Дъглас Адамс
Животът, Вселената и всичко останало (16)

Глава XVI

— Нищо не се губи завинаги — каза Слартибартфаст, а лицето му мъждукаше червеникаво в светлината на свещта, която сервитьорът робот се мъчеше да отнесе — освен Катедралата в Халезм.

— Освен какво? — стреснато попита Артър.

— Катедралата в Халезм — повтори Слартибартфаст. Беше е по времето на моите изследвания в Кампанията за Реално Време, когато аз…

— Освен какво? — отново попита Артър.

Старецът спря за момент и събра мислите си за една последна битка в тази история, или поне така се надяваше. Сервитьорът робот се движеше през пространствено-временните матрици като зрелищно комбинираше неприветливото с раболепното. Посегна към свещта и успя да я хване. Те си бяха платили сметката, бяха спорили убедено кой е ял канелони и колко бутилки вино са изпили. При това, както Артър смътно усети, бяха извели кораба успешно от субективното пространство в паркираща орбита около една странна планета. Сервитьорът сега бързаше да свърши своя дял от играта и да почисти бистрото.

— Всичко ще стане ясно — каза Слартибартфаст.

— Кога?

— След минута. Слушайте. В момента временните потоци са много замърсени. В тях плува страшно много помия и отпадъци, които все повече и повече се ребарбутират във физическия свят. Вихри в пространствено-временния континуум, разбирате ли.

— Така съм чувал — каза Артър.

— Виж какво, къде всъщност отиваме? — каза Форд, бутайки стола от масата нетърпеливо. — Защото ужасно искам да стигна там.

— Отиваме — каза Слартибартфаст с бавен, отмерен глас — да се опитаме да попречим на бойните роботи на Криккит да си възвърнат целия Ключ, който им трябва, за да отключат планетата Криккит от опаковката на Удъл-Времето и да освободят останалата част от армията си и техните откачени Господари.

— Просто — каза Форд — ти спомена за купон.

— Споменах — каза Слартибартфаст и увеси глава.

Той разбра, че това е било грешка. Идеята изглежда успяваше да завладее по странен и нездрав начин ума на Форд Префект. Колкото повече Слартибартфаст разкриваше тъмната и трагична история на Криккит и народа й, толкова повече Форд Префект искаше да се натряска и да танцува с момичета.

Старецът чувстваше, че не е трябвало да споменава купона, освен в краен случай. Но станалото, станало, Форд Префект се беше хванал за това, както Арктурански Мегасюнгер се хваща за жертвата си, преди да отхапе главата й и да отпраши с кораба си.

— Кога — енергично попита Форд — ще стигнем там?

— Когато свърша да ви обяснявам, защо трябва да отидем там.

— Аз знам защо отивам — каза Форд и се облегна назад, пъхайки ръце зад главата си. Той цъфна в една от усмивките си, които караха хората нервно да потръпват.

Слартибартфаст се беше надявал да излезе в спокойна пенсия.

Планираше да се научи да играе на октавентрален хибифон — очарователно безсмислена цел, както сам си даваше сметка, защото нямаше необходимия брой усти.

Планираше също така да напише една ексцентрична и безжалостно непрецизна монография за екваториалните фиорди, за да внесе хаос в сведенията за едно-две неща, които смяташе за важни.

Вместо това, някак си успя да се остави да го уговорят да се захване с една временна работа покрай Кампанията за Реално Време. После, за пръв път в живота си, я взе съвсем на сериозно. В резултат на това ето, че сега прахосваше малкото време, което му оставаше, сражавайки се със злото, като се опитваше да спаси Галактиката.

Намираше, че това е изтощителна работа и тежко въздъхна.

— Вижте сега — каза той — при Камтим…

— Какво? — каза Артър.

— Кампанията за Реално Време, за която ще ви разкажа после. Забелязах, че пет отломъка, появили се сравнително скоро от вихъра, сякаш съответстват на петте липсващи парчета от Ключа. Успях да проследя внимателно само две от тях — Дървената Колона, която се появи на вашата планета, и Сребърната Греда. Изглежда тя се намира на някакъв купон. Трябва да отидем там и да я вземем преди роботите на Криккит да я открият или иначе кой знае какво ще се случи?

— Не — каза твърдо Форд. — Трябва да отидем на купона, за да се натряскаме и да танцуваме с момичета.

— Ама ти нищо ли не си разбрал от това, което ви…?

— Да — каза Форд с внезапна и неочаквана ярост. — Прекрасно разбрах всичко. Точно за това искам да пия, колкото мога и да танцувам с толкова момичета, с колкото това е възможно, докато все още изобщо са останали някакви. Ако всичко, което ни показа, е истина.

— Истина? Разбира се, че е истина.

— …тогава нямаме дори шанса на рапан при свръхнова.

— На какво? — остро попита Артър отново. Той упорито беше следил разговора до този момент и настояваше да не изтърве нишката му.

— Шансът на рапан при свръхнова — повтори Форд, без да губи инерция. — Ра…

— Какво общо има рапанът със свръхновата? — каза Артър.

— Няма — плоско отвърна Форд — никакъв шанс.

Той изчака да види дали сега нещата бяха изяснени.

Прясното недоумение, което изплува в погледа на Артър, му подсказа, че не са.

— Свръхновата — заобяснява Форд толкова бързо и толкова ясно, колкото можеше — е звезда, която експлодира със скорост, равна почти на половината от скоростта на светлината. Тя изгаря с яркостта на трилиони слънца, после изпада в колапс като свръхнова тежка неутронна звезда. Това е звезда, която изгаря други звезди, чат ли си? Никой и нищо нямат никакъв шанс при избухването й.

— Разбирам — каза Артър.

— …Ра…

— А защо точна рапан?

— А защо не? Няма значение.

Артър прие това обяснение и Форд продължи, гонейки, доколкото можеше, предишната си яростна инерция.

— Работата е там — каза той, — че хора като мен и вас, Слартибартфаст и Артър — особено и специално Артър — са просто едни дилетанти, ексцентрици, мотльовци, ако щете.

Слартибартфаст се начумери, отчасти с удивление, отчасти с обида. Опита се да каже нещо.

— … — успя да вметне той.

— Ние не сме преследвани от нищо, разбираш ли — настояваше Форд.

— …

— И това е решаващият фактор. Не можем да спечелим срещу преследването. На тях им пука, на нас не. Те печелят.

— На мен ми пука за много неща — каза Слартибартфаст и гласът му трепереше отчасти с раздразнение, но и отчасти с неувереност.

— Например?

— Ами — каза старецът — за живота, Вселената. Всичко останало, най-вече фиордите.

— Ще умреш ли за тях?

— За фиордите? — премига Слартибартфаст от изненада — Не.

— Ето.

— Не виждам смисъла, ако трябва да бъдем честни.

— А пък аз все пак виждам връзката — каза Артър — с рапаните.

Форд усещаше, че разговорът му се изплъзва от контрол и не искаше да се отклонява в този момент, заради каквото и да било.

— Работата е там — изсъска той, — че ние не сме преследвани или обладавани хора и нямаме никакъв шанс.

— Освен внезапното ти обладаване от рапани — вметна Артър, — което аз все още не мога да проумея.

— Ще оставиш ли, моля те, рапаните на спокойствие?

— Ще ги оставя, ако и ти ги оставиш — отвърна Артър. — Ти повдигна въпроса.

— Беше грешка — каза Форд, — забрави ги. Работата е в следното.

Той се наведе напред и облегна чело на върха на пръстите си.

— За какво говорех? — уморено попита той.

— Айде просто да отидем на купона — каза Слартибартфаст, — заради каквото и да е. — Той стана, клатейки глава.

— Мисля, че това се опитвах да кажа — каза Форд. По необясними причини, кабината за телепортиране се намираше в банята.