на същия номер.

Тя стана и протегна ръка към телефона.

— Отиди при апарата в моята спалня — нареди Хелма и издърпа слушалката от ръцете й. — А аз ще набера оттук. Така ще можеш да слушаш.

Рут се понесе по коридора към спалнята. Хелма разтреби масата — остави настрана листовете с драсканици, нареди моливите.

— Го-то-во! — викна Рут. — Давай!

Хелма набра номер 676–1649.

— Да? — каза вежливият мъжки глас.

Хелма се заслуша напрегнато. Вече беше сигурна, че това е запис. Все същият отговор всеки път. Дочу дишане, но се досети, че беше на Рут — твърде наблизо, твърде развълнувано.

Прищракване. Метално, отчетливо.

— Чух го! — кресна Рут в слушалката.

Хелма остави своята слушалка върху апарата и се втурна към спалнята си. Рут се бе изтегнала върху нейното легло, вдигнала крака на покривалото. Усмихна се, все още притиснала слушалката към ухото си. Хелма вдигна пръст пред устата си, взе слушалката от ръката на Рут и я пусна върху вилката.

— Какво има? — попита Рут и се надигна.

— Не е нужно да показваме кои сме на човека от другия край на линията. Представи си, че ни записват гласовете.

— Разбира се, че ни записват гласовете. Хайде де, Хелма, това си беше най-обикновен телефонен секретар, а онова щракане или тракане е сигнал да си оставим съобщението.

Телефонът звънна.

— Аз ще вдигна в кухнята, после ти — каза Хелма. — Но искам да мълчиш.

— Ало? — предпазливо произнесе Хелма.

Мълчание. Хелма затаи дъх, слушаше. Накрая го чу. Потракване. Внимателно затвори телефона и се върна в спалнята. Рут гледаше намръщено телефонния апарат до себе си, сякаш я бе измамил.

— Хелм, това е малко смахната история. Май не ми харесва. С цялата тая съвременна техника, за която разправяш, току-виж, вече са пратили кола с хора, които да се погрижат за нас. Може би ще ни заведат на малка разходка до залива и ще ни пуснат долу с тежести на краката. Да се обадим на шефа Галънт.

— Още не — възрази Хелма. — Да изчакаме…

Телефонът звънна отново. Двете се вторачиха една в друга.

— Олеле — промълви Рут. — Мисля, че сериозно се захванаха с нас.

— Ще се обадя от кухнята. Слушай и мълчи.

— Ало?

— Хелма, миличка. Имам някои новини за тебе. И исках да разбера дали гостуването на мистър Галънт е било приятно. Вече обсъждахте ли плановете си за бъдещето? Съгласна ли си, че това е най-приятният мъж на света?

Дишането на Рут в слушалката се учести.

— Мамо — намеси се Хелма.

— Да, скъпа моя? — Изведнъж Лилиан ахна. — О, Вилхелмина! Нима постъпих нетактично? Имаш гости ли? Той още ли е при тебе?

— Да, имам гости. Може ли да поговорим по-късно?

— Разбира се, сладката ми. А сега затваряй. Каквото имам да ти казвам, може и да почака. Толкова съжалявам. Надявам се, че не попречих? — попита майка й със затаена надежда.

— Въобще не си ми попречила, мамо. Дочуване.

Когато майка й затвори, гласът на Рут избухна в ухото на Хелма.

— Вилхелмина! Какви ги забърквате вие с шефа?

— Рут, не си насилвай въображението.

— Идвал ли е тук днес?

— Да, мина замалко следобед.

— По работа или за удоволствие?

Хелма дръпна слушалката от ухото си и я изгледа.

— Рут, това е нелепо. Остави телефона и ела тук.

— О’кей, бързо си признавай — заговори Рут още от коридора. — Какво правеше в твоя апартамент шефът на цялото проклето от Бога полицейско управление?

— Искаше да ме попита как съм научила за колата под наем.

— Сладкото малко полицайче Леман се опита да изкопчи от мен същото, когато мина да ми остави обувката. Да, това момче просто жадува да напредне в професията. Сега да чуем фактите — какво има между теб и шефа?

— Нищо.

— Вилхелмина Зукас! Ти се изчерви!

— Не съм.

— И още как.

Хелма не отговори.

— Добре де. Не си. — Рут отвори хладилника. — От всички тези тайни ожаднях. Хелм, ти нищо ли нямаш за пиене?

— Хелма. Имам чай с лед, мляко и диетичен „Севън Ап“.

— А нещо с кофеин или алкохол?

— Чаят съдържа шестдесет милиграма кофеин в чаша от сто и петдесет милилитра, а кафето — между осемдесет и сто милиграма.

— Не е същото. Чаят е твърде… блед. Защо не излезем да пийнем? Аз черпя.

— Не, благодаря.

— Какво е това? — попита Рут.

— Кое?

— Кутията на най-долния рафт. На нея виждам името и адреса ти.

— Нищо особено.

— Ей! Че това е от брат ти Бруси.

— Рут, не пипай.

— Искам пък да видя какво има вътре.

— Рут! — заплашително изрече Хелма.

Тя се показа иззад вратата на хладилника с кутията в ръце. Капакът беше отворен и Рут я поднесе към носа си, вдиша дълбоко.

— Хелма! Гадница такава. Това е колет от родния дом. Каква си стипца.

Извади бял пакет с мазни петна по хартията.

— Колко често ти ги праща Брус?

Хелма сви рамене.

— На всеки няколко месеца. Когато отскочи до Чикаго.

— Ръжен хляб, кашкавал, наденички. Цяла Литва в една кутия. А какво е това мазно нещо от картофи?

— Наричат го kugelis.

— Правилно — kugelis — Рут извади някакво кафяво печиво с лъскава глазура. — А това?

— Кифличка с шунка.

Рут отхапа.

— Хъм. Мощна храна.

Извади връзка наденички.

— Хелми, тук не е останало много. На твое място бих отишла на преглед при кардиолог. Тези мазнотии сигурно вече са ти запушили артериите.

— Според някои теории храната на моите праотци само може да укрепи здравето ми.

Рут затвори кутията и я върна в хладилника.

— Не разчитай на това — каза тя.

Отхапа още малко от кифличката с шунка и измъкна от хладилника кутия „Севън Ап“.

— Пуканките би трябвало да държиш в хладилника, а не върху него — отбеляза Рут.

— Това е твърде разпространена заблуда — възрази Хелма. — В хладилника пуканките изсъхват. Много по-уместно е да бъдат съхранявани при стайна температура в затворен съд.

— Е, някой път може и да се възползвам от този ценен съвет.

Рут отвори диетичния „Севън Ап“.

— Не искаш ли чаша?

— Ами, после ще трябва да я миеш — Рут отметна глава и изля в гърлото си голяма глътка. — Според тебе какво ще стане, ако се обадим на странния номер от друг телефон? Например от моя?

— Вероятно по-благоразумно е да се обадим от телефонен автомат.

Хелма си представи как някъде компютър пресмята незнайно какво за нейния телефон.

— Идеята е велика, Шерлок — одобри Рут. — До парка има един, нали?

Хелма кимна.

— Ще отидем пеша.

От юг подухваше топъл ветрец и въздухът на ранната вечер ухаеше приятно. Телефонната кабина беше до входа за парка, малко встрани от булеварда. Черната скоба за указателя зееше празна. Хелма предпочиташе да се обажда от телефони, поставени на стени, без будки. Затворените винаги воняха, сякаш непрекъснато ги ползват вместо тоалетни.

— Набери номера, но да не си продумала — нареди Рут. — Само слушай.

— Имаш ли кърпичка?

Рут порови из джобовете си и извади смачкана салфетка „Клийнекс“. Хелма я уви около слушалката, за да не си цапа пръстите. Рут само завъртя глава.

Хелма натисна бутоните — 676–1649, и дръпна слушалката от ухото си, за да чуват и двете.

— Съжаляваме, но набрахте номер, който не е свързан в мрежата или е изключен. Ако сте сигурни, че…

— Май си сбъркала номера — предположи Рут.

— Обаче ми глътна монетата.

Рут пак потърси из джобовете си. Подаде две монети на Хелма, а тя отново натисна бутоните. Произнасяше всяка цифра гласно, а Рут следеше да не сбърка.

— Съжаляваме, но набрахте номер, който…

Хелма окачи слушалката и излезе от кабината.

— Нека аз опитам — помоли Рут и протегна ръка за последната монета.

Тя притисна слушалката с рамо, запуши другото си ухо с пръст. Набра, вслуша се и намръщена окачи слушалката, после натисна бутона за връщане на монетите, но напразно бъркаше в гнездото — автоматът им прибра всички монети по четвърт долар.

— Доста са бързали да уредят това. А аз трябва да чакам по три седмици, докато ми отговорят от телефонната компания — каза тя и се облегна на кабината.

— Може въобще да не е изключен — усъмни се Хелма. — И сигурно затова автоматът не ни върна монетите. Просто са пуснали друг запис.

— За да помислим, че е изключен и да не им досаждаме повече? — попита Рут.

В парка под тях няколко души се разхождаха или тичаха по пътеките. Един мъж стоеше облегнат на парапета по крайбрежната алея и зяпаше водата. Горе яркозелено хвърчило се рееше устойчиво на вятъра, развявайки дъгоцветната си опашка от пластмасови ленти.

— И сега какво да правим? — рече Рут.

Хелма посочи надолу.

— Да се разходим из парка. Когато вървя, мисля по-ясно.

Рут си погледна часовника.

— Скоро ще мръкне. Не искам да се прибирам по тъмно.

— Ще те закарам. Само за петнайсетина минути ще обиколим парка и ще се върнем при моя блок.

— Ако ходех колкото тебе, можех още да нося оня панталон, който дадох за благотворителност.

— Така щеше да е по-икономично — съгласи се Хелма.

Осеяното с облачета небе предвещаваше чудесен залез. Коли, пълни с любители на тази гледка, спираха до парка. Когато Хелма се премести да живее в Белхавън, бе изумена от множеството хора, излизащи „просто така“ да се насладят на залеза — спираха колите си по отбивките на булеварда, сядаха по скалистия бряг или на тревата, за да изчакат спускането на слънцето зад островите. Розовото и златното изпълваха небето, а хората ахкаха и охкаха, сякаш бяха част от тълпа, гледаща фойерверките за Четвърти юли. Залезът в Белхавън изглеждаше измамно близък, сякаш можеш да докоснеш слънцето.

— Да предположим — Рут оживено размахваше ръце, докато говореше, — че този телефонен номер е някакъв център за размяна на съобщения.

— Но защо да си усложняват живота с тези насрещни обаждания? Защо да не записват съобщенията на телефонен секретар?

— Може да е нещо като двойна проверка — продължи Рут. — Представи си, че всичко се върши от машини, без участието на хора. Ние им се обаждаме, после те ни се обаждат. Нашата машина реагира някак си на щракането и затваря веригата. — Тя вдигна ръце. — По дяволите, не знам какво е. Струва ми се, че е адски сложно само за да приемат информация. Може вече да сме затънали, където нямаме никаква работа. Вероятно е време да се обадим на шефа Галънт. Какво ще кажеш?

— Засега не — увери я Хелма. — Искам да помисля още малко.

— Хелм, досега не си била склонна да пречиш на властите — отбеляза Рут.

— Рут, а ти досега не си проявявала такава боязливост — отвърна Хелма.

Мълчаливо продължиха обиколката на парка, край беседките от кедрови дъски, около скулптурата от три грамадни къса гранит, в които Хелма не различаваше нищо.

— Я погледни натам — Рут сочеше трима младежи в спортни екипи. — Знаеш ли на кого ми прилича най-едрият?

Хелма се вгледа. Тримата стояха близо до маса за пикник и си подритваха малка топка. „Най-едрият“ носеше анцуг и тениска. Имаше масивни кости и разтеглени в усмивка устни на широкото лице. Колкото и да беше млад, приликата му с бащата на Хелма беше стъписваща.

— Ами да, на моя…

— Правилно. Точно като твоя братовчед Рики от милия стар Скууп Ривър.

— Рики ли? — повтори Хелма.

— Ъхъ, не е ли чудно, че дори ходи като него?

Рут кръстоса пръсти, като че отпъждаше зла сила.

— Помниш скъпия ни Рики, нали, Хелм? Слабоумен мутант. И винаги в края на списъците с нас — Уинтръп, Зукас, Зукас. Мъчителят, излязъл от пъкъла. Гаднярът, който ни скара заради Джеф Джамас.

Не беше честно да има прилика между твар като Рики и нейния баща. В това нямаше никаква справедливост.

— Той ще се жени — промълви Хелма.

— Стига бе! Че коя го е подлъгала да се отдели от своето майче?

— Едно от момичетата на Камерън.

— Да, това ще е истинско генетично бедствие.

Хората казваха, че Рики бил „объркан“ заради гибелта на баща си. Всички, включително местният вестник, наричаха смъртта на чичо Мик „злополука с трактор“.

В едно прелестно априлско утро чичо Мик надянал примка на врата си, преметнал въжето през клон на дъб в края на царевичната си нива, после включил трактора на скорост и увиснал.

Хелма помнеше и други случки от детството си. Убийствата се превръщаха в нещастни случаи по време на лов. Пребитите жени били паднали зле. Понякога децата се оказваха неразбираемо непохватни и тромави. „Спонтанни“ аборти в домашни условия. Пожари, за които обвиняваха повреди в електрическите инсталации. Знаеш тези неща, но не говориш за тях, нито пък си съвсем наясно кога и как си научила истината.

„Брат’чедке, ще имаш срещи с мъже само като им подпечатваш книгите“, издевателстваше Рики, щом научи, че Хелма иска да стане библиотекарка. Продължи с високия си предвзет гласец: „Трябва да я върнете след две седмици, сър. Елате след две седмици да се видим.“ Клоунски клаксон изквака зад Рут и Хелма, инвалидна количка с електромотор, в която седеше възрастен мъж, избръмча покрай тях, а на дълъг прът над нея се развяваше миниатюрен ветропоказател.

— Рики си одъртява тихо — каза Рут. Помълча и се ухили на Хелма. — Но щом на него му се случва, същото важи и за нас, а?

 

 

Хелма спря колата на алеята, а Рут каза:

— Чуй ме, Хелм. Не знам дали си права, че криеш от шефа Галънт листчето и телефонните обаждания. Помисли пак. Ако решиш да му кажеш, аз съм с тебе.

— А ако реша да почакам още малко?

— Пак съм с тебе — изсмя се Рут. — Проницателните сестри по сперма разследват зловещи престъпления.

В сенките на купето и на светлинките от таблото лицето й изглеждаше фино, едва ли не крехко. Тя отвори вратата и горната лампа подчерта бухналата коса и хлътналите очи. Хелма за миг се видя в огледалото на колата. Рут беше права. Те също остаряваха.

— Лека нощ, Рут.

— Лека.

Хелма заключи дясната врата, изчака Рут да изприпка над корените на върбата и благополучно да се прибере в къщата.