Константин Константинов
Кръв (3)

III

По „Солунска“ слизаха Минчев и Соколова. Наближаваше дванайсет. Беше слънчев ден. Улиците шумяха от пролетна глъчка.

Метнал тренчкот на рамо, с цигара в ъгъла на устата и с кривната фуражка, Минчев носеше малко куфарче и нехайно оглеждаше минувачите. От време на време обръщаше лице с неизменната си усмивка към момичето, което непрекъснато и възторжено говореше:

— Така, Минчев, сега вече си напълно наш: няма полумерки, няма връщане…

— Какво връщане, Цвето? Кога не съм бил ваш? Ти си забравила, изглежда! — засмя се той и поклати глава с шеговит укор.

Момичето се зачерви и го пресече:

— Не съм, не съм, нищо — натърти тя, — нищо не съм забравила. Но знаеш ли, оттогава мина време и все се страхувах да не си се отделил от нас. Ти не се сърди… Това е защото всички… и аз… много държим на тебе.

Арсеналът свиреше за обяд. Чиновническата тълпа се разля по улиците. От един ъгъл се втурнаха вестникопродавачи: „Вестник «Последен час»!… Нападнатият участък… Убити стражари!… Пълни подробности…“

Соколова млъкна, погледът й веднага стана остър, тънките устни се свиха злобно.

— Ето — тържествуващо пошепна тя, — това е само началото. Първите схватки. Езичета пламък — тук, там, оттатък… А-а! Каква пролет ще бъде, Минчев, каква кървава и радостна пролет!… И как ми е драго, че заедно ще участвуваме в това велико дело!… Така, рамо до рамо, към утрешния ден! Колко съм мечтала за това някога! — И тя обърна пламнал поглед към него.

— Ех, вие… жени — снизходително махна с ръка студентът. — Ами че то не е сватба, Соколова!… Хе-е! Какво изтребление ще бъде… по-страшно отнапреж!

— Зная, че ще бъде. Ние не сме деца вече. Виж само какви подвизи вършат днес нашите момчета, пък и момичетата!… Строят е пречупен вече в съзнанията, Минчев! Остава само да се нанесе последният удар!… Ето, ти сам носиш в куфарчето неща, по-опасни от динамит. Когато и чорбаджийските синове са при нас, може ли да се съмнява човек в победата?

Бяха стигнали до Централната поща и завиха по посока към Двореца. В това време от страничния изход на пощата с група телеграфисти излезе Людскан. Той съгледа двойката, която отминаваше, и тръгна бавно по другия тротоар, подире им.

— Сега — рече Минчев — аз ще трябва да отнеса тоя багаж вкъщи и следобед, на работа, да го пласирам.

— Да ти напомня пак — отвърна момичето, — липсва ни организация само сред медиците. Това е твоята задача. Но — предпазливо!… Там вече на два пъти ни откриваха. Позивите, анонимно, в палтата, по скамейките, по масите в студентския стол… Влез във връзка с Боляров, берлински възпитаник, трети курс, един от сътрудниците на „Нарстуд“. След два дни ще имаш нови книжа; производството, нали видя, е в пълна пара — засмя се тя и му подаде ръка. — Сега довиждане, Асене, и добра сполука! Пък обади се в аптеката, по телефона. Довиждане!

Тя зави край Театъра, извръщайки се още веднъж към момъка. Той продължи по тротоара към Двореца.

Людскан бързо прекоси улицата, влезе в градината и тръгна вътре след Минчева, като се прикриваше зад храстите. Спирайки за минута, той зърна през площада друга двойка, която идеше отдолу. Вихров, редом със слабо, леко изгърбено момиче. Високата кокалеста фигура на художника бе поприведена над девойката, която вървеше до рамото му с дигната към него глава. Людскан изкриви презрително устни, отърси плещи, като че хвърляше нещо. После продължи да дебне.

Студентът обиколи градината и наближи трамвайната спирка за гарата. Някакъв мъж го пресрещна, каза му пътьом няколко думи, без да го поздрави, момъкът посочи с очи куфарчето и продължи пътя си. Скрит зад един ствол, Людскан долови тая мигновена среща. Сетне мина бързо няколко крачки и се залепи до другата врата на градината.

Минчев отиде до спирката. Из групата хора, които чакаха трамвая, се отдели гъвкава фигура в чер костюм и метната през рамо лисица, с лице, което светеше като златисто цвете. Павлина Радева свали ръкавицата си, да се здрависа с Минчев. Той се пречупи, целуна ръка, мина от лявата й страна и тръгнаха бавно през площада. Людскан стисна нервно една след друга ръцете си, за да изпукат, спусна се по „Търговска“ и спря на „Дондуков“, за да не ги загуби. Двойката прекоси булеварда, зави на първия ъгъл и влезе в една млекарница на „Сердика“.

 

 

— Заключавам: в две, най-късно — в три седмици, значи до средата на април, всичко трябва да бъде окончателно готово. Това се отнася до вашите хора, другарю Чавдаров, и до младежката организация. След двайсет дни най-късно пролетарска революция у нас ще подпали Балканите. Разбрано ли е?

Гласът беше възбуден и твърд. Оня, който говореше, като че предварително се сърдеше на нещо и с резкия тон искаше да пресече всяко противоречие. Той беше бледен, бръснат мъж с гола глава и с кръгли очила, един от военните ръководители на организацията, бившият капитан Богдан Радев. Той седеше в сламения стол изпънат като нащрек и тънките му пръсти нервно тракаха по масичката.

Стаята тънеше в тютюнев дим. В единия ъгъл, сгушена, мълчалива слушаше Вяра. Насреща Дойчинов бавно късаше обвивката на цигарената си кутия. До него прищуряше разногледите си очи адвокатът Джамбазов, негов връстник и другар, с посивял алаброс и нервен тик, който подигаше от време на време дясното му рамо. В полусянката на абажура, в другия ъгъл, непознат момък с издадена долна челюст, с пригладени назад синьо-черни коси и с тъмно лице, разхождаше равнодушен поглед из стаята.

Една дълга минута се стопи в мълчанието. После кушетката, на която лежеше Чавдаров, заскърца, той се привдигна изпит и развълнуван и хвърли решително:

— Това ще бъде ново безумие, по-фатално от двайсет и трета! След двайсет дни? Това не трябва да става, чуваш ли, на всяка цена, това не трябва да се допусне, другарю Радев!

Очилата на запасния капитан мръднаха и една гневна бръчка се вряза между веждите.

— Другарю Чавдаров, ти забравяш, че аз ти съобщавам окончателното решение на Военния център, взето по инструкции отгоре. Твоето лично мнение не може да измени нищо, освен твоето лично поведение!

— Чакай, Радев, не е въпрос за мене! Но какво ще стане с делото? Двайсет дни!… Не, не… Ами че това е просто самоубийство на организацията, пълно и непоправимо! Та ние съвсем не сме готови!

— Толкова по-зле за вас, другарю!

— Няма „нас“ и „вас“, Радев — раздразнено отсече Чавдаров. — Говоря за общата работа. Защо не се почака до есента — нали така беше решено? Защо е това избързване, което ще погуби всичко?

— Слушай, Чавдаров, нямам време за спор. Казах, това е заповед на Военния център, в чиито ръце днес са всички инициативи. Разбираш ли? А и там вече са уморени от нашето бездействие и мъдрувания. Ето, другарят Кирил, който иде оттам, ще ви каже. — И той кимна към момъка в ъгъла. — Той е военен спец, изпратен за мой помощник.

Момъкът отново изгледа всички и с равен глас съобщи:

— Секретариатът за балканската секция ми изрази недоволството си от бавността и недостатъчното активизиране на компартията, особено на политическия център. В края на април се завършва концентрацията на Червената армия при Днестър. До двайсети април тук трябва да се почне. След седмица пристигат през Виена двама руски другари като технически ръководители. Те ще донесат и последните инструкции.

— Но какво знаят там? Как могат там да решават онова, което ще става тук? — възкликна Чавдаров. — Знаят ли те, че едва сега се възстановява нелегалният апарат, че ние не навсякъде имаме връзки, че уредените такива всеки ден се откриват, че най-ценните ни работници са следени и залавяни; че селяните са обезверени и наплашени, а без тяхно участие…

— За селяните остави, Чавдаров — прекъсна го Радев. — Ние сме в постоянен контакт и в пълно единение с ръководни лица от Съюза. Фронтът е осигурен, циментиран с кръв и с куршум. Но стига приказки. Решавайте: ще изпълните ли нарежданията, или оставате зад борда? Трябва да те предупредя, че в подобни случаи колебанието граничи и с… измяна. Ако някой от политцентъра не е съгласен с директивите и решенията на Коминтерна и с конкретните задачи на Военния център тук — не остава, освен да напусне и да отстъпи мястото си другиму… — Той замълча, погледна хапливо към другия и добави: — Аз наистина съм учуден, другарю Чавдаров: дали вчерашната пукотевица е охладила твоя революционен кураж?…

От другата страна на масата Дойчинов изведнъж се дигна, разтърси сърдито глава и продума с укор:

— Това не биваше да казваш, Богдане!

Джамбазов се усмихна виновато, рамото му потрепера и той за пръв път взе думата:

— Аз мисля, че Чавдаров е прав в това отношение… Горе не са добре осведомени. Ние не сме напълно готови. Ще бъде рисковано…

Радев изкриви устни:

— Ще пишеш „особено мнение“, другарю Джамбазов! Ти винаги си бил твърде благоразумен, известно ни е…

Тогава, пламнал, Чавдаров скочи от кушетката с гримаса на горчивина и викна:

— Не пазя своята глава, Радев, ти знаеш това добре! Но трябва да се мисли за ония, които водим след себе си. Сега виждам обаче, че всичко се върши покрай нас. Толкова по-зле. — Той разтвори безпомощно ръце. — Каква полза наистина да упорствувам?

— И да упорствуваш, другарю Чавдаров, резултатът ще бъде същият — студено отвърна Радев. — Всички от централното ръководство приемат изработения план.

— Разбрано! — рязко отвърна Чавдаров. — Тогава ще имаме възможност, другарю Радев, да премерим наскоро своя революционен кураж. Дано само не изляза аз прав… Сега, кажи, какви задачи ни се поставят?

— Така, с това трябваше да почнем — кисело продължи Радев. — Ето: имате още две-три седмици да стегнете връзките и да създадете нови там, дето липсват. Особена активност се иска от организацията ми. Материали и оръжия ще получавате от нас. Пропагандната дейност да се засили до крайни предели. През близките дни да се намерят още нелегални квартири. Да се използува всеки случай за провокиране на властта, атмосферата трябва да се сгъсти до избухване. Нервите на буржоазията да се опнат до скъсване, а масите да се държат в остро революционно напрежение. Индивидуалният терор ще бъде засилен — това е наша грижа, но летящата литература трябва да използува тутакси всеки отделен случай… В решителния час сигналът ще бъде акция от голям мащаб.

— За това са необходими средства — отговори Чавдаров. — Как е касата, другарю Джамбазов?

— В момента всичко е изчерпано. Чакаме нова пратка, но сега-засега касата е празна.

— Другарят Джамбазов е акционер в д-во „Печат“ и ще използува личния си кредит за хартия и мастило — отсече Радев. — Всички тайни печатници и циклостили ще работят денонощно. Така. Сега друго. След два-три дни през границата пристига четата на Дивия, седморка. Трябва човек за връзка. Имате ли свободен?

— Людскан — отвърна Чавдаров. — Да вземе два-три дни отпуск.

— Людскан не може. Той е потребен тук на мене. Аз всеки ден чакам да ме подгонят, него още никой не подозира. Друг няма ли? Добре. Ще отиде Павлина.

— Как, Павлина? — извикаха Чавдаров и Дойчинов.

— Какво има? Павлина неведнъж е изпълнявала подобни поръчки и — великолепно! — Радев цял светна и лицето му мигновено се преобрази. — Аз нямам по-верен другар и по-добър помощник от нея. В нея никой не ще се усъмни. Баща й има вила във Вършец. Тя ще отиде за ден-два да почне ремонта на постройката и чрез нашите хора там ще влезе във връзка с Дивия. Друго засега няма. Хайде.

Той стана, отиде до Дойчинов и го тупна по рамото:

— Не ми се мръщи, дядка! Не съм свикнал да се церемоня. Пък и не са времената такива… А ти си спомни младините, разрови старите папки и съчини за младите огнени позиви — да мрат и да се усмихват.

Дойчинов дигна ръка до челото да отдаде чест по войнишки:

— Слушам, господин капитан!

— Чакай, Радев — обади се Чавдаров, — в събота пристига куриер до ЦИК-а. Затова най-вече исках да те видя таз вечер. Срещата трябваше да стане тук с мене, но поради вчерашната случка, а от друга страна и той е бил открит още в Бургас — наредих да му се съобщи, че размяната на пакетите ще стане във Витоша. Кой ще отиде там? От известно време всяко излизане на наши хора там се следи. Трябва някой съвсем нов човек.

Радев се замисли, после рече накъсо:

— Е, това вече е твоя работа, другарю Чавдаров. Аз нямам хора, пък и не е в моя ресор.

Чавдаров присви очи и съсредоточено се замисли. В това време Вяра, която безшумно се бе измъкнала от ъгъла, приближи до двамината и цяла заруменяла, се обади:

— Аз… аз искам да отида.

Радев се обърна, намръщи се за миг, после устните му едва доловимо мръднаха в усмивка и той кимна доволно. Дойчинов, смаян, дигна вежди и пристъпи една крачка. Чавдаров, недоумяващ, я гледаше с изненада и с възторг.

— Защо да не отида? — вече по-смело повтори момичето. — Ако Павлина може да изпълнява по-опасни работи, защо аз да не свърша това?

— Имате право, другарко Добрева — кимна отново Радев. — От вчера вече вие сте кръстена в конспирацията. Ще отидете вие. Но трябва някой да ви придружава…

— Хе, щом Верка отива, аз ще й правя компания — изведнъж реши Дойчинов. — Ще вземем и Людскан, ние двамата с него ще бъдем прикритие. Група екскурзианти, виж, така ще бъде чудесно!

— А защо не другарят Джамбазов? — добави Радев. — Той по-малко от всеки ще събуди подозрения.

Адвокатът трепна и рамото му заигра:

— В събота имам дело, другарю Радев. А трябва да се урежда и въпросът с хартията. Вън от това и мене вече са ме взели на око поради защитата на другарите в съдилищата… Добре би било дори някой от младите да поеме касата…

Радев го изгледа пронизително, обърна глава и процеди:

— Ще трябва да се намери една жена и за касата. — И нечуто изсъска: — Сволоч!

Чавдаров се усмихна и додаде:

— Де го сега оня женомразец Людскан, да чуе, че Вяра е връзка, а Павлина куриер за чета…

В същия миг на вратата леко се почука и Людскан влезе, пребледнял, мълчалив, кимна и се изправи до стената.

Чавдаров повтори шеговито последните си думи. Людскан разтвори очи, ноздрите му трепнаха.

— Д-д-ругарю Радев — заекна той, — къде ще отива госпожата?

— Във Вършец. Четата на Дивия минава границата тия дни.

Людскан поглади косата си и троснато отвърна:

— Н-не, там ще отида аз!

— Не може, Людскане, ти ми трябваш тук!

— Моля, другарю Радев, нека отида аз!… Ще се случи нещо, после… Настоятелно моля!

— Стига, Людскане! Глупости не ща! Ти си уж дисциплиниран!

— Д-д-ругарю Радев! — почти изохка момъкът и сините му очи остро блеснаха.

— Ш-ш-т! — тропна с крак другият. — Казах, стига! — Погледна го намръщен и добави: — Всъщност какво търсиш ти тук?

Людскан преглътна, погледът му отново угасна.

— Ида от служба. Преди половин час се получи дълга телеграма: привечер при опит за арестуване другарят Матей е убит в Нова Загора.

Глухи възклицания изпълниха стаята.

Людскан продължи:

— Успял да изгори цялата си преписка, убил един и ранил трима. Група агенти заминаха веднага с нощния влак.

Лицата бяха побледнели и изострени. Тежко мълчание изпълни стаята. Чавдаров се облегна на стената.

— А-а! Скотове!… И него значи!… Мръсници… мръсници!… Скъпо ще ми го платите!

Дойчинов наведе глава, ръката му треперливо гасеше цигарата. Радев сбърчи лице в свирепа ненавист.

— Още един зачеркнат в списъка… Един от най-потребните… Но за един такъв — десет, сто, хилядо буржоазни мърши са малко! А-а! Почакайте… почакайте, свини със свини!… Ще му направим ние скоро панихида, ще има да я помните — с илюминация и с картечни салюти!… Червата ви ще проплачат!…

После извърна глава към Чавдаров и злобно добави:

— Сега няма ли пак да кажеш — защо бързаме?… Защо не им дадем време да свършат така, един по един, с всинца ни?… Е-ех, вий! Интелигенти!… Да можех, първом от вас бих отървал масите! Философи такива, мекотели!… Сега на работа! Обръчът вече се стяга. Утре-другиден ще погнат и нас. Веднага резервният член да застъпи мястото на Матей и всичко — точно по дадения план! За мъртвите после ще жалим. Хайде!

И те излязоха на две групи през двата изхода на къщата.

 

 

Късно през нощта Вяра се събуди със задавен вик в гърлото. Челото й бе в пот, сърцето лудешки тупаше, цялото й тяло бе изнемощяло и тежко, като парализирано. Някакъв неясен, но дълъг кошмар я бе мачкал.

В стаята беше тъмно и тихо, часовничето на масата тиктакаше, през прозореца влизаше слабият зрак на уличната лампа. Тя размърда изтръпналите си ръце и пое дълбоко дъх. От очите й течаха сълзи, някаква тъмна тревога я изпълваше цяла. Какво се бе случило или имаше да става?…

Тя се дигна, отиде до прозореца, погледна навън. Нищо. Улицата беше безлюдна, небето сиво-черно, по стъклата сълзеше дъжд. Тя бързо облече робата си, метна шал и излезе в коридора. Нещо огромно и неясно се трупаше в нея и непреодолимо я тласкаше напред. Зави към дъното на коридора и спря: прозорчето над вратата на Чавдаров светеше. Той беше буден значи. Тя приближи безшумно и залепи ухо до ключалката. Вътре се чу драскане на кибрит и слабо покашлюване. Тогава, без да мисли, тя чукна на вратата и глухо попита:

— Не спите ли, Чавдаров?… Мога ли да вляза?

— Влезте — отговори мъжът отвътре.

Той бе подпрял възглавниците до стената и лежеше полуизправен, с разкопчана риза и с разрошена коса. Лицето, бледо и повехнало, беше сериозно, скръбно и далечно, като на сомнамбул. Тя премина предпазливо през стаята и седна до нощната масичка. Едва тогаз очите му бързо преметнаха, връщайки се от далечината, и светнаха.

— Защо не спите?… Да не ви боли раната? — наведе се тя над него.

— Малко… Но то не ми пречи… Не ми се спи… Как може да се спи, Добрева?… Всеки час вече е преброен…

— Много се вълнувахте таз вечер… Не биваше така… Насилвате се, бъдете по-спокоен, трябва първом да оздравеете! — Тя неволно оправи падналия на челото му кичур коси и го поглади по главата.

Той цял потръпна, стисна трескаво ръката й и не отговори. Тя също млъкна и спусна клепачи. Тя виждаше само разтворената бяла яка на ризата и една жила, която бързо тупаше отляво на нежната висока шия. И изведнъж стори й се, че тая синкава вена е част от нея самата, че цялото това голямо, стройно, отделно тяло е било някога нейно, откъснало се е от нея, но все пак е част от плътта й, свързано навеки с нея чрез невидими и неунищожими връзки.

Някъде издълбоко прозвуча неговият глас:

— Ти защо не спиш?… Защо дойде?…

Тя не се учуди никак, че той й говори на „ти“. Напротив, то беше съвсем естествено, като че винаги е било така. Винаги, дори когато едва се познаваха. Дигна тъмните си големи очи и прошепна:

— Не мога и аз… Искам да съм с тебе…

Минутите минаваха така, мълчаливи, дълбоки и значителни, изпълнени с внезапния смисъл на човешкото съществувание, който се открива само веднъж за всеки живот.

Внезапно той взе двете й ръце в своите, притисна ги до гърдите си и каза:

— Чуй… може би всичко това не трябваше да се случва… но аз не съм виновен… не съм!… Ти трябва да ме разбереш!… Не искам… не мога да те лъжа дори в мисълта си… Преди да влезеш, мислех за тях… за жена ми и за малката… и за тебе…

Тя го гледаше право в очите:

— Разбирам…

— С мене скоро ще свършат… с всички ни ще свършат… аз зная това, не се мамя като Радев… Остават ни дни, най-много седмици… Нека тя не узнава това… заради нея и заради малката…

— Разбирам…

— Тя винаги е била далеч от моя същински живот… нека остане така докрай! А тебе… тебе… тебе аз не те жаля… Разбираш ли? — Той изкриви лице в страдалческа гримаса и впи ръка в лакътя й.

— Разбирам — затвори очи със странна усмивка тя.

— Ти си… ти си… аз… аз самият… О, по-рано, по-рано трябваше да те срещна! — изохка глухо той. — Трябваше да живея — не да умирам с тебе…

— Недей! — притисна лице до неговото тя.

Той се бе изправил на леглото, потъмнял от мъка. Върху превръзката на раната се появи малко розово петно.

Тя го облегна отново на възглавницата, наведе се и го погали като дете.

— Недей! — повтори шепнешком тя. — Помисли, ако оцелеем… Ако успеем, Деяне!…

Той бе затворил очи и мрачно отвърна:

— Ще успеем само скъпо да продадем кръвта си… Нищо друго не ни остава.

Тя погледна отново малкото червено петно под рамото му и сърцето й се сви в безпределна милост. Седна на леглото, обхвана с две ръце главата му и приближи лице до неговото. Той я привлече и устните му посрещнаха нейните в дълга, гореща и горчива целувка.