Константин Балмонт
Към хората

О, хора, към вас се обръщам сега,

бях ням и нещастен, убит от тъга,

но щом върховете обикнах, без страх

аз всичко обикнах и всичко разбрах.

 

Разбрах със сърцето си, не със ума,

че царствена радост е скрита в гърма,

погубва той звяра, човека-събрат,

но с него е прелестен нашият свят.

 

Харесва ми всичко на тази земя —

добро или зло, светлина и тъма,

на всичко се моля, но зная добре,

не с ручея, с теб ще се слея, Море.

 

Но знам, на горещи лъчи във властта,

ще звънне пак ручеят над пропастта.

Кой тук обяснил е живота поне,

на мъдрите, мъртвите, казвам: — „О, не!“

 

Над всички слова и над мъдрия храм

стои нещо друго, аз вярвам и знам,

че не мъдростта на житейския път —

световното вино опива до смърт.

 

Кога ли от него ще съм упоен,

да мра, да възкръсвам — отново роден

да чувам на утрото младия зов…

О, хора, изпълнен съм само с Любов!