Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Корабът на чумата (19)

19.

Докато „Орегон“ пореше тъмните води на Средиземно море с малко повече от двадесет възела, далеч под нормалната си скорост, тъй като дузини други кораби се движеха наоколо, в елегантната трапезария не се усещаше почти никакво люлеене. Ако не беше лекото бръмчене на магнитохидродинамичните двигатели, Кабрило можеше да си помисли, че седи в петзвезден ресторант на изискан булевард в Париж.

Хуан носеше леко спортно сако над тънката си риза. Ръкавелите му представляваха малки компасчета, а обувките му бяха от италианска кожа. Срещу него седеше Линда Рос, облечена в черен войнишки панталон и черна тениска. Дори и без грим очите и кожата й блестяха на светлината от свещите. Кабрило завъртя чашата си с вино и отпи с наслада.

— След като Морис накара персонала да приготви специална вечеря, най-малкото, което можеше да направиш, бе да се облечеш подходящо за случая — каза той.

Линда откъсна парче топъл хляб и го намаза с масло.

— Имах четирима братя. Научих се да ям бързо и винаги, когато наоколо има храна. В противен случай щях да си остана гладна.

— Толкова зле ли беше?

— Гледал ли си онези предавания за природата, дето показват побеснели от глад акули или глутница вълци, убили елен? Най-големият ми брат, Тони, понякога дори ръмжеше срещу нас — усмихна се Линда.

— Родителите ми настояваха за безупречни маниери на масата — каза Хуан. — Наказваха ме, ако сложех лакти на масата.

— При нас единственото правило беше, че трябва да използваме приборите за хранене, а не за да се бием с тях.

— Сигурна ли си за утре? — попита Хуан, като мина към предстоящата задача.

Дори в тази луксозна атмосфера не забравяха за работата си.

— Цял ден се подготвях. Може да не съм готова да поведа „Отговорните“, но ще се справя чудесно при разговор с някого от тях. Трябва да призная, че колкото повече научавам, толкова по-странно става. Как може човек да повярва, че извънземен интелект от паралелна галактика контролира живота му? Направо главата ми не го побира.

— Е, нали знаеш, има всякакви чешити — отвърна Хуан.

Винаги беше вярвал, че стига да не нараняват другите, убежденията на хората са си тяхна лична работа, а той нямаше право да ги съди.

— Знаеш, че след изпълнението ни в Гърция охраната ще е нащрек, нали?

Линда кимна.

— Знам. Може дори да не ме допуснат вътре, но си струва риска.

Кабрило се канеше да отговори, когато четирима души се появиха на прага на трапезарията. Джулия Хъксли беше облечена в бяла престилка, както винаги. Марк Мърфи и Ерик Стоун се бяха издокарали. И двамата носеха сака и вратовръзки, макар че краищата на ризата на Марк се подаваха от панталона му. Работата във флотата бе научила Ерик на обноски, но той очевидно се чувстваше неудобно в дрехите си. Или пък изпитваше неудобство заради четвъртия член на компанията.

Джулия свали от очите на Джанике Дал шала, който й бе попречил да види някои части на кораба. Кабрило се бе съгласил тя да вечеря с тях, но само при условие, че носеше кърпа на очите, докато обикаля „Орегон“. Джани бе издокарана с взета от „Вълшебния магазин“ рокля и макар че беше доста слаба, Хуан разбираше защо младите Стоун и Мърфи бяха толкова развълнувани. Джани бе красива и деликатна жена, която щеше да върже езика и на закален циник. Беше загубила ужасната си бледост, а черната й коса приличаше на вълна от обсидиан. Той инстинктивно се надигна.

— Госпожице Дал, изглеждате великолепно.

— Благодаря ви, капитан Кабрило — отговори тя, като оглеждаше залата.

— Извинявам се за превръзката, но не можех да позволя да видите всичко на нашия кораб.

Той се усмихна леко, когато видя как Ерик и Марк се сборичкаха кой да подаде стола на Джани.

— Вие и екипажът ви спасихте живота ми, капитане. Никога не бих се обидила от изискванията ви.

Гласът и акцентът й притежаваха чаровна мелодичност, която впечатли и тримата мъже.

— Просто съм благодарна, че мога да стана от леглото за малко.

— Как се чувстваш? — попита Линда.

— Много по-добре, благодаря. Доктор Хъксли се справи с астмата и не съм имала повече пристъпи.

Ерик спечели двубоя и се настани вляво от нея. Марк се намръщи, заобиколи масата и седна до Линда.

— За съжаление нещо не се разбрахме с кухненския персонал — каза Хуан в мига, когато предвожданите от Морис келнери измаршируваха откъм кухнята с подноси в ръце. — Някак си — продължи той, като вторачи очи в главния стюард — останаха с впечатлението, че сте от Дания, а не от Норвегия. Искаха да приготвят традиционните ястия от вашата родина, но сега ще ядем датска храна.

— Много мило от ваша страна — усмихна се Джани. — А двете кухни са толкова сходни, че няма да забележа разликата.

— Чу ли това, Морис?

— Не.

— Ще започнем с херинга — съобщи Хуан, — последвани от fiskeboller, което са кнедли с риба, доколкото разбрах. После идва свинско печено със зеле и печени картофи. Накрая палачинки със сладолед и шоколад или ris ala mande.

Усмивката на Джани се разшири.

— Това е оризов десерт — обясни тя на останалите. — С черешов сос. Любимият ми. И в нашата кухня го има.

— От Осло ли си? — попита Линда, когато първите ястия бяха подредени на ленената покривка.

— Преместих се там след смъртта на родителите си, но съм родена далеч на север в малко рибарско селце на име Хонингсвад.

Хуан си помисли, че това обясняваше тъмната й коса и кожа. Лапландците, също като инуитите от Аляска или местните хора в Гренландия, бяха получили по-тъмна кожа като защита от силния блясък на слънцето върху леда и снега. Джани сигурно имаше малко туземна кръв.

Преди да успее да й зададе въпроса, забеляза Хали Касим на прага. Косата му стърчеше нагоре, а тъмните кръгове под очите му се забелязваха дори отдалеч. Хуан се надигна.

— Бихте ли ме извинили?

Приближи се до специалиста по комуникации и каза:

— Изглеждал си и по-добре.

— И съм се чувствал по-добре — съгласи се Хали. — Каза, че искаш резултатите от работата ми веднага щом приключа. Ето ги — подаде лист хартия. — Използвах дори звукосмесителя на Мърфи, но това е най-доброто, което успях да направя. Съжалявам. Числата в скоби отбелязват времевия интервал между думите.

АЗ НЕ… (1:23) ДА… (3:57) ЗА ДОНА СКАЙ… (1:17) АКТИВИРАНЕ НА ИН… ЧА… (:45) КЛЮЧ… (1:12) УТР(Е)… (3:38) ТОВА НЯМА ДА Е… (:43) МИНУ(ТА)… (6:50) ДОВИЖДАНЕ (1:12)

— Това ли е? — Хуан се помъчи да скрие разочарованието си.

— Това е. Има няколко абсолютно неясни звука и компютърът не дава повече от десет процента сигурност за значението им. По дяволите, той даде дори на името на Дона Скай само четиридесет процента, но съм почти сигурен, че е вярно.

— Колко дълъг беше разговорът на Мартел със Северънс от момента, когато включи устройството против подслушване до сбогуването им?

— Двадесет и две минути и шест секунди.

Кабрило прочете записа отново.

— Четирите неща, които правят впечатление, са: Дона Скай, някакъв ключ и части от „ля“. Какво казва компютърът по въпроса? Имам предвид точността.

Хали бе прекарал часове над данните и нямаше нужда да поглежда бележките си.

— Шестдесет и един процента. „Ключ“ беше на деветдесет и два процента.

— Хм. „Ин“, „ча“ и „ключ“ са на четиридесет и пет секунди една от друга, следователно можем да предположим, че са свързани. А след като се появяват минута и седемнадесет секунди след споменаването на Дона Скай, вероятно и тя е свързана по някакъв начин.

Хали се вторачи в него.

— Гледах проклетия лист с часове, преди да забележа това.

— Да, защото си се опитвал да схванеш смисъла на думите, а не си мислил за паузите между тях.

— Имам и още нещо — съобщи Касим, като извади миниатюрен касетофон от джоба си.

Хуан чу същия статичен шум, който изчезна след миг.

— Край на предаването — ясно каза непознат глас.

— Кой, по дяволите, беше това?

— Проверих го през компютъра. Английският не е роден език на говорещия. Най-полезното, което разбрах, е, че е някъде от Средна Европа и е на възраст между тридесет и петдесет.

— Аха — кимна Хуан, като си припомни частите от разговора, които бяха записали, преди да се включи заглушителят. — Обзалагам се, че това е Зелимир Ковач. Е, хайде да сядаме.

Върнаха се на масата. Марк Мърфи разказваше свенливо виц, който не вървеше добре. Младежът изпита очевидно облекчение, когато Хуан ги прекъсна.

— Ерик, успя ли да намериш нещо за Зелимир Ковач следобед?

— Нищо. Абсолютно нищо. Кръгла нула.

— Мисля, че познавам този човек — обади се Джанике. — Беше на борда на „Златна зора“. Важна клечка в „Отговорните“.

— Името му не се среща в сайтовете им, нито във ведомостта, нито където и да било другаде — бързо каза Ерик, сякаш Джани се бе усъмнила в способностите му.

— Но беше на кораба, казвам ви — повтори тя решително. — Хората никога не говореха с него, а за него. Мисля, че е близък с лидера на обществото.

Кабрило не се притесняваше, че не бяха успели да открият информация за Ковач. Мислеше как така той е пътувал на обречения кораб, а сега се е озовал в Атина. После си спомни, че една от спасителните лодки на „Златна зора“ липсваше.

— Той ги е убил.

— Какво каза? — възкликна Джулия с вдигната към устата вилица.

— Ковач е бил на борда на „Златна зора“, а сега е в лагера на „Отговорните“ в Гърция. Избягал е с една от спасителните лодки. Единствената причина да го направи е, защото е знаел, че всички хора там ще умрат. Следователно той ги е убил.

Кабрило се завъртя към Джани.

— Можеш ли да го опишеш?

— Много висок. Около два метра.

Едър тип, помисли си Хуан.

— Изглеждаше невероятно силен и сериозен. Никога не се усмихваше. Честно казано, малко се страхувах от него.

— Би ли седнала с Ерик и Мърфи, за да се опитате да направите портрета му?

— Не мога да рисувам.

— Компютърът ще го направи вместо теб. Трябва само да го опишеш, а те ще свършат останалото.

— Ще направя всичко, за което ме помолите, стига това да означава, че той ще бъде наказан за злодеянието си.

Джани захлипа при спомена за ужасната нощ. Ерик обви ръка около рамене й и тя се облегна на него. Хуан благодари наум на младежа, че не се ухили злорадо на Мърфи.

Джулия Хъксли остави вилицата, метна салфетката си на масата и се изправи. Приближи се до Джанике и каза:

— Достатъчно вълнения за една нощ. Хайде да те върнем в клиниката.

Марк и Ерик изглеждаха готови да помогнат.

— Господа — каза Джулия рязко и двамата се отпуснаха безпомощно на столовете си. — За всяко нещо си има място и време. Моментът не е подходящ.

— Да, госпожо — отвърнаха и двамата като смъмрени деца.

Ако Хуан не бе потънал в мисли за получената преди две минути информация, щеше да прихне. Той насочи вниманието си към Линда Рос.

— Мисията ти е отменена.

— Какво? Защо?

— Няма да те пусна в лагера невъоръжена, след като знам, че Ковач е там.

Тя настръхна.

— Мога да се справя.

— Няма място за спорове — отвърна той решително. — Ако съм прав, Ковач е масов убиец от невероятен мащаб. Няма да влизаш там. Край. Хали постигна известен успех със записа. Името на Дона Скай се споменава в разговора на Мартел с Томас Северънс. Знаем, че тя е прочута симпатизантка на „Отговорните“ и е информирана за всичко. Чрез нея ще се доберем до плановете им.

— Ако е запалена привърженичка, няма да говори с нас — възрази Линда.

— Тя е актриса, а не обучен агент. Пет минути с нея и ще ти разкаже всичко, което искаш да знаеш. Просто трябва да я намерим и да се доберем до нея.

— Наскоро е пристигнала в Германия на снимки.

Кабрило се изненада, че Линда разполага с подобна информация. Той повдигна вежди въпросително. Вицепрезидентът по операциите се изчерви под луничките.

— Какво да кажа? Пристрастена съм към холивудските клюки.

Ерик Стоун се наведе напред.

— Що се отнася до осъществяването на връзка с нея, имам идея. Кевин Никсън е работил в Холивуд в продължение на години, преди да се присъедини към нас. Сигурен съм, че познава някого, който пък познава друг и така нататък.

Никсън бе работил като гримьор и специалист по специалните ефекти за едно от големите студиа в Холивуд. Бе приключил с тази част от живота си, когато сестра му бе убита по време на терористичните нападения на единадесети септември. Бе предложил уникалните си способности на ЦРУ, но Кабрило го отмъкна от тях.

— Добра идея. Ако получи достъп до нея, вероятно накрая ще почнем да схващаме за какво става дума.

— Добре, ами ако тя не знае нищо?

— Моли се да знае, Линда, защото няма да изпратя никого в имението им.

— Като говорим за изпращането на хора на разни места, искаш ли дойда с теб до Филипините? — попита Мърфи.

— Не, Марк. Благодаря за предложението, но ще взема Линк.

— Доста ни разпръсваш, а, шефе? — отбеляза Ерик.

Кабрило беше съгласен с него.

— Разбира се, Макс ще е зает известно време, но Еди ще се върне от Рим в деня, когато стигнем до Монако. Така оставаме четирима старши служители, включително Джулия. Линда, ти ще отсъстваш само два-три дни, а Линк и аз ще се върнем след три. Освен това подслушваческата ни мисия е лесна, не ме тревожи. А сега да се насладим на традиционната датска кухня.

Хуан каза това достатъчно високо, за да бъде чут от Морис, който стоеше до кухненската врата. Стюардът му се намръщи демонстративно.