Константин Балмонт
Из Летопис на Света

1

Там, над нея, там самотна

странна светлина мъжди,

сякаш мъка по живота,

онзи — пълния с беди.

Там, под светлина прощална

и край приказния път,

недоволни и печални

бледи сенки се тълпят —

сенки на онези, дето

със молитви и със мъст

се стремяха към небето,

а лежат в студена пръст,

разбунтувани навеки

от сковаващия хлад,

и изчезнали полека

в другия, отвъден свят.

2

Лес, потънал в сън.

Сякаш в гроб вторачен,

някъде навън

стене бухал мрачен.

 

Алена луна.

Смърчове стаени.

Гробна тишина.

Само бухал стене.

 

Спи лесът превит.

А сънят му — чуден.

Някой е убит

тук, в леса безлюден.

3

Преди хиляди лета,

под звездите умълчани

брата срещнал брат^[1] в нощта —

сам на горската поляна.

 

Брата срещнал брат в нощта,

смътно потреперал мракът.

И на райската врата

дълго-дълго ангел плакал.

4

И хиляди ангели, гении на светлината,

скърбели в небето над сънните тихи поля,

от бога те отговор чакали, а в небесата

звездите най-ясни се скрили зад гъста мъгла.

 

Но господ не казал защо позволил престъпление,

в пространството падали хиляди нощни звезди,

разбрали, на тях че е съдено за изкупление

да дишат и тръпнат над черните хорски беди.

5

Погребален — въртят — хоровод^[2]

милионите сенки отново.

И изчезват народ след народ

в светлината на блатни огньове.

 

Не разбират безумците днес,

че кръгът е затворен отдавна,

че измамна и призрачна вест

е миражът в пустинята равна —

 

че освен лудостта и страстта

има друго, най-висше блаженство

първозданната красота

и вселенското съвършенство.

 

Прелестта да проникнеш с любов

в същността на света не разбират

и не чуват неспирния зов

и възторга велик на всемира.

6

Стъпкахме цветята като летен зной,

щастието има пътища безброй.

 

Светеха ни ярко слънце и луна,

но ги няма вече — мрак и тишина.

 

Стъпкахме цветята и ги няма днес,

в облачните бездни — ни звезда, ни вест.

 

Пътища различни водят към смъртта,

щастие желахме, срещнахме скръбта.

7

Спи лесът стаен.

Стихнали дървета.

Някой е ранен

тази нощ в сърцето.

 

В мрака към вълна

се стреми вълната.

Сянка на жена

стене в тишината.

 

Спи лесът стаен,

стон нощта изпълва.

Във вира студен

сянката потъва.

8

Русалка събуди се тя.

Със злачни очи се огледа.

На дъното, право в калта

погреба си рожбата бледа.

 

Детето се мята в тъма,

бълнува за слънце свободно.

Русалката волно се смя

във своето царство подводно

 

Годините щом отлетят,

русалката ще побелее.

И хора пред нея ще спрат,

щом водната шир намалее.

 

И хора пред нея ще спрат —

застинало в хлад изваяние.

Пред чудото те ще мълчат —

молитвите искат мълчание.

 

В последния ден ще мълчим,

когато със шепот прощален

с мадоната ще се простим,

дочули пак марш погребален

9

Що за тътен там кънти?

Спи светът — ми каза ти.

Спят вековни дървеса

сред безмълвни чудеса —

с духове и със мечти

като в приказка лети.

Тътенът гърми над нас.

Чувам на камбана глас!

„Чуй! Стани!“ — зове в нощта

на земята съвестта.

И камбаната ехти,

на сърцето тя мъсти

за греховната мечта

по невярна Красота.

10

Вие сте умрели, мъртви — и това е безусловно,

в пустота и скръб жестока извървяхте своя път.

Но, упорствайки, подхвърляте зарчета съдбовни,

други сте, но неотменни, сроковете ви гнетят.

 

Всичко отлетя и свърши, недостойно и достойно,

отредени са ви вече гниенето, тленността.

Ако досега се мъчехте, мъките ще станат двойни,

вие — само прах от смачкана и убита Красота.