Щастието

Било ли е, или не — не знам, но казват, че живял някога в една страна богат скотовъдец. Той бил честен, трудолюбив и разумен, никога и никого не огорчавал. Неговите стада от овце и друг добитък пасели по гори и ливади без никакъв надзор и нито звяр, нито човек ги нападал, защото той нямал врагове.

В същата страна живеел един мързеливец и безделник. Нищичко не захващал, мързяло го дори да се мръдне. Другите работели, а той се излежавал. Преживявал в немотия и току се оплаквал от съдбата си.

Ето че веднъж го срещнал онзи скотовъдец. Поздравил той сиромаха и го попитал:

— Как си, как живееш, приятелю?

— Че моето живот ли е? Едва дишам от глад — захленчил той.

— Ела с мене — рекъл скотовъдецът, — поработи ми година, помогни на хармана и при гроздобера. Ще ти дам чифт хубави волове, ще си изореш земя и ще я засееш, няма да гладуваш.

Безделникът си помислил:

— Хайде де, ще взема да му работя и да се мъча за чифт волове! По-добре да ида и сам да си избера от стадата му, каквото искам. Казват, че пасат без пазач, кой ще ми попречи?

Речено — сторено.

Изкачил се в планината, гледа — добитъкът се пръснал из пасбището, а наоколо — ни овчар, ни говедар. Погледал, погледал това богатство и сърцето го заболяло от завист. Тръгнал нататък, но щом се приближил до стадата, изведнъж нещо зазвъняло и всички крави, волове и овце се разтичали: бягат, реват, блеят, струпали се всички на едно място.

Отишъл там и безделникът. Гледа — посред стадото застанал дребничък човечец, а кравите и овцете се умилкват около него; кой по лицето го близне, кой по ръката, а той ги милва, глади ги по козината.

Смаял се мързеливецът и попитал:

— Кой си ти, какъв си, къде беше, откъде се взе изведнъж?

— Аз съм щастието на стопанина на тези стада — отвърнал човечецът, — само аз единствен пазя всичкия му добитък, никому не позволявам да го докосне!

— А моето щастие къде е?

— Твоето щастие се намира в тази и тази планина, под този и този храст — рекъл човечецът.

— Ще го намеря ли, ако отида там?

— Защо да не го намериш, ще го намериш!

Тръгнал мързеливецът. Вървял, колкото вървял, стигнал най-после до посочената планина. Търсил, търсил щастието си, не можал да го намери. Изморил се, легнал отчаян под едно дърво и задрямал.

Поспал доста време, събудил се, а слънцето вече клоняло към залез. Изведнъж чува — някой пъшка тежко.

Станал и взел да търси — кой пъшка така?

По едно време, гледа — под ошмулен, трънлив храст лежи човечец само кожи и кости. Лежи и охка, охка и пъшка.

— Кой си ти, какъв си, защо се търкаляш тук? — попитал го мързеливецът.

— Ами че аз съм щастието ти — отвърнал човечецът.

— Ах, ти, мързеливецо! — ядосал се беднякът. — Какво щастие си ми ти, щом се търкаляш тук и пъшкаш? Аз умирам от глад, а ти се излежаваш и хич не щеш да знаеш за мен!

— Уважаеми човече — отговорило щастието му, — ти лежиш и спиш, и аз лежа и спя. Ти стоиш без работа, а аз — още повече. Стани, мръдни си ръката, потруди се, и аз ще ти помогна тогава да заживееш охолно.

Прибрал се сиромахът. Почнал да работи. Старал се, без да щади сили. Отървал се от сиромашията, стъпил на крака, оженил се, създал семейство и заживял весело и щастливо.