Константин Балмонт
Звезда на пустинята

Понякога в пустинята се чуват гласове,

но никой не знае откъде са.

Думи на един бедуин

1

Ела, о, господи, се моля аз!

Години трийсет в пясъци се скитам

и нося твоя огън, твоя глас,

и те очаквам, и за тебе питам.

Ела, о, господи, се моля аз!

 

Не съществуваш, разумът крещи,

ала сърцето ми във теб се врича,

и падам, и се мъча, виждаш ти —

душата ми не лъже, тя обича,

макар че друго разумът крещи.

 

Помилуй своя роб, потънал в скръб!

Не стигат сили в знойната пустиня,

изгрей пред мене като огнен стълб,

яви ми се, жадувам за светиня.

Помилуй своя роб, потънал в скръб!

2

Дълго отправях към тебе молба,

вярвах във своята смътна съдба,

вече не искам да чакам — о, не,

паднал на колене.

Сякаш в затвора врата изгърмя,

душно и страшно е в тази тъма,

ще ми се в бездната да се свлека,

господа да отрека.

3

О, създателю на светлината,

на съня, който дълго сънувам,

не познах твоя глас в тишината,

нито отговор чувам.

 

Мигар толкова чак си далече

и от своите думи се плашиш?

Ето, късат се струните вече

от несгодите наши.

 

Аз на заем възхвали не искам —

по-добре е да стенат пленени,

щом не светиш за никой потиснат

и терзаеш смирени!

4

О, как си далечен! Към теб ще намеря ли път?

Простор на безлюдна пустиня очите ми мъчи.

А кости камилски по пътя ми само блестят

и бледа тревица в оскъдната почва се гърчи.

 

Скърбя и те чакам. Изникват градини, цветя.

О, радост! Растат, извисяват се палми зелени.

И стомни проблясват, звънтящи от бистра вода.

По-близко, по-ярко. И тръпне сърцето смутено.

 

„Оазис!“ — то шепне с боязън. Как сладко цъфтят

градините, пълни с живот, с празненства и възхита.

Но всичко изчезва! Тук-там само кости блестят.

И вятър полъхва, и жълтите пясъци смита.

5

Но ето и вятърът спря да снове.

По-тих от смълчани по здрач лесове,

протяжен като океана,

без думи, но сякаш че думи кове,

в кълба от мъгла среброткана,

аз глас долових, сякаш той ме зове,

подобен на стихнали от векове

ехтения на урагани.

6

„Ще ме видиш, но в най-ненадейния час

за това няма никой да знае,

ще запее в душата ти изворен глас,

светлина ще трепти, ще сияе.

Ще ме видиш, но в най-ненадейния час.

Не скърби. Аз край тебе витая.

 

Ти възкликна, че много далечен съм аз

аз съм в теб, ти си в мен — неделимо.

Засега опази само чутия глас:

всичко цялост и смисъл си има.

С лъч невидим над тебе горя всеки миг

и на твоята правда и гордост съм вик.“

7

Там, дето лазурът с пустиня се сля,

звезда с ослепителен образ изгря.

Отгоре изплашено гледаше тя —

и литнаха бавно мечта след мечта.

 

Тих звън се дочу, пред смутения взор

растеше нагоре висок кръгозор,

без граници беше небето в зори —

и с тайни, но тайните то не разкри.

 

Изчезна пустинният лик на часа,

небе — и зад него пак небеса.

Живот уж, а той като сън отлетя.

И щастие вечно изгря, запламтя.