Артюр Рембо
Ръцете на Жан-Мари

На Жан-Мари ръцете здрави,

ръце с мъртвешка бледнина,

ръце, които зной ощави —

нима подхождат на жена?

 

От сластни локви ли умити

по тях каймак се насъбра,

или се къпаха в луните

на светозарни езера?

 

Дали от варварски лазури

на нежен скут са пили мощ?

Дали са свивали те пури,

или са трупали разкош?

 

Пред сребронога ли Мадона

държаха вехнещи цветя,

или кръвта на беладона

пламти и — черна — стине тя?

 

Дали ловили са двукрили

в лазурно-утринния лес,

дордето те нектар са пили?

Вариха ли отровна смес?

 

Каква мечта ли ще е тази,

че се протягат с нежен стон —

нечуван сън за всички Азии,

за Хенгавар^[1] или Сион?

 

И не продават портокали,

ни молят се пред идол те,

не са и пелените прали

на сляпо трескаво дете.

 

Не са ръце на братовчедка

или жена сред цех огрян,

с лице, което в пушек светка —

слънце, пияно от катран.

 

Как нежно чупят те гръбнака —

не ще отрониш нито стон,

машината не е тъй яка,

по-силни са дори от кон.

 

Потрепват като пламък тези

ръце — сред пушека вонящ,

плътта им пее Марсилези,

забравила за „Отче наш“!

 

И нежният ви врат извили,

жени, с душа продажна, зла,

те в пръстите ви с всички сили

ще смачкат пудри, червила.

 

Един наивник ли се влюби

в отблясъка им? Не един

видя на възлите им груби

да слага слънцето рубин.

 

Народното тегло ги прави

тъй тъмни — като проста гръд;

целува ги с уста корави

Бунтовникът, поел на смърт!

 

Как те са пребледнели, млади —

с любов и слънце ги гориш

върху коравите приклади,

ти, смел въстанико Париж!

 

Нерядко, о, ръце свещени,

там, дето слагаме с вина

пияните си устни — стене

верига с лъскави звена.

 

И страшен трепет ни изгаря!

О, ангелски ръце — уви! —

когато махват ви загара,

плътта ви винаги кърви!