Джон Ъпдайк
Алигаторите

Джоун Едисън дойде от Мериланд през втория срок на пети клас, през март. Тя имаше слабо лице — нещо в него напомняше умореното изражение на възрастните — и дълги черни мигли като на кукла. Всички я мразеха. Този месец мис Фриц им четеше в занималнята за едно момиче, Еми, което било много разглезено и непрекъснато клеветяло сестричето си близначе Ани на майка си и баща си; и никой не проумяваше — толкова беше смайващо — как, тъкмо когато най-много презираха Еми, Джоун може да идва на училище с фукнивите си дрехи, разпуснала коса по мъхестия си пуловер, вместо да я подстриже или да я сплете на плитки, и на всичкото отгоре имаше нахалството буквално да спори с учителите.

— Съжалявам — каза тя на мис Фриц, без дори да се надигне от мястото си, — но аз наистина не разбирам какъв смисъл има да ни се възлагат домашни работи. В Балтимор въобще не ни даваха домашни, пък дори в забавачниците там знаят какво пише в тези книги.

Чарли, комуто домашните доставяха някакво удоволствие, беше готов да се присъедини към сърдития ропот на другите. Ситни бръчици на обида подскочиха между веждите на мис Фриц и на него му стана жал за нея, като си спомни как през септември, когато Джон Ибърли едва ли не нарочно развя тъмночервената боя за стенвестника на току-що изцикления под, тя зарови лице в ръцете си, опрени на писалището, и заплака. Страхуваше се от училищното настоятелство.

— Сега не си в Балтимор, Джоун — отговори мис Фриц, — сега си в Олинджър, Пенсилвания.

Децата, включително и Чарли, се разсмяха, а по страните на Джоун изби нежна кафеникава руменина и като повиши възбудено тон, за да възпре потока от омраза, тя още повече се оплете, опитвайки се да обясни:

— Така например вместо само да четем за растенията от учебника, някой път всеки от нас донася по едно цвете, което сам е откъснал, разрязва го и го разглежда под микроскоп.

И като каза това, сенки на широки листа и разрязани диви незнайни цветя помрачниха и усложниха представата им за нея.

Мис Фриц нацупи оранжевите си устни, край които се образува ореол от ситни бръчици, и се усмихна:

— В по-горните класове и вие тук ще го правите. Всички неща идват с времето си, Джоун, за търпеливите малки момиченца.

Когато Джоун взе да оспорва и това, мис Фриц вдигна пръст и каза с онзи овладян повелителен ток на възрастните:

— Не. Стига вече, малка госпожичке, или ще си имаме големи неприятности.

Класът се окуражи, като разбра, че и мис Фриц не обича новодошлата.

След този случай Джоун не можеше да отвори уста в час, без да възбуди неистов рев. Ако изобщо някой я заговореше навън, на посипаната със ситен чакъл площадка, през междучасията, на противопожарните тренировки или докато чакаха сутрин да бие звънецът, то бе само за да й подхвърли „Надута пуйка“ или „Еми“, или „Пор, пор от Балтимор“. Момчетата с едно дръпване отвързваха фльонгите на гърба на роклите й фантазе и набиваха топчета сдъвкана хартия в буклите на разпуснатата й коса. Веднъж Джон Ибър ли дори клъцна кичур от косата й с една жълта пластмасова ножичка, открадната от час по рисуване. Тогава Чарли за първи път видя Джоун истински разплакана. И той беше лош като другите: по-лош, защото онова, което те вършеха за удоволствие, той го правеше умишлено, за да печели популярност. В първи и втори клас го обичаха, но оттогава нещо го бяха зарязали. Имаше една смесена банда от момчета и момичета, които се събираха всяка събота (в понеделник разправяха за това) в гаража на Стюарт Морисън и тръгваха да скитосват, играеха футбол, през зимата се пързаляха с шейни по Хил Стрийт, а през пролетта обикаляха целия Олинджър с велосипеди и бог знае какво още правеха. Чарли познаваше постоянните й членове още отпреди забавачката. Но след училище той като че ли нямаше какво друго да прави, освен да се прибере набързо вкъщи, да си напише домашните и да се порови из марките си от Централна Америка или да отиде сам на някой филм на ужасите, а в събота и неделя неизменно биеше на топчета, на „Монополи“ или на шах Дарил Джонс или Марвин Ауербах, на които изобщо не би обърнал внимание, ако не живееха наблизо, защото бяха поне с година по-малки от него, пък и хич ги нямаше за възрастта им. Чарли си мислеше, че бандата ще го забележи и ще го приеме за свой член, ако подкрепя по своя инициатива номерата й.

В час по естествознание на пети „А“ клас, в кабинета на мис Бробст на отсрещната страна на коридора, той седна пред Джоун и започна да й досажда колкото може повече, макар вътре в себе си да усещаше, че има нещо общо помежду им, защото и двамата бяха пренебрегнати. Първото, което откри, бе, че тя всъщност не е толкова умна. Бележките й от устните препитвания бяха винаги по-слаби от неговите. Каза й:

— Брането на толкоз много цветя не ти се е отразило много добре. Или може би в Балтимор сте учили всичко това толкова отдавна, че си го забравила на стари години.

Чарли рисуваше на чина си, там, където тя лесно можеше да надникне през рамото му, той току надраскваше по някоя рисунка с надпис „Джоун глупачката“: профила на момиче с костелив нос и тъжна превзета уста, със сведени очи и мигли толкова черни, колкото моливът можеше да ги направи, с коса падаща на смешни лимбички, кичур по кичур, надолу през морскосиния надпис чак до ръба на чина.

Март обърна на пролет. Един от признаците беше, че преди кортовата писта да буреняса, още докато игрището за софтбол^[1] бе покрито с една педя кал, Хепи Ласкър пристигна в двора на училището със сложния си авиомодел, който цяла зима си бе играл да майстори. В края на крилете му имаше по една звезда като на военен самолет и в кабинката беше нарисуван пилот, а миниатюрният му мотор се захранваше с истинско гориво. В събота цяла сутрин жуженето ту секваше, ту бръмваше отново и събираше дечурлигата от Секънд Стрийт та чак до Линоук, Тогава се повтаряше едно и също: Хепи пускаше самолета, той се издигаше във въздуха и пърпореше минута-две, след което се спускаше и забиваше нос в земята и обикновено изгаряше в тревата или в калта. Бащата на Хепи беше богат.

За няколко седмици дрехите на Джоун постепенно бяха станали по-скромни, по-близки до облеклото на другите момичета, докато един ден тя дойде на училище с подстригана коса, пригладена и вързана на малка опашчица отзад на тила. Никога не й се бяха смели толкова. „О-о! Плешивка-попивка!“ — викна някаква глупачка, когато Джоун влезе в съблекалнята и тази безсмислица се носеше от уста на уста цяла сутрин. „Плешивка-попивка от Балтимор! Защо е червено личицето на Плешивка-попивка?“ Джон Ибърли непрекъснато имитираше ножица с пръсти и цъкаше сочно с език. Мис Фриц зачука с ръка по перваза на прозореца, докато кокалчетата я заболяха и тя започна да ги разтрива с другата си ръка; най-после изпрати две момчета до кабинета на мистър Ленгел за голяма скрита радост на Чарли.

Лично той бе приел спокойно прическата на Джоун — искаше му се да я нарисува променена. Останалите скици държеше сгънати под чина, а по природа инстинктивно се стремеше към пълните колекции: на комикси, на отлични бележки и костарикански марки. На няколко метра от него Джоун седеше вцепенена, сякаш се страхуваше дори да помръдне ръка и лицето й беше тъмнорозово. Новата прическа бе подчертала челото и открила врата й, брадичката й беше по-заострена, а очите — по-големи. Чарли мислено благодари — вече за кой ли път, — че се е родил момче и са му спестени такива остри разочарования като да загубиш буклите си или да започнеш да кървиш, преживявания, които правят растежа болезнен. Колко много страдат момичетата беше едно от първите неща, върху които се бе замислял. Карикатурата стана чудесна — творба на гений. Показа я на Стюарт Морисън зад него; прекалено хубава беше, за да може той да я оцени — безизразните му опулени очи само пробягнаха по нея. Чарли я прерисува на друг лист, като я направи съвършено плешива. Тази рисунка Стюарт грабна веднага и тя обиколи целия клас.

Същата нощ му се присъни онзи сън. Трябва да го бе сънувал на разсъмване, в светлината на утрото, защото, когато се събуди, всичко беше прясно в съзнанието му. Бяха в някаква джунгла. Джоун, препасана със съдран саронг^[2], плуваше в бистра река сред алигатори. Той гледаше отвисоко, като от някаква дърво — особено спокойствие излъчваха движенията на стройното момиче и зелените алигатори, които се гмуркаха и се подаваха отново на повърхността, прекрасно различими под стъклената кожа на водата. Лицето на Джоун ту се сковаваше в ужас, ту губеше всякакъв израз. Косата й се стелеше отзад и се разперваше като ветрило всеки път, щом лицето й се приближеше до повърхността. Той изкрещя безгласно от мъка. После вече я беше спасил; без усещането да се е потапял във водата я носеше на ръце, самият той облечен в бански костюм, с крака, приковани върху люспестия гръб на един алигатор, който се плъзгаше нагоре по течението, пореше сенки на високи дървета, бели цветя и проточени пълзящи растения, като дъска на сърф в късометражен филм. Май се бяха отправили към някакъв сводест дървен мост. И той тъкмо се чудеше как ще се провре под него, когато джунглата и реката се преобразиха в собствената му стая и легло; ала и след промяната, като екнал тон на пиано, остана да трепти онази сладост и гордост, че е спасил и носил на ръце момичето.

Беше влюбен в Джоун Едисън. Утрото бе дъждовно и майка му до него под чадъра го наведе на това откритие, което зазвънтя в ушите му и нарасна като кълбо дим. Любовта нямаше вкус, но затова пък изостри обонянието му до такава степен, че мушамата, гумените му ботуши, червеновърхите храсти, надвиснали над ниския зид, запиращ дворовете по протежение на цялата Гранд Стрийт, дори калта и мъхът в пукнатините на тротоара, всяко нещо излъчваше определен мирис. Би се изсмял, ако някаква оловна тежест не бе заседнала високо в гърдите му, пак при гърлото. Не можеше да си представи, че някога пак ще се засмее. Изглежда, беше стигнал до едно от ония състояния, за които учителката от неделното училище, бедната мис Уест с малките мустачки, се бе опитвала да го подготви. Той се помоли: „Господи, дай ми Джоун.“ В това мокро време някаква тегнеща монотонност се беше спуснала върху всичко наоколо; оранжевият автобус, завиващ по Бенд, и четирите птички, кацнали на телефонната жица, изглеждаха еднакво безинтересни. При все това той се чувствуваше по-решителен и по-лек от всякога и нещата наоколо му се струваха шпаги, които ще се втурне да размахва, и реки, които ще преплува. Ако я отведе, ако я спаси от жестокостта на другите, ще се противопостави на бандата и ще събере нова, своя собствена банда. В началото ще бъдат само двамата с Джоун, после други ще започнат да бягат от глупостта и мерзостта, докато неговата банда стане по-силна и гаражът на Стюарт Морисън бъде празен всяка събота. Чарли ще бъде крал със собствен турнир по футбол. Всеки ще идва и ще го моли за милост.

Първата стъпка беше да съобщи на всеослушание в съблекалнята, че вече обича Джоун Едисън. Не произведе очакваното впечатление, като се имаше предвид колко я мразеха. Допускаше дори, че ще се наложи да се бие с юмруци. Почти никой не дойде да чуе съня, който си представяше как ще разказва пред всички. Все едно, още същата сутрин из класа щеше да се разчуе какво е казал за нея, и макар тъкмо това да искаше, за да си отвори един вид вратичка към Джоун, всичко му се стори някак тъпо и той запелтечи, когато мис Фриц го накара да излезе на дъската да обясни нещо.

На обяд нарочно се скри в универсалния магазин, за да я причака. Грозноватото момиче с нея, което познаваше, завиваше по следващата пряка. Той почака един миг, после изскочи и се втурна да настигне Джоун между пресечката, по която момичето зави надолу, и следващата, по която той трябваше да поеме нагоре. Беше спряло да вали и свитият му чадър приличаше на щика на десантчик. Настигна я откъм гърба и викна:

— Бум! Бум!

Тя се обърна, щом разбра, че знае за чувствата му, лицето му пламна под погледа й и той наведе глава.

— А! Чарли! — пропя по мериландски протяжно гласът й. — Какво правиш тука?

Карл, кварталното ченге, чакаше пред началното училище, за да ги преведе през Гранд Стрийт. После Чарли трябваше сам да пресича отново булеварда на опасното петоъгълно кръстовище.

— Нищо — отвърна той и прибягна до думите, които си бе приготвил отпреди: — Харесва ми така косата ти.

— Благодаря — каза тя и се спря. В Балтимор сигурно беше взимала уроци по добри маниери. Очите й гледаха в неговите и погледът му отскачаше назад от ръбчетата на долните й клепки като от ръба на пропаст. Въпреки това от нея лъхаше очарование, от което му поникваха криле, сякаш бе застанал пред прозорец, обърнат към утрото на първия сняг.

— Но и по-рано ми харесваше.

— Така ли?

Чуден отговор. Още по-чудна беше руменината, нахлула под кожата й; и преди бе забелязал, макар и не толкова отблизо, как, когато се изчервяваше, страните й наместо да аленеят, се покриват с нежна матова мургавина. И дрехите й миришеха на хубаво.

— Харесва ли ти Олинджър? — попита той.

— Ами бива си го.

— Бива ли го? Точно така. Сигурно е така. Бива си го Олинджър. Не знам, като не съм бил другаде.

Тя за щастие прие това на шега и се засмя. Вместо да рискува да изтърси нещо не на място, той се помъчи да задържи чадъра изправен на пръста си и щом успя, запристъпя напред-назад, прехвърляйки от ръка на ръка закрепения чадър, чиято дръжка се чернееше на фона на продраното синьо небе. На ъгъла, където трябваше да се разделят, нещо му щукна и той отчайващо изкриви дръжката, докато имитираше префинен джентълмен, който се опира на бастуна си. Смайването на Джоун струваше два пъти колкото евентуалния гняв на майка му.

Реши пак да я изпрати, и то по-далеч, след училище. По време на целия обяд пресмяташе. Ще боядисат заедно с баща му колелото. При следващото подстригване ще помоли да му обърнат косата на другата страна, за да се спаси от близнатото. Съвършено ще се промени. Всички ще се чудят какво му се е случило. Ще се научи да плува и ще я води на язовира.

Следобеда скоростта, която бяха набрали мечтите му, понамаля. Сега, когато не откъсваше вече очи от нея, с парване в стомаха забеляза, че като се преместваха от кабинета на мис Бробст в кабинета на мис Фриц, Джоун не беше сама, а бъбреше с другите. В час също шушукаше. И повече със срам — такъв срам, че не знаеше как ще погледне отново даже своите родители, — отколкото с изненада, той я видя през тъмното стъкло на универсалния магазин в компанията на бандата: тя и Стюарт Морисън крещяха, отметнали назад глави; той очевидно имитираше нещо, а нещастният слабоумен Джон Ибърли се влачеше подире им като тлъста опашчица. Чарли ги гледа, докато се скриха зад високия жив плет; облекчението, което изпита, все още се губеше в преобърнатия му свят. Хрумна му, че онова, което бе смятал за жестокост, е било чиста любов, че те не само не я мразеха, ами я обичаха от самото начало; и най-глупавият го бе разбрал дълго преди той да го разбере; че тя бе кралицата на класа и затова все едно не съществуваше, колкото и малка утеха да му носеше това.