Карл Май
Отшелника (6)

Глава 6
Визита в Хиршенау

Барон Фон Фалкенщайн се беше появил изненадващо в Хиршенау. От известно време бе идвал няколко пъти в замъка, докато преди арестуването на Капитана никога не го бяха виждали тук. И днес управителят лично се завтече, за да му помогне да слезе от каретата. Човекът беше заел сегашното си място само няколко седмици преди задържането на барон Франц и бе принадлежал към неговата банда.

— Нещо ново да не се е случило? — попита Фалкенщайн.

— О, твърде много! — отговори управителят. — Моля да се качим! Горе никой няма да ни наблюдава. Там ще се предоставя на услугите ви.

Отведе посетителя горе в един ъглов салон и поднесе освежителни питиета.

— Вестниците упорито мълчат — каза хер Фон Фалкенщайн. — Откак старият ковач Волф се хвърли през прозореца, нищо ново не сме чули. Иска ми се да знам как ще приключи тая работа.

— Нещастно за клетия господар. Той бил признал всичко.

— Глупак!

— Съвсем не! Ръцете му били изкълчени, към това се добавило и едно възпаление, което му причинявало безумни болки, и ето как признал всичко.

— Глупост! Ако беше продължил да отрича, щеше да спечели време. Можехме да го освободим или да отстраним най-важните свидетели. Но след като е признал, сам се е предал в ръцете на палача.

— О, Боже! Добрият господар!

— Да. Аз също не позволявам да се говори лошо за него. Той можеше да повлече със себе си в нещастието мнозина от своите съучастници — мен, вас, младия ковач и още множество други хора. Ето защо нека му пожелаем един по-бърз край.

— Наистина ли мислите, че се касае за живота му?

— Безусловно! Тоя проклет княз Ван Зоом по-рано няма да си отдъхне. Е, поне има утеха, че после баронството няма да попадне в чужди ръце. Ние нали сме тук, старите Фалкенщайн — все още способни да развием нови, силни клони.

— Де да можеше само да стане така!

— Без всякакво съмнение. Другояче изобщо не може да стане.

Управителят сви рамене и каза:

— Други не мислят като вас, милостиви хер.

— Други? Кои?

— Хм-м! Говори се, че малкият Роберт бил още жив.

— Глупости!

— Навсякъде го приказват. Старият ковач имал нареждане да го умъртви, но му запазил живота. Сега са намерили истинския наследник. Роберт е жив.

Фалкенщайн пребледня. Скочи от мястото си и извика:

— Проклятие! Ние се държахме вярно един за друг, Франц и аз. Нима сега не само единият ще бъде осъден, но и ще бъдат иззети плодовете на всички напрежения на другия? Това няма да стане, няма да го позволим!

— Какво може да се направи срещу това?

— Ще видим. Първо ми представи доказателство, че младокът е още жив!

— Доказателството е налице, лежи при съдебните преписки на съдия-следователя. Днес тук пристигна един съюзник, който имаше в ръка една верижка на Хелфенщайн. Тя също така потвърждава съществуването на Роберт фон Хелфенщайн.

— Кой е той?

— Един часовникар и златар на име Якоб Симеон. Той е един от малцината, които имаха щастието да не бъдат заловени, но сега и на него му станало тясно около врата. Плюл си на петите и дойде при мен, за да ми отправи някои предупреждения.

— Мъжът тук в замъка ли е?

— Да.

— Я го доведете!

Управителят тръгна и скоро доведе златаря. Той първо доказа, че е съюзник на Капитана, а после бе попитан какво знае за Роберт фон Хелфенщайн.

— Той е още жив — заяви златарят убедено. — Зная го със сигурност, макар да го държат още в тайна. Когато нещастието настъпи, прочетох във вестника, че прокурорът се нуждае от домашна помощница. Незабавно му изпратих дъщеря си, за да може да узнава едно-друго. Той дори с жена си не споделя нищо, но когато при него има колеги, говорят за тези неща. Дъщеря ми се ослушва и ми ги съобщава. Роберт фон Хелфенщайн сега се казва Рихард Бертрам и живее при княз Ван Зоом. Аз го наблюдавах. Повечето време прекарва при Улрике фон Хелфенщайн или при полковник Фон Тифенбах.

— Проклятие! Той май наистина не е загинал! Да знаехме само как се е случила тая работа.

— Аз мога да ви кажа, дъщеря ми го е подслушала. Чуйте! Франц фон Хелфенщайн, който преди двайсет години още не беше Капитана, държал здраво в ръцете си ковача Волф заради контрабандата. Заставил го да подпали замъка Хелфенщайн и да се погрижи малкият Роберт да загине в пламъците. Но на Волф не му дало сърце. Той запалил, наистина, замъка, но подхвърлил в огъня трупа на едно друго момче, което откраднал за целта от неговия ковчег. То било до неузнаваемост обезобразено. Малко преди пожара Волф тайно отвлякъл малкия Роберт от замъка, а след това го отнесъл в столицата до приюта за подхвърлени деца. На врата му останала една златна верижка с медальон под формата на сърце, на който се намирали инициалите „Р.Ф.Х“. По-късно някакъв шивач на име Бертрам осиновил детето. Той кръстил момчето Рихард — по буквата „Р“ от верижката, така че законният наследник на баронство Хелфенщайн сега се казва Рихард Бертрам.

Когато Симеон свърши, Фалкенщайн беше напълно убеден, че Роберт е още жив. Той шареше вбесено из стаята и търсеше разрешение на проблема, но не намираше никакво.

— Всичко отиде по дяволите! — изскърца зъби. — Тоя шивашки хлапак ще се появи тук с химни и литаври като барон. Вече смятах, че това великолепно наследство ми е в кърпа вързано, а сега трябваше да се откажа.

— Може би не!

Златарят каза тези думи полугласно, като на себе си, ала Фалкенщайн се обърна рязко и бързо попита:

— Какво означава това?

— Че не след всеки ден настъпва вечер.

— Фразеологии.

— Аз не съм човек, който подмята празни фразеологии. Имам навика да мисля, да премислям, но пък после бързо действам. Какво сега, ако тоя Бертрам не може да докаже, че е Роберт фон Хелфенщайн?

— Та нали доказателствата са налице! Вие самият току-що разказахте как стоят нещата!

— Да. Но ако тези доказателства са фалшиви?

Фалкенщайн стана много сериозен и каза:

— Човече, вие не говорите без умисъл. Но нали се знае, че този Бертрам е момчето, което ковачът е подхвърлил пред приюта.

— Това е вярно. Но не е доказано, че той действително е малкият Роберт.

— Нали имал верижката!

— Тя не е истинска!

— Всички дяволи! Вярно ли е това?

— Да.

— Можете ли да го докажете?

— Да, аз самият, и то чрез показване на истинската верижка.

— Вие я имате? — извика баронът с трескава възбуда.

— Аз не. Но знам у кого е.

— Той трябва да я донесе!

Якоб Симеон му се ухили спокойно в лицето и каза:

— Мислите ли, че ще го направи? Та вие сте в ръцете му. Не можете да го принудите. Но може би той ще пожелае да ви я продаде…

— В такъв случай ще ви струва петдесет хиляди гулдена!

Баронът подскочи ужасено.

— Петдесет хиляди гулдена! Правилно ли чух? — попита.

— Разбрали сте ме много добре.

— Тоя човек сигурно е слабоумен! Какво ще ме ползва всъщност верижката? Нали с нея мога само да докажа, че онази на Бертрам не е истинската. А и какво ще отговоря, когато ме запитат откъде я имам, а?

Златарят направи една изключително хитра физиономия и отвърна:

— Не знаете ли?

— Не, действително не.

— Човек би трябвало само на истинската верижка да намери един Роберт фон Хелфенщайн.

Фалкенщайн рязко отстъпи три крачки назад.

— Каква… идея! — изрече бавно.

— Да. За целта се иска един млад мъж на около двайсет и три години, който…

— Мълчете! — извика баронът. — Хрумна ми нещо. Трябва да го обмисля!

Известно време крачи напред-назад безмълвно, после спря пред Якоб Симеон и попита:

— Значи истинската верижка действително е налице?

— Да.

— И тя е единственото доказателство?

— Не. Момчето е имало долни дрешки, които също носели монограма „Р.Ф.Х“. Те са останали запазени в приюта за подхвърлени деца, но сега лежат при доказателствения материал в шкафа за съдебни преписки.

— Мъжът, у когото е верижката, някъде далеч оттук ли се намира?

— Не.

— Колко време ще мине, докато го доведете?

— Той е вече тук!

— Как? Какво? Да не би вие самият да сте това? И се осмелявате да искате петдесет хиляди гулдена?

— Искането е изключително скромно — ухили се Симеон. — Помислете, че залогът е наследството на Хелфенщайн! Е, аз съм предпазлив човек и обичам честната сделка. Ще ви кажа как съм се добрал до верижката. Ще ви я покажа, но без риск за мен. Ще ви я дам срещу пари в брой и освен това съм готов да ви помогна да измъкнете детското бельо, което е носил навремето малкият Роберт.

— Ами! Това е невъзможна работа! — извика баронът ядосано.

— Съвсем не. Вярно, нещата се съхраняват под ключ в Съдебната палата, но въпреки това човек, притежаващ необходимия кураж, лесно може да им сложи ръка, разбира се, през нощта. Нужен е само главният ключ, а аз мога да го получа.

— Също ключа за шкафа, онзи за помещението, в което се намира детското бельо? — попита Фалкенщайн бързо.

— Да. Дъщеря ми нали работи при прокурора, а той притежава всички тези ключове, включително и този за секретния шкаф с детските неща. От дъщеря ми чух, че от време на време той отивал през нощта на инспекция в Съдебната палата. Ето защо ключовете са му необходими. И тъй като ги държи постоянно в панталоните си, които дъщеря ми изчетква и сутрин окачва до вратата на спалнята, ние естествено можем лесно да ги получим от нея и да изготвим дубликати.

Лицето на барона прие усъмнен израз.

— Хм-м, какво ни грее това? Ще открият, че нещата са откраднати. По-късно ние се появяваме и ги представяме. Естествено веднага ще ни пипнат за яката в качеството на крадци.

Златарят се ухили с превъзходство и каза:

— За това не ме е страх. Никой няма да ни залови като крадци, тъй като вещите няма да липсват. Ние ще сложим на тяхно място други, с подвеждаща прилика.

— А-а! Чумата го взела! — избълва Фалкенщайн.

— Сега схващате ли? — триумфираше Якоб Симеон. — По-късно вие се явявате и показвате истинските вещи и истинската верижка. Експертите естествено ще ги сравнят, ще обявят другите неща за подправени и вие печелите. Детското бельо е лесно да се наподоби. Ние ще го вземем и жена ми ще го разгледа. Като бивша бродировачка тя разбира от такива неща. Ще изработи дубликатите. Междувременно ние ще сме върнали оригиналите. Размяната ще се състои едва по-късно.

— Значи два пъти трябва да се заемем е рискованото проникване в Съдебната палата! Това не ми харесва. Ще бъде костелива работа. Ако ни спипат, всичко е изгубено.

— Не се оставяйте да ви спипат — захили се златарят. — Това е най-главното!

Баронът прекоси няколко пъти замислено стаята и каза:

— Добре, готов съм да поема риска. Но преди това трябва да видя верижката.

Златарят не отговори веднага. Най-сетне рече:

— Има ли в замъка някъде стъклена врата?

— Да. Защо? — попита управителят.

— Ще видите. Заведи ни там.

Управителят поклати глава на това странно желание, но се съгласи. Отведе двамата в една стая, свързана със съседната чрез стъклена врата.

— Останете тук — каза Якоб Симеон. — Аз ще отида оттатък.

Отправи се към съседната стая и зарези от другата страна вратата. Няколко мига остана невидим, после приближи до прозореца на вратата и каза:

— Верижката е у мен. Ще ви я покажа, но само през прозореца, така че стъклото да остане между нас.

— По дяволите, каква мнителност! — изруга баронът.

— Не бива да ми се сърдите. Ако ви дам верижката в ръката и я задържите, нищо няма да мога да направя.

Приближи и до стъклото и я завъртя от всички страни, така че много добре можеха да я видят. Съвсем точно огледаха и сърцеподобния медальон с буквите „Р.Ф.Х.“ После Якоб Симеон отново изчезна за кратко, за да скрие пак верижката. Най-сетне влезе. Баронът се ухили, тупна го по рамото и каза:

— Вие сте извънредно предпазлив мъж. Но какво ще направите, ако сега ви отнема верижката, драги мой?

— Не знаете къде съм я пъхнал.

— Ще претърсим дрехите ви. Това е много лесно, тъй като сме двама срещу един!

— Аз съм се подготвил за всякакъв случай — отвърна Симеон. — Вижте!

Измъкна един револвер от джоба.

— Дяволите да ви вземат! Бихте ли стреляли?

— Съвсем сигурно!

Баронът, както вече знаем, не беше герой. Дръпна се крачка назад и заговори с умирителен тон:

— Де, де! Не беше казано сериозно. Нека продължим разумно да разговаряме. Но се надявам, че ще отстъпите малко от исканата сума!

— Нито кройцер! Вие ще встъпите във владение наследството на Хелфенщайн. То си заслужава тези петдесет хиляди гулдена. Няма да се пазаря!

Баронът поклати глава.

— Но какво сега, ако ме измамите? Кой ми дава гаранция, че верижката действително е истинската?

— Тук наистина ще трябва да разчитате на думата ми. Познавате ли вехтошаря и собственик на заложна къща Соломон Розенбаум?

— Разбира се! Нали и той беше член на бандата и работеше за Капитана като укривател.

— Е, Рихард Бертрам не знаел за произхода си. Бил беден дявол, изпаднал в парично затруднение и отишъл при Розенбаум да заложи верижката.

— Гръм и мълния! Ако Капитана знаеше това, ако си бе имал поне малка представа за нещата, тоя Рихард Бертрам щеше да се прости с живота, а аз нямаше да бера днес грижи за наследството на барон Франц!

— За съжаление нещата стоят различно. Във всеки случай Розенбаум ми донесе верижката — от време на време той работи с мен. Аз му изготвих едно копие, което се различаваше по някои незабележими промени от оригинала. Разбира се, бях прозрял старата лисица. Веднага ми стана ясно, че тук се касае за работа от особена важност, може би дори за удостоверение за произход. И така, върнах на Розенбаум две верижки — дубликата с малките отклонения и една толкова измамливо приличаща на оригинала имитация, че дори княз Ван Зоом хлътна. А истинската хелфенщайнска верижка запазих за себе си.

— Мошеник! — захили се баронът. Симеон продължи невъзмутимо:

— После научих от дъщеря ми каква цена има тази верижка и защо Розенбаум поиска да я фалшифицирам. Дъщеря му Лена се влюбила в Рихард Бертрам и давала мило и драго да го спечели. Знаела, че е намерено дете, а верижката навявала предположение, че произхожда от аристократична фамилия. Ако то се потвърдяло, той щял да остане завинаги недосегаем за нея в следствие на разделящото ги класово различие. На това трябвало да се попречи. С фалшивата верижка, така вероятно е разсъждавала дъщерята на Розенбаум, Рихард Бертрам нямал никакъв шанс да узнае и респективно да докаже своята самоличност.

— Сега Розенбаум е тикнат зад решетките, а вие си плюхте на петите.

— Не заради верижката. Никой не може да ме накаже за това, че съм изпълнил една поръчка на Розенбаум, макар и не точно според желанието му. Но аз съм вършил и други далавери с него. Ако вземе да се раздрънка, отидох, та се не видях. Имах един помощник — Август Менерт се казва — който отдавна искаше да купи фирмата ми, за да стане самостоятелен. Сега му я предложих, той плати и ето как съм свободен. Искам само още петдесетте хиляди гулдена да спечеля, след което изчезвам завинаги.

— Значи няма да смъкнете от искането си?

— Не.

— И кога трябва да ви платя?

— Ще ви направя едно предложение за разбирателство. Плащате ми половината, когато ви дам верижката, а другата половина, когато получите детските неща.

Мина доста време, докато баронът отговори:

— Сега още няма да ви давам отговор. Елате вдругиден при мен във феодалното имение Грюнбах. Там ще чуете какво съм решил и… А, май идва някаква кола!

Беше се разнесъл конски тропот. Тримата мъже приближиха до прозореца и погледнаха в двора на замъка.

— Едно открито купе — каза управителят. — Слизат трима господа. Не ги познавам.

— По дяволите! — изруга Якоб Симеон.

— Какво има? Виждали ли сте вече тези хора?

— И тримата! Какво ли търсят тук?

Златарят се беше изплашил, личеше му.

— Кои са те всъщност? — попита баронът.

— Херът с благородната осанка и уверено поведение е княз Ван Зоом. Другите двама са прокурорът, в къщата на когото прислужва дъщеря ми, и асесор фон Шуберт, който води следствието срещу барон Франц фон Хелфенщайн.

— Всички дяволи! Какво ли може да искат?

— Мен, естествено, не бива да виждат. Дайте ми някоя уединена стая, хер управител.

— Мен обаче ще видят! — каза баронът с решителен тон. — Аз съм законният наследник и ще се покажа в качеството си на такъв. Така че ще ме представите на тези трима господа!

Якоб Симеон беше заключен в една уединена стая, а другите двама се отправиха към салона.

Княз Ван Зоом имаше красиви, изключително интересни, одухотворени черти на лицето и големи: тъмни очи. Цялото му същество излъчваше спокойствие, увереност и силна воля. През ум не му мина да нареди специално да доложат за него на управителя. Просто влезе с двамата си спътници. Управителят се представи и после каза:

— Мога ли да попитам кои са господата и какво желаят от мен?

— Аз съм княз Ван Зоом — отговори благородникът. — Вероятно вече сте уведомен от съответната съдебна инстанция, че сега трябва да ръководите имението не за барон Фон Хелфенщайн, а по разпорежданията на служебна инспекция?

— Да.

— Е, днес тук ще се проведе една такава инспекция.

Когато той сега назова имената на двамата си придружители, баронът пристъпи към него и каза:

— В такъв случай сигурно ще позволите да взема участие в тази инспекция?

Не беше в състояние да овладее омразата, която изпитваше към княза, макар никога преди това да не бе го виждал. Ван Зоом го огледа с хладен, изпитателен поглед и попита:

— Кой сте вие?

— Аз съм барон Фон Фалкенщайн и се надявам, че сте чували за съществуването ми!

— Действително — отговори князът усмихнато. — Но какво общо има вашето безспорно съществуване с днешната инспекция, майн хер?

— Не се ли досещате?

— Не.

— Хелфенщайн са странична линия на Фалкенщайн!

— Това ми е известно.

— С право на взаимно унаследяване!

— Напълно вярно.

— Баронство Хелфенщайн е свободно…

— Така ли мислите? Сегашният барон е още жив!

Князът се взря проучващо в барона.

— Шири се убеждението, че той няма да живее дълго — продължи Фалкенщайн.

— А, разбирам! Вие искате да го наследите?

— Съвсем логично! Друг наследник няма!

— Е, нека първо дочакаме смъртта му, майн хер!

— Това и ще направя. Но аз при всички случаи имам правото да се грижа за работите, които по-късно ще станат мои собствени. Ако следователно възнамерявате да инспектирате, аз ще участвам.

Весела усмивка плъзна по лицето на княза, когато отговори:

— Много добре. Значи ще инспектираме и вас.

— Какви ги говорите? — попита бързо баронът. — Надявам се, не ме намирате за прекомерно забавен!

— О, не, не го мисля. Та аз изобщо не ви познавам, така че наистина не знам за какъв да ви смятам. Но, струва ми се, скоро ще бъда наясно. Вие желаете да участвате в инспекцията и аз удовлетворявам молбата ви да инспектираме заедно с вас.

— Молба? Аз в никой случай не съм молил! Знам, че съм в правата си, и следователно мога само да изисквам. Естествено, искам да инспектирам, а не да бъда инспектиран.

— Аха, така значи! Съжалявам! Ще трябва наистина да ви кажа, че ние още не сме така добре убедени във вашите права. Естествено, не бива да допуснем никаква неканена намеса. Има един параграф, който заплашва с тежко наказание всяко противопоставяне на прокуратурата! Вие тук сте напълно външен човек и нямате думата. Впрочем аз ви давам добрия съвет изобщо да се откажете. Има друг, много по-пряк наследник от вас. Ще се запознаете с него.

— Но сега още не го познавам и следователно настоявам на правото си. Когато ми представите книжата, тогава и аз ще си направя заключенията от тяхното съдържание.

Князът смръщи чело.

— Слушайте! Досега смятах искането ви за някаква глупава шега и отговарях по съответния начин. Но ако говорите сериозно, аз също така ще ви обърна сериозно внимание, че си имате работа с представители на закона, които притежават необходимата власт да придават тежест на своите разпореждания. Ние не идваме сами. До няколко минути тук ще пристигнат жандарми и ще се погрижат за всеки, който си позволява да ни досажда.

И обръщайки се към управителя, продължи:

— Въпросът днес касае убийствата на барон Бернард фон Хелфенщайн и ротмистър Фон Тифенбах. Барон Франц фон Хелфенщайн си призна деянията и ще бъде доведен тук под охрана, за да бъде разпитан на самото място. Гледайте на всички пристигнали тук господа като на гости и се погрижете за прехраната им съобразно тяхното обществено положение. Сега ни предоставете три съседни апартамента. Трябва да се подчинявате моментално на всяка наша дума. Така, сега напред!

Без да удостои повече с поглед барона, той напусна салона с асесора и прокурора. Фалкенщайн избълва едно проклятие и изръмжа:

— Проклет тип! Той е виновен за всичко, той единствено! Имало значи по-пряк наследник! Е, добре! Но този по-пряк наследник ще ви го назова аз, аз! А после… чумата го взела, какво е това? Аха, започва се!

В двора изтрополяха няколко коли. Заслизаха жандарми и съдебни служители. От една кола беше измъкната фигура, при чийто вид баронът едва не изкрещя.

Беше барон Франц фон Хелфенщайн. Наброяваше четирийсет и осем години, беше среден на ръст и строен. Фалкенщайн го познаваше като енергична личност, съзнаваща собствената си цена, чиито черти на лицето не можеха да бъдат наречени некрасиви, но в сравнение с младите години вече бяха белязани от динамичния живот и страстните пориви. Но как изглеждаше този мъж сега! Ръцете не се виждаха. Бяха пристегнати към тялото с гипсова превръзка. Носеше затворнически панталони, също такава жилетка и отгоре една подобна на чувал наметка. Лицето му беше изпито като на мъртвец, устните бяха безкръвни, а очите — дълбоко хлътнали в кухините си. До такава степен му се бе отразило увреждането на ръцете при падането от прозореца. Треската от раняването беше изсмукала раншните му сили, победила смелостта му и сломила упоритостта. Беше си признал всичко.

— Той е! — промърмори феодалният владетел. — Как само изглежда! Да, аз тук нищо не знача. Дори не желая да гледам, а ще си вървя.

Почака още малко, докато му се отдаде възможност да нареди да запретнат екипажа му, без да привлече внимание. После си замина.

С пристигането си в Грюнбах веднага потърси дъщеря си. Беше застанала пред едно достигащо до пода огледало и изучаваше лицето си.

— Татко — каза, — я погледни профила ми. Не ти ли се струва, че малко е понадебелял?

Бащата поклати глава.

— Надебелял! Надебелял! Теодолинде, що за израз!

— Добре де, не е естетичен, но правдив. Аз доста съм понапълняла. Ще трябва да започна да пия оцет и да дъвча кафени зърна. И това червендалесто лице! Приличам на някоя селска мома. Какво ли ще си помисли хер Фон Хагенау?

— Хагенау? Нещо си чула за него?

— Той е тук.

— Откъде знаеш?

— Градинарят беше в Райтценхайн и го е видял да слиза от пощенската кола. Да се надяваме, че двамата Хагенау още утре ще наминат насам. Това е стара, прочута фамилия. Партията следователно е добра, толкова повече…

— Толкова повече че трябва да разчитаме на нея! — вметна бащата в думите й. — Те искат пари, а ние искаме да засияем в блясъка на светските им връзки. Ако старият знаеше, че сме по-бедни и от него и че само благодарение постъпленията от Капитана сме съумявали да живеем съобразно общественото си положение! А сега трябва да намеря отнякъде и петдесет хиляди гулдена!

— Петдесет хи…! — думата заседна в устата й.

— Да, така е! — кимна той.

— За какво? Да не би да ги дължиш?

— Не. Това е данъкът, който трябва да платя за наследството на Хелфенщайн.

— Не те разбирам.

— Ще ти разкажа. Ти във всичко си моя довереница, така че и в тази работа мога да те посветя без колебание.

Разказа й подробно за разговора си със Симеон. Тя го изслуша внимателно и после попита:

— Какво реши?

— Още нищо. Исках да чуя първо твоето мнение.

— Това съвсем не е необходимо. Тук изцяло от само себе си се разбира какво трябва да се прави. Ние, естествено, ще използваме случая.

— Добре! Но тоя Якоб Симеон също иска да го използва. Настоява най-напред за половината сума.

— Не можем ли да го измамим, или да му измъкнем верижката?

— Въоръжен е с револвер.

— Ха! — изсмя се тя пренебрежително. — Що се отнася до това, не се страхувам. Няма защо човек да има страх от някакъв си револвер.

— Да, познавам те. Но само верижката нищо няма да ни ползва. Ние трябва да имаме и детското бельо, а без негова помощ не можем да го получим.

— Хм! Значи непременно трябва да имаме двайсет и пет хиляди. Може би после ще съумеем да го извозим с другата половина.

— Боже, мен и първата половина ми създава грижи. Откъде да вземем парите?

— Ти колко имаш?

— В касата едва ли има и пет хиляди гулдена. Това е цялото ми състояние.

Тя се загледа замислено пред себе си. После каза:

— Значи аз трябва да видя откъде да набавя парите. За да стане богат, човек трябва малко да понапълни мозъка си. Парите трябва да бъдат намерени!

— Но ще ни бъде необходим и един Роберт фон Хелфенщайн за предявител! — подметна баронът.

— Вече го имаме, и то вкъщи. Имам предвид Юлиус.

— Брат ти? Момиче, и аз вече помислих за Юлиус! — извика бащата зарадван.

— Той подхожда отлично. Точно защото е слабоумен, ще ни бъде от полза. Ти ще бъдеш негов попечител.

— И възрастта му отговаря.

— Всичко, всичко пасва!

— Но главното си остава все пак загадка!

— Имаш предвид как е стигнал до нас малкият Роберт фон Хелфенщайн?

— Да.

— Тук също ще го измислим. Не сме падали на главата си и все ще измъдрим някоя правдоподобна басня.

— Вече си помислих за нашия стар Густав. Преди да го ангажираме, той беше слуга при барон Бернард фон Хелфенщайн.

— Много правилно! Той сега е мъртъв и няма да може да реагира, ако му припишем някой номер, за какъвто не е помислял през целия си живот. Не са ли го били изпъдили?

— Да.

— Не би ли могъл от отмъщение…?

— Хм! Да, така става. Но какво ни е накарало да приемем чуждото дете? Къде тогава се е дянало нашето?

— Да, тук нещата се заплитат. Бихме могли да въвлечем в историята покойната мама. Юлиус, да речем, тъкмо тогава е умрял. Тя е премълчала смъртта му и го е подменила с чуждото момче.

— Но как сме го разбрали чак сега? — даде бащата нов материал за размисъл.

— Намерили сме в някакво старо скривалище верижката, детското бельо и едно писмо от мама. Но нека още не си трошим главите с тези работи. Има достатъчно време. Най-напред трябва да набавим парите. Тук си мисля за Отшелника.

Баронът поклати глава.

— Не става. Той няма да даде повече нито кройцер. Напоследък бях при него заради шестте хиляди гулдена, които му дължа. Той си ги иска и ме заплашва със съд.

— Ще почака. Досега аз си мълчах, но старият е влюбен в мен.

Фалкенщайн направи невярваща физиономия.

— Влюбен в теб? Луд ли е?

— Да, луд, луд от любов.

— Забелязала ли си го, или той е дръзнал да ти говори за тая работа?

— Падна на колене пред мен, призна любовта си, хълца и хленчи, обеща ми звездите от небето само да стана негова жена.

— Това е прекалено! Та той гони седемдесетака!

— Това са най-опасните мъже. Впрочем не мога да го упрекна! — Каза последните думи с циничен смях, а после продължи: — Помисли какъв човек е. Един вечен ерген, който заради своята грозота не е видял жена. Вижда ме често. Аз съм единствената, която е мила с него! При това положение не е чудо, дето си мисли, че трябва да му стана жена.

— Но той, точно той! Един буржоа без име и произход! Един човек, който се е оттеглил в някакви руини, не общува с никого, не познава друго удоволствие, освен само пари и пак пари да брои, грозен като павиан… уф!

Дъщеря му кимна и довърши:

— Наскоро искаше да ми целуне ръката. Но аз не допуснах. От яд те е заплашил със съд.

— И ти сега искаш… да му се продадеш?

— През ум не ми минава!

— Двайсет и пет хиляди гулдена! Помисли каква сума! Той няма да ти я заеме просто така от чисто обожание. Ще иска еквивалент.

— Това е моя работа. Да не говорим повече по този въпрос. Операцията е деликатна. Каквото направя, ще го направя за себе си. Впрочем ние се нуждаем от парите само за кратко време, защото се подразбира изцяло от себе си, че тоя Якоб Симеон ще трябва да ги върне. Остави и това на мен! Познаваш ме!

— Добре! Обмисли нещата и постъпи така, както ти се струва най-умно.

Той тръгна.

Двамата нямаха нито съвест, нито някакво чувство за чест. Дъщерята беше една амазонка, която искаше да бъде богата и да играе голяма роля в светското общество. Първото не беше, макар че минаваше за богата. Второто се надяваше да постигне като жена на Хагенау. Когато баща й сега я остави, тя пристъпи отново към огледалото и се заоглежда. При това си мърмореше:

— Двайсет и пет хиляди! Дали ги има в брой? Как да подхвана нещата? Ще го побъркам! Вярно, ще трябва… ох, бр-р-р… да му позволя да ме целуне! Но няма как. Вече се здрачава. Никой няма да ме види как отивам при него. Ще опитам!

Направи тоалета си, и то много прецизно, после напусна стаята. Мина през градината на имението и стигна до откритото поле, където тръгна по една тясна пътечка.