Направиха запис, почти цял час, като оставиха малкия самсунг пред тях и не го погледнаха вече, докато Дами разказваше за птицефермата. Стела не искаше да прилича на стандартните репортерки от рубриката „Семена в браздите“, не се превземаше с въпросите си, а околните шумове остави да текат по своя си ход, без да ги прекъсва и да прави забранителни движения срещу източниците им. По някое време излезе от лятната си квартира старецът пазач на откраднатите прасета, сега преквалифицирал се в охранител на пернатите; видя ги и дойде под сянката на навеса от гофрирана ламарина, където бяха се настанили. Носеше в пеша на дочената си дрешка, подгънат като престилка, домати и краставици, които сам бе произвел в зеленчуковия пояс зад постройките, не можеше да се сдържи да не се похвали със стоката си.

— Вода и гюбре, това му е майката! — каза той, загледан в Стела, която отначало бе взел за една от гледачките във фермата. — Мезе дал дядо Господ, а ракията — от тебе, Даменчо! Почерпи си гостенката. Аз я мислех, че е Величка, слаб ми е зъркелът отдалече, бъркам се.

Чула името си, от пилчарника надникна Величка, възрастна, но държелива селянка, която с още две жени от селото въртеше цялата ферма.

— Много ме подмлади бе, дядо Симеоне! Ще черпя за тия приказки.

И подир малко донесе на масата бирено шише с гроздова.

Дами поглеждаше неспокойно касетофона, лентата се въртеше, ще стане ли запис от несвързаните приказки, бръмченето на помпата наблизо, с която миеха циментовите настилки, от кукуригането на петлите, които преодоляваха страха си, наближаваха на крачка от масата и извисяваха гласове за успокояване на ятото и за собственото си самочувствие на птичи лидери.

Дами Диамандиев развиваше тезата си за спасителната роля на кокошето яйце за българската икономика в кризисни години. Ако последните правителства мислеха за страната, за нацията, трябваше да постъпят като след Първата световна, когато само за няколко години стопанството стъпило на крака благодарение на износа на яйца. Птицевъдството е отрасълът, който най-бързо може да се съживи, при това с малко капитали. В наше време, както съществуваше във всеки окръг по едно едро държавно стопанство за птици, с малко средства от бюджета държавата можеше да осигури евтино месо и яйца за населението си, да не се стига до гладните години в мирно време. Трийсет крупни птицеферми можеха да наситят пазара за отрицателно време, защото какъв пазар е това — за осем милиона българи? По американските мащаби това е един град от среден размер. Защо не го направи нито едно правителство? По-глупави ли са сегашните министри от някогашните, не могат ли да мислят прагматично, та трябва дилетанти като мен да ги учат на акъл? Обяснението ми е просто: не са по-глупави, но са по-неморални. Не могат да надскочат личния си интерес, да отстъпят малко в полза на общността. Държавният чиновник няма сметка от производството на родната ферма, никакъв процент не влиза в джоба му от такси и акцизи, от квоти и разрешителни. А като внесе картофи от Бавария, яйца от Анадола, пилешки бутчета от щата Вирджиния, десетте процента са му в кърпа вързани. Пазарна икономика, то било толкова просто и толкова доходно! Това е моето обяснение, друго няма. Живковата мафия напусна политическата сцена тихомълком — да се чудиш, защо? Уж се заканваха, че с кръв са взели тази власт, с кръв ще я дадат, а си подвиха опашките и станаха невидими. Всъщност се преобразиха в хрисими чиновници по вносно-износни централи, митници, смесени дружества, банки. Живеят и се размножават, подкупват депутати и министри, управляват дистанционно.

— Наследниците си пратиха по Америките — вметна Стела. — Все те печелят случайно конкурсите, решават безпогрешно Тойфел… Да си чул някой комунист да е пратил чедото си в белокаменна Москва?… Последен въпрос: как виждаш България в новия двайсет и първи век?

Дами взе чашката си, питието бе изпито, в ноздрите го лъхна, като спомен, далечният дъх на гроздовата и това го натъжи. Загледа се към тухлената къщичка на дядо Симеон, трептяща в следобедната мараня. Старецът се бе оттеглил в сянката й, лежеше с каскет над очите — щит срещу новия набор юлски мухи, излюпени в горещините. Помпата бе спряла, целият двор се бе смълчал и застинал в неподвижност; птиците, с отворени човки, поглеждаха с едно око към избелялото небе и отправяха мълчаливи молитви за прохлада; петлите бяха свирили отбой до залез. Само колелцата на касетофона продължаваха да се въртят.

— По-добре да го спреш — каза Дами. — Това, което си приказваме, не е весело и няма да се хареса на Евтимов: ще те накара да го изрежеш.

— Ще се опитам да го изюдя! — По устните на Стела просветна усмивка. — Продължавай, да не мислим сега за другото. Кажи, как си представяш живота десет, двайсет години напред?

— Като край Дунав — мост! Шарения от шмекери — търговци на ментета, на дрога и пушкала, компаньонки и сутеньори, стражари и апаши, обединени около една страст — парите… Завършена бананова държава, с три процента богати мутри; останалото — лумпенизирани обитатели на панелни комплекси, три милиона пенсионери и непоклатимата класа на държавните чиновници, бозайници от данъкоплатеца и международните валутни фондове.

Той изчака да види реакцията й и разбра, че мислеше като него: лицето й, обикновено осветено от стаена присмехулност, този път изглеждаше обтегнато, заслушано като в далечен, тревожен сигнал. Поиска му се да намери нещо успокоително, да разведри зноя в душата й, приличен на задухата в тази лятна крайдунавска равнина.

— Изглежда, всичко е така, защото не може да бъде другояче. Хенри Кисинджър го нарича безотговорен капитализъм — причината за възникването на комунизма през деветнайсетия век. Когато си вървял с години по погрешен път, не е възможно бързо да влезеш в правия. Трябва ли да се отчайваме и да скачаме в Дунава? Да правим каквото можем, пък да става каквото ще; това пък е Толстой.

— Ти си лесен, имаш своите кокошки! — Стела разтвори кожената си торба, хвърли вътре цигарите и запалката, прибра и касетофона. — Аз съм за оплакване: не ставам и за птицегледачка.

— Какво ти е?

— Май че никой не ми вярва. И самата аз не вярвам в себе си; което е по-лошото. Затова и не ми вярват.

— Аз ти вярвам! — каза Дами. — И ми е приятно, че си тук, че си хубава…

— Още малко, и ще поискаш ръката ми! — Тя се засмя, щастлива, че се възвръща в обичайната си форма. — И ще ме заведеш вкъщи да ме запознаеш с Диамандиев — баща? Само че аз го познавам, не помниш ли? Когато Джими му излезе с номера, че правим интервю за Радио „Дунав — мост“. Сега ще ни повярва ли, че наистина правихме интервю; дори да му извъртя цялата лента, няма да повярва. Никой не вярва на лъжливите овчарчета…

Надвечер Дами я заведе на селската гара Градуил и изчака, докато дойде пътническият за Русе. Бяха пет вагона в потъмнели като жабуняк ламарини, с износени лагери, които караха каросериите да се люлеят и скърцат повече от допустимото. Купетата бяха празни; беше работен сезон, някой работеше все пак, не му беше до пътуване, помисли си Стела, когато жълтата гара се отдръпна назад и пусна да тече полето с изресилите царевици, люцерните и стърнищата, с младата, потискана доскоро от посева трева. Денят се отдръпваше с жегата и прахта, с гласовете на птиците в малкото стопанство на Дамян; с неговия глас, който носеше сега в торбата си и утре щеше да се мъчи да продаде на радиобоса Евтимов, най-вероятно срещу някой купон за „Приста“. Чувал жито срещу една брадва; затвореното натурално стопанство продължаваше да опъва платно по талвега на пазарната икономика; тя оставаше на палубата му, нямаше друг избор.

Или си мислеше, че няма избор? Иронизираше новия фермер, бивш историк, че искаше ръката й, макар да усещаше, че той е искрен. Оглеждаше се в очите му и виждаше, че я харесва, че му е приятно да бъдат заедно; какво повече може да иска една жена от един мъж? При тези минимум условия хиляди жени тръгват, без много да се замислят; женската природа не е максималистична, иначе ще се затрие родът. Можеше ли наистина, ако се стигнеше дотам, да тръгне с него, да заживеят в градуилската къща на Диамандиеви, да му помага във фермата и да му отгледа поне две Диамандиевчета? Защо не! Не изглеждаше чак толкова неосъществимо, все някоя ще бъде някой ден, сигурно е само, че няма да се казва Стела, в това е убедена, познава се добре. „Не съм добра майка“, казваше си тя, когато мислеше за Александър; сега не се виждаше и невеста. „Засукала съм самодивско мляко, Струна — невеста ми е орисницата!“ Освен песента за дъжда маргарит тя имаше още една песен от стария фолк, която караше сърцето й да замира, щом я прочетеше. Видял овчарят къпещи се самодиви, грабнал дрехите на Струна, отвел я у дома си, направил я невеста; родила му дете. Но не преставала да търси скритите си дрехи, самодивските. И когато един ден ги намерила, излетяла през комина като искра от семейното огнище… Облегнете се назад, ученици, и заедно да поразсъждаваме: какво е искал да изрази незнайният творец чрез образа на Струна? Какво е липсвало на самодивата, та дори майчиният инстинкт се оказва слаб, за да я задържи в семейното гнездо? „Телевизор, госпожице!“ Класният зевзек е готов с отговора, класът се кикоти, магията се топи във въздуха, изчезва. Бялата магия, извираща от дълбините на най-истинското чувство. Най-горещото. Най-дефицитното. Този народ страда от много недоимък, но най-много му липсва любов… Любов, малки простаци, които един ден ще станете големи!… Но има ли смисъл да… По-добре вървете при своите телевизори, касети, дискети. Излишно е да си губим времето!… Тя взема дневника и си тръгва, и като Струна — даскалица никога няма да се върне вече в клас. Добре, че са тия стажантски часове, за да се увери, че не става и за учителка…

„Не става! Не става! Не става!“ Тракат железните колела по ставите на релсовия път, вагонът се люлее, купетата са празни. Дори ромите ги няма, вечните пътници по днешните железници.

Но ето го един — с бакенбарди под ушите и мустаци тип „падащ фойерверк“; през рамото — кондукторска чанта, пълна с кочани и индиго. Заглежда се в краката й, стъпили на отсрещната седалка.

— Госпожице, тези крака са за мъжко рамо, не за седалката! — Това е негова смешка, на която сам не може да се насмее.

Подобна шега по европейските стандарти може да се квалифицира като сексуален тормоз.

Тя стъпва на пода, а той продължава да гледа с мераклийски блясък онова място, където левият крак преминава в десен, както каза наскоро в интервю депутатът доктор Калташки. Господи, простащината няма почивен ден, нито реални граници! Каква любов сред простаци, каква дълбочина на чувствата, каква магия?

Внезапно спирачките започват рязко стържене, желязото пищи оглушително; влакът се стъписва насред полето, вероятно пред червеното око на семафора.

— Защо спряхме? — Стела се досеща за причината, но пита и тутакси съжалява за глупавия въпрос, дал възможност на навлека отново да влезе в диалог.

— Не му бутат, госпожице! Не му бутат зелено… Хе-хе! — Той продължава да я гледа ухилен. — А ти, маце?… Свободна ли си тази вечер, да цапнем по едно питие?… Смяната ми свършва след половин час!

— Не бутам, господине!… Върви на майната си!

Каквото повикало, такова се обадило! Тя му обръща гръб, обляга се на сваления мурскурлив жп прозорец и гледа нататък, към края на равнината, дето под високия бряг тече Дунав, безкраен и необратим като Времето. Не го вижда, но го усеща по ритъма на сърцето си: родена е на този бряг, тук е вдишала за първи път въздуха, леко разреден от озона, излъчван от голямата вода, винаги обагрен от далечните отблясъци на дунавските изгреви и залези. Нейният бряг; тук свършва земята, сушата, при споменаването на думата „бряг“; нататък почва нещо друго, подвижно, бездънно, изкусително — примамливо, вълнуващо като сън. Контрапункт на нейния застинал в неподвижност и бездействие, корав като сух краешник сухоземен живот.

Докараха на следственото десет тона негасена вар и Буйнезов се видя в чудо. Не бе предвидил, че ще има нужда от спешна работна ръка, бе опразнил килиите за летен ремонт; останали бяха следствените с тежки провинения, на които законът не позволяваше да напускат ареста без специални разпоредби. А някой трябваше да угаси варта. Вече четвърта година градяха пристройка на три етажа към старата сграда, с помещения, съобразени с европейските конвенции за човешките права. Беше монтирана дограмата, оставаше измазването и Буйнезов си тананикаше като рефрен от съвременен хит: „Някой трябва да угаси варта…“ По някое време си спомни, че ставаше дума за вар в показанията на циганина Ачо от Каунци, разтвори преписката и въздъхна облекчен: следственият бе споменал, че при едно предишно задържане в ареста на Лясковец цял месец гасил вар, за което получил благодарност и преждевременно освобождаване. Буйнезов се разпореди и Ачо бе доведен от болницата, където още лекуваше раните си от сачмите на Луков. Но вече му нямаше нищо, беше се загладил от болничната разкладка, колкото да бе непълноценна откъм белтъчини в тези кризисни времена; настроението му беше циганско — оптимистично и само помръкна за малко, когато разбра, че приключилата преписка отново се раздвижва.

— Защо бе, гражданино следовател, нали си оттеглих молбата срещу Луков?

— Има някои неизяснени моменти — каза Буйнезов загадъчно. — За десетина дена ги изясняваме и те пускам! Обещавам ти! Ако свършим работа по-рано, може и по-рано…

Той имаше предвид варта, но за да не излезе, че действа директно, реши да прескочат до Каунци за един оглед на мястото на отстрела в оная пролетна вечер. Всъщност това щеше да бъде и първият оглед на обекта — когато прелистваше преписката, следователят видя, че това е липсваща съществена подробност, която можеше да му донесе някои неприятности при проверка, затова реши да я извърши допълнително.

Павлина, с корем в седмия месец, се зарадва на Ачо, направи им кафе, а за Луков съобщи оскъдни сведения: пътувал с камиона, може и по държавите да е, наскоро си заверявал чужбинския паспорт.

— А свинките? — попита Ачо, загледан към откачената порта на свинарника. Павлина реагира с енергичен жест: „Трай по тоя въпрос!“

Но Буйнезов имаше набито детективско око и никакви съмнителни жестове, знаци и движения не оставяше без съмнение, анализ и преценка.

— За какви свинки става дума? — попита той.

— За никакви! — засмя се Павлина пресилено и побърза да се скара на циганина: — Защо плещиш като задник, та караш човека да се съмнява, че сте крали свине?!

Буйнезов ликуваше от щастие: винаги бе вярвал в интуицията си на голям детектив, в наблюдателното си око и свръхчувствителния си слух! Най-вече в слуха! За него големият следовател трябваше да притежава преди всичко превъзходни уши, с които да улавя с прецизността на прилеп и най-тънките нюанси в речта на евентуалния престъпник. Защото всичко е там, в езика на човека, там се крие тайната на всяка улика, в неговите думи, запъвания, мънкания и премълчавания; единствено ухото е в състояние да отличи истината от ментето, от фалша и заблудата. Сега му трябваше само миг, за да усети зад думите на дебелата жена зле прикритата тайна и оттам да направи връзката с откраднатите прасета на Дамян Диамандиев. Нататък вече следваха рутинните процедури. След като огледа свинарника, той реши да издаде заповед за задържане на Луко Луков, а циганина — вече напълно с чиста съвест — прати да гаси варта в задния двор на следственото…

Един ден Павлина му дойде на свиждане, донесе му баница от бутер — тесто и двулитрова бутилка кола. Беше горещ следобед, в коритата кипеше варното мляко и засилваше задухата между стените на сградите. Циганинът беше гол до кръста, по лъскавата му кожа имаше капки от варта.

— Как си, приятел? — попита Павлина.

— Чувствам се бял човек! — Това беше метафора, чута от Буйнезов, когато му възлагаше работата; Ачо я харесваше и я пробутваше като своя. Знаеше, че Павлина се впечатляваше от добрата полемика, „от дебат“, както казва телевизорът.

— Сам си го натресе! Кой те би по тиквата да плещиш пред ченгето врели-некипели?!

— Нищо бе, Павлинке, ще овладеем ситуацията! Аз от вар се не плаша, в Лясковец два вагона съм гасил, а тука има-няма половин вагон!

— Натопи и Луков, има заповед за задържане. Като разбра, не ще да се връща, крие се на Дунав — мост, не го е грижа, че ми предстои раждане. Питаш ли ме кво ми е?

— Спокойно, аз съм насреща! — Ромът обгръщаше с поглед фигурата й, станала по-привлекателна от деформациите на бременността, все по-апетитна за нарастващия му сексуален глад. — Павлинке, Луков е кофти човек, аз те поемам. Свършвам това тук, Буйнезов ме пуща и те вземам при мене. Знаеш, че винаги съм ти бил навит. Ти навита ли си?

— Ако не съм, кво правя тук? — каза тя и се сети за баницата, която носеше. — Баница съм ти направила от бутер — тесто, ти я обичаш; няма ли да я опиташ?

— После, после…

Варта кипеше в коритото; той усещаше, че кръвта му също почва да възвира в жилите му, да кипва от нетърпение и мерак. Наоколо нямаше жива душа, сержантът, който трябваше да го наблюдава от време на време, сигурно беше по капанчетата наоколо: беше ракиено време. Ачо захвърли бъркалката.

Новата постройка беше наблизо, още в кофражни платна и подпори, с купища чували с мозайка, гипс и перлит по закътаните места; той избра перлита, че беше мек и пружинираше под голите им тела, пулсираше ритмично, сладостно, все по-възбуждащо.

— По-леко бе, лудер! Съобразявай се с корема ми!

— Павлинке, ще ти купя един павилион до мраморния площад; ще продаваш маратонки…

— После, после…

— Джипситата имат пари, ще ми дадат заем. Договорили сме се с един авер…

— После… Млъкни! И по-леко, почва да ме боли! Ох!

Внезапно охкането й премина в стон, а сетне — в писък. Циганинът отскочи, усетил нещо, което му се случваше за пръв път. Целият беше мокър, но не беше от жегата, не беше обилна пот, избила през порите на телата им; порой бликаше като от катурната дамаджана и мокреше книжните перлитени торби.

— Водите ми изтекоха бе, идиото! Тичай за кола, какво ме гледаш!

Той хукна навън, като лъкатушеше между кофражните подпори, и на двора се сблъска със сержанта, който, воден от полицейската си интуиция за нещо, ставащо при варницата, идеше на проверка.

— Кво става тук? — попита сержантът с нужната строгост, като хвърли око на откритите слабини на Ачо. — Нуди-плаж ли си открил, мангал, що ли?

— Бате, човек се ражда! Да викаме „Спешно отделение“!

— Доктор Куин, искаш да кажеш! — Сержантът също обичаше да гледа телевизионните сериали през свободното си време.

По-късно щеше да се сети, че доктор Куин бе героиня от друг сериал, не беше от спешните лечители.

Веднъж между инженер Николай и послушника Евстати избухна кавга, която завърши с бой. Това стана в манастирската квартира на Евстати, в края на втория кат, една стая с нисък таван от букови дъски, педя широки и нутвани ръчно от незнаен резбар през миналия век. До иконата с кандилото имаше плакат с лика на Че Гевара, на масичката в ъгъла бяха струпани куп книги, на една от кориците гледаше Пако Рабан с остра прошарена брада и по рубашка без яка.

Когато пристигна с трабанта, Ники завари при послушника един кандидат-студент с ябълкови бузи и птичи пух над горната устна. Беше донесъл половинка водка, да изплаче мъката си от пропадането на изпита по български: „Мамка му, как се падна тоя Йовков, ред не съм чел от него!“

— Да беше чел! — Ники кипна на минутата. — Това е Йовков — най-големият! Щом и него не си чел, къде си тръгнал да харчиш парите на баща си!

— Първо, не ми говорете на „ти“, защото не се познаваме. — Ябълковите бузи станаха тъмноморави. — Второ, не съм го чел, защото миналата година пак Йовков се беше паднал! Затова!

— Ега си аргумента! — извика Ники; гейчето не му харесваше, трябваше да го разкара по някакъв начин и се заяждаше нарочно, дано тоя Пухчо се почувства излишен и се изпари. Евстати се мъчеше да ги сдобри.

По някое време по чардака се чуха стъпки и тътрене на старчески клепи и в килията надникна игуменът, отец Йоан. Държеше нож и тънка летва от липово дърво, дълга половин метър, която трябваше да се превърне в чесало. Отец Йоан, съученик на патриарх Максим, в края на осмото си десетилетие се беше пристрастил към изработването на чесала за почесване на недостъпните места от човешкия гръб. Той беше страдал с години от някаква кожна алергия и бе изпробвал всякакви способи и уреди за облекчаване на сърбежа, но само чесалото от липа му бе донесло известно облекчение. За пръв път бе видял това семпло, като Божа благодат, човешко изобретение при едно посещение по манастирите на Халкидика. Там монаси ги бичеха на малки банцши и ги продаваха като сувенири, твърде скъпо, тъй като липата се караше от далечните склонове на Родопите. Отец Йоан си донесе няколко бройки, а когато се изпочупиха поради крехката си, почти нематериална същност, премина към местното производство. Отначало се помъчи да обучи някой от по-младите монаси на поверения му манастир, но не попадна на сръчен човек, затова се принуди сам да вземе острото ножче. През времето, свободно от служба, той дялкаше в килията, дялкаше на чардака, където имаше собствена пейка, удобна и широка като кьошк. Липовото дърво е меко, дялаше се като масло, като тахан, наоколо летяха и лягаха беззвучно като перушинки белите тресчици — листенца от маргарита, откъснати от пръстите на девици, които гадаят бъдещето си: „Обича ме… Не ме обича…“ Пътят на отец Йоан по чардаци, стълбища и плочници бе осеян с хиляди такива тресчици, с милиони; дебилният манастирски храненик Дучо, изпълняващ функциите на слуга, не смогваше да премете, а монасите шепнеха зад гърба на отеца прякора, който му бяха прикачили, без той да знае: Чешалото.

— Тихо, Чешалото! — просъска и сега Евстати, когато се открехна вратата на килията. Отецът довършваше най-новото изделие, приглаждаше ръбовете му с гърба на ножката, накрая щеше да нанесе няколко прореза, кръстосани като решетка, които щяха да образуват своеобразни зъби — или нокти — фактическата част, която вършеше драпането по кожата.

— Чух, че събеседвате — каза светият отец. — Евстати, представи ме на приятелите си.

— Знаят те, ваше преподобие! Всички те познават отлично в радиус от сто километра — от Балкана чак до Дунав — мост! — отвърна послушникът и наля чаша водка на светлостта.

— Бог да ви благослови! — Отец Йоан изля питието през розовия ръб на долната устна, спусна и горната и преглътна с наслаждение. — И само добри да бъдат помислите ви!

— Смърт на всички дяволи! — извика пропадналият кандидат-студент.

— Не, чадо, не! — Отецът се намръщи. — Не споменавай рогатия, намираме се на свято място. Рогатият е нечиста сила.

— Извинявайте, ваша светлост! — каза Пухчо, още по-румен от водката. — Винаги съм се питал защо Всемогъщият е създал и дявола; не можеше ли да не си създава излишни грижи и ядове?

— Да не си вкарва таралеж в слиповете! — поясни Евстати.

— Бог е плуралист — включи се и Ники. — Знае, че трябва да има и опозиция. Не може да се разчита на самокритиката, както правеха комунистите, и накрая изтърваха властта.

— Изтървали са грънци! — възрази му Евстати. — Грешиш, дарлинг, властта е само преструктурирана. Позволи ми да знам някои неща малко по-добре от теб!

Точно това инженер Никсън не искаше да му позволи — да знае повече от него! Кой всъщност беше послушникът, откъде идеше тази негова напереност, това самочувствие? Дори негова светлост, прекият му началник, се долавяше, че го гледа с лека боязън, с респект — две напреднали фази на влюбеност. Като си помисли това, Никсън усети, че сърцето му също реагираше като влюбено сърце, че Евстати не му е безразличен, че го ревнува от старото Чешало и от розовото Пухче, от всичко живо наоколо…

Така започна кавгата им. Отец Йоан и малкият побързаха да се измъкнат по някое време; Евстати го обвини, че се държи хулигански спрямо приятелите му; Ники заяви, че ще удуши със собствените си ръце всеки, който се появи между тях двамата. Алкохолът бушуваше в мозъчните му полукълба, мълнии пускаха стрелите си в различни посоки. Евстати го плесна, сбиха се, паднаха на изкорубеното старо дюшеме. Ники придърпа шнура от кафеварката и се опита да го притегне около врата на послушника, но оня бе по-як физически, отскубна се и успя да върже ръцете на Ники със същия шнур и да го блъсне върху миндера, където инженерът заспа мигновено.

Събуди се надвечер от болки в китките. Успя със зъби да разхлаби шнура, освободи се и изскочи на чардака. Евстати не се виждаше никакъв, но в черквата трептяха пламъчета на свещи, вероятно отслужваха някаква вечерна служба. Той се спусна по стълбището, като се стараеше да не трополи, за да се измъкне незабелязано от манастирската обител. Бе твърдо решил повече да не стъпва тук, да не се вижда с послушника, това лигаво копеле, тази мъжка шафрантия, която не подбираше любовниците си по пол, възраст, вероизповедание, професия, есграон…

Трабантът го чакаше на паркинга с мокро предно стъкло, сякаш бе плакал: в планината вечер падаше роса. Запали с малко газ, за да заглуши пърпоренето, и се спусна към Кенар. Не му се връщаше вече при фрезата, при кучето Дики, което страдаше от прогресивна артроза и вече не излизаше от леговището си. Омръзна му това отшелничество, това заточение в замъка на полковник Луков. След внезапното посещение на Росица в ония дни настъпи пълен обрат и на връзката им; секнаха сеансите на пърхащата пеперуда, картонените кутии с неаполитанска пица, кашоните с „Болярка“. В цялата вила вече не можеше да се намери капка алкохол, какво можеше да го задържи повече там? Ще се обади на Джими да дойде да прибере последните бройки пищови — и без това легираната стомана е на привършване — и ще излезе на светло, преди да е станало късо някъде по веригата. Рано или късно провал щеше да има, той беше прагматик и знаеше, че след добра карта тръгва лоша; майсторлъкът е да спреш навреме, преди критичната точка. Досега беше спирал. В интернат „Златаров“ бе се увлякъл по цигарите с трева, един математик го усети, взе го под покровителството си и всъщност той го спря, навреме. Защото момчето, което му даде дрогата, Милен Панков, лека му пръст, стигна до Суходол и не излезе читав, в смисъл — стигна до взрива…

Показаха се покривите на Кенар, вдясно, някъде там бе махалата на Ружка — дружка; мисълта за едно студено питие на каменната маса под асмата със стогодишен отел напълни устата му със слюнка. Но пред „Бавария“ обра газта и паркира, неочаквано за самия себе си. Няколко часа по-късно, а и години по-нататък щеше да съжалява за тази минутка на малодушие, на помътняло съзнание или просто на мързел, когато не намери сили да подмине бирхалето и да стигне на три минути път оттук, при избата на старицата. Тогава може би по друг начин щяха да се развият събитията тази вечер, от които щеше да потръпва, щом се мернеха в съзнанието му; да съжалява и се разкайва. Да се самосъжалява.

Но това щеше да бъде по-нататък във Времето. Сега влезе в бирхалето, посрещнат от усмивката на глухара, който се усмихваше повече от необходимото, за да прикрива слуховия си недъг. Ники поръча мастика с мезе от кьопоолу и порция испански маслини с червена капия на мястото на костилката. Надяваше се, че по някое време не може да не слезе от манастира и Евстати, да се сдобрят, заедно да допият гръцкото питие — чудесно с кристалите си в чашата, но истинските му качества можеха да бъдат оценени само в компания от приятели. Към девет часа се сети, че Евстати имаше мобилен телефон, намери номера му в бележника си и накара глухия да го набере от апарата на „Бавария“. Евстати се обади, но като чу гласа на инженера, извика да върви да го чукат манафите на Моста и затвори. Ники побесня. Стори му се, че чу смеха на гейчето с черния мъх под носа; сигурно беше се върнало отново в килията, копеленцето скапано; това бе причината за мръсната клетва, не можеше да бъде друго. Проклинаше се, дето взе слушалката и му се обади, трябваше да накара глухия, но той не боравеше с телефон; за какъв бяс му беше този телефон, щом не можеше да борави с него заради скапаните си уши?

— За чий бяс ти е този телефон, скапаняк на скапаняците, хвърли го в дерето, докато не съм го хвърлил аз; в ушите да ти го начукам!

— Кротко, Никсън, кротко! — Кръчмарят бе чул от Евстати подигравателното прозвище въпреки глухотата си. А може би се преструваше на глух, мина му през ума, хитрува като някои българи, които в началото на запознанството се правят на дебили, докато претеглят на собствения си кантар събеседника си.

Изпитата мастика вече му позволяваше да му каже докрай какво мисли за него, за ушите му, за телефона му, за бирхалето и за тоя шибан Кенар, забутан на майната си. И още неща имаше да му казва, но глухарът нямаше намерение да го слуша — дори и да можеше; беше две глави над него, улови го за раменете и го повдигна, за да го отнесе до вратата, без влачене. Междувременно успя да му измъкне банкнота от джоба, доста повече от консумацията, но за ресто не остана време, пък и мястото на действие се смени: Никсън вече бе вън, натикан в трабанта.

Остана известно време там, загледан към гаснещите светлини на „Бавария“. Изглежда, бе вече късен час, щом не излезе никакъв посетител; появи се самият глухар, с кожено сако на раменете и железен кози крак, с който издърпа металната ролетка над входа и я заключи с катинар на долния праг. Сетне хвърли поглед към трабанта и си тръгна пеша. Ники пална фаровете и го освети на няколко крачки по-нататък. Освен желязото оня държеше и найлонов плик с дневния оборот — банкнотите се виждаха на пъстра топка в плика. Помисли си да припали и да го настигне — един удар в гърба, и ще го прати при свети Петър да му оправя тъпанчетата! Ако беше ден, номерът можеше да мине, но сега фаровете проваляха замисъла, ще отскочи встрани и като размаха тоя железен прът… „Върви си, глухар, няма да си цапам колата с карантиите ти! Върви си, живей и трупай дивиденти от недоизпитите бутилки на клиентите, кръчмарска маймуно!…“ Не можеше да му прости, че в схватката не можа да вземе бутилката, в която имаше най-малко четири пръста питие!

Но избата на баба Ружа бе на три минути път оттука. Ще потропа, ще я помоли най-учтиво да му подаде едно шише през пролуките на портата; няма да влиза изобщо, знае, че не е време за салтанати. Само чук и чао! Той се засмя на глас. Чук и чао? Девизът на сексманиаците, на бройкаджиите, които не подбират обекта на желанието, не се интересуват от есграона. Малко ли бабички бяха прегазени от бабосвалите… Той си спомни, че и Роси го бе иронизирала веднъж в ревността си: „Ники, ти бабосвал ли си станал?“ — „Не, не, кръстнице, не, пърхаща пеперудке! Не си познала! Не си познала!… Вашият Никсън не се интересува от перверзии и противоестествени блудства; той е по чистите изпълнения, по чистите линии върху пауса; по чистите питиета. Излез, бабо Ружо, по-точно — влез в зимника и подай шише чисто питие, аз съм Николай инженерът, фин механик; аз съм твой приятел, поклонник и фен!“

Машината се мъчеше услужливо да му помага: фаровете бършеха мрака от оградата, тежка зидария от дялан камък, с габъров пояс по средата, прадядото на бетонения. Порта с броня от ковани железа, пролуките — тесни, колкото бутилка да провреш. Над портата — извит покрив от турски керемиди, стил „възрожденска кобилица“. И невидими ключалки отвътре — сюрмета, мандала, брава — недостижима за ръката отвън.

Той побутна, наблегна, удари с юмрук: „Бабо Ружо!“ Но млъкна и като не чу никакъв отзвук, реши да не вика повече. Заспала е бабата непробудно; ако прекара колата по-плътно до оградата, ще стъпи и ще се прехвърли оттатък, колко му е! А до избата ще стигне и с вързани очи!

Не е зле наистина да върже някакъв парцал на образа си, професионалистите работят с качулки; намери кожената гюдерия на колата, превърза я над носа си, почти до очите; стига го е познал някой с тая мръсна маска, миришеща на прах и машинно масло.

И вратата на избата — под ключ! Изплаши се тоя народ от организирана и неорганизирана престъпност, забрави стародавната българска традиция на разтворените врати, пословичното гостоприемство на широката славянска душа! Бизнесът с катинари, секретни ключалки, блиндирани врати, решетки, капаци от непробиваеми сплави — единственият проспериращ бизнес — процъфтява.

Старият сух дъб и с топор не можеш го разби; и с тротилова шашка! Ключът е на връвчица, знае той, а връвчицата е на кръста на бабишкера, наплашен от престъпността. Дано го отвързва нощем и го мушка под възглавницата — единствената възможност за отваряне на дъбовия Сезам.

Входната врата на къщата се оказа подключена с хлабав райбер, който поддаде веднага. Но пантите на собата спалня свиреха като спирачките на Шумахер от „формула — едно“. Ружа се надигна и се разсъни за миг…

— Кой е?… Кой си?

Той не посмя да каже нещо успокоително — в смисъл, че търси само ключа на връвчицата; боеше се, че тя познава гласа му. Пипаше в тъмното за купчината дрехи, провираше пръсти под коравата възглавница; само да го грабне — и изчезва навън, изпарява се!

Силен писък го отхвърли назад като взривна вълна. Имаше чувството, че покривът помръдна нагоре. Той посегна да запуши с длан старческата муцуна, която денем изглеждаше темерутски мълчалива, а сега виеше като сирена. Сборичкаха се; гюдерията падна от лицето му. Месец ли светеше отвън, звезди ли — не беше забелязал, но имаше някакъв отблясък отвън, тя го позна, извика името му:

— Николай! Николай!… Познах те!… Божичко, какво…

Той нямаше време да чуе докрай въпроса й към всемирния свидетел; други свидетели нямаше. Затисна с възглавницата викащата уста, както бе виждал да правят милион пъти колегите от екшъните на „Туентиът сенчъри фокс“; държа я, докато се увери, че слабото старческо телце отдолу вече не можеше да се съпротивява…

Беше леко и удобно за носене, тежеше колкото торба цимент. Лесно го намести на задната седалка, покри го с одеялото от целволе; с такива одеяла се завиваха в интерната „Златаров“ и заран се събуждаха с бради и мустаци от полепналия мъх на изкуствената материя.

Върна се за малко да потърси гюдерията, с нея да изтрие отпечатъците от пръсти, но собата тънеше в мрак и неразбория след боричкането, а да пали лампа, не се реши.

Потегли с трабанта по инерция, само на фарове; улицата имаше лек наклон, можеше да кара до края на махалата, без да я разбуди с нервния шум на двутактовия звяр. Макар че, като се замисли, едва ли имаше жива душа наоколо за разбуждане. Повечето къщи бяха празни, стопаните наследници се мяркаха от дъжд на вятър; махалата живуркаше досега покрай Ружината изба; отсега нататък и пътеката към избата щеше да обрасне в треви и бурен…

Звездите избледняваха, когато стигна брега на Дунав. Спря на едно място, което му се видя равно и отъпкано от спирали коли. Слезе, без да поглежда към задната седалка, потръпваше, вече напълно изтрезнял, от мисълта за нещастницата под одеялото. Не изпитваше жал; той никога не бе живял със стари хора, не беше имал баби и дядовци около себе си; към тази възрастова група бе изпитвал безразличие, понякога отегчение или неприятно чувство, близко до погнуса.

Разтвори двете врати, да проветри спарения дъх, който дишаше през целия път; по асфалта наблизо нямаше никакво движение в ранния час; можеше да мине; набързо по брега и да потърси удобно място за последните метри път на колата, които й оставаха. Тя бе родена като Дунав, някъде там по земите на Средна Европа, писано й било да потъне във водите на своя побратим, да легне на дъното и се слее с гънките и подмолите, сама превърнала се в пластмасово убежище за живия подводен свят. Инженер Никсън си представяше бъдещата участ на трабанта и се питаше дали усеща жал от раздялата, но в сърцето му нямаше жал той си даваше сметка, че не изпитва такова чувство — нито към живи, нито към неодушевени предмети от заобикалящата го действителност.

На десетина метра под краката му могъщата река влачеше водите си, също равнодушна и безразлична към брегове, върби, папури, мостове, които се мъчеха да се оглеждат в подвижното й огледало и поне да я заговорят, ако не могат да се сприятелят с нея. Тя отминаваше високомерно, защото бе единствена, независима и силна; защото бе призната за велика.

Като намери подходящото място, инженерът изтегли смукача, даде контакт и включи на първа. Синята черупка потегли храбро към ръба на пропастта, предницата й за част от секундата продължи напред и след ръба, сякаш се опъваше на всесилната гравитация; сетне се примири със съдбата си и се гмурна надолу. Потъна за отрицателно време.

Ники взе сака с нещата си и тръгна към Профилакториума.

Когато пристигна, Стела бе станала и вареше кафе на газов котлон, конфискуван от Данмарк от нелегално преминаващи кюрди, скрити в хладилен тир. Беше седем без пет и на екрана на телевизора „Филипс“ вървяха рекламите преди началото на утринната програма. Двама души, неизвестно защо, бутаха кола към ръба на пропастта и накрая успяха в начинанието си. Демонстрираха необикновени сили, придобити от консумирането на вафла — трепач.

Ники гледаше отвън, през разтворените прозорци на общото помещение, служещо за офис, за спалня и за трапезария. В ъгъла имаше стенно огледало, пред което Стела довършваше утринния си тоалет. Тя не видя съпруга си.

Ники се изтегли незабелязано назад и не й се обади.

Отиде в поречието на Лома, на няколко километра далече от Профилакториума, където живя в една пещера в скалите цял месец.

Росица бе намислила да проведе нещо като наказателна акция срещу Никсън, да поиграе на сърдита поне седмица заради заиграването му с Евстати, манастирската пенюга. (Тя не знаеше точно какво значи тази дума, макар че я употребяваше често; Стела щеше да й я обясни един ден: гъба, която паразитира върху пън. Но това щеше да стане нататък, през есента.) Та този зализан Евстати, който сигурно крадеше от милостинята на богомолците, оставяна пред иконите в черквата, беше се вмъкнал между тях двамата с цялата си наглост и нахалство и заплашваше да взриви техния душевен и сексуален комфорт. Разбира се, и Ники имаше вина в случая — със своята слабохарактерност той бе го допуснал твърде близо до себе си, което можеше да има непредвидени последици не само за инженера, но и за цялото обкръжение около него. Тя изтръпваше при мисълта, че манастирският послушник може вече да е видял фрезата и да е разбрал какво прави Ники в подземието на вилата. Обратните поначало са с лабилна психика, няма да му мигне окото да сигнализира където трябва в даден момент. Или, като истински рекетьор, да държи тайната като коз, с който ще ги надцака всички, когато си поиска… Какви неочаквани усложнения възникват в тоя шибан живот! Можеха да направят венчавката и на друго място, защо й трябваше да предлага Кенарския манастир — защото идеята беше нейна, в интерес на истината! Наоколо е пълно с църкви и манастири, параклисчета никнат (като пенюги!) дори край бензиностанциите, как уцелиха тая съборетина, та стана фаталното запознаване с тоя перверзник!… Наскоро беше го мярнала на мраморния площад, мотаеше се около Обединената банка. Каква работа можеше да има един пройдоха с банката? Или пък го подценяваше, като си мислеше, че посяга към стотинките на манастира — тия гейове живеят на братства, поддържат се, имат лобита навсякъде; кой да ти каже!… Тя го проследи отдалече и видя, че влезе в едно БМВ, паркирано срещу стария дет маг, сега бинго зала; вярно — старо БМВ, рециклирано, с ръжда на праговете, но откъде един послушник ще кара западна кола, като се размисли човек?! Откъде тия марки? Тия пфениги? Стана й смешно. Тия пфениги-пенюги! Мама му стара, някой се бъхти без сън, без покой, прави комбинации, впуска се в рисковани операции, гълта алмагел, лексотан, побърква се от изпълнения, а друг клати кадилницата, сякаш клати дядовите си черясла, и накрая — БМВ, личен сейф в банката и резерве в рая! Ало, драги зрители, къде дават така?

Тя пресмяташе запасите на Ники на вилата — вече са на привършване; като огладнее съвсем, ще се сети, че е редно да се покае, да поиска прошка, и тогава това, което бе живнало между тях, току-виж, припламне отново. Във времена на икономически кризи и стагнации, казваше си, и отношенията между един мъж и една жена изпадат в стагнация, след което следва период на подем и дългосрочна стабилизация в края на краищата…

Добре, ще му приложи икономическа блокада, ембарго, така да се каже, но ако заседнеше в „Бавария“ или тръгнеше по избите на бабите по махалите — нямаше ли да се получи обратният резултат? И още нещо, извънредно важно: някой трябваше да храни и пои кучето Дики! Като си помисли това, ледената кора на мъст и злорадство, която бе обвила сърцато й, изведнъж се стопи, влага напълни очите й; тя набързо спретна кашона с храна и напитки и се метна в пикапа.

Дики познаваше звука на пикапа и почваше да лае още като го чуеше на половин километър от портата. Този път тя не чу гласа му и си помисли светкавично: дано да е жив! Жив беше, размърда артритните си крайници, но беше съвсем отпаднал, нямаше сили за лаене. Тя му даде парче от пица, той я взе с лапа, остави я пред себе си и я погледна с очи, в които имаше и болка, и тъга, и извинение. Само дето не каза: извинявай, дарлинг, вземам го, за да не ти откажа, но целият съм се схванал от старческата болест, и гърлото ми се е схванало, не мога да преглъщам; не ми носи вече нищо, вижда се накъде отиват работите… „Схванал си се повече от лежането — каза му тя, — не те ли пуска господин инженерът да се разтъпчеш? Ще му бъде направена сериозна забележка за нехуманно отношение към най-добрия приятел на човека!“

Тя тръгна към инженера, за да направи забележката, усетила внезапна лекота в душата си: с бодрия тон, с който искаше да разведри Дики, бе разведрила повече себе си.

Минута по-късно последва нов обрат в настроението й. Тя се отпусна на пейката под чардака и проплака, като в оня калпав ден с провала на бялата магия: „Все на мен ли, Господи! Все на мен ли?…“ Беше разбрала, че инженер Никсън е изчезнал от вилата…

Повече от месец нямаше следа от него. Разпитваха предпазливо, за да не узнае полицията, която можеше да направи оглед на вилата и да се натъкне на работилницата. Не бяха го виждали и в района на Дунав — мост, никой не бе виждал и трабанта. Когато Стела откри, че липсваше задграничният му паспорт, решиха, че се е промъкнал в някой тир и е минал Моста тихомълком, и зачакаха да се обади от някоя точка на света с картичка или по Интернет.

За всеки случай веднъж Росица прибягна и до картите на Веса Марковска. След онова съмнително превращение на дойче банкнотата в бяла хартийка тя бе решила повече да не поддържа връзка със староханската екстрасенска. Но Джими настояваше. Наскоро бе починала пророчицата Ванга в Рупите, а Веса се смяташе за нейна приемница. По нейни сведения пророчицата й казала при една среща: „Ти ке бидеш!“ Но можеше ли това да бъде потвърдено от свидетели — кой да ти каже?!… Джими се канеше отдавна да отиде при Ванга, да му открехне как ще се развие играта при търговете за ЗАР, затова посрещна кончината й като поредния шоков удар в годините след десети ноември. „Край! Край! — мяташе се той една вечер пред екрана на телевизора, където държаха пет минути лика на покойницата. — Отива си и последната надежда на България! Вече никой не може да ни каже какво ни очаква занапред. Само тя знаеше бъдещето ни! Вече нямаме бъдеще! Няма нищо пред нас! Не се вижда светлинка в тунела!“

Същите думи тя слушаше в дните около изпращането на прозорливата жена и от академици, от журналисти и политически лидери, от културни дейци и редови граждани, които изглеждаха наистина разтревожени от мрачните перспективи, които се разкриваха оттук насетне. Не му вървеше на нашия малък, но храбър балкански народ! Робства го бяха връхлитали откъде ли не; царете му бяха умирали, както умират птиците — без гроб и без следа подире им; през десет-двайсет години — смяна на парите. Сега си отиваше и прашинката човешки мозък, излъчена от тази земя — прашинка от Божата дарба, която единствена виждаше верния път, по който трябваше да се върви… Край, край! — прав бе Джими. Къде сме тръгнали в тъмнината като Самуиловите войници, ослепени от Василий Българоубиеца, южния комшия? Те поне са имали по един едноок на сто невиждащи, ами ние, ние? Една Ванга имахме и тя ни остави като в тунел на Витиня, където духа, по стените пълзят подземни води, а неоновите тръби на тавана не светят — половината поради повреда, а другите — поради режим на тока.

Както и да е, ще се преживее все някак, един животец — докато въздъхнеш, изпарил се като росица!

Отиде Роси при Марковска по настояване на Джими. Не смееше да се опъва много, ще се досети за дойче банкнотата. Преглътна и отиде. Но и онази в интерес на истината притежаваше качества — не чак дотам! — но имаше дарбица на ясновидка. Веднага забеляза промяната в Росица.

— Росенце, душа, нещо си ми сърдита, що ли?

— Не, не… Всичко е наред.

— Криеш нещо и някой говори чрез твоя глас. Освободи душата си, мила, не пречи на вибрациите да разкодират черните енергии, които си натрупала напоследък.

— Натрупала съм ядове и нищо друго! — сопна се Росица.

— Именно. За тях става дума. Кажи какво те мъчи!

Тя не можеше повече да увърта и каза какво е намерила в подгъва на калъфката.

— Боже, хартийка?! — От очите на екстрасенската рукнаха обилни, детински сълзи. — Смяташ ли, че аз съм способна на подобна низост? Заради едни гнусни пари! Толкова ли струва нашето приятелство?… Че аз още на твоя баща, полковник Луков, съм безкрайно благодарна, в ония времена… Без него какво щях да бъда? Едно нищо.

— Не знам, това намерих… — Росица бе запазила листчето и го показваше като веществено доказателство.

— На кой ден беше, спомни си, мила!… Не дочака седемдесет и седмия, нали? Наруши заклинанието… Ами ако магията се обърне сега срещу теб? Това са феномени, срещу които ние сме безсилни, казвала съм ти го неведнъж. Ние трябва да се съобразяваме с тях, а не те с нас!

Като се успокои, Беса взе картите, намери вале каро и го покри наполовина с част от колодата. Росица запали цигара, ясновидката от Стари хан я изчака да смукне веднъж от успокояващия дим, после я накара да угаси цигарата и да се съсредоточи в биополето около валето.

— Тия Водолеи са непредсказуеми — каза тя, разбрала зодията на инженера. — Ето и сега: около него вода, отвсякъде… Голяма вода… Къде може да е, клетият, към морето да не е запрашил, в края на сезона; съобщават, че леглата са свалени на половин цена през септември… Той къде е роден всъщност, да не е варненец или бургазлия, къде са родителите му?

Росица си призна, че никога не бе ставало дума за тия подробности от живота на Ники; докато пеперудата пърхаше с криле в сърцата им, кой да разпитва за родно място, за родители и тъй нататък; единствено си спомняше, че бе зодия Водолей, същата впрочем като на Джими, а тя беше Близнаци, които си пасвали най-добре с Водолеите. Глупости, глупости! Всеки ден следи хороскопа си във вестника, все оптимизъм има в него, една стотна да бе й се случило досега, една хилядна, нямаше да е сега тук, втренчена в картите, и да чака от случайната им подредба добра вест, радост и удоволствие от живота.

— Знам, че е израсъл по сиропиталища и интернати. Не е споменавал семейството си.

— Еничарче. От ония четиринайсет хиляди, дето се раждат всяка година, донесени от вятъра. Тичинки, донесени от вятъра. Има такава картина — лилави перуники с жълти тичинки, на облаци, на облаци.

— Нещо повече за „голямата вода“? — спря я Росица, за да не се отплесва по перуниките. — Освен морето… да не е Дунавът? Споменаваше Дунав — мост, но сега кой не го споменава Дунав — мост, това нищо не значи!

— Не знам, мила. Магия се прави или разваля на близко биополе. Неговото къде е? Трябва да изчакаме!

Роси посегна да отвори чантичката си.

— Никакви пари! — каза Веса. — Не ме карай сега пък аз да ти се разсърдя, и то истински!

Когато Росица си тръгна, почти на вратата ясновидката я настигна и й подари „Зюмбюлите“, които тя бе харесала веднъж. След кратка разправия на тема заплащане художничката се съгласи да вземе само половината от цената на картината. Някакви си двайсет марки.

Вечерта Джими остана недоволен от резултата от нейната визита при Марковска. Хвърли бегъл поглед на зюмбюлите и се вкисна още повече.

— Сега ни трябват пари, картини ще купуваме после! И всякакви глупости!

— Подарък ми е! — каза Росица, като премълча марките.

— И какво каза за Никсън; не ми стана ясно!

— Далече му е биополето, трудно го улавяла.

— Далече! Ванга улавяше полетата от другия край на земята, за Веса — далече! Ясновидка! Гола вода!

— А твоята Ванга, прехвалената? Нали каза на банкера, Венцеслав какъв беше… „Ти ке бидеш!“ — Росица произнесе фразата с македонски акцент. — И какво? Друг стана кмет на София!

Водеше с цяла точка, това повиши самочувствието й; разшета се, даде му един лексотан и наля две чаши уиски, извади лед от фризера, седна срещу Джими и му се усмихна.

— Чиърс, господине! Да свалим напрежението!

Той отпи, едно ледено зърно затрака между зъбите му; схруска го като бонбон между зъбите на нетърпеливо дете. Личеше, че е напрегнат, напрежението не спадаше.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо! Глупости. И идиотщини. — Извади отнякъде листче, като банкнота, и го разтвори; тя го грабна нервно, мярнала отдалече черепа с кръстосаните кости. Под рисунката пишеше с думи, изрязани от вестник: „Септември ще бъде май! Скатай се, ако ти е мил животът.“

— Анонимка?

— Идиотщина! — повтори той. — Пъхнали я под вратата, гадовете…

— Туй е Станоев и неговите убийци! Джими, те ще те убият, няма да се спрат пред нищо. Джими, откажи се, изтегли парите; не можем да се преборим с тия хора! Те са жестоки!

— Спокойно! — каза той и тракна дъното на чашата пред себе си. — Не откачай от първата идиотщина! Ще има още много и всякакви!

— Те искат да те елиминират!

— Голям праз! Времето е мое! И ЗАР ще бъде мой! Търгът е на шести. Мангизите са събрани, от Данмарк чакам една сума, авансово, срещу някой и друг макаровец… Къде изчезна онова копеле, точно сега; кофти номер ми погоди! Но и без него ще се оправим. Каза ми един от Обединената (банка), че можем да ипотекираме и имота в Кенар, ако представим архитектурен и конструктивен проект. Ти виждала ли си проекти някакви? Хората искат да знаят солидно ли е или нещо паянтово?

— А, не! — каза Росица. — Това не!

— Що?

— Апартаменти, къщи, сега и вилата… Това е безумие!

— Не разсъждавай ирационално, с женските си мащаби! Това е фа-бри-ка! Средство за какво? За производство! Дълготрайни материални активи! Като се завърти колелото, ще купиш вила не в Кенар, дето никой не го е чувал, а в Маями, на плет с Бил Гейтс, милиардера. — Той допи уискито и погледна към печката. — Има ли нещо за ядене, само да не е пица!

— Кой е готвил?!

— Яде ми се една сурова чушка със сирене, но стомахът ми се бунтува. Ще си докарам някаква карцинома накрая, мамка му и живот!

Видя анонимното листче, смачка го и го хвърли към кофата за боклук.

— Да го занесем в милицията! — каза Росица, като го взе и оправи гънките му. — Веществено доказателство…

— На кого там? Всичките са канапи.

— Буйнезов?

Той се зачуди на ума й.

— Буйнезов ще си го премести от единия крачол в другия.

Но Буйнезов излезе човек, удържа на думата си: в деня, когато Ачо привърши гасенето на варта, издаде разрешително за напускане на следственото. Беше; четвъртък, а в петък трябваше да изпишат Павлина от родилния дом. Ромът бе напускал два пъти варницата и тайно бе прескачал до болницата, за да следи за състоянието на родилката и бебето; втория път успя да се промъкне до стъклото и тя му го показа: стори му се малко мургаво и това засили надеждата му, че може би беше негова кръв; искаше му се да носи неговото име — Ангелка, Анджелика, Анжела… Една нощ се въртя до късно в килията, обмисляше имена, сподели вълненията си със съквартиранта, едно влахче, задържано за присвояване на водопроводни тръби — за една нощ бе извадило и откарало с камион тръбите на Тележене, почти километър, които селото бе полагало в продължение на месеци… Влахчето му даде друга идея: да кръстят бебето на някой сериал, на Изаура, Освалдо Риос, ако е момче; сега това било модерното.

— Момиче е — каза Ачо. — Обаче какво е Изаура?

— Кино. Не си ли го гледал? — учуди се съквартирантът. — Латинско — американски, за една Изаура, готена робиня при един баровец…

— Робиня — не! — възрази Ачо. — Няма да зачерняме детето.

— Спомни си някое кино, дето ти е правило кеф. Ние с жената въртим на видеото „Секс в харема“ и се кефим. Едно петдесет пъти сме го въртели.

— За пръв път чувам; трябва да го кажа на Павлинка, тя ходи до града и мъкне касетките.

— Харем като запомниш, на султана жените… Жени, братче, мадами, и един евнух, уж импотентен, но към края…

— Не ми го разправяй! — прекъсна го Ачо. — Павлинка ще го намери…

Когато отиде в четвъртък следобед в родилното, проблемът с името на бебето бе вече приключил: Павлинка му съобщи, че го е записала Касандра. Той го одобри. Дори се зарадва, че не е Емануела-Негра: те бяха въртели безброй пъти лентата за една готина мургавелка, дето я чукаха по асансьори, самолети и хеликоптери и на ръба на небостъргач; на туй място Павлинка затваряше очи и викаше: „Кажи ми, като свърши!…“ И сама свършваше преди Емануела…

Ачо прекара нощта в болницата, при дежурните шофьори на линейките; играха барбут и той спечели пари за една обилна закуска на заранта. Отиде в пицарията на Росица, където тя му сервира пържен хек и двойно кафе и не му взе пари. После с нейния пикап взеха Павлина и малката Касандра и Росица ги откара в Каунци.

От Луко нямаше следи, бе се уплашил от заповедта за задържането му и дори не смееше да се обажда по телефона, за да не разберат района, където върлува.

— Как ще се оправяш сама с туй дете? — попита Росица, когато останаха сами с Павлина. — Пари имаш ли? Кой ще ти пазарува, кой ще те пере, като нямате пералня? Да не говорим за памперси!… Сега бебетата ги гледат с памперси, а за това трябват пари.

— Ангел ще ми помага — каза Павлина.

— Ангел? Какъв ти е той? Можеш ли да разчиташ на един… — тя млъкна пред думата циганин — на един следствен?… Утре ще го задържат отново и ти увисваш!… Той имал висящи дела!

— Ще се оправим някак.

— Що не извикаш майка си, майка имаш, нали?… Какъв геран беше?

— Бърдарски. Белослатинско. Но е болна от сърце, баща ми я гледа.

Росица притвори очи, прокара пръсти около тях и малко назад, където тупаше пулсът й в отчаяно забързан ритъм. Боже, Боже, свят да ти се завие от тия бъркотии, от тоя невървеж! Какво да — ги прави тия нещастници, които се стовариха на главата й? Да ги остави тук — ще изпукат от глад и мръсотия; на вилата да ги откара — там ще освинят всичко! И тоя брат, нейният, с право му вика Джими — Луко-боклуко!… Забърсва някаква случайна фльорца от пиацата, води я в къщата си, издува й корема и — няма го Луко, ни лук ял, ни лук мирисал!… Кое му е това дете поред, трето ли, четвърто ли — и той не може да каже! Две-три жени сменя, животното, прави им деца, апартаменти и зацепва нанякъде, все едно, че е бил на купон, и после — нищо!… От малък си падаше по купоните, от гимназията, пък и преди нея. Тя помнеше, че баща им го бе записал в езиковата в Ловеч — там влизаха само деца на активни, не приемаха кой да е! И го изключиха още първия срок за един купон, при който подпалиха покрива на пансиона и претрепаха една възпитателка. Размина му се поради малолетност и авторитета на полковника…

Бебето се разшава във вързопа пелени — парцали, огладняло бе, горкото; и то си гони интереса. Павлинка разкопча блузата, комбинезонът й синкав, като бито мляко, вършеше работата и на сутиен; изгърби се и извади едната си гърда, едра и с две зърна, едното малко, неразвито. Дано да е от млекодайните монтафонки, иначе това дете ще го уморят от глад, на тях да остане да му купуват мляко от крава и да го хранят.

Тя им остави малко пари, преди да си тръгне, като се посдърпаха около кърменето: Павлина изтри зърното с памук, напоен с ракия, за дезинфекция, а Роси бе ужасена! Ще го упоят, клетото пеленаче, още от първия ден ще го направят алкохолик! Гърдата се изтрива с кислородна вода, не са ли й казали акушерките? Казали са, но няма кой да ги слуша!… Тя се разтършува и намери стъкло с дестилирана вода за доливане на акумулатор; щеше да свърши същата работа като кислородната. Чак тогава се успокои и влезе в пикапа…

Неофициалното семейство заживя в Каунци и половин месец мина без проблеми. Но се свършиха парите, а други нямаше откъде да дойдат. Откриха малко, останали от продажбата на прасетата, Луко беше ги скатал зад една тухла на пруста, близо до гнездото на лястовиците. Когато разбутаха тухлата, гнездото се откърти и лястовиците се разлетяха тревожно наоколо, като пикираха над главите им и издаваха режещи звуци на отчаяние и безпомощност, сякаш опашките им ножици режеха не въздуха, а ламарина. Ачо, който можеше да прави улуци и други тенекеджийски услуги, познаваше добре този звук.

— Ще се оправим, Павлинке! — даваше й кураж той. — Ще намеря сандъчето с такъмите и ще бачкам тенекеджийство; няма да се предаваме. Аз съм и калайджия! Правим бакъра джам! Джам!

Широката му бяла усмивка светеше насреща й успокояващо.

Един ден ги посети ромът, който бе обещал на Ачо да уреди закупуването на магазин за маратонки близо до мраморния площад. Пристигна със собствения си мерцедес 600, боядисан в люляков цвят; беше към петдесетте, с оредяла коса над челото, но с гъсти мустаци; широкоплещест, малко под среден ръст, с ръб на панталона от златист габардин. Обикалял района и проучвал запасите от кантарион; кантарионът започнал да се котира на външния пазар, цената му вървяла нагоре, напролет той щял да бъде билката хит.

Като каза това, ромът авер се загледа в Ачо; това, което той вършеше в момента, му се стори потискащо и твърде неприятно като гледка: Ачо переше в едно ръждясало корито бебешки пелени. Наблизо димеше огън, върху джанта от камион вреше вода в жълта тенекия от сирене. Полъхваше ветрец, караше дима в очите им, беше лютив дим от върбови кютюци, запазили в сърцевината си противната миризма на гьол.

— Кой сега пере ръчно, мой човек! — рече недоволно аверът. — Нямате ли перална? Да си казал, щях да ти докарам перална с центрофуга и програмно препредаване.

— Перална ние си имаме — каза Ачо. — Обаче в Каунци си нямаме тръби.

— Че къде са ви тръбите? Трябва да са ги гепили металиците.

Металици викаха на джипситата по кабелите и цветните метали.

— Изобщо не са полагани. Каунци е селище със затихващи функции, не му се полагат тръби, казва кметският. Обаче ще се справим някак си, няма да се предаваме, батко! Кажи сега, че продаваме ли маратонки, или стана франс?

— Стана! — мрачно призна баткото; те бяха лежали преди години в една килия и оттам Ачо му викаше батко. — Стана далавера откъм шефовете, някой друг им нагуши гушките… Не е град Стари хан, и друг път съм ти казвал, требе да дигаме чукалата и да мигрираме; друг начин нема.

— Що не земеш да ни хвърлиш с мерцедеса на Дунав — мост? — Внезапно хрумване озари лицето на Ачо. — Аз съм бачкал там; на Дунав — мост бачкане колко щеш!

— Обаче е много пренаселено. И престъпният елемент е над нормата.

— Мен населението не ме касае! Дето има население, има маро (хляб). Туканка — ни население, ни маро! Хвърли ни, батко, ако не те притесняваме, навит ли си?

— Не сме казали, не съм ви хвърлил! — заключи аверът.

На другия ден той дойде с мерцедеса и ги натовари с бебето, малко дрехи и дребна покъщнина. Когато тръгваха, лястовиците кръжаха из въздуха над тях и кацаха на огърлици по електропроводите; лятото си отиваше и първите ята се събираха, преди да емигрират към топлите страни. В гласовете на птиците, оживени и възбудени като на граничен пункт, не се долавяше тревога, напрежение или предесенна печал; по-скоро тръпка пред пътешествието, защото знаеха, че напролет щяха отново да се върнат по родните си места, да потегнат гнездата си и да продължат да живеят своя естествен живот, програмиран незнайно от кого, незнайно кога.

Стела се убеди, че системата на връзките, по която действаше Жоро Евтимов, още функционираше; достатъчно бе да спомене пред следователя Буйнезов името на шефа на Радио „Дунав — мост“, и задържаната карабина на Луков бе върната без формалности.

— Без нито един подпис? — попита тя, като получи трофея.

— Само една усмивка, маце! — Буйнезов бе станал иззад компютъра да й подаде ръка; задържа пръстите й секунда повече и тя едва се сдържа да не изтърси: бе вие сте станали вече истински европейци, галиба!

Проверка на чувството му за хумор. Но от опит знаеше, че подобни проверки не трябваше да се правят в системата на репресивния апарат: резултатите винаги биваха отчайващи. Само попита какво да предаде на господин Евтимов.

— Най-добри пожелания! — отвърна Буйнезов. — Ние с господин Евтимов сме приятели от комсомолските години. Даже веднъж плувахме до Гюргево за значката „Преплувал Дунава“!… Хе-хе! — Той се засмя на спомена си. — Какви щуротии: „Преплувал Дунава“! Съревнование за значка! Вие, младите, не можете да го разберете…

— Сега бихме плували за „зелена карта“! — каза тя.

— То е същото! Значката също беше картбланш в живота. Макар и в ограничен периметър. Жоро Евтимов е живият пример за просперирал комсомолец. Питай го за подробностите!

— Непременно! — обеща Стела.

Луков я чакаше в една близка уличка, зашумена от короните на липите; чакаше я зад огледалните стъкла на индиговото ауди, което Джими им бе отпуснал за курса до Стари хан. Луков седеше кротко зад плътно притворените стъкла, пуснал климатика, защото се боеше да не бъде разпознат от някой служител на закона. Преди да тръгнат, бе взел и други мерки за лична безопасност: бе обръснал черепа си като скинхед, а неколкодневна брада бе залесила образа му с бирено златисти косъмчета; носеше и тъмни очила.

— Хвърляй очилата! — извика Стела, като се настани на задната седалка. — Не ме попитаха как ще ти предам пушката. Което значи, че законът е загубил интерес към твоята персона.

— Страшна си! — каза Луко, смъкна ципа на брезентовия калъф, да се увери, че оръжието е на мястото си, и зарадвано го затвори. — Имаш едно пиене за услугата!

— Подаръците в зелено!… Една зеленоглава дунавска патица. Първата!

— Я виж, ти си чаткала и от патици?

— На фурна, имам предвид. Върху кисело зеле. И бутилка „Траминер от Хан Крум“… Поредната гавра на българина: ханът е изклал сума свят за пиянство; за отмъщение пияндетата кръщават вино в негова чест! Нека се валя в гроба си от мъка, хак му е!

Аудито се измуши изпод липите и скоро напусна града.

— Голяма капия си! — каза Луко с възхищение. — Що не си станала артистка? Сега щеше да го зачукаш на Мартина Вачкова!

— По-добре да бях записала стоматология. Можех вече да съм в Бевърли Хилс. На зъболекари дават грийн карта от воле!

— Това Бевърли в Канада ли беше?

— Холивуд, Лукче! Не си ли чувал? Щях да оправям кариесите на кучетата на Шарън Стоун! Да им слагам платинени коронки! Там вече слагат коронки на домашните питомци, сър!

— Абе, капитализъм! Мани го!

— Човек за човека — вълк, нали!… Друго си е овчето стадо. „Овцата — положителен герой в българската литература“. Тема за кандидат-студенти. „Де я водиш, ба?“ — „Да я поя, ба!“ — „После накъде?“ — „Да я доя, ба!“

Луко се засмя къдраво.

— Възбуждаш ме, като те слушам!… Чуя ли жена да псува, целият ставам секси!

— Псувнята е само защитно поле срещу злите енергии. Няма нищо общо със секса, сър!

След онова почти изнасилване на вилата Луко на няколко пъти бе опитвал да поднови сексуалната им връзка, но Стела безцеремонно отхвърляше намеците или директните му предложения. Сега се бе съгласила да тръгне с него в последния момент, тъй като Джими се оказа зает в Профилакториума и само им даде ключовете от колата. Луко непрекъснато търсеше поводи за отклоняване по капанчета, мотели, туристически бази, но Стела успяваше да охлади мераците му с някоя груба дума или иронично подхвърляне. Бе забелязала, че простакът се респектира от иронията; не можеше да й намери достатъчно ефикасно противодействие.

Нов прилив на влечение се надигна, когато разбра, че ще прескочат до Кенарския манастир: Стела се надяваше да научи нещо по-конкретно за изчезналия инженер. Луко пък се опитваше да я склони да пренощуват в крилото за туристи, където сексфантазията му вече рисуваше, изпреварващо, картини от висшия пилотаж на удоволствията.

Стела го остави да я чака на двора при чешмата с водопроводната муфа вместо стубел от кована мед; сега, няколко месеца след венчавката, чешмата още продължаваше да изпълнява скромната си мисия — да утолява жаждата на миряните, — но муфата бе изчезнала.

Не се виждаше никакъв и послушникът Евстати. Тя надникна в празната черква; беше делничен ден, нямаше кръщавка, нито венчаване или опело; пластмасовият леген беше на обичайното си място в един ъгъл — Джими бе обещал да го подмени с бакърен и като истински съвременен бизнесмен бе забравил (или в по-добрия случай — бе отложил!) обещанието си.

На пейката под пруста седеше монах и дялкаше нещо с ножка; когато го наближи, видя, че това е самият отец Йоан, игуменът. Плочите под него бяха побелели от листенца на маргаритки, издялани от ножката му при направата на поредното липово чесало.

Стела го поздрави и попита за Евстати.

Чешалото я наблюдаваше иззад диоптрите и на свой ред се осведоми за господин Диамандиев: не беше забравил обещанието.

— Зает е, ваше преподобие, предстои му важен търг, но той ще изпълни думата си, уверявам ви! — каза Стела.

— От твоите уста в Божиите уши! — примирен и успокоен заключи старецът.

После я упъти как да мине покрай редицата чемшири и да слезе по наклона към дола под манастира, където имаше стопански постройки; там в момента се намирал Евстати.

Там беше. Монтираше шведска свещоливница с електрическо захранване и компютърно управление, без намеса на човешка ръка.

— Мини монетно дворче? — погледна го Стела, когато той й показа машината, прилична на фризер, хоризонтален тип — в единия край се слага суровината — восък, парафин, лой (!), на изхода падат пакетите със свещи.

— Бързо загряваш, Стела ви! — каза Евстати, вперил в нея зехтинен поглед. Още от уроците по английски при Веса Марковска бе съчинил този българо-френски каламбур и продължаваше да си го харесва. — Един ден, когато оглавя холдинг или картел, ще те взема за мениджър. Харесва ми рефлекса ти!

— Казвал си ми го и друг път. По-добре светни нещо за моя законен съпруг; няма го вече цял месец.

— Дано не е превъртял, клетият! Имаше някои признаци при последната ни среща.

— Кога беше това?

— Горе-долу по това време… Впрочем тогава изчезна и една баба стара от региона, при нея си пиехме ичкията. Баба Ружа. Зет й довел полицейски кучета, имало е тараш, може би и изнасилване на бабето; сега са хит изнасилванията на тия набори, горките. Докъде стигна българският мъж — да изнасилва стогодишни старици. Това Европа трудно ще го преглътне… Ела да ти демонстрирам как функционира шведското чудо; стигнал е шведът върха на сладоледа: с минимум материал — максимум резултати…

Тя си помисли, че от свещоливницата в манастира би могло да стане телевизионен репортаж за телецентър „Дунав — мост“ — вече бяха почнали пробните тренировки на двата екипа, които Евтимов подготвяше за есента. Ще прескочат с камерата, новината можеше да се стори любопитна за обществото, което следеше караниците между двата Синода точно за някаква столична барака за производство на свещи. Евстати отхвърли светкавично идеята й: не искал да се шуми около работите на манастира, пълен пас засега!

Тя седна върху куп кофражни платна, запали цигара и се запита има ли смисъл да му задава оня омръзнал въпрос, който бяха му задавали неведнъж и с Никсън: „Кой си ти всъщност, господин Евстати? Скатал си се вдън горите, зад маската на манастирски храненик, невинна манастирска мишка, която си купува БМВ — та или джипове «Чероки»? Само че манастирската мишка не е гладна като класическите, а отделя от закуските и строи печатница за стотинки с шведско оборудване! И прави планове за бъдещи холдинги и картели, демонстрира самочувствие на кувейтски шейх, собственик на нов петролен кладенец, бликнал в манастирския двор! Откъде тия мъни, сър? С извинение за безпокойството…“

Сър Евстати бе мръднал към дъното на пристройката и като се появи, в ръката му светеше с хладен блясък бутилка с тънък пласт питие на дъното; според мярката на пияндетата — дълбок „до мише коляно“.

— Черпихме се с монтажниците, но е останало символично количество — каза той. — Сливова със седемдесет и седем билки; от дълбокия резерв на отец Йоан!… Искаш ли да я опиташ? — Той протегна ръка. — Или да се кача горе, в офис — килията: ще се намери нещо по-квалитетно!

— Тръгвам си, сър! — Бе се отказала от въпроси, на които нямаше да получи отговор. Може би никога.

— Остани, Стела ви! Знаеш, че винаги съм се кефил с теб, само като те гледам… Ще пием по кафе, ще послушаме записи; имам готини хард — парчета!

— Сори, трябва да вървя; чакат ме.

— „Една жена търси своя съпруг“. Луиджи Пирандело, библиотека „Световни романи“. Моят съвет е да не си губиш времето, Стела ви! Имам чувството, че няма да го намериш твоя аутсайдер. Дунавските пирани вече са му видели сметката!

— Смяташ, че се е самоубил?

— Не изключвам тази версия.

— Нещо конкретно ли имаш предвид, или гадаеш?

— Вървя по логиката: нападение над изба с цел допиване. (В „Бавария“ ми казаха, че е бил изхвърлен по някое време!) Значи е имало мерак за допиване! В избата на бабата също получава известна съпротива. Следва боричкане, със съответната сексуална последица… (Недоказана впрочем, но неизключена!) После трупът на жертвата, не издържала физически и психически на насилието, бива откаран на Дунава — ей го къде е… Еква изстрел от оръжие, собствено производство. Трабантът с двата трупа отива на речното дъно!

— Елементарно, Уотсън!

— Се ла ви, Стела ви!

— Не ми се вярва Никсън да посегне на живота си, достатъчно е страхлив и слабохарактерен. Освен от свръхдоза гроздова.

— По принцип не се интересувам от другите, но тази връзка — твоята с Ники — си остава за мен енигма непонятна… Още на венчавката ставаше ясно, че е нещо временно… Не го ли виждаше, че е комплексар, на какво разчиташе? Че е прагматик, с техническа мисъл и ще балансира филологическите ти импулси?

— Не допускаш, че може да съм била влюбена?

Евстати се разсмя като в оперета.

— Любов? Къде си срещала такова животно, дарлинг? Ние още не сме способни да обичаме себе си, та ще отделим малко любов за другите!

Тя го погледна изучаващо.

— Абе и ти не си лесна плетка за заплитане!

Той прие поласкан думите й и за благодарност се наведе леко и целуна ръката й на изпроводяк.

— Аз съм един най-обикновен мирянин, коте, който не дърпа тревата да расте!

Денем Ники почти не напускаше леговището си, затулено от сочните широколистни ластари на лешниците. Беше чувал за целебните свойства на лешника; при фотосинтезата листата му излъчвали чист кислород, напоен с фитонциди, които имали силен бактерициден ефект, така че около един лешников храст живите същества живеели в обстановката на естествена стерилна камера. Заран той се събуждаше необикновено освежен, с прояснено съзнание, кошмарите в сънищата му отлитаха като мъглата в поречието на Лома, която се синееше на разсъмване и се губеше с първия слънчев лъч. Кошмарите нямаха точно определен образ, бяха някаква мозайка от безформени петна, но дори в съня си той знаеше, че това са спомени, мисли, картини от онази вечер в старинната махала на Кенар, когато играеха прожекторните снопове на фаровете, имаше прескачане на дувари, скърцане на вехти панти, стонове и вопли, както и мъчителни усилия при мъкненето на един труп, омотан в лепкаво — мазна изкуствена материя…

Леговището му беше дупка във варовиковата скала с размер персон и половина, ако се съдеше по стария тюфлек, който бе разстлал към дъното; намери го още същата заран, когато пристигна в речния пролом, изпран през пролетните дъждове, напълно изсъхнал от горещините на лятото и превърнат във вещ от първа необходимост за новото му жилище. Завивки нямаше и не му трябваха за топлите нощи, ако не се вземаше под внимание нуждата от нещо защитно срещу едрите дунавски комари; скоро той свикна с тънките им гласове, особено пронизителни преди разваляне на времето: изглежда, тогава трупаха запаси, затова смучеха кръв безогледно. Наоколо скалите бяха пълни с подобни квартири, от различни размери и на различна етажност от нивото на реката, долу в ниското. Някои бяха празни откъм обитатели, повечето бяха дали убежище на самотници като него, това бяха гарсониерите; но в една от пещерите, близо до брега, живееше многодетно семейство на кошничари, което освен кошници произвеждаше и предостатъчно врява през деня. За щастие това беше през първите дни, откакто се засели тук, после част от кошничарите тръгнаха по пазарите да продават стоката и в пещерата остана само старият кошничар, мъж около четирийсетте, надебелял около ханша от заседналия начин на живот. Ники прескачаше веднъж седмично при него, да изпушат по цигара, и циганинът му разказваше, че по стените на неговата пещера имало скални рисунки от праисторическо време, за които наскоро снимали филм от Националната телевизия и му платили по петдесет марки наем на снимачен ден. Той бе завършил училище по дърворезба в Трявна или Елена, слушаше портативен транзистор на батерии и много подробно разказваше как купил „въздуха“ на една съборетина на улица „Николаевска“, за да вдигнат етаж, но продавачът не му казал, че на мястото щели да строят бизнес център, и сега водели дела, и докато съдът не се произнесе, семейството му трябвало да изчака в праисторическото жилище. „Тромава съдебна система, драги мой! — казваше дебелият, с лъскави ивици пот и мазнина около носа. — Магистратите имат интерес да протакат системата; на тях им се плаща не на бройка, а почасово!“…

На втората — третата среща кошничарят стана досаден с филипиките си срещу магистратурата и Ники предпочиташе да се разхожда сам по пътеките под скалите, отъпкани от пешеходци като него, осеяни с боклуци от бита, с полянки, лъхащи на урина и импровизирани тоалетни, обслужвани от скитащите безстопанствени кучета. Ники слизаше понякога на километър по-нататък, при автобусната спирка на шосето, където имаше барака — бакалничка; купуваше хляб, рибни консерви, македонска наденица, веднъж взе плодова ракия и не я изпи докрай — мирисът на вкиснато затвърди решението му да откаже алкохола, взето на заранта след онази кошмарна нощ.

Като се прибираше една привечер от бакалничката, подире му тръгна котка и вървя, спазвайки дистанция, до скалите. Той й даде сандвич от собствения сос на сардината в консерва, който попи с къс от средата на хляба; котката го изяде някак си разсеяно и бавно, сякаш имаше други грижи в малката си кръгла глава. Котката бе светлокафява с тъмни ивици, които имаха зеленикав отблясък, придобит по законите на мимикрията от скитането между зелените храсти по крайбрежието. Очите й бяха лимоненожълти. Дойде при него без съпротива, остави се той да я гали и да се взира отблизо в зениците й, които ставаха все по-златисти с припадането на здрача. Беше топла и мека и се сви под мишницата му, когато стана време за лягане; той усещаше топлината й да прониква в неговото тяло и да слиза към слабините му. После заспа и в съня си усети по някое време как тя се измъкваше от прегръдката му, и му се стори, че го напуска, и когато се събуди, вече няма да е при него; това го уплаши и му стана жал и за пръв път му се случи нещо, което никога не бе му се случвало, откакто бе пораснал — заплака в съня си като дете. Но когато се събуди на заранта, видя, че котката е в края на дюшека, леко присвила очи, и четири котенца ровеха с муцунки в меката козина на корема й и търсеха цицките й.

Бе решил да не слиза в големия град, колкото можеше да издържи или докато се свършат парите, пришити в един кобур за пистолет, който носеше винаги под лявата си мишница. Но заради котетата отиде още същия ден до крайния квартал, Селяметя, където между циганските бидонвили откри магазинче с прозрачен хладилен шкаф за млечни продукти. Купи две опаковки германско пастьоризирано мляко, което издържало до седмица извън хладилник, както гласеше надписът на етикета му. Когато се връщаше, един мерцедес в люляков цвят премина край него и отвътре му се мярна широката усмивка на циганина Ачо от Каунци, селото на Лукови. Стори му се, че зад Ачо зърна за миг и Павлина, зълвата на Росица, и му стана неприятно, че го видяха и те и вече знаеха координатите му. С оттеглянето си в поречието на Лома той преследваше две цели: конкретната — да замете следите си след извършеното срещу нещастницата от планинската махала; и другата — да се опита да промени живота си на сто и осемдесет градуса, да скъса с пиенето и цигарите, да се подложи на физическо изпитание известно време и когато се завърне в обществото, да бъде приет като непознат и нов човек. Той бе чел, че японците имали подобна традиция: по средата на живота си човек променя името си, квартирата, облеклото и начина си на живеене и нататък кара, обогатен с опита, грешките и поуките от първия си, пробен житейски стаж. Не е ли лудост подобна идея, питаше се понякога, способен ли е всеки на отшелничество? И самият той, обвиняван от всички в слабохарактерност, ще има ли сили да издържи на такова свръхнатоварване? Времето щеше да покаже. Засега знаеше само, че имаше промяна единствено в образа му — брадата му надминаваше пет пръста; оглеждаше се по липса на огледало в едно карстово изворче под скалите; видя я по-добре и в стъклото на хладилния шкаф с млечните продукти…

Следващите дни минаха в залисия около котетата на неговата жълтоока приятелка. Той притопляше млякото им на припека, сипано в плитка емайлирана тавичка; наоколо в боклуците можеха да бъдат открити и пуснати във втора употреба домакински съдове, прибори и сечива от всякакъв вид! Котетата бяха още слепи, но останалите им сетива работеха безупречно. След ден-два вече можеха да ядат млечна попара, която той им дробеше в тавичката. Понякога котката идваше при него и плъзваше копринената си козина покрай бедрото му: тя се нуждаеше от паузи между кърменията. Нощем обаче оставаше при малките и онази първа нощ, която той помнеше със слабините си, вече не се повтори. Една нощ се събуди от странни звуци, които чуваше за първи път; разбра, че е мяукане на котараци, и като се надигна, видя в тъмното няколко чифта фосфорни очи, наредени пред пещерата. Скочи и ги разгони, като хвърляше в тъмното каквото напипаше с пръстите си. На утрото забеляза, че котката бе примъкнала рожбите си по-нагоре от края на дюшека, и като се взря отблизо в зениците й, видя тревога и молба за помощ. Той събра парчета от летви и сухи клони и спретна нещо като врата на гарсониерата, но когато се прибра надвечер от бакалницата, видя следите от боричкането, съборената преграда и изстиналото легло на котетата. Тогава усети, че изпитва мъка и жал по загубата на рошльовците — чувството, за което мислеше, че няма място в неговото сърце; идеше му да заплаче, но не посмя, макар че нямаше опасност някой да чуе плача му наоколо или да види лицето му, мокро от сълзи.

Слезе при кошничаря да му разкаже за изчезването на котетата.

— Котараците са им видели сметката, брато! — рече кошничарят, след като го изслуша. — Пречат им да въртят любов с мацката. Докато кърми, трябва да клечат отстрани и да чакат. А на никого не му се чака на тоя свят…

Ники се прибра в бърлогата и се изтегна на дюшека. Някъде откъм Дунав прозвуча сирената на шлеп и засили с тръбния си звук чувството на потиснатост, изпълнило гърдите му. По шосето зад зелената преграда на храсталаците глухо преминаваха автомобили; старият железопътен мост скърцаше с железните си кокали под тежестта на влаковите композиции. Животът някъде продължаваше да тече, макар и бавно, като зеленясалите води на Лома.

Много дни и нощи прекара той в усамотение и неподвижност, заслушан в звуците и шумовете на пролома. Очакваше да чуе тихите стъпки на котешки лапи, провлечено от разнеженост и стаена страст мъркане, да долови мекотата на копринена козина, пукаща от напиращо електричество. Но котката бе в стихията на нови любовни авантюри и повече не се върна при скалите.

Стаята, в която внесоха бебето и багажа, принадлежеше на ромското семейство Рошкови, познати и уважавани в Селяметя. Имаше железен креват, персон и половина, с месингови екстри на четирите ъгъла, на него щяха да спят Павлина и Касандричка, а за Ачо имаше туристическа кушетка, между вратата и гардероба, с надуваем дюшек. Единственият прозорец гледаше към дворчето, стеснено от тенекиени огради, кабели за пране и банкети от употребявани тухли за бъдещи строежи, съборени на някои места от играещи деца и кучета. Най-внушителен обаче си оставаше фототапетът на цялата стена отсреща, срещу прозореца, на който бяха заснети от хеликоптер Скалистите планини на Америка. Когато се събуди първата сутрин и погледна към кушетката, величественият пейзаж бе осветен от слънчевите лъчи и се открояваше в неизмерима дълбочина, каквато той усещаше в душата си при любенето с Павлинка. След многобройните събуждания през нощта, свързани с бебето, Павлина бе заспала на разсъмване и промърмори недоволно, щом го усети да се присламчва на железния креват. „Мирясай бе, ненаситнико! Казаха ти хората — четирсет дни ще клечиш отстрани и ще чакаш!“ — „Може да клеча, Павлинке, ама не можем да чакам!“ Тя изпитваше неудобство от сбръчкания си корем, обръснат и изгорен от йодните тампони на санитарите, затова го допусна, като му обърна гръб. Възседнал мустанга на циганския си мерак, Ачо препускаше по безкрайните пространства на Скалистите планини, мержелеещи се пред премрежения му поглед като на видеоекран…

Към девет изпод вратата проникна сладката миризма на пържено олио; Рошковица правеше мекици за закуска, а когато седнаха край пластмасовата маса под козирката отвън, Рошков извади от хладилник „Бош“ по бира, марка „Хайнекен“, в зелена кутия. Беше от крайдунавските джипсита, но презираше дребното кокошкарство. Предпочиташе да не избързва, да премисля всяка акция с няколко хода напред, за да бъде ударът сигурен и резултатен. През деветдесета година, когато в страната влизаха първите тирове с помощи от европейските страни, той бе успял да отклони тир със сухо мляко от Швейцария и да го прехвърли по канала Силистра — Калараш на черния пазар в Одеса. С парите от печалбата потегна къщата в Селяметя и купи лозе на сина във вилната зона на Дунав — мост, където всъщност смяташе да построи бъдещото имение на фамилия Рошкови. Част от проектите му вече бяха осъществени: в лозето имаше триетажна сграда със завършен първи етаж, където наскоро бе се прехвърлило да живее семейството на сина му, а стаята им с фототапета бе дадена под наем на пришълците от Стари хан.

Стоил Рошков подкрепяше пазарната икономика, не въздишаше по татовото време като повечето роми след десети ноември; не бе гласувал досега и с червената бюлетина. Но бавният ход на демократичните реформи вече почваше да го безпокои. Особено невървежът на частния бизнес. Каквато и работа да подхванеше, на другия ден се изпречваше чиновник от общината, вадеше кочан, режеше квитанция, налагаше глоби, забрани, отнемаше разрешителни. И го гледаше непрекъснато в ръцете с едно все по-засилващо се желание: „Дай!…“

Беше отворил пункт за хотдог недалече от плаващия ресторант „Есперанца“, извървяха се всички полицаи, служители на ХЕИ-то, инкасатори по тока и водата, че и един еколог по крайбрежната околна среда — всеки вземе питката с кренвирша, яде и забравя да плати! Не можа да издържи на нахалството на гьонсуратите и на втората седмица предприятието му фалира. Сега пренасочваше капитала си към Ротондата при гарата, смяташе да купи подлеза с всичките му разклонения и входове и да развие там всякакъв вид дребни услуги в полза на населението — от продажбата на вестници и пуканки до търговия с картини в позлатени рамки, гоблени, икони и изделия от дунавска ракита и камъш. Но му трябваха верни хора от неговия етнос, най-вече на българи не искаше да разчита: българинът е мързелив и разглезен, мисли се за по-висше същество, сякаш е хванал на техния господ шишарките, с извинение.

— Молим ти се, защо ще се извиняваш! — възрази му Ачо. — То си е точно, както се изрази, не ни обичат те нас, не ни признават за малцинство.

— Обаче ще се обърне карта и ще се види тогава кой е малцинство и кой не знам какъв си. То отсега си личи по едно нещо и ще ти кажа по какво! — Стоил вдигна показалец на височината на носа си, сякаш приемаше като с антена откритието, което го бе озарило в тоя момент. — То се познава по децата! По колко деца има българинът, питам те аз? Най-много едно, рядко — две! Че както е тръгнало, какво ще остане от България след тебе, след мене? На кого ще оставим децата и внуците, питам те аз?

Стоил Рошков се развълнува искрено, клепачите му набъбнаха от сълзи; той изпи бирата си и доста време остана замислен, заслушан някъде навътре в себе си или към вътрешността на жилището, откъдето се дочу бебешки плач.

— Касандричка! — скочи Павлина.

Ачо я изчака да влезе и кимна след нея.

— А нейният Луков й погоди номер: ската се някъде, кога дойде време да ражда, и требе да е вече по Канадите и разните Америки. Българска му работа!

— А, не! — Рошков му възрази. — Не съм съгласен, защото аз какъв съм? Не съм ли българин? Не живея ли в България?

— Живееш…

— Щом живея в България, и аз съм българин. Първичен българин, дето вика Боян ченгето. Одеялото ми — без чаршаф, гардеробът ми — без врати! Аз съм кристал — българин!

Изпиха още по бира, наближи пладне, Стоил Рошков погледна своя „Ролекс“.

— Да ставаме, брато, работа ни чака! Къде ти е торбата с чукалата?

Ачо я донесе. Бяха чукала за калайдисване на бакър: поялник, бучка нишадър, киселина, сипана в шише от мастило „Пеликан“, пръчка калай, потъмняла от примеса на олово. Имаше и опушена бензинова лампа, но Рошков я отстрани — беше обемиста, правеше торбата тежка и неудобна за носене. Защото истинско калайдисване нямаше да има — чукалата бяха за прикритие на дейността, която Ачо трябваше да върши.

Опелът на Рошков ги откара на гарата. Паркираха в северната й сянка, до пиацата на градските таксита, и отидоха да пият кафе в „Лилия“. Точно в дванайсет се появиха двете кючеклийки, както ги представи Рошков на калайджията — шестнайсет — седемнайсетгодишни момичета, наскоро станали от сън, ако се съдеше по влажните им прически.

— Тони и Сони! — представи ги Рошков с работните им имена. — Като ги гледаш, стават ли за оправяне?

— Уха! — Ачо оголи розови венци.

— Обаче само с гледане! — предупреди го Стоил. — А си пипнал, а съм потрошил лапата ти! Защото ти ще им бъдеш гард! Ясен ли съм!

— Разбрано, батко!

— Ще се навърташ край Ротондата и ще питаш има ли мераклии за калайдисване. А с едно око ще гледаш Тонито и Сонито. Опита ли се някой да ги закачи, хвърляш се като тигър — саблезъб!

— Като лъв!

— Лъвът е тромав, тигърът е за предпочитане, а саблезъб значи, че оная му работа е винаги под четирсет и пет градуса наклон — каза Рошков, доволен от шегата си, предназначена за повдигане на настроението на момичетата. Сони и Тони се разсмяха.

Изчакаха ги да изпият капучиното и тръгнаха: Рошков към Боксониерата — една стая наблизо, която бе наел за бизнеса с млада плът; а ромът и момичетата слязоха в подлеза, облицован с порцелановобели плочки преди осемдесет години.

Преметнал торбата през рамо, корясала и пробита на места от киселината, ромът се разхождаше напред-назад, докато събере кураж и извика:

— Калайджиятаа! Лъска, джули… джам прай!… Калайджията!

Край него шумеше пътникопотокът на пристигащото и заминаващо население.

Населението се интересуваше от разписания на влаковете, от коловози и перони, от закуски и разхладителни питиета, от вестници и кръстословици и от присвоителите на чужда собственост; но отминаваше с пълно равнодушие предложението за калайдисване на бакърени съдове.

С приближаването на есента заетостта на Дами в птичата ферма се увеличаваше и все по-малко време им оставаше да сядат под лозницата и да записват на касетофона размишленията на стария учител по педагогическите проблеми. И на самия Петър Диамандиев тия мемоари почваха да опротивяват: съзнаваше, че един селски даскал, участвал цял живот в професията като практик, едва ли има да каже кой знае какви нови неща, та да смае читателите. След като изприказва сантименталните спомени от младите си години, постепенно усещаше, че го обхващаше доста груб скептицизъм: какво бе правил всъщност през този половин век? Беше получавал заплата от бюджета на държавата, тоест от данъкоплатците! За да забавлява по няколко часа от деня децата им, да ги предпазва от празно скиторене по улици, по реки, блата, гори. Това е донякъде ползата от училището, но достатъчно ли е? Или безсмислените часове, прекарани пред черната дъска в изписване на формулите хаш две о, три цяло и четиринайсет, квадратът от сбора на двата катета е по-голям от квадрата на хипотенузата… За чий бяс му е на човека Питагоровата теорема, когато всяко нормално създание вижда, като застане на площада, че хипотенузата е по-късият път от обикалянето по края! Петдесет години Просветното министерство водеше война с момчетата за късото подстригване! Той самият, като млад директор, е заставал с ножицата на входната врата и е кръцвал по кичур от главите на не изпълнилите министерската заповед. Защо? За да ги накараме после да оставят коси до раменете, да ги усукват на конски опашки, да ги плетат на плитки! Идиотска последица от предишна идиотска разпоредба! Ами зубренето за високи бележки, за отлични дипломи — та семестриални изпити, та колоквиуми, олимпиади, помощни групи, състезания, надпревари, съревнования — не училище, а стадион от пощръклели, оглупели и озверели същества, подгонени от неведоми сили час по-скоро да избягат от детството си и да се хвърлят в мътните води на големия живот…

Дълго време се утешаваше с мисълта, че децата на Градуил са добри, послушни, донякъде трудолюбиви — най-вече ранните набори, когато още имаше частни стопанства и бащите им ги водеха по ниви и градини да помагат през ваканциите. Премерено обаче с по-сериозния аршин, положението не беше розово: за половин век от Градуил не бе излязла нито една ярка личност, не бе се родил нито един учен, откривател, министър, прочут артист, певец или футболист в края на краищата, вдигач на щанги или имитатор на животински гласове като Христо Пилето. Имаше един Симеон Симеонов, който сега бил милионер в Щатите, известен физик, на когото дядо му всъщност е от Градуил; беше аптекар в селото преди Девети, по-късно го пратиха в Белене заради роднински връзки с Трифон Кунев, опозиционер от групата на Никола Петков. Та този внук на аптекаря, като студент в Политехниката, направил впечатление на професорите, надушват го военните и го изпращат на специализация на Запад, откъдето той вече не се връща и бива обявен за невъзвращенец, а името му — забранено за публикуване в българските медии. Наши българи бяха му ходили на гости, приел ги в имението си и се отнесъл вежливо с тях — споменал и за Градуил, родното място на дядо му; но бил обиден на България за затриването на целия му род и казал, че никога повече нямало да стъпи на българска земя.

Това го бе прочел с очите си в един вестник, донесен от Дами; помнеше как му стана тягостно на душата, сякаш бяха го заловили да краде в чужд бостан.

— Познаваш ли ги тия Симеонови? — попита го Дами, забелязал горчивата сянка, легнала на лицето му.

— Дядо му знам, аптекаря. Родът им беше от Гръцка Македония, избягал през Балканската. Бегълците им викаха. Бяха почнали от една ярмомелка на барата; после — дараци, чепкала, маслобойна… Трима братя, най-малкия бяха изучили за аптекар. Измряха за късо време, след национализацията: взеха им маслобойната! Срам ме е, като си спомня… Млад учител, ремсист, трябваше да правя протокол за наличното имущество… Пишех красиво и околийският комитет ме награди с романа „Чайка“…

— Продължавай! — Дами бе включил касетофона; конец се навиваше вътре, не лента, и бридаше бримка по бримка изминалото време.

— Да спрем по-добре, Даме! Какво да продължавам? Не ми олеква на душата, не ми става по-добре; ще излезе, че склерозата е по-доброто за човека, умно го е замислила природата! Забърсва от паметта ти преминалото, както бършех с гъба сюнгер тебешира от черната дъска…

— За индивида може да е полезна забравата — държеше на своето Дами, — но обществото трябва да помни и да знае, ако иска да живее и да се развива нататък. Продължавай!

— Откъде тръгнахме, къде стигнахме…

— За дарбата говорехме, за белязаните свише, които един ден стават личности; много ли са, малко ли са?

— И друг път ми е минавала мисъл такава: във всеки клас има едно-две будни деца — останалото е равна, инертна маса… Така е в първи клас, така е и в прогимназията. Същото съотношение се запазва в гимназията, в казармата, в цеха, в бригадата… Умножи го по мащабите на държавата, ще получиш същия процент будни мъже и жени. Не е ли малко за едно общество?

— Чакай, чакай! За какъв процент става дума?

— Да речем, четири — пет на сто?

Дами се разсмя.

— Малко е множко, татко! Малко е множко…

— Како Стелче!

Циганинът я викаше отсреща и като се засмя, тя го позна: Ачо от Каунци!

— Ти пък какво правиш тук, какиното?

— Калайджия съм! — Торба с инструменти висеше през рамото му. — Калаисвам бакър, правим улуци — бачкаме за марото!

Като гледаше изтънелите му уши и плоския корем, не беше злоупотребявал с марото. Тя носеше плик с четири банана, отчупи един и му го подаде.

— Аз банана ще взема — каза циганинът, — обаче ти ще черпиш за друго… Видях твоя инженер…

— Николай?

— Същия! Видях го в Селяметя; да пукна, ако лъжа!

Дръпнаха се настрани и той й описа в порой от излишни подробности мига, когато бе мярнал от мерцедеса изчезналия й съпруг. Нямало грешка, той бил, само имал брада и носел торба с покупки, значи живее в Селяметя; в Селяметя квартирите са жълти стотинки; ако го срещне пак, ще й обади, само да си остави номера на Джи Ес Ем-а.

— Нямам Джи Ес Ем — каза Стела.

— Тогава ще търсиш мен — тук съм денем, на Ротондата, бачкам редовна смяна!

Тя му даде дребна банкнота да се почерпи и взе автобуса за Профилакториума. На двора Луко бе вдигнал на бичмета задницата на ифата и с помощта на прахосмукачка връщаше километража.

— А, ти ли си, коте? — Той кимна към таблото. — Гледай на таблото дали превърта тая джаджа!

Спидометърът въртеше цифрите назад с бясна скорост. До довечера ифата щеше да изглежда на километри като новородена. Бяха решили да я продават и да купят два буса, по-маневрени и икономични на гориво.

Джими бе обзавел две стаи на горния етаж; тя имаше ключ за едната, прибра се, взе душ и полегна. Но не можа да заспи, развълнувана от известието за Ники. Жив беше, темерутът, не бе се хвърлил в Дунава, нито бе минавал на другия бряг… Скатал се е някъде в циганския квартал, където навалицата е предостатъчна, за да изчезнеш като зърно в чувал с къклица. В Селяметя няма домови книги, домоначалници, полицай не смее да замръкне, като в китайския квартал на Ню Йорк…

Към четири следобед се върна и Джими, пиха кафе на верандата, загледани към мръсния небосклон на Гюргево, и обсъждаха как да стане издирването на Никсън. Видя им се много калташки да тръгнат с аудито из сокаците на Селяметя и да търсят по сляпата система зрънцето Ники сред къклиците. Въпреки това тръгнаха.

И се прибраха по тъмно без никакъв резултат.

Няколко дни по-късно Луко бе ходил на Лома да бие толстолоб със саморъчно направена бомба и когато избирал удобен залив, минал предпазливо покрай скалите; сякаш някакъв извънземен глас му наредил да погледне в една маара — той наричаше пещерите маари. И като погледнал — видял негова милост да седи на дюшек, спуснал крака като от горно легло на спален вагон, и да се грее на есенното слънце.

После двамата хвърлили бомбата и сега носеха найлонова торба с един толстолоб и няколко по-дребни мрени и кленчета, улов, достатъчен за една сносна вечеря.

Вечеряха тримата — Джими бе заминал за Стари хан; погледаха телевизия, новините бяха тъпи, само около фиксинга на долара имаше раздвижване: от няколко дни зелената валута бе скочила от двайсет и два на двайсет и седем лева, което означаваше, че тръгва инфлация.

— Майната му! — каза Стела, изпила две чаши русенски димят, рекламна бройка, подарък от Йоргаки Цанев. — Да му мисли който има пари в дюшека… Никсън, в твоя пещерен дюшек имаше ли някоя пачка, да не си я забравил случайно?

Ники се усмихваше мълчаливо: той още не можеше да си възвърне начина на говорене в общество след цял месец, прекаран в безмълвие.

Стела имаше още гратиси от радиото: Евтимов наскоро бе открил пийпшоу в района на хотел „Рига“, взеха такси от Колелото и отидоха да позяпат час-два, докато станеше време за спане. Заведението беше цялото от синьо стъкло, с неонови тръби и звезди в кръг, пунтиращи знамето на Евросъюза. Гардове със сини каски стояха на входа и се мръщеха на гратисните документи, които им показаха; накрая доведоха пийп-директора Лющеров, бивш шеф на окръжен театър и приятел на Жоро Евтимов. Той също не бе във възторг от хартийките, които не носеха никакъв приход за заведението, но знаеше, че Стела е приятелка на боса, затова преглътна ругатнята, която бе на върха на езика му, и ги отведе в залата. Намери им три прилични места.

Скромен състав от йоника, тромпет и барабани свиреше полу на закрито, за да поддържа илюзията, че е многоброен. Две двойки балерини в стил „Мулен руж“ и „Кабаре“ с Лайза Минели играеха канкан. После останаха по гащи от пурпурен сатен с дантели и преминаха на агресивни пируети с акценти върху отделните части на човешкото тяло. Изглежда, че тренираха отскоро, защото синхронът се губеше от време на време, а наблизо, от тъмното, се чуваше Лющеров да суфлира малко нервно: „Краче, цица, полудупе, дупе… Краче, цица, полудупе…“ Пурпурът на една от кобилките бе издут повече и това не остана незабелязано от Луко.

— Оная, с крилцата, ще вземе да изхвърчи нанякъде — пошегува се той.

— Можеше да не го казваш! — смъмри го Стела.

— Ама лъжа ли? То се вижда от самолет! Говореше за дамските превръзки „с крилца“, рекламирани всяка вечер по телевизията и добили популярност сред населението от всички възрасти.

— Интелигентният човек не плещи за всичко, което вижда. Премълчаването също е талант.

— Хайде, аз съм тъпак, вие сте интелигентни! — Луко се обиди. — Само че интелигентните винаги са ги чукали тъпаци като мен!… Не ме ядосвай, че нощес ще ти спукам гьона!

— Млъквай!

Когато си тръгнаха, заканата му вече бе придобила по-завършена форма. Бяха излезли на площадката пред „Рига“ и докато Ники уговаряше такси за Профилакториума, Луко я попита:

— Твоя педал къде ще го сложим да кърти? Или ще правим шведска маса?

Стела шавна рамене: после ще видим! Омръзна й да поправя простотиите му: бъркаше шведската тройка с маса…

В хладилника откриха начената бутилка водка и салам „Петрохан“. Стела ги остави да си допиват, а тя се прибра на горния етаж, защото на утрото вече правеха репетиции пред камера и не трябваше да има сенки под очите.

В два и пет румънската й колежка от букурещкото студио затвори папката си и пожела „буна ночи“ на зрителите. Луко удари с дъното на чашата си бутона на дистанционното.

— Никсън, заведението се затваря!

— Кой те е спрял, лягай си! — каза Ники с надебелял език: след месечната диета студеното питие му се виждаше божествено приятно.

— Ти си лягаш тук, аз — на… друго място! — каза Луко възможно най-деликатно.

— Ти — тук, а аз — на другото място! — заяде се Ники.

— Сега ще се бием ли? Само казваш — и нямаш проблеми! Ще те разфасовам за отрицателно време!

— Известно ми е, че си простак!

— Млъквай, задник!

Крошето на Ники го повали на кушетката; той ахна повече от изненада, отколкото от болка. В следващия миг го видя съвсем отблизо, възседнал гърдите му, а пръстите му се мъчеха да обхванат плътно шията му. Изведнъж потъна в нещо меко, което спря дишането му; мисъл като искра се совна в съзнанието му: тоя ще ме души с възглавница!

Долавяше някаква отработеност в действията на нападателя, професионална сръчност на човек, който не върши за първи път тази операция. Но не изпита страх или паника; знаеше, че са различни категории в килограми, мускули, издръжливост.

Секунди по-късно картината бе огледално противоположна: Ники лежеше по очи, с ръце на гърба, на които Луко намотаваше парче сезал. Но още не бе се примирил с настъпилия обрат и правеше отчаяни усилия за съпротива, за което получи предупреждение.

— Кротувай, да не сложа сизала на врата ти!

Напоследък правеше впечатление, че вестниците лансираха въжето от изкуствени влакна като предпочитано средство от самообесващите се.

Като се увери, че вече нямаше проблеми с вързания, Луко Луков изгаси осветлението и се отправи към втория етаж. Стела не бе заключила като друга нощ, явно бе мислила, че когато долу са двамата, взаимно ще се неутрализират.

Тя го усети и прошава недоразбудена.

— Кой си?

— Кротко, коте! Кумчо Вълчо ти иде на гости!

Като малък той не бе чул нито една приказка изцяло и докрай, главата му бе пълна с безформени парчета от истории, образи, герои, от които вече никога не можеше да се сглоби приказен съд, пъстър и звънтящ от нежност, какъвто му се искаше да има в този нощен час…

… Болката в китките изостряше сетивата на Ники, съзнанието му просветляваше като утрото навън. Надигна се и успя да запали лампата — с нос, с чело, с език, ако се наложеше: инженерната мисъл търсеше алтернатива на човешките пръсти. Отвори с крак стенния шкаф — там висеше брезентовият калъф с ловната пушка на Луков. От сумката се подаваше дръжката на ножа „Рамбо“; той го изтегли с уста. Сума време му трябваше, докато го закрепи в захапката на чекмеджето на масата; получи се донякъде дървено менгеме. Извърна се с гръб и бавно започна да протрива сизала на острието на „Рамбо“. Хората прорязват суперстомани от чист въглерод, та ще му се опре някакъв си пиклив сезал!

Измъкна пушката, сложи патрон в цевта — ще изтръгне нереза от прегръдките й и ако се нахвърли и почне да демонстрира брутална сила, ще го простре като меча кожа! Параграфът е категоричен: самоотбрана и защита на законната съпруга! Някой каза ли нещо?!

Разбуди ги с ритник по вратата. По заобления гръб на нереза блестяха рижави косъмчета, губеха се по-надолу, в депата от подкожни мазнини около седалищните части, и се сгъстяваха в чатала. Дощя му се да види как ще потънат две шепи сачми в това едро, тлъсто тяло! Но засега извика само като в казармено помещение:

— Стани по команда!… Едно, две… три!

— Ники, луд ли си? — Това бе гласът на законната.

— Стани по команда! Стрелям на месо! Някакъв парцал полита към него, закача се на цевта; докато го отхвърли, Луков вече търчи към балконската врата, ще го изпусне за една бройка!

Хуква след него и стреля по дължината на терасата, чува съвсем ясно как снопът сачми се плъзва по циментовата мозайка. Някъде откъм двора отеква гласът на Луко:

— Уби ме бе, идиото! Хвърли оръжието, мамка ти сбъркана!

Как не сложи патрон и в другата цев!

— Избийте се, малоумници! — Стела беше зад него, топла, разсъблечена, събудена напълно. Посегна и издърпа карабината от ръцете му, счупи я, погледна в цевите и я хвърли на терасата. Желязото издрънча тежко. — Скапаняци смотани, изчезвайте на майната си!

Върна се в леглото и легна да си доспи.

По същото време на петдесетина километра южно от района на Дунав — мост, на Овчи пазар в Стари хан, се чу мощен гръм от самодейно взривно устройство. Росица и Джими се събудиха в семейната спалня.

— Само е при нас! — простена Роси. След малко им обадиха от полицията, че е взривена едноименната пицария…

Към следващата част или към съдържанието

Георги Мишев Дунав мост (4)

Метаданни

Данни

Дунав мост

Информация

История

Сваляне / Връзки

4. И без свидетели

Георги Мишев
Дунав мост (4)