Джон Ъпдайк
Отлитаме

На седемнадесет години аз бях зле облечен, смешен на вид младеж и както си вървях, мислех за себе си в трето лице: „Алън Дау мина по улицата и се прибра вкъщи.“ „Алън Дау пусна една тънка язвителна усмивчица.“ Съзнанието, че ми е отредена по-особена съдба, ме правеше колкото високомерен, толкова и стеснителен. Години преди това, когато бях на десетина-дванадесет, точно при раздялата с детството, един неделен ден двамата с майка ми (баща ми беше зает или пък спеше) се изкачихме пеш до върха на Шистения хълм, възвишение, което ограждаше от една страна долината, приютила градчето ни. То се простираше под нас — Олинджър — градче от хиляда къщи. Най-хубавите и просторните бяха плъзнали по хълма, а зад тях се виждаха редиците тухлени постройки за по едно-две семейства; приятелите ми живееха в този квартал, ширнал се надолу до белезникавата нишка на шосето за Олтън, което свързваше гимназията, тенис-кортовете, киното, няколкото магазина и бензиностанции, основното училище и лутеранската църква. От другата страна на шосето бяха накацали още къщи, включително и нашата — петънце, бялнало се точно там, където долината започваше да се възвишава, за да се слее с отсрещния хълм — Кедровия връх. Зад него се редяха хребет след хребет, а погледнехме ли на юг, виждахме как шосето се гмурка в други градчета, пак се появява и накрая чезне в зелените и кафяви нивя; цялата област бе като на длан, обгърната в тънкото було на лека мъгла. Стояхме сами с мама край един закърнял смърч на продълговатото било от глинеста лиска, а аз бях вече достатъчно голям, за да не ми се стои с нея. По едно време тя зарови пръсти в косата ми и каза: „Ето ни къде сме всички ние и къде ще останем… завинаги.“ Изрече нерешително думата завинаги, а сетне пак се поколеба, преди да добави: „Освен теб, Алън. Ти ще литнеш, ще избягаш.“ В далечината няколко птици се рееха над града точно пред погледа ни и със своята импулсивност тя просто бе отскубнала като перце образа от тях, но това като че ли бе ключът, който през цялото си детство бях чакал да ми подадат. Откликна най-съкровеното в душата ми и дълбоко смутен, аз дръпнах глава изпод дланта й, раздразнен от мелодраматичния й жест.

Тя бе импулсивна, романтична и непоследователна. Така и не успях да превърна тогавашния поощрителен изблик в постоянна тема на разговорите ни. Продължаваше да се държи с мен като с обикновено дете и това сякаш бе измяна на един образ, който ме бе накарала да възприема. Останах пленник на надеждата, дето ми бе подхвърлила, а сетне забравила. Плахите ми опити да оправдая някои свои дребни провинения — четях нощем или закъснявах след училище, като се позовавах на идеята за полета — се посрещаха с недоумяващ безизразен поглед, сякаш говорех нелепости. Струваше ми се безкрайно несправедливо. „Да, но… — щеше ми се да й кажа — да, но това са твои нелепости“ и моето обжалване естествено оставаше безрезултатно именно поради тази причина: тя съзнаваше, че аз не съм приел всичко това като своя вътрешна необходимост, а че възнамерявам безочливо да използувам предимствата да си необикновен и удоволствията да си обикновен. Изпитваше страх от желанието ми да съм като другите; веднъж все пак реагира на моето изявление, че се уча да летя, като изкрещя насреща ми, пламнала от бесен гняв: „Никога няма да се научиш! Ще затънеш в калта и тук ще си умреш, като мен. Защо пък трябва да надминеш майка си?“

Тя беше родена десет мили по на юг, в една ферма, свидна за нея и майка й. Баба — дребна женичка, ала същинска фурия — приличаше по-скоро на арабка, отколкото на немкиня; едно време работела на полето наравно с мъжете и всеки петък подкарвала каруцата към пазара — на десет мили от фермата.

Като малка майка ми ходела с нея и в представите ми тия пътувания са свързани с боязън: страха на момиченцето от грубите прегръдки на тлъстите попийнали мъже, опасенията, че каручката ще се счупи, безпокойството, че стоката няма да се продаде, уплахата, че могат да унижат майка й, тревогата от това как ще ги посрещне вечерта бащата. Той смятал петъка за свой празник и тогава пиел. Пиянството му не бих могъл да опиша, защото го познавах само като търпелив нравоучителен старец с едва ли не библейски вид, чиято единствена страст бяха вестниците, а единствената му омраза — републиканската партия. В него имаше нещо характерно; сега, когато е покойник, аз продължавам да откривам частици от него у известни политици: виждам ланеца му и издутия му корем в някогашни филми за Теодор Рузвелт; високите му обувки и наклонената му глава в снимки на Мъри Люцерната^[1]. Люцерната тъкмо извръща глава да заговори, прихванал дъното на шапката си с три пръста, изискан и галантен жест, който толкова много ми напомни за дядо, че откъснах снимката от „Лайф“ и я мушнах в едно чекмедже.

На дядо не му е било по сърце да чопли земята, макар да се бе замогнал от нея с помощта на жена си. Той започнал да влага парите си в ценни книжа във времето, когато успехът на подобно начинание бил почти неизбежен. През хиляда деветстотин двадесет и втора купил голямата ни бяла къща в града — тогава модерният квартал още не се бил преместил към Шистения хълм — и се настанил тук, за да жъне своите дивиденти. До края на живота си считаше жените за глупави същества и може би най-вече своите две, съкрушени от мъка при напускането на фермата. Смяната на унизителния селски труд с престижните финансови дела сигурно го бе изумила със своите огромни преимущества. И аз съм на същото мнение, а и как да вместя в представата си за тези разяждани от страх пътувания с каруцата мъката на двете жени, за която майка ми упорито говори.

Може би продължителният страх поражда привързаност. Или пък, което е по-вероятно, уравнението е дълго и сложно и параметрите, които са ми известни — мъжката гордост на зрялата жена от плодовете на земята, удоволствието на девойката да язди на кон из полята, чувството им на неприязън към Олинджър, — сигурно са били поставени в скоби и умножени от коефициенти, които не ми се удава да забележа. Или може би не техните чувства се нуждаят от обяснение, а това, че у дядо, с неговата претенциозност и горделивост, нямаше и капка обич към земята. Смяташе, че като малък са го малтретирали и бе зле настроен към баща си, нещо, което майка ми не можеше да проумее. За нея дядо й бил като светец: строен исполин, висок над метър и осемдесет (навремето такъв ръст бил цяло чудо), който знаел всичко във фермата, както Адам в Едем. На стари години той ослепял. Излезел ли на прага, кучетата се спускали да ближат ръцете му. На смъртния си одър поискал ябълка „Графенщайн“ — имало едно такова дърво в другия край на ливадата, но синът му донесъл различен сорт от овощната градина край къщата. Старецът не пожелал да я вземе и дядо ми отишъл да откъсне от другите, но в очите на мама оскърблението било нанесено — една жестока, безпричинна обида. С какво толкова го бил засегнал баща му? Пред мен дядо бе недоволствувал единствено от това, че като малък трябвало да носи вода на работниците по нивите и тогава баща му току подхвърлял саркастично: „Повдигай си нозете де! Пък те самички ще си стъпват на земята.“ Каква нелепост! Като че ли всяко родителско поколение върши спрямо децата си злодеяния, които по божията повеля остават незабележими за околния свят.

Запомнил съм баба като дребна тъмноока женица, която не обичаше да говори много и все гледаше да ме тъпче с нещо; в съзнанието ми е останал гърбоносият й профил, розовеещ върху бледожълтите възглавнички в ковчега. Почина, когато бях на седем години. Останалото, което зная за нея, е, че била тринадесетото дете — изтърсаче, че докато беше жива, нашият двор бе сред най-китните в града и че аз съм приличал на брат й Пийт.

Майка ми напредвала по-бързо от връстниците си; била на четиринадесет, когато се преселили, и три години учила в окръжното педагогическо училище. Завършила Лейк Колидж край Филаделфия още двадесетгодишна — висока, представителна девойка със снизходителна усмивка, ако се съди по една нейна огъната снимка в картонената кутия, където постоянно ровех като малък, сякаш там можех да открия причината за разприте в дома ни. На снимката мама е застанала в края на алеята, настлана с кирпичени плочи, до изкусно подкастрената четвъртита колона в края на живия плет, върху която е кацнала бухната топка от листа. В десния край на снимката се врязва кичестата дъга на цъфнал люляков храст, а зад мама се вижда празно пространство, където има къща, откакто се помня. Тя позира с някаква провинциална грация, в дълго палто, обточено с кожички, разкопчано, за да се виждат дългите мънистени гердани и късата, макар и някак скромна, права рокля с воланчета. Мушнала е ръце в джобовете на палтото, баретката, кацнала на една страна, закрива част от бретона й, и от мама лъха някакво позьорство, което ми бе непонятно, когато разглеждах снимката й на изцапания килим в сумрачната стара къща при залеза на тридесетте години и в тъмата на военното четиридесетилетие. Облеклото и самото момиче на снимката изглеждат толкова модерни, направо страхотни. Дядо, който по онова врече преуспявал, изпитвал удоволствие да пръска пари за нейните дрехи. Баща ми, по-малкият син на презвитериански свещеник в Пасейк, бил гол като пушка и за да се издържа, докато учел в Лейк Колидж, станал келнер, та още говори с леко негодувание за красивите дрехи, с които Лилиан Беър се контела по онова време. Тази страна от характера на мама ми причиняваше огорчения в гимназията; тя беше сноб относно качеството на платовете и държеше да ми купува панталони и спортни ризи от най-скъпите магазини в Олтън, но понеже бяхме бедни, купуваше ми малко неща, а аз естествено се нуждаех от това, което имаха съучениците ми — най-различни дрехи, макар и евтини.

По времето, когато е била правена снимката, мама искала да замине за Ню Йорк. Не зная какво щяла да прави там или по-скоро, какво искала да прави, но дядо ми й забранил да отиде. Думата „забранявам“ днес няма действена сила, но навремето в тая чудата старомодна провинция тя явно все още е била жизнеспособна в устата на един баща, който иначе е угаждал на дъщеря си, защото съдбоносната, влажна тежест на тази забрана се усещаше години наред в къщата и веднъж, в детството ми, когато едно от мамините безконечни словоизлияния, отправени към дядо, се извиси в плачлив вой, аз почувствувах забраната около мен и над мен като огромен корен, препречил пътя на земен червей.

Може би за да му се опълчи, в изблик на гняв тя се бе омъжила за баща ми, Виктор Дау, който я е отвел, ако не по-далеч, то поне в Уилмингтън, където вече бил постъпил в някакво машиностроително предприятие. Но връхлетяла кризата, баща ми бил уволнен и младото семейство се завърнало в бялата къща в Олинджър, където дядо ми си седял и си четял вестниците, които оповестявали постепенното обезценяване на акциите му. Родил съм се аз. Баба тръгнала да чисти хорските къщи и се заела да обработва двора ни — един декар, — за да продава реколтата. Имахме кокошки и обширно пространство, засадено с аспержи. Когато тя почина, започнах да я търся боязливо сред аспержите. До средата на лятото на това място избуяваше гора от изящни зелени дръвчета, някои високи колкото мен, и в паяжинната им милувка сякаш долавях присъствието на дух, а в меката гъста мрежа от преплетени клони като че бе впримчено някакво обещание, но и някаква заплаха. Аспержите всяваха страх; сред гъсталака, далеч от къщата и пътеката, аз попадах в плен на магия, превръщах се в дребосъче и бродех между големите гладки зелени стволове в очакване да открия къщурка с димящ комин, а в нея баба. Тя самата вярваше в призраци, та нищо чудно да срещнех и нейния призрак. Дори сега, когато седя сам в моята собствена къща, проскърца ли нещо в кухнята, вдигам уплашен поглед при мисълта, че тя ще се появи на прага. А нощем, когато се унасям в сън, чувам гласа й — изрича с остър шепот името ми или пък вика: „Пийт.“

Мама започнала работа в един универсален магазин — продавала евтини платове за четиринадесет долара седмична заплата. През първата година от живота ми денем ме гледал татко. Оттогава разправя (той все ме ласкае), че само грижите му по мен го спасили да не полудее. Може би поради това обичта ми към него е така безмълвна, сякаш още съм безсловесно пеленаче, отправило поглед към смътните майчини черти на мъжкото му лице. Същата тази година, в която сме били неразделни, вероятно обяснява и неговата благосклонност към мен, желанието му да ме хвали, сякаш във всичко, което върша, има нещо печално и хромо. Той ме съжалява. Появата ми на бял свят съвпада със зараждането на голяма беда, национална беда, и едва напоследък той престана да ме нарича с прякора „Младата Америка“. Някъде по времето, когато съм навършил година, татко бил назначен да преподава математика в гимназията и макар да бе толкова добродушен и духовит, влезел ли в клас, неминуемо си създавал проблеми с дисциплината. Но той търпял дни, години наред и в края на краищата си извоювал място в този чужд град, тъй че сега, струва ми се, ще се намерят поне двайсетина бивши негови ученици, мъже и жени почти на средна възраст, скътали в себе си някакво татково насърчение или пък запомнили негови думи, които са били напътствие в живота им. И, разбира се, има много, дето не са забравили шеговитите му номера, с които пародирал своята неловкост в класната стая. Държал в чекмеджето на катедрата си един „конфискуван“ пистолет с капси, та чуел ли някой съвсем глупав отговор, той го вадел и с угрижен, опечален израз стрелял в слепоочието си.

Последен тръгна на работа дядо и го изживя най-тежко от всички — като голямо унижение. Постъпи в пътностроителна бригада, която обикаляше улиците да ги настила с чакъл и асфалт. Едри и заплашителни в широките си работни комбинезони, целите обгърнати в пара край внушителните, чудовищни машини, тия мъже изглеждаха величави в очите на едно дете и аз недоумявах защо, когато отивах или се връщах от началното училище, дядо не желаеше да ми помаха с ръка или поне да засвидетелствува присъствието си по някакъв начин. Изумително як при цялата си изтънченост, той продължи да работи дълго след като прехвърли седемдесетте, докато зрението му съвсем не отслабна. Тогава вече имах задължението да чета на глас любимите му вестници, а той седеше в креслото си край еркерния прозорец и поклащаше на слънцето нозе във високи обуща. Тормозех го, като четях ту много бързо, ту вбесяващо бавно и скачах от рубрика на рубрика, та се получаваше един дълъг, хаотичен вестникарски материал. Четях му спортната страница, макар тя да не го интересуваше, а уводните статии смънквах бързешката. Само темпото, с което поклащаше нозете си, издаваше раздразнението му. Когато млъквах, той помолваше кротко с приятния си старомоден ораторски глас: „А сега само некролозите, Алън. Само имената, та да видя дали няма някой, дето го познавам.“ Струваше ми се, че като изстрелвах злобно насреща му имената, сред които можеше да открие някой свой приятел, всъщност му отмъщавах за мама; мисля, че тя го ненавиждаше и заради нея аз също се опитвах да го намразя. От нейното непрестанно възкресяване на тайнствени неправди, погребани отдавна в усойната земя на смутния свят преди моето рождение, успях само да си направя извод, че той е бил зъл човек, опропастил живота й, погубил онова прелестно същество с баретката. Ала много неща не проумявах. Тя воюваше с него не защото имаше желание да воюва, а защото не можеше да се примири, че ще го остави на спокойствие.

Понякога, щом вдигнех поглед от вестникарската страница, където нашите войски гъмжаха в отстъпление като нападнати рояци, зървах как старецът вдига леко глава да погрее лицето си на топлите слънчеви лъчи — съсухрено, изпито лице под гъстата пригладена царевична свила, която му придаваше благороден израз. Тогава в ума ми проблясваше мисълта, че бащините му грехове навярно не са по-големи от греховете на всеки друг баща. Но мама имаше гениалната способност да приписва на близките си митично величие. Аз бях фениксът. Тате и баба бяха легендарни светци завоеватели: баба, която произхождаше от някаква особена порода в немската раса, смътно напомняща арабско потекло, и татко, дошъл чак от протестантската пустош на Ню Джърси, и двамата слуги на тези, с които бяха свързали живота си, но и техни поробители поради своята удивителна издръжливост и трудолюбие. Защото мама усещаше, че и тя, и баща й са били погубени от брака си по един и същ начин, че са станали пленници на по-добри и все пак по-незначителни от самите тях хора. Вярно, че татко обичаше мама Беър и смъртта й сякаш го отчужди още повече. Той и нейният призрак се спотаиха в усойните ъгли на къщата, надалеч от тъмната й сърцевина — оная жилка на неудовлетвореност и безразсъдство, предала се по наследство от дядо на мама, а от нея на мен, комуто бе отредено да преустановя и изкупя грешките им с няколко маха на укрепналите си криле.

На седемнадесет години, през есента, когато вече бях абитуриент, отидох заедно с три момичета на състезание в едно училище, което се намираше на повече от сто мили. И трите бяха умни момичета, отличнички. Шестиците бяха белязали лицата им като акне.

И все пак се вълнувах, че пътуваме заедно с влак в една ранна петъчна утрин по времето, когато, далеч от нас, съучениците ни се тръшваха по чиновете за първия учебен час. Слънцето простираше широки прашни снопове светлина из полупразния вагон, а Пенсилвания се разгъваше зад прозорците като дълъг пожълтял свитък, изписан с ръката на индустрията. Край релсите препускаше безкраен черен тръбопровод. На равномерни разстояния той се извиваше нагоре като гръцката буква Ω.

— Защо прави така? — попитах аз. — Да не му е лошо?

— Сигурно за кондензация — предложи Джудит Потейджър с плахия си гласец. Тя обичаше научните обяснения.

— Не — казах аз. — Боли го нещо. Той се гърчи. Посяга да сграбчи влака. Погледнете! — Отдръпнах се от прозореца, искрено поуплашен.

Момичетата се разсмяха. Джудит и Катарин Милър бяха от моя клас и очакваха, че ще ги забавлявам; третото момиче — казваше се Моли Бингаман, — закръглена, нисичка ученичка, по-малка с една година, още не знаеше какво може да очаква от мен. Именно заради нейното свежо присъствие играех тогава. Беше най-хубаво облечената измежду нас, а и най-самоуверената. Поради това и заподозрях, че е с най-ограничени способности. В последния момент я сложиха в отбора на мястото на един болен състезател. Досега само я бях мярвал по коридорите и на общоучилищни мероприятия. Отдалеч тя изглеждаше пълничка и преждевременно съзряла. Но отблизо излъчваше нежно ухание и на фона на избелелите лилави седалки лицето й бе лъчезарно. Имаше прелестна кожа, удивителна кожа без ни едно петънце, и големи сини очи, също така чисти. Ако не беше двойната й брадичка и твърде големите плътни устни, тя щеше да е безупречна хубавица, от ония излети миньончета с дръзко очарование. Седяхме с нея един до друг срещу двете ми съученички, които все по-упорито проявяваха измъчената закачливост на сватовници. Те се бяха разпоредили кой къде да седне.

Следобед се състезавахме и спечелихме. Училището, модерен замък в покрайнините на иначе бедно въглищарско градче, бе домакин на един тур състезания от щатски мащаб, които продължаваха и в събота.

Петък вечерта устроиха забава във физкултурния салон. Танцувах най-много с Моли, макар че тя ме подразни, като започна да кокетничи с момчетата от отбора на Харисбърг, щом повлякох Джудит и Катарин по дансинга, понеже ми стана съвестно за тях. И тримата бяхме спънати в танците; само когато бях с Моли, отстрани изглеждаше, че играя добре, защото тя умело изплъзваше нозе да не я настъпя, като притискаше лице до влажната ми риза. Салонът бе окичен с оранжево-черни гирлянди по случай празника Всех святих, а по стените бяха накачени знамената на всички състезаващи се училища. Свиреше състав от дванадесет момчета, които блажено надуваха тъжните мелодии на онази година; „Терзания“, „Близо до теб“, „Това е моето желание“. Развързаха огромния букет от балони, който досега бе прикрепен към стоманените греди, кръстосани под тавана. Поднесоха ни розов пунш и едно момиче от домакините ни поздрави с песни.

Джудит и Катарин решиха да си тръгнат преди края на забавата и аз накарах Моли да дойде с нас, макар че тук тя буквално се разтапяше от удоволствие; съвършената й кожа над облото деколте бе поруменяла и все едно гланцирана. Леко смутен, осъзнах със собственическо чувство и съжаление, че в Олинджър тя не бе свикнала на такова внимание при съперничеството на тамошните празноглавки. Четиримата се върнахме заедно до къщата, където бяхме настанени: голяма бяла постройка, собственост на възрастно семейство, кацнала в благопристойно уединение едва ли не сред бордеи. Джудит и Катарин тръгнаха по алеята към входната врата, но аз и Моли продължихме да се разхождаме из околните улици — плахо решение, което, мисля, се роди по нейна инициатива. Извървяхме мили и някъде след полунощ се отбихме в една закусвалня фургон. Аз си поръчах сандвич с месо, а тя — кафе, нещо, което ми направи голямо впечатление. Върнахме се и си отворихме сами — бяха ни дали ключ. Ала вместо да се качим по стаите си, ние седнахме в тъмната дневна и с часове продължихме да разговаряме тихичко.

Какво си казахме тогава? Аз говорех за себе си. Трудно е да се чуеш отстрани, още повече да запомниш какво си приказвал, тъй както би било трудно на един съживен кинопрожектор да забележи през обектива си сенките, които светлината му хвърля встрани. Ако възпроизведа — бих ли могъл? — монолога си през повратните часове на онази нощ, с всичките му причудливи изрази, ще похабя картината: дневната, отдалечена на мили от дома ми, през пролуките между завесите надничат уличните лампи, нашарили тапетите с дълги светлисти ивици, домакините и съученичките ни спят горе, нижа шепотно разказа си, Моли, ободрена от кафето, седи на пода до стола ми, протегнала върху килимчето нозе в копринени чорапи, и онова странно излъчване на стаята, непозната атмосфера без вкус и мирис.

Спомням си един разговор. Струва ми се, че описвах бушуващите вълни на страх от смъртта, които ме заливаха от ранно детство, веднъж на две-три години, и завърших с предположението, че се иска голяма смелост да бъдеш атеист.

— Но аз се обзалагам, че и ти ще станеш атеист — каза Моли. — Само за да докажеш на себе си, че не се страхуващ от нищо.

Почувствах, че тя ме надценява, и бях поласкан. След няколко години, когато още помнех думите й, осъзнах колко трогателно наивно е било схващането ни, че атеистът е самотен бунтар, защото атеизмът сплотява многолюдни тълпи и за тях забвението след смъртта (гъстото оловно море, дето ме потапяше навремени) е дреболия, която им тежи не повече от портфейла в задния джоб. Тази смешна, повърхностна и невярна преценка за света блещука в спомена ми за нашия разговор като една от безбройните кибритени клечки, които запалихме тогава.

Стаята се задими. Уморих се да седя на стол и като легнах до нея на пода, погалих безмълвно бледата й ръка, ала още бях много стеснителен и не посмях да въздействувам върху тази безлична атмосфера, понеже не знаех, че е податлива. На горната площадка, когато се запътвах към вратата си. Моли застана пред мен със свенлив поглед и взе, че ме целуна. Тромаво нахлух в неутралната зона, която ме очакваше. Червилото се размаза около устата й на загрозяващи петънца; сякаш ми бяха дали лице, което да изям, но ми пречеха черепът под кожата и зъбите зад устните. Останахме дълго в осветения коридор, докато не почувствувах болка в превития си врат. Когато накрая се разделихме и се шмугнахме по стаите си, краката ми трепереха. В леглото си помислих: „Алън Дау се мята като риба на сухо“ и осъзнах, че за пръв път мисля за себе си в трето лице.

В събота сутринта загубихме. Бях сънен, многословен и надменен, та някои ученици от публиката започнаха да ме освиркват още щом отворех уста. На сцената се качи директорът на училището и ни смъмри, което окончателно провали и мен, и тезата ми. Във влака на връщане Катарин и Джудит направиха така, че да седнат зад нас с Моли, но не можеха да ни шпионират добре, защото виждаха само част от главите ни. При това пътуване към къщи за пръв път разбрах какво значи да удавиш унижението си в тялото на жена. Единствено допирът на лицата ни заглушаваше ехото на онова освиркване. Когато се целувахме, под клепачите ми бликваха червени потоци, които заливаха враждебните присмехулни лица от публиката, ала щом отлепяхме устни, ярките струи се оттичаха и лицата им се открояваха отново, още по-натрапчиви. Потръпващ от срам, аз заравях лице в рамото й, потапях се в топлия му мрак, а воланчетата на натруфената й якичка гъделичкаха носа ми. В гимназията представителките на другия пол ми се струваха високомерни и недостижими: според вестниците те бяха чудовищни жертви на покорството. Но ето че сега Моли ми вдъхваше увереност с гъвкавите леки движения на тялото си, в които, странно, имаше нещо съвсем земно.

Родителите ни бяха дошли да ни посрещнат. Порази ме видът на мама — изглеждаше толкова уморена. От двете страни на носа й имаше сини вдлъбнатинки и тая коса все едно не бе нейната, а някаква сивееща проскубана перука, която бе нахлупила нехайно. Тя беше пълна жена и тежките меса, дето обикновено носеше наперено, сякаш са богатство, сега се разливаха, изплъзнали се от нейната власт и под мъждивата светлина на перона на човек му се струваше, че тегнат върху света.

— Как е дядо? — попитах аз. Беше се залежал от няколко месеца с бодежи в гърдите.

— Продължава да пее — отвърна ми почти троснато тя.

За да се развлича при прогресивната си слепота, дядо бе започнал да си пее и по всяко време на денонощието редеше със звучния си старчески глас химни, хумористични народни песни и църковни напеви. Сякаш колкото по-дълго живееше, толкова повече се избистряше паметта му.

В уединената хралупа на колата раздразнението на мама стана още по-явно; мрачното й мълчание ме потиска.

— Много уморена изглеждаш, майко — рекох аз, опитвайки се да заема настъпателна позиция.

— Ти първо себе си погледни — отвърна тя. — Какво е станало? Оклюмал си като мъж, женен от години.

— Нищо не е станало — излъгах аз. Страните ми пламтяха, сякаш разгорещеният й гняв имаше способността да обгаря като слънце.

— Помня я Бингаман, майката на това момиче, още от времето, когато се преселихме в града. Тя беше най-голямата фукла в южния квартал. Те са типична стара олинджърска фамилия. Не им допадат селяците.

Татко се опита да смени темата.

— Е, значи си спечелил едното състезание, Алън. Аз и толкова нямаше да успея. Направо ти си чудя.

— Защо се чудиш, от баща си го е наследил. Кога съм излязла наглава с теб?

— От татко Беър го е наследил. Ако тоя човек, Лилиан, се бе захванал с политика, щеше да избегне всичките несгоди в живота си.

— Тате никога не е бил убедителен в спорове. Беше скандалджия. А ти, Алън, не ходи с хлапачки. Принизяваш се.

— Не ходя с никоя, мамо. Какви си ги фантазираш?

— Ами само като видях как й играе двойната брадичка, когато слезе от влака, помислих, че е налапала канарче. А и да кара горкия ми син, само кожа и кости, да й носи чантата. Когато минаваше покрай мен, честна дума, уплаших се да не ми се изплюе в лицето.

— Все трябваше да помогна на някое момиче. Сигурен съм, че тя не знае коя си. — Истината бе, че предишната нощ бях разказвал надълго и нашироко за семейството си.

Мама извърна глава.

— Виждаш ли, Виктор, защищава я. Когато бях на неговите години, майка й ми нанесе рана, дето още не може да зарасне, а сега собственият ми син ме напада заради нейната дебелана. Питам се дали майка й не я е подучила да го оплете.

— Моли е симпатично момиче — застъпи се за нея татко. — Никога не ми е създавала неприятности в час като някои от ония нафукани гамени. — Ала въпреки че бе толкова почтен човек, той произнесе с учудващо равнодушие тази своя защита.

Разбрах, че никой не желае да се движа с Моли Бингаман. Приятелите ми (понеже разсмивах хората, имах повече приятели, които така и не ме посвещаваха в любовните си истории, но ме вземаха на излети — като шут) въобще не споменаваха пред мен за Моли и когато я водех на техните събирания, правеха се, че не я забелязват, тъй че престанах да я каня. Учителите се усмихваха особено и насилено, когато ни виждаха да подпираме гардеробчето й или пък да се мотаем по стълбището. Преподавателят по английски на единадесети клас — един от „покровителите“ на „способностите“ ми, който винаги се опитваше да ме „предизвика“, да „експлоатира“ моите „възможности“ — ми заяви насаме колко глупава била тя. Просто не можела да проумее правилата на синтаксиса. Сподели какви грешки правела при граматичен разбор, сякаш (в това имаше известна истина) те издаваха тъпота, която маниерите й изкусно прикриваха. Дори семейство Фейбър, крайни републиканци, които държаха закусвалня близо до училището, злорадствуваха, щом Моли и аз бяхме скарани и упорито приемаха моето увлечение като шеговита преструвка. Мама сякаш бе впримчила целия град в своя мит, че бягството е единствената подходяща участ за мен. Сякаш бях особена порода животно, което възрастните на Олинджър, тия призраци, витаещи наоколо, бяха отделили от стадото с намерение след време да ме дарят на въздуха. Това тяхно отношение подсилваше неизменното ми двойствено чувство, че в този град аз съм едновременно и въздигнат, и низвергнат.

Родителите на Моли не одобряваха връзката ни, защото в техните очи ние бяхме направо голтаци. А на мен толкова упорито ми втълпяваха, че Моли не ме заслужава, та почти не се замислях върху възможността според други измерения аз да не я заслужавам. Още повече, че Моли ме щадеше. Само веднъж, раздразнена от някакво мое досадно, снизходително признание, заяви, че майка й не ме харесвала.

— Защо? — попитах аз, искрено изненадан. Възхищавах се на мисис Бингаман; тя беше запазена, хубава жена и винаги ми бе приятно в нейния дом с бели врати, прозорци и корнизи, с мебели в тон и вази с перуники, поставени пред излъскани огледала.

— А-а, не зная. Смята те за вятърничав.

— Но това не е вярно. Едва ли някой друг се замисля така сериозно върху постъпките си.

Докато Моли ми спестяваше неприязненото отношение на семейство Бингаман, аз й предавах позициите на семейство Дау почти без заобикалки. Вбесявах се от това, че никой не ми дава възможност да се гордея с нея. Всъщност аз непрестанно я питах защо е слаба по английски, защо не се разбира с приятелите си, защо е такава самодоволна дебелана, при все че много пъти, особено в съкровени мигове, тя ми изглеждаше красива. Най ме беше яд на нея за това, че нашата връзка извади наяве позорни, истерични и жестоки черти от характера на майка ми, които иначе може би никога нямаше да забележа. Отначало се надявах да пазя нещата в тайна от нея, но дори ако интуицията й не бе безпогрешна, в училище баща ми научаваше всичко. Всъщност понякога майка ми казваше, че й е все едно дали ходя с Моли; но пък баща ми бе разтревожен. Тя се мяташе като вързано бясно куче и се мъчеше да захапе, разправяше превзето нелепи измишльотини, като например, че мисис Бингаман била насъскала Моли по мен, само и само да ми попречи да постъпя в колеж, та да няма с какво да се гордее семейство Дау, изявление, при което и двамата избухвахме в смях. През онази зима смеховете звучаха гузно в къщата ни. Дядо гаснеше — лежеше горе и кашляше, като пееше, или пък плачеше, според настроението си, а бяхме много бедни, за да плащаме на болногледачка, и доста добродушни и страхливи, за да го изпратим в приют. В края на краищата къщата си беше още негова. Всеки звук, който той издаваше, късаше сърцето на мама и тя не издържаше да спи горе, близо до него, а будна осъмваше долу, на дивана. В своето отчаяние, тя ми наговаряше непростими неща, дори когато по лицето й се стичаха сълзи. Не съм виждал друг път такива реки от сълзи, както през онази зима.

Видех ли, че мама плаче, сякаш трябваше да разплача и Моли. Усъвършенствувах се в тая насока: не беше трудно за единствено дете, цял живот заобиколено от възрастни, които си човъркат един другиму в душите да търсят истината. Дори в най-съкровени мигове, когато бяхме полуголи, аз току изричах нещо с което да я унижа. Никога не сме се любили в истинския смисъл на думата. Възпираше ме смесица от идеализъм и суеверие; чувствувах, че ако отнема девствеността й, Моли ще бъде завинаги моя. Разчитах твърде много на формалности; ала тя и така ми се отдаде, аз и така я имах и още я имам, защото колкото повече вървя в посоката, която не бих могъл да поема с нея, толкова повече ми се струва, че тя е единственият човек, обичал ме безкористно. Бях невзрачно, смешно амбициозно дървеняче и дори не пожелах да й кажа, че я обичам, не пожелах да произнеса думата „обичам“ и този леден педантизъм ме поразява сега, когато почти съм забравил смутните обстоятелства, при които проявата му е изглеждала благоразумна.

Не ми стигаха боледуването на дядо, огорченията на мама и напрежението, докато разбера дали съм получил стипендия за единствения колеж, който изглеждаше подходящ за мен, но отгоре на всичко ме бяха натоварили и с безброй извънкласни задължения покрай завършването. Отговарях за годишника на випуска и за художественото оформление на училищния вестник, бях председател на комисията за подаръците при дипломирането, секретар на абитуриентския съвет и товарен кон на учителите. Уплашен от татковите разкази за нервни разстройства, на които е бил свидетел, аз се вслушвах в щракането на мозъка си и картината на тази сива, невероятно сложна маса започна да се уголемява, да завладява целия ми свят: една душна органична тъмница, от която почувствувах, че трябва да се измъкна. Ако можех да прескоча направо в юни, всичко щеше да е наред и щях да съм готов за живота.

Една петъчна вечер през пролетта, след като повече от час се мъчих да напиша тридесет и пет мили слова в годишника за едно безлично момиче от административната паралелка, с което не бях обелвал и дума, чух, че горе дядо се закашля сухо и раздиращо и се стъписах. Застанах под стълбите и викнах:

— Майко, трябва да изляза.

— Девет и половина е.

— Зная, но не мога иначе. Ще се побъркам.

Без да изчаквам отговора й или да се бавя да търся палто, изхвръкнах навън и изкарах старата ни кола от гаража. Предишната събота пак се бяхме разделили с Моли. Цяла седмица не си бяхме проговорили, макар че веднъж я срещнах в закусвалнята на Фейбър с един от нейния клас, но тя извърна глава, щом я загледах и взех да пускам разни остроумия, застанал край флипъра. Не посмях да отида и да почукам у тях толкова късно вечерта, само спрях до отсрещния тротоар и започнах да наблюдавам осветените прозорци на къщата им. През стъклата на гостната виждах върху бялата полица на камината една от вазите на мисис Бингаман, с оранжерийни перуники, а през отвореното прозорче на колата нахлуваше пролетният въздух с лек дъх на влажна пепел. Моли вероятно бе на среща с оня малоумник от нейния клас. Но ето че входната врата се отвори и тя се появи в светлия правоъгълник. Беше с гръб към мен, метнала на ръка палтото си, а майка й сякаш викаше след нея. Моли затвори вратата и се втурна по стълбите, прекоси улицата и се мушна в колата, свела очи, оградени от тъмни орбити. Тя дойде. Сега, когато окончателно съм забравил всичко друго (уханието, сияйната хладна кожа, пухкавата долна устна — същинска издута възглавничка, съшита от два плата: отвън пресъхнало-червена, отвътре влажно-розова), все така ще ми става мъчно, като се сетя, че Моли дойде при мен.

След като я закарах обратно — каза ми да не се притеснявам, майка й си обичала да крещи, — отидох в денонощното ресторантче край Олинджър и изядох три големи сандвича с месо (поръчвах си ги един по един) и изпих две чаши мляко. Когато се прибрах, наближаваше два, но мама бе още будна. Лежеше в тъмното на дивана, а на пода до нея беше радиото, по което бръмчеше джаз „диксиленд“, предаван от Ню Орлиънс чрез Филаделфия. Музиката на радиото бе постоянен спътник на безсънните й нощи; не само че заглушаваше виковете на дядо, но й доставяше и удоволствие. Отблъскваше молбите на татко да си легне в спалнята, като заявяваше, че програмата от Ню Орлиънс още не е свършила. Радиото беше стар модел „Филипс“ — имахме го открай време. Като малък бях нарисувал риба върху оранжевия диск на целулоидната скала, която в детските ми очи приличаше на аквариум.

Самотността й ме трогна. Влязох в дневната и седнах на един стол с гръб към прозореца. Дълго време погледът й ме изучаваше напрегнато в мрака.

— Е, и? — проговори най-сетне тя. — Как беше малката сладострастница? — Вулгарният й език, предизвикан от тази история, ме отвращаваше.

— Разплаках я — казах аз.

— Защо изтезаваш момичето?

— За да ти доставя удоволствие.

— Това не ми доставя удоволствие.

— Добре, тогава престани да се заяждаш с мен.

— Ще престана, ако ми кажеш сериозно, че искаш да се ожениш за нея.

Тук си замълчах и след като поизчака, тя продължи с друг тон:

— Не е ли странно, че проявяваш тази слабост?

— Странно е, че го наричаш слабост, когато това е единственото нещо, което ми дава сила.

— Наистина ли, Алън? Добре. Може би е така. Забравих, че ти си роден тук.

Горе, точно над главите ни, дядо запя с немощен, но още звучен глас:

Има земя на края

на дълъг, безкраен път,

където светците в омая

от лаври искрят^[2].

Заслушахме се. По едно време той забуха: задави се в ужасна, раздираща кашлица, която все по-настървено се мъчеше да се изтръгне от гърдите му, и от страх той закрещя името на мама. Тя не помръдна. Гласът му се извиси — тираничен глас, който повтаряше: „Лилиан! Лилиан!“ — и аз видях как мама затрепери от отприщената струя, която бучеше по стълбите, устремена към нея; тя беше като бент; а сетне, след като дядо утихна за миг, мощният поток рукна към мен и аз изпитах гняв и омраза към тази черна стихия на страданието, макар да съзнавах, че бях твърде слаб, за да й устоя. С неприязън — колко коравосърдечен бях станал — изрекох суховато и категорично:

— Добре. Тоя път ще спечелиш, майко, но това ще ти е последната победа.

Ужасът, който ме обхвана след тази небивало нагла дързост, сякаш скова сетивата ми; вече не усещах стола под мен, а стените и мебелите се стопиха — остана само мъждивото оранжево блещукане от скалата на радиото. Дрезгаво и глухо, сякаш издън земя, мама изрече със своя мелодраматичен глас:

— Сбогом, Алън!

Бележки

[1] Мъри, Уилям (1869–1956) — губернатор на Оклахома. — Б.пр. ↑

[2] Стиховете в книгата са преведени от Владимир Трендафилов. — Б.пр. ↑