Стивън Кинг
Капан за сънища (22)

2

В мрака отекват викове, музика и смях; във въздуха се носи миризма на наденички на скара, шоколад и печени фъстъци; небето пламти в пъстри огньове. Всичко се слива в едно и придобива отчетлив образ, който сякаш носи автографа на самото лято — рок-енд-рол парчето, което гърми от високоговорителите, монтирани в Строфърд Парк специално за случая:

Маце, дай да те повозя

до Алабама със мотора.

Изведнъж излиза най-високият каубой на света — под пламналото небе над насъбралото се множество се извисява триметров Пекос Бил^[1], омацаните със сладолед дечица зяпват и се кокорят от изумление, а родителите се смеят и ги качват на раменете си, за да виждат по-добре. Пекос Бил размахва шапка и развява знаме с надпис „ДНИ НА ДЕРИ 1981 г.“.

Цяла нощ там ще будуваме,

като ни втръсне, ще се сбием и ще потанцуваме.

— Аак оой тооо иисоо? — пита Дудитс.

Стиска син захарен памук, но съвсем е забравил за него и като тригодишен хлапак с искрена почуда се взира в каубоя на кокилите под озареното от фойерверките небе. От едната му страна стоят Пит и Джоунси, от другата Хенри и Бобъра. След каубоя крачи цяла свита весталки (някои от които действително бяха девици, дори в далечното 1981 лето Господне), размахваха батоните, които покориха Запада.

— Не знам как е толкова висок, Дудс — смее се Пит. Дръпва късче захарен памук от синята гранка в ръката на Дудитс и го пъхва в зяпналата му уста. — Сигурно е вълшебство.

Дудитс го поглъща, без да откъсва поглед от каубоя на кокилите, а момчетата избухват в смях. Дудс е пораснал най-много от всички — извисява се дори над Хенри. Но се остава дете и ги кара да се чувстват щастливи. Самият той е вълшебство — ще открие Джоузи Рикънхауър чак след година, но момчетата си знаят — той е истинско вълшебство, егати. Беше много страшно да се изправят срещу Ричи Гренадо и приятелчетата му, но онзи ден си оставаше най-късметлийския в живота им — и всички го признаваха.

Не казвай „не“, сладурано,

да се повозим на мотора, докато е още рано.

— Ало, каубоя — крещи Бобъра и на свой ред размахва своята шапка (с козирка и надпис „Дери Тайгърс“). — Цуни ми ауспуха, братче! Седни на него и се завърти!

Всички примират от смях (тази случка е достойна да остане в историята — вечерта, когато Бобъра напсува каубоя на кокилите на парада по случай Дните на Дери под озареното от фойерверки небе), освен Дудитс, който продължава да зяпа като хипнотизиран, и Оуен Ъндърхил („Оуен! — чуди се Хенри. — Ти пък откъде се взе?“), който изглежда разтревожен.

Оуен го разтърсва и за пореден път се мъчи да го събуди, събуди се, Хенри, събуди се, събуди…

3

— … се, за Бога!

Страхът най-сетне накара Хенри да се изтръгне от съня. Отначало още долавяше аромата на печени фъстъци и на захарния памук. Постепенно всичко си дойде на мястото: побелялото небе, заснежената магистрала, зелената табела „СЛЕДВАЩИТЕ ДВА ИЗХОДА СА ЗА ОГЪСТА“. И Оуен, който го разтърсваше, а на задната седалка Дудитс се давеше от отчаяна дрезгава кашлица.

— Събуди се, Хенри, тече му кръв! Абе няма ли да се събудиш, мътните те…

— Буден съм, буден съм.

Откопча колана, обърна се и коленичи заднишком на седалката. Пренапрегнатите му мускули веднага за протестираха, но той не им обърна никакво внимание.

Положението не беше толкова страшно. От паниката в гласа на Оуен заключи, че Дудитс има едва ли не кръвоизлив, но в действителност от кашлицата от носа му бе прокапала кръв, а от устата му се стичаше тънка алена струйка. Оуен сигурно бе помислил, че бедният Дудитс буквално си е изкашлял дробовете, но явно само си бе пренапрегнал гърлото. Не че това само по себе си не бе сериозно. При неговото лабилно състояние, което непрестанно се влошаваше, всичко може да се окаже сериозно — дори най-обикновена настинка може да го довърши. От момента, в който го видя, Хенри знаеше, че Дудитс вече изминава последните метри до финала.

— Дудс! — строго извика той. Долавяше някаква промяна. Той самият се чувстваше различно. Какво става? Нямаше време да мисли. — Дудитс, дишай през носа! През носа, Дудс! Ето така!

Показа му, като разшири ноздри и пое дълбоко въздух… и като издиша, от носа му се посипаха бели власинки. Подобно на пухчета на глухарче, които са се превърнали в семенца. „Бирус — рече си. — Растял е в носа ми, но вече е загинал. Сега го изхвърлям буквално с всеки дъх.“ В този миг проумя каква бе промяната — сърбежът по крака, в устата и по слабините би изчезнал. Още имаше чувството, че езикът му е протрита черга, но вече не го сърбеше.

Подражавайки му, Дудитс задиша дълбоко през носа и пристъпът моментално отслабна. Хенри отвори книжния плик, извади шишенце със сироп за кашлица и отмери една капачка.

— От това ще ти мине — обясни. Но освен думите и мислите му трябваше да са изпълнени с увереност — в общуването с Дудитс интонацията сама по себе си не означаваше почти нищо.

Дудитс изгълта течността, направи кисела гримаса, после се ухили. Кашлицата престана, но от носа му продължаваше да се процежда струйка кръв… както изпод клепача на едното око. Ужасната му бледност сега изпъкваше много повече отколкото в дома му в Дери. Студът… безсънната нощ… перкомерното вълнение му се бяха отразили зле. Прилошаваше му, а за болния от левкемия в напреднал стадий дори най-обикновена хрема може да се окаже фатална.

— Добре ли е? — попита Оуен.

— Кой, Дудитс ли? Дудс е железен. Нали, Дудитс?

— Ааз еезен — съгласи се Дудитс, вдигна покъртително измършавялата си ръка и показа мускули. Но Хенри му идеше да закрещи, като гледаше изпитото му и изнурено лице, старанието му да се усмихне. Животът е несправедлив — надали го откриваше сега. Но това минаваше всякакви граници. Това бе чудовищно.

— Я да видим какво е приготвила Робърта за добрите момчета. — Той взе жълтата кутия.

— Уууби-дуу — с немощен, изтънял гласец обяви Дудитс.

— Н-да, а сега имаме малко работа — съгласи се Хенри и отвори термоса. Даде му сутрешната таблетка преднизон, макар че още нямаше осем часът, после го попита дали иска и перкосет. Дудитс размисли, сетне вдигна два пръста. На Хенри му се сви сърцето.

— Много ли си зле? — Пресегна се над седалката и му подаде двете таблетки. Нямаше нужда да му отговаря — хората в неговото състояние не молят за втора таблетка, за да се надрусат.

Дудитс отвърна с уклончив жест, сякаш искаше да каже „горе-долу“. На Хенри този жест му бе добре познат — той бе неразделна част от Пит, както изгризаните моливи и клечките за зъби бяха неразделна част от Бобъра.

Робърта бе напълнила термоса с шоколадово мляко — любимото на сина й. Хенри му наля една чаша, но не му я подаде веднага, защото в този миг джипът поднесе върху хлъзгав участък на пътя. Дудитс глътна хапчетата.

— Къде те боли, Дудс?

— Тук. — Посочи гърлото си. — Тук повече. — Постави ръка на гърдите си. След кратко колебание се поизчерви и плъзна ръка към слабините си. — И тук.

„Инфекция на пикочния канал — помисли си Хенри. — Мили Боже.“

— Аапче ииине?

— Да, от хапчетата ще ти мине. Просто им трябва малко време, за да подействат. Още ли се движим по Дирята, Дудс?

Той закима отривисто и посочи към предното стъкло. Хенри се запита (за кой ли път) какво точно вижда. Веднъж дори попита Пит, който му обясни, че било нещо като нишка, която често била бледа и трудно различима. „Най-добре се вижда, когато е жълта — казваше Пит. — Жълтото винаги се различава най-лесно. Не зная защо.“ Щом Пит вижда жълта нишка, на Дудитс сигурно му се явява нещо като широка жълта лента, ако не и цял път, настлан с жълти плочки, като пътя за Изумрудения град на Дороти.

— Ако завие нанякъде, нали ще ни кажеш?

— Кажа.

— Нали няма да заспиш?

Дудитс поклати глава. Некога досега не бе изглеждал толкова оживен, зелените очи искряха на изпитото му лице. Напомняха на електрически крушки, които понякога тайнствено грейват с удвоена сила точно преди да изгорят.

— Ако все пак ти се доспи, ми кажи и ще спрем да ти купим кафе. Трябваш ни буден.

— Ообее.

Хенри понечи да се обърне, стараейки се да не се напряга, но в този миг Дудитс изтърси нещо ново:

— Иин Ии исаа екоо.

— Така ли? — замислено отвърна Хенри.

— Какво? Това не го разбрах — намеси се Оуен.

— Казва, че господин Сив искал бекон.

— Това важно ли е?

— Не зная. Имаш ли нормално радио в тази трошка, Оуен? Искам да чуя новините.

Радиото беше под командното табло и сякаш бе монтирано съвсем наскоро. Явно не принадлежеше към оригиналното оборудване на колата. Оуен посегна да го включи, но в този миг се наложи да удари спирачки, тъй като един понтиак — с двойна предавка и лети гуми — се озова пред тях. Поднасяше от единия край на пътя, но в крайна сметка успя да се задържи на платното и полетя напред. Движеше се поне със сто километра в час и скоро се изгуби в далечината. Оуен го проследи с намръщен поглед.

— Ти си шофьорът, а аз съм само пътник — започна Хенри, — но ако той може да хвърчи така с летни гуми, защо и ние да не можем? Може би няма да е зле да понаваксаме.

— Джиповете са по-добре на кал отколкото на сняг. Повярвай ми.

— Все пак…

— А и най-много след десет минути ще го задминем. Готов съм да се обзаложа на бутилка хубаво уиски. Или ще се блъсне във външната мантинела и ще се претърколи надолу по склона, или ще се завърти на разделителната лента между двете платна. Ако извади късмет, ще падне на лявата си страна. Освен това — малка техническа подробност — ние сме бегълци от надлежно упълномощена инстанция, пък и не можем да спасим света, ако ни заключат в някой… За Бога!

Покрай тях прелетя форд „Експлорър“ — беше с двойна предавка, но сто и десет километра бяха твърде много в тези условия — вдигайки след себе си снежна пелена. Върху багажника на покрива се извисяваше нещо като планина, покрита със син брезент. Платнището не беше завързано особено старателно и се виждаше какво има отдолу — багаж. Повечето вещи сигурно скоро щяха да се разпилеят по пътя.

Ъндърхил включи радиото, в този миг ги задмина мерцедес, който хвърляше киша на всички страни. Оуен натисна бутона за автоматично настройване, отначало намери станция с класическа музика, второто попадение бе Кени Джи, но третия път улучи глас:

— … огромна ракетна батарея, мамка му!

Двамата с Хенри се спогледаха.

— Ааза амка муу оо раиоо — отбеляза Дудитс от задната седалка.

— Каза — потвърди Хенри, а като чу дълбокото придихание пред микрофона, допълни: — Освен това пуши пура.

— Не знам дали Федералната комисия по комуникациите ще бъде благосклонна — продължи музикалният водещ, след като издиша шумно и продължително — но ако онова, което чувам, е вярно дори наполовина, Федералната комисия е последната ми грижа. Плъзнала е междузвездна чума, братя и сестри, поне така се говори. Наречете го както щеше — Горещата зона, Мъртвата зона или Зоната на здрача, но при всеки случай гледайте да не пътувате на север.

Поредното шумно и продължително издишане.

— Марвин Марсианеца напредва, братя и сестри, така се чува от окръг Съмърсет и окръг Касъл. Епидемия, смъртоносни лъчи, живите ще завидят на мъртвите. По програма тук следва рекламен клип за гуми „Сенчъри“, но заеби ги тия лайна. — Чу се как нещо се счупи. Съдейки по звука, беше пластмасов предмет. Хенри бе смаян. Ето ти на — мракът, нашият стар приятел, само че не в мислите му, а в проклетия радиоефир, да му се не види! — Братя и сестри, ако в момента сте на север от Огъста, един малък съвет от вашия приятел Самотния Дейв от WWVE: насочете се на юг. И то незабавно. Следва малко насочваща музика.

Самотния Дейв от WWVE пусна Дорс, естествено. Джим Морисън пееше „Краят“. Оуен превключи на средни вълни.

Най-сетне намери станция, излъчваща новини. Тонът на говорителя не издаваше особена тревога, което бе положителен признак, освен това каза, че няма място за паника — още една добра новина. После пусна записи от изказвания на президента и на губернатора на Мейн, които в общи линии повтаряха същото: спокойно, хора, не се тревожете. Всичко е под контрол. Приятни, успокоителни слова, като болкоуспокояващо за нацията. Президентът щял да изнесе пред американския народ пълен доклад за събитията в единайсет часа сутринта, стандартно източно време.

— Речта, за която спомена Курц — отбеляза Оуен. — Само че са я изтеглили ден-два по-рано.

— За каква реч го…

— Шшшт! — Ъндърхил посочи радиото.

След като успокои слушателите, говорителят отново ги стресна, повтаряйки много от слуховете, които бяха чули от надрусания музикален водещ, само че с по-културни думи: епидемия, извънземни нашественици от космоса, смъртоносни лъчи. Следваше прогноза за времето: силни снеговалежи, последвани от дъжд и бурни ветрове, придружаващи нахлуването на топлия фронт (да не говорим за сеещите смърт марсианци). Чу се изщракване и информационният блок започна отначало.

— Ииж! — рече Дудитс. — Ее ии оодмииаа, поониите ии? — Сочеше през мръсното стъкло. Пръстът и гласът му трепереха. Всъщност целият трепереше и тракаше със зъби.

Оуен плъзна поглед към понтиака — наистина се беше завъртял на разделителната лента между северното и южното платно, но макар да не се беше преобърнал на покрива си, бе полегнал на една страна, наобиколен от безутешни пътници — после се обърна към Дудитс. Бе пребледнял като платно, трепереше и от носа му стърчеше напоен с кръв тампон.

— Хенри, той добре ли е?

— Не зная.

— Я си покажи езика.

— Не мислиш ли, че е по-удачно да не отклоняваш очи от…

— Ти не се грижи за мен, аз се справям. Покажи си езика.

Хенри изплези език. Оуен го огледа и сбърчи нос.

— Изглежда по-зле, но сигурно се оправяш. Тая гадост е побеляла.

— И на крака ми е побеляла. Както и по лицето и веждите ти. Просто извадихме късмет, че не е проникнало в белите дробове, стомасите или мозъка. — Замълча. — На Пърлмътър му е в стомаха. И вътре расте една от онези гадости.

— На какво разстояние се намират, Хенри?

— Бих казал на трийсет километра. Или по-малко. Тъй че ако може мъ-ъничко да ускориш… съвсе-ем мъничко…

Оуен го послуша, тъй като си даваше сметка, че и Курц ще даде газ, разбере ли, че всички се изнасят масово и вероятността да го погне цивилна и ли военна полиция значително намалява.

— Ама ти още чуваш Пърли. Бирусът ти вече загива, но ти продължаваш да държиш връзка. Дали е заради… — Той посочи задната седалка, където Дудитс се бе отпуснал омаломощен. Слава Богу, че вече не трепереше.

— Естествено. Притежавах нещо като неговата дарба много преди да започне този кошмар. Джоунси, Пит и Бобъра също, само че не си давахме сметка. Просто бе станало част от живота ни. — „Естествено, точно така. Както и всички онези мисли за найлонови пликове, високи мостове и пушки. Просто част от живота.“ — Но сега е по-силно. Може би след време ще отслабне, но за момента… — Сви рамене. — За момента чувам гласове.

— Например на Пърли.

— Пърли е един от тях. Чувам и други с бирус в активен стадий. Повечето са зад нас.

— А Джоунси? Твоят приятел Джоунси? Или Сив?

Хенри поклати глава.

— Но Пърли чува нещо.

— Пърли ли…? Той пък откъде…

— В момента има по-голям обхват от мен заради бирума…

— Какво е пък това?

— Онова, дето му расте в корема. „Говнестулката“.

— О! — На Ъндърхл моментално му се пригади.

— Във всеки случай не е човек. Не вярвам да е господин Сив, но е възможно. Не знам какво е, обаче се направляват от него.

Известно време пътуваха мълчаливо. Движението беше средно натоварено и някои шофьори караха доста лудешки.

Южно от Огъста застигнаха експлоръра — беше прекатурен сред разпиления багаж и очевидно пътниците го бяха изоставили), но според Оуен имаха късмет. Сигурно мнозина бяха останали у дома заради бурята. Дори да решат да бягат, като стихне, ще са изпреварили най-голямата вълна на масовото преселение. Бурята доста им бе помогнала.

— Искам да ти кажа нещо — най-сетне изрече Оуен.

— Няма нужда да го казваш. Все пак седиш до мен — в близкия обхват си — и все още долавям част от мислите ти.

Ъндърхил размишляваше дали да спре джипа и да слезе, ако е сигурен, че преследването ще приключи, когато Курц спипа него. Оуен Ъндърхил бе неговата цел номер едно, но той си даваше сметка, че заместникът му надали би извършил такова чудовищно предателство на своя глава. Не, той ще пръсне черепа на Оуен, но няма да се задоволи само да го убие. С Оуен Хенри има някакъв шанс. Но без него със сигурност ще се превърне в пушечно месо. Както и Дудитс.

— Ще се движим заедно — продължи Хенри. — Приятели докрай, както се казва.

— А сеаа имаее маоо рааоотаа — вметна Дудитс от задната седалка.

— Точно така, Дудс. — Хенри се пресегна и лекичко стисна ледената му длан. — Сега имаме малко работа.

4

След десет минути Дудитс съвсем се оживи и им посочи първото място за спиране след Огъста. Всъщност вече се намираха почти до Луистън.

— Там! Там! — завика Дудитс и се разкашля.

— Спокойно, Дудс — рече Хенри.

— Сигурно са спрели да пият кафе — предположи Оуен. — Или за сандвич с бекон.

Но Дудитс ги насочи към служебния паркинг отзад. Накара ги да спрат и слезе. Постоя, помълча, промърмори си нещо, на вид толкова крехък и уязвим под надвисналите облаци, сякаш се поклащаше с всеки повей на вятъра.

— Хенри, не знам каква муха му бръмчи в главата, но ако Курц наистина е толкова близо…

Обаче Дудитс кимна и като се качи на джипа, посочи към изхода. Изглеждаше изтощен до смърт, ала явно бе доволен.

— Боже мой, за чий дявол беше всичко това? — озадачен поиска да знае Оуен.

— Мисля, че Сивият е сменил колата — обясни Хенри. — Нали Дудитс? Сменил си е колата?

— Кааде! Кааде кооа! — отривисто закима Дудитс.

— Значи вече се движи по-бързо. Трябва да дадеш газ, Оуен. Зарежи го Курц… трябва да хванем господин Сив.

Оуен го погледна, сведе очи… и пак го погледна.

— Какво ти става? Пребледня като платно.

— Какъв съм глупак… от самото начало трябваше да се досетя какво крои тоя нещастник. Единственото ми оправдание е, че съм изморен и изплашен… Оуен, трябва да го хванем. Пътува към Западен Масачузетс и непременно трябва да го настигнеш, преди да се е добрал до там.

Тук платното беше покрито с киша и шофирането вече не беше толкова опасно. Оуен ускори до сто километра в час — засега не смееше да вдигне повече.

— Ще се опитам — отвърна. — Но освен ако не катастрофира или му се повреди колата…

Хенри бавно поклати глава.

— Не мисля, братче. Няма да се случи.

5

Като дете (когато се казваше Кунц) този сън често му се присънваше, но с първата поява на болките и тръпките на юношеството му се беше явявал най-много веднъж-два пъти. В съня си тича през полето под сияйната лятна луна и се страхува да се обърне назад, защото то го преследва — то. Търчи с всичка сила, но, разбира се, разбира се, това не е достатъчно, тъй като в сънищата усилията не са достатъчни. После то почти го настига и вече чува учестеното му дишане и долавя странната му остра миризма.

Стига до брега на огромно застояло езеро — макар че в загубеното безводно канзаско градче, където бе отраснал, никога не бе имало езера — което макар и много красиво (луната припламва в дълбините му като искряща лампа), всява в душата му смъртен ужас, защото препречва пътя му а той не умее да плува.

Коленичи на брега — в това отношение сънят е досущ като всички детски сънища — но в неподвижната вода не се отразява то, а отвратителното плашило с глава от зебло, натъпкано със слама, и подпухнали ръце в сини ръкавици, само че в настоящия сън от езерото го леда Оуен Ъндърхил с обрасло с бирус лице. На лунната светлина петната изглеждат като огромни бенки.

На това място от съня като малък винаги се събуждаше (често с щръкнало пишле, макар че защо подобен сън може да породи еротична реакция у дете, един Господ знае), но този път продължи да сънува: то — Оуен — го докосна и сякаш го гледаше с упрек. Или може би въпросително.

Защото не се подчини на заповедите, мъжки! Защото прекрачи границата!

Вдигна ръка да прогони Оуен, да отмести дланта му… и под лунните лъчи видя собствената си ръка. Беше сива.

„Не — рече си, — това е от светлината.“

Но пръстите бяха само три — дали и това се дължи на лунната светлина?

Оуен го докосва, предава му гадната зараза… и въпреки това смее да го нарича…

6

— … шефе. Събуди се, шефе!

Курц отвори очи, изръмжа и се изправи, отблъсвайки ръката на Фреди. Фреди се пресягаше от предната седалка и го разтърсваше за коляното, но и това бе непоносимо.

— Буден съм, буден съм. — Размаха ръце, за да го докаже. Дланите му не бяха розови като на бебе, но не бяха и сиви и всяка притежаваше пълен набор от по пет пръста.

— Колко е часът, Фреди?

— Не знам, шефе — във всеки случай още е сутрин.

Естествено. Часовниците бяха вън от строя. Дори джобният му часовник беше спрял. Като всички жертви на съвременния век бе забравил да го навие. На Курц, който винаги бе имал доста изострено чувство за време, му се струваше, че е към девет часа, което означаваше, че е спал два часа. Не беше много, но той не се нуждаеше от много сън. Чувстваше се по-добре. Със сигурност достатъчно добре, за да долови тревогата в гласа на Фреди.

— Какво има, мъжки?

— Пърли казва, че вече не ги чува. Оуен бил последният, но и той се изгубил. Вече се бил преборил с риплито, сър.

Курц мярна в широкото огледало за обратно виждане измъчената усмивка на Пърли, която сякаш казваше „метнах ли те?“.

— Какво става, Арчи?

— Нищо не става — отвърна Пърли, чийто разсъдък явно значително се бе избистрил. — Аз… шефе, бих пийнал малко вода. Не съм гладен, но…

— Мисля, че можем да спрем за вода — разреши Курц. — Ако имаме връзка, разбира се. Но ако вече не чуваме никого — нито този Джоунс, нито Оуен, нито Девлин — е, нали ме разбираш, мъжки. Такъв съм си аз, дори да умирам, пак впивам зъби до кокал, и дори тогава ще трябват двама доктори и пушка, за да ме накарат да пусна. Очаква те дълъг и жаден ден, докато с Фреди обикаляме пътищата на юг и търсим следа от тях… освен ако не ни помогнеш. Помогни ни, Арчи, и ще наредя на Фреди да спре още на следващата отбивка. Лично ще изтичам до денонощния да ти купя най-голямата бутилка минерална вода, която имат в хладилника. Как ти звучи?

Звучеше му примамливо — пролича само като примлясна и навлажни устни с език (риплито по страните и устните му процъфтяваше — повечето петна бяха с цвят на ягода, но имаше и по-тъмни като бургундско вино), но отново бе придобил онова потайно изражение. Стрелкаше очи насам-натам. Курц веднага разгада какво става. Пърли бе откачил, Бог да му е на помощ. Но може би човек трябваше сам да е луд, за да го разбере.

— Казах му Божията истина. Изгубих връзка с тях. — Опря пръст до носа си и отново му метна хитър поглед в огледалото.

— Веднъж като ги хванем, има голяма вероятност да те излекуваме, момко. — Курц го съобщи с възможно най-сухия тон, сякаш искаше да каже „казвам ти го просто за сведение“. — Та кого чуваш сега? Джоунси? Или онзи, новия — Дудитс? — Всъщност Курц го нарече „Дуд-Дутс“.

— Него не го чувам. Никой от тях не чувам. — Но изражението му подсказваше тъкмо обратното.

— Кажи и ще имаш вода. Но ако продължаваш да си правиш шега с мен, войниче, ще ти пръсна черепа и ще те захвърля насред снега. Прочети ми мислите и смей да кажеш, че не е така.

Пърли го изгледа кисело и съобщи:

— Джоунси и господин Сив още са на магистралата. Намират се близо до Портланд. Джоунси каза на господин Сив да заобиколи града по шосе № 295. Само дето не му каза, ами господин Сив е в главата му и като му потрябва нещо, просто си го взима.

Курц слушаше с нарастващо удивление, като междувременно правеше изчисления.

— Имат куче. Возят със себе си някакво куче. Казва се Хлапак. Него го чувам. То е… като мен. — Очите му отново срещнаха погледа на Купц в огледалото, но лукавството се бе изпарило. На негово място бе останало жалко безумство. — Мислиш ли, че наистина има шанс да… нали разбираш… да стана като преди?

Знаейки, че Пърли му чете мислите, Курц отговори много внимателно:

— Мисля, че най-малкото има шанс да те отървем от това бреме. Ако те поверим на лекар, който е наясно със ситуацията? Да, струва ми се напълно възможно. Голяма доза хлороформ, а като се събудиш… пуф! — Курц докосна връхчетата на пръстите си с устни, после се обърна към Фреди: — Ако са в Портланд с колко ни водят?

— Със стотина километра, шефе.

— Тогава дай газ, Бог да те поживи. Гледай да не хвръкнем в канавката, но ускори ход. — Сто километра. Ако Оуен, Девлин и Дуд-Дитс знаят онова, което знаеше и Пърли, значи още са по следите им.

— Арчи, дай да се разберем. Господин Сив е Джоунси…

— Да…

— А имат и куче, което може да им чете мислите, така ли?

— Кучето чува мислите им, но не ги разбира. То си става куче. Жаден съм, шефе.

„Слуша кучето като радиопредавател, мамка му“ — дивеше се Курц.

— Фреди, спри на следващата отбивка. По едно питие за всички. — Въобще не му се спираше — дразнеше се от мисълта да предостави на Оуен и километър преднина — но Пърлмътър му трябваше. При това в добро разположение на духа.

Наближаваха отбивката, където господин Сив смени снегорина със субаруто и където Оуен и Хенри спряха за кратко, понеже Дирята минаваше оттам. Паркингът беше претъпкан, но те събраха монети за автоматите пред вратата.

Слава Богу.

7

Независимо от възходите и паденията на така наречената „президентска администрация от Флорида“ (по този въпрос все още не е написано почти нищо), със сигурност може да й се признае едно: с речта си в онази ноемврийска сутрин президентът сложи край на Космическия страх.

Изказаха се различни мнения защо речта бе успешна („Не беше проява на политическа мъдрост, просто моментът беше подходящ“ — злорадстваше един от противниците), но речта определено бе успешна. Гладни за факти, хората, които вече бяха напуснали домовете си, се отбиваха в крайпътни заведения, за да гледат по телевизията речта на президента. Магазините за телевизори в търговските центрове се изпълниха с тълпи от хора, безмълвно втренчени в екраните. Бензиностанциите по междущатско шосе № 95 затвориха закусвалните и край притихналите заключени касови апарати бяха поставени телевизионни приемници. Баровете се изпълниха с посетители. Мнозина поканиха в домовете си непознатите, които искаха да чуят речта. Пътниците можеха спокойно да слушат прякото предаване по радиото, без да спират (както постъпиха Джоунси и господин Сив), но малцина избраха този вариант. Болшинството искаха да гледат в очите лидера на нацията. Противниците на президента твърдяха, че речта само прекъснала инерцията на паниката — един дори заяви, че „в конкретния момент и Порки Пиг^[2] да бе излязъл пред американския народ, пак щеше да постигне същия ефект“. Друг наблюдател изрази различно мнение. „Това бе върховната точка на кризата — коментира той. — Близо шест хиляди души бяха напуснали домовете си. Евентуална грешка от страна на президента щеше да два следобед да изведе по пътищата още шейсет хиляди души, а достигайки Ню Йорк, преселението би придобило десеторно по-големи размери, превръщайки се в най-голямата бежанска вълна от Дъст Боул^[3] насам. Американският народ, особено жителите на Нова Англия, се обърнаха към своя макар и не много убедително избран лидер с надеждата да им помогне… да ги успокои и да им вдъхне кураж. Той им отвърна с обръщение, което спокойно може да се определи като най-великата реч на американски президент на всички времена. Обяснението е елементарно.“

Независимо дали обяснението беше елементарно или не, и дали речта бе плод на социологически проучвания или на добри ръководни умения, тя бе точно онова, което Оуен и Хенри бяха очаквали да чуят… а Курц бе предугадил думите и смисъла до най-малката подробност. Бе изградена върху две основни идеи, които представляваха неоспорим факт и които имаха за цел да уталожат страха, надигащ се в гърдите на всеки американец през онова ноемврийско утро. Първата теза бе, че макар и да не са пристигнали с маслинови клончета и дарове, пришълците не проявяват тенденции към агресивно или враждебно поведение. Съгласно втората теза, макар да бяха донесли със себе си някакъв вирус, той бе изолиран в района на Джеферсън Тракт (президентът очерта географската местност на предназначения за целта светещ зелен екран със сръчността на опитен метеоролог, който очертава границите на фронт с ниско атмосферно налягане). Вирусът бързо загиваше, при това без абсолютно никаква намеса от страна на учените и военните специалисти, мобилизирани в района.

— Макар да нямаме пълна яснота в този критичен момент — говореше президентът на милионната публика, която го слушаше със затаен дъх (по разбираеми причини с най-стаен дъх го слушаха намиращите се в онази част на Нова Англия, която попадаше в Североизточния коридор) — вярваме, че нашите посетители са пренесли вируса на Земята, както се случва пътешествениците дапренесат насекоми с багажа или продуктите, закупени в чужбина. Обикновено това е грижа на митническите власти, но, разбира се — Големият бял баща се усмихна ослепително — нашите гости не са минали през митнически контрол.

Да, има заболели. Предимно военен персонал. Повечето от заразените (вирусът представлявал гъбично образувание като микозите по краката, обясни Големият бял баща) лесно се преборват с него без външна намеса. Районът е под карантина, но хората извън конкретната зона не ги грози никаква опасност, повтарям, никаква опасност.

— Ако се намирате в Мейн и сте напуснали домовете си — продължи президентът, — ви съветвам да се върнете. По думите на Франклин Делано Рузвелт няма от какво да се страхуваме освен от страха.

Той не спомена избиването на сивите пришълци, взривения кораб, задържаните ловци, пожара в магазинчето на Гослин, въстанието. Не спомена за кучешкия край на бойците от отряда Импириъл Вали на Галахър (мнозина бяха на мнение, че те действително са кучета, може би дори много по-лоши от кучета). Не обели думичка за Курц и за преносителя на заразата Джоунси. Представи на аудиторията точно толкова информация, колкото да прекърши гръбнака на паниката, преди да е излязла от контрол.

Повечето хора послушаха съвета му и се върнаха по домовете си.

Естествено за някои това бе невъзможно.

За някои възможността за завръщане у дома въобще не съществуваше.

8

Малката процесия напредваше на юг под смраченото небе, водена от ръждивочервеникавото субару на Мари Търджън от Личфийлд, което тя никога повече нямаше да види. Хенри, Оуен и Дудитс я следваха на деветдесет километра разстояние, с близо петдесет минути закъснение. След кратък престой на отбивката на стои и двайсет километра от Джоунси и господин Сив или на трийсетина километра от основната си цел.

Ако не бяха надвисналите облаци, от ниско летящ самолет спокойно би могло да се наблюдават едновременно трите превозни средства — субаруто и двата военни джипа „Хъмър“; беше 11:43 стандартно източно време и президентът тъкмо завърши речта си с думите „Бог да ви благослови, братя американци, и Бог да благослови Америка.“

Джоунси и господин Сив вече наближаваха моста Китъри-Портсмът в Ню Хампшър; Хенри, Оуен и Дудитс се намираха при изход № 9 на отклонението за Фалмът, Къмбърланд и Джерусалемс Лот; Курц, Фреди и Пърлмътър (коремът му отново се бе надул — той се бе отпуснал на седалката, като стенеше мъчително и изпускаше смрадливи газове може би като критичен коментар към речта на президента) наближаваха отклонението за шосе № 295 към Боуднъм, недалеч на север от Брънсуик. Предполагаемият дозор би различил трите автомобила съвсем ясно, понеже мнозинството пътници бяха спрели да гледат по телевизията успокоителното обръщение на президента.

Черпейки информация от възхитително подредената памет на Джоунси, господин Сив се отклони от шосе № 95 и сви по шосе № 495 веднага след като прекоси границата между Ню Хампшър и Мейн… но направляван от Дудитс, който виждаше следите на Джоунси като ярка жълта диря, първият джип „Хъмър“ щеше да го последва. При Марлбъро господин Сив се отклони от шосе № 495 и се насочи по междущатско шосе № 90 — една от централните пътни артерии на Америка в посока изток-запад. В района на Бей Стейт този път бе известен като „Голямата магистрала“. Съгласно картотеката на Джоунси изход № 8 бе означен с табели „Палмър, Масачузетски университет, Амхърст и Уеър“. Куобин се намираше на десет километра от Уеър.

Трябваше да стигне до шахта № 12 — така поне казваше Джоунси, а Джоунси не би могъл да излъже, колкото и да му се искаше. При язовир Уиндзър, в южния край на водохранилището Куобин имаше клон на Масачузетската агенция по водите. Джоунси ще го отведе до там — с останалото господин Сив ще се справи и сам.

9

Джоунси не можеше повече да седи зад бюрото — чувстваше, че ако не стане, ще заплаче на глас. После несъмнено ще се разхълца, след което неминуемо ще се разциври, а разциври ли се веднъж, като нищо съвсем ще превърти и ще хукне навън да се хвърли на врата на господин Сив, готов да бъде унищожен.

„Пък и къде ли сме сега? — питаше се той. — Дали стигнахме Марлбъро? Дали излязохме от 495 на 90? Май сме някъде там.“

Нямаше начин да разбере със сигурност — прозорците бях напълно закрити от щорите. Вдигна поглед към стъклата… и не можа да сдържи усмивката си. Нямаше друг изход. Надписът „ОТКАЖИ СЕ, ИЗЛЕЗ“ бе изчезнал и на негово място се бе появил друг, напълно в тон с мислите му: „ПРЕДАЙ СЕ, ДОРОТИ“.

„Това е мое дело. Обзалагам се, че ако поискам, мога да разкарам тия смотани щори.“

И какво от това? Господин Сив ще ги подмени с нови или просто ще намаже стъклата с черна боя. Ако иска да попречи на Джоунси да вижда какво става навън, все ще измисли как да му закрие гледката. Работата е там, че господин Сив контролира външната му обвивка. Пред очите му главата на пришълеца експлодира и се разпадна на спори — доктор Джекил стана господин Бирус — и Джоунси го погълна. Сега господин Сив е…

„Той е болка — разсъждаваше Джоунси. — Господин Сив ми е болното място в мозъка.“

Тази мисъл породи протест и Джоунси дори различи свързано опровержение: „Напротив, тъкмо обратното — ти се измъкна, ти избяга“ — но бързо го изтика от мислите си. Това е плод на измислена псевдо-интуиция, на когнитивна халюцинация, подобна на миражите в пустинята, когато на жадния пътник се привиждат несъществуващи оазиси. Той е заключен тук. А господин Сив е на свобода, тъпче се с бекон и командва парада. Позволи ли си да се заблуждава, Джоунси би бил същински първоаприлски глупак, но през ноември.

„Трябва да го забавя. Ако не успея да го спра, дали не мога поне да му объркам плановете?“

Изправи се и закрачи покрай стените. Пълната обиколка на стаята възлизаше на трийсет и четири стъпки. Безумно къса обиколка. Но помещението със сигурност бе по-просторно от средноголяма затворническа килия — за ония от Уолпол, Данвърс и Шоушенк направо е върхът на сладоледа. Джоунси броеше крачките, но същевременно се питаше колко ли им остава до изход № 8.

„Трийсет и едно, трийсет и две, трийсет и три, трийсет и четири.“ Ето че отново се оказа зад стола. Време е за втората обиколка.

До Уеър не остава много… не че ще спрат там. За разлика от рускинята господин Сив прекрасно знаеше къде отива.

„Трийсет и две, трийсет и три, трийсет и четири, трийсет и пет, трийсет и шест.“ Отново се озова зад стола, готов за поредната обиколка.

Когато навършиха трийсет години, с Карла вече имаха три деца (четвъртото се роди скоро, още нямаше годинка) и изобщо не се надяваха скоро да се сдобият с лятна вила, дори със скромно бунгало като онова на Осбърн Роуд в Северен Уеър. После във факултета на Джоунси настъпи сеизмично разместване на пластовете. Негов добър приятел стана декан и Джоунси стана доцент три години по-рано от очакваното и в най-смелите си мечти. Увеличението на заплатата бе значително.

„Трийсет и пет, трийсет и шест, трийсет и седем, трийсет и осем“ — ето го пак зад стола. Отразяваше му се добре. Просто измерваше килията, нищо повече, но му действаше успокояващо.

Същата година почина бабата на Карла и остави голямо наследство, което Карла подели със сестра си, тъй като най-близките кръвни роднини от междинното поколение не бяха сред живите. Купиха вила и през онова лято за пръв път заведоха децата на язовир Уиндър. От там потеглиха на първата от последвалите ежегодно летни туристически обиколки. Водачът — служител от Масачузетската агенция по водите — им бе разказал, че районът около хранилището Куобин бил известен като „случайния пущинак“ и се превърнал в любимо обиталище на масачузетските орли, които свивали гнезда тук. (Джон и Миша — двете най-големи деца в семейството — се надяваха да видят някой и друг орел, но останаха разочаровани.) Водоемът бил създаден през трийсетте години чрез изкуствено наводняване на три земеделски общини. По онова време земите около новообразуваното езеро били обработваеми. Шейсетина години по-късно вече изглеждаха така, както сигурно е изглеждала цяла Нова Англия преди да се развият култивираното стопанство и индустрията в средата на седемнайсети век. Източно от езерото — водачът им обясни, че било едно от най-чистите водохранилища в Северна Америка — имаше лабиринт от кални черни пътища, но други пътища нямаше. Ако човек иска да продължи на изток след шахта № 12, трябва да се екипира с туристически обувки, обясни водачът, който са казваше Лорингтън.

В екскурзията участваха десетина други туристи и докато се разказваха всички тези истории, вече се бяха завърнали на изходната точка. Стояха на пътя, който минаваше по язовирната стена и гледаха водохранилището на север (по блесналата яркосиня водна повърхност танцуваха милиони слънчеви зайчета, а Джоуи спеше дълбоко в кенгуруто на гърба но Джоунси). Лорингтън вече привършваше историята и тъкмо се канеше да им пожелае приятен ден, когато един от присъстващите, облечен в памучна рекламна фланелка на университета в Рутгърс, вдигна ръка досущ като първолак и попита: „Шахта № 12 — това не е ли там където е рускинята?…“

„Трийсет и осем, трийсет и девет, четирийсет, четирийсет и едно“ — отново се намери зад бюрото. Броеше механично, без да се замисля за конкретните числа — нещо, което му се случваше непрестанно. Карла твърдеше, че това било признак на обсесивно-натрапчиво поведение. Джоунси не знаеше дали това обяснение е вярно, но броенето със сигурност му действаше успокояващо, затова започна нова обиколка.

Лорънгът неодобрително изрече думата „рускинята“. Тази тема със сигурност не бе част от беседата за посетители и не допринасяше за положителното впечатление, която масачузетската агенция по водите се стремеше да създаде у туристите. В зависимост от това през кой общински водопровод минаваше в последния петнайсеткилометров участък от дългия си път, водата в Бостън можеше да мине за най-чистата и най-хубавата питейна вода на света — най-малкото такова бе посланието, което се опитваше да разпространи агенцията.

„Не зная почти нищо по въпроса, сър“ — заяви Лорингтън, а Джоунси мислено отбеляза: „Ай, ай, нашият водач май току-що изрече опашата лъжа.“

„Четирийсет и едно, четирийсет и две, четирийсет и три“, ето го пак зад стола. Бе ускорил ход. Сключил ръце зад гърба си като морски капитан, който крачи по бака… или в карцера вследствие на успешен бунт на екипажа. Второто сравнение като че ли бе по-удачно.

Джоунси бе преподавал история почти през целия си живот и любопитството бе при него като втора природа. Още същата седмица отскочи до градската библиотека да проучи случая в местния вестникарски архив; като се порови известно време, най-сетне откри каквото търсеше. Материалът бе кратък и лаконичен — същият брой съдържаше статии за градински партита, описани много по-обстойно и колоритно — но местният пощальон се оказа по-запознат с историята и готов да я сподели. Милият господин Бекуит. Джоунси още помнеше последните думи, които изрече, преди да включи двигателя на старата пощенска бяло-синя камионетка и да отпраши по Осбърн Роуд и към пощенската кутия на следващата вила — през лятото в южния край на езерото имаше много поща за разнасяне. Като влизаше в къщурката — когато им падна като дар от небето — Джоунси си рече, че Лорингтън неслучайно бе отклонил темата за рускинята.

Тя доста би злепоставила агенцията пред обществеността.

10

Името й е Илена, или Елейна Тимарова — като че ли никой не знае със сигурност. Появява се в Уеър в ранната есен на 1995 г. с форд „Екскорт“ с дискретна жълта лепенка на компанията за коли под наем „Хърц“ на предното стъкло. Оказва се, че колата е крадена, поради което плъзват слухове — непотвърдени, но доста пикантни — как рускинята се сдобила с ключовете на летище Логан срещу малко секс. Кой знае, може и така да е било.

Пришълката очевидно е заблудена и нещо й хлопа. Някои си спомнят, че имала синина на лицето, други пък забелязали, че блузата й е закопчана накриво. Говори английски слабо, но достатъчно добре, за да се сдобие с онова, което й е необходимо — указания как да стигне до водохранилището Куобин. Записва си ги (на руски) на късче хартия. Същата вечер, когато затварят пътя през язовир Уиндзър, откриват изоставения форд на една площадка за пикник на дигата Гуднъф. Тъй като на следващата сутрин колата все още е там, двама служители от водната агенция (кой знае, единият може да е бил Лоригтън) тръгват да търсят жената.

На три километра от Източната улица откриват обувките й. След още три километра, където Източната улица преминава в черен път (вие се през пущинака покрай източния бряг на водохранилището и не е никаква улица, а масачузеткия вариант на Просеката), най-сетне намират блузата й… о-хо. След още три километра Източната улица свършва с кръстопът, откъдето тръгва дълбок кален коловоз за превоз на трупи — Фицпатрик Роуд — който води навътре в пущинака. Търсачите тъкмо се канят да завият по него, когато забелязват нещо да се розовее на един клон, надвиснал над водата. Оказва се сутиенът на дамата.

Тук теренът е мокър — макар не чак блатист — и двамата лесно откриват следите й по стъпките в калта и изпочупените клони, през които се е провирала, вероятно причинявайки невероятни наранявания по тялото си. Доказателствата са видими, независимо дали на търсачите гледката им допада или не — по клоните и камъните са останали кървави дири.

Два километра след кръстопътя, където свършва Източната улица, стигат до каменно здание, издигнато на оголената скала. Гледа към Маунт Помъри оттатък източния ръкав на река Пенъбскот. Тук се помещава шахта № 12, до която се стига с кола е единствено от север. Защо Илена или Елейна не е дошла направо от север, остава завинаги неразрешима загадка.

Акведуктът, който започва от Куобин, се движи право на изток в продължение на сто километра и по пътя си събира водите от водоемите в Уочусетс и Съдбъри (които не са толкова големи и толкова чисти). Шахтата няма помпени съоръжения — водопроводната тръба е с диаметър три метра и не се нуждае от помпа. Бостън се снабдяваше с вода единствено по силата на гравитацията — техника, използвана от древните египтяни още преди трийсети пет века. По продължение на акведукта са издълбани дванадесет шахти. Те играят ролята на одушници и служат за регулиране на налягането, както и за достъп, ако водопроводът се запуши. Шахта № 12, която се намира най-близо до водохранилището, се нарича още Водовземна шахта. Тук се извършват измервания на чистотата на водата, а нерядко и на женската добродетел (каменната сграда не се заключва и често се посещава от влюбените, които прекосяват езерото с лодки).

На най ниското от осемте каменни стъпала пред вратата прилежно са сгънати джинсите на жената. На най-горното стъпало търсечите намират бели памучни гащички. Вратата е отворена. Вече си представят какво ще открият вътре — мъртва рускиня без дрехи.

Но не отгатват. Кръглият железен капак на шахта № 12 е отместен, очертавайки черно отверстие с формата на полумесец. Наблизо се търкаля лостът, с който е отместила капака — сигурно е бил облегнат зад вратата заедно с другите сечива. До лоста е захвърлена дамската чанта на рускинята. Върху нея е поставен портфейл, отворен така, че да се вижда личната й карта. Най-отгоре — а върха на пирамидата, така да се каже — се намира паспортът й. Отвътре се подава къс хартия, гъсто изписан с драскулици, които сигурно са на руски, на кирилица, или както там се нарича. Отначало двамата търсачи решават, че това е предсмъртно послание, но след като го дават за превод се оказва, че на листа са записани чисто и просто указанията как да стигне до водохранилището. Най-отдолу пише: „Като свърши пътят, все покрай брега.“ Както и бе постъпила, пътьом разсъбличайки се, сякаш без въобще да забелязва как клоните раздират кожата й.

Двамата търсачи стоят край отворената шахта, почесват се по главите и се вслушват в бълбукащата вода, която тече към кранчетата, чешмите, фонтаните и градинските маркучи на Бостън. Звукът отеква глухо и някак усойно, което има своето обяснение — шахтата е дълбоко четирийсет метра. Двамата мъже не разбират защо рускинята е избрала именно този начин, но съвсем ясно разбират какво се е случило и дори си я представят как седи на ръба, провесила крака в бездънния кладенец — също като женския силует на етикета на „Уайт Рок“, само че без дрехи. Хвърля последен поглед през рамо, може би да се увери, че портфейлът и паспортът все още са на мястото, където ги е оставила. Иска някой да узнае кое е бил човекът, отишъл си по този начин, в което има нещо ужасяващо и непоносимо тъжно. Хвърля последен поглед назад и се плъзва в цепнатината между открехнатия капак и стената на шахтата. Може би е стигнала носа си като дечурлигата, скачащи в обществения басейн. А може би не. Във всеки случай отнело е по-малко от секунда. Здравей мрак, стари мой приятелю.

11

Последните думи на стария господин Бекуит, преди да отпътува с пощенската камионетка, бяха: „На мен както ми го разказаха, ония в Бостън ще я пият в сутрешното си кафе към Свети Валентин. — После се ухили. — Аз лично вода не пия. Само бира.“

12

Джоунси обикаляше кабинета вече за дванайсети или за четиринайсети път. Поспираше за миг зад стола, разсеяно разтриваше хълбока си, после продължаваше да крачи и да брои — милият Джоунси с натрапчивите обсесии.

„Едно… две… три…“

Безспорно бе интересна история — чудесен пример за Страховита история от малкия град (също ката разказите за къщи с призраци, където са станали безброй убийства, или за ужасяващи пъти катастрофи) — и недвусмислено разкриваше плановете на господин Сив за Хлапак, злощастното коли, но какво от това, че знае накъде се е запътил господин Сив? В крайна сметка…

Отново се озова зад стола „четирийсет и осем, четирийсет и девет, петдесет“ — абе, чакайте малко! Не беше ли първата обиколка трийсет и четири крачки? Как така този път преброи до петдесет? Не влачеше крака и в никакъв случай не ситнеше като госпожица, тъй че как е…

„Ти я правиш по-голяма. Като я обикаляш, я разширяваш. Защото си неспокоен. В края на краищата това е твоята стая. Обзалагам се, че стига да поискаш, ще стане колкото балната зала в хотел Уолдорф-Астория… и никакъв господин Сив не може да те спре.“

— Нима е възможно? — прошепна Джоунси. Стоеше зад стола с ръка зад гърба, сякаш позираше за портрет. Не се нуждаеше от отговор на този въпрос — нали виждаше с очите си. Стаята действително се бе разширила.

Хенри наближаваше. Ако е взел със себе си и Дудитс, никак няма да им е трудно да проследят господин Сив — колкото и автомобили да смени — тъй като Дудитс виждаше Дирята. Дудитс ги отведе при Ршичи Гренадо насън, след години наяве им показа пътя до Джоузи Рикънхауър, а сега с лекота направляваше Хенри като хрътка, която води стопанина си право при дупката на лисицата. Единственият проблем бе огромната преднина, която имаше господин Сив. Делеше ги най-малко час. Може би дори и повече. Бутне ли веднъж господин Сив кучето в шахта № 12, всичко отива по дяволите. Теоретично има достатъчно време да се спре водата на Бостън — но ще успее ли Хенри да убеди някого да предприеме подобна сериозна и крайна мярка? Джоунси се съмняваше. Дори да успее, какво ще се случи с всички останали хора по пътя на водата, при които заразата ще стигне много по-скоро? В Уеър живееха шейсет и пет хиляди души. В Бостън заразената вода ще стигне чак след месеци, а тези хора ще се изправят пред проблема след няколко седмици. В някои случаи само след няколко дни.

Няма ли начин да забави този проклетник? Да даде на Хенри възможност да навакса?

Джоунси се загледа в капана за сънища и в същия миг долови промяна — в стаята прошумоля едва доловима въздишка, каквато уж се чувала по време на сеанси на медиуми. Но това въобще не беше призрак. Джоунси настръхна и очите му плувнаха в сълзи. В съзнанието му изплува стих от Томас Улф^[4]: „о, бездомни, камък, листо, ненамерена врата“. Според Томас Улф човек никога не може да се завърне у дома.

— Дудитс? — прошепна Джоунси и косата му настръхна. — Дудитс? Ти ли си?

Мълчание… но като отмести поглед към бюрото, на което одеве се мъдреше единствено безполезния телефон, забеляза появата на нови вещи. При това не листа, камъни и изгубени врати, а дъска за крибидж и тесте карти.

Някой искаше да играе.

13

Вече постоянно боли. Мама знае, ще каже на мама. И Исус знае, ще каже на Исус. Няма да казва на Хенри, защото Хенри също го боли, Хенри е тъжен и уморен. Бобъра и Пит са в небесата и седят отдясно на Отеца, братче. Мъчно му е за тях — бяха добри приятели, играеха си с него и никога не му се присмиваха. Един път намериха Джоузи, един път видяха един много висок човек, дето беше каубой, а един път играха на играта.

И това е игра (Пит обичаше да повтаря: „Виж сега, Дудитс, няма значение дали падаш или пиеш, важно е как играеш“), само дето сега има значение, има значение, Джоунси казва, че има значение — не го чува много добре, но съвсем скоро ще заговори по-силно, съвсем скоро. Само да не го боли толкова. Дори болкоуспокояващото не помага. Боли го гърлото, целият трепери и го боли коремчето, все едно му се ака, само дето не му се ака, ами само го боли, а като кашля, от време на време плюе кръв. Спи му се, но Хенри и неговият нов приятел Оуен — дето беше с тях, когато намериха Джоузи — си повтарят: „Само да можехме да го забавим“ и „Само да можехме да го настигнем“; искат той да стои буден и да им помага, но той трябва да затвори очи, за да чува Джоунси, а те си мислят, че е заспал, и Оуен вика: „Дали да не го събудим — ами ако оня мръсник се отклони от магистралата“, а Хенри отвръща: „Нали ти казах, че знам къде отива, но като стигнем до междущатско шосе № 90, за всеки случай ще го събудя. Сега нека спи, изглежда толкова изморен, за Бога.“ После двамата си мислят: „Да можехме да го забавим онзи мръсник.“

Седи със затворени очи. Ръцете му са скръстени на гърдите. Диша бавно. Мама казва да дишаш бавно, като ти се докашля. Джоунси не е умрял, не е на небето с Пит и Бобъра, но господин Сив твърди, че го е заключил, а Джоунси му вярва. Джоунси е в кабинета, няма телефон, защото господин Сив е подъл и го е страх. И Джоунси го е страх, но скоро ще разбере кой всъщност е заключен.

Кога си говореха най-много?

По време на играта.

Играта.

Разтреперва се. Трябва да мисли усилено и от това много го боли, усеща как мисленето му изпива силите, последните му сили, но сега не си играят просто ей така, сега има значение кой ще падне и кой ще пие, затова Дудитс прави дъска и тесте карти, а Джоунси плаче и си казва: „о, бездомни“, но Дудитс Кавел не е бездомен, Дудитс вижда Дирята, Дирята води към кабинета, а този път Дудитс няма просто да забожда пръчиците на дъската.

Не плачи, Джоунси — изрича ясно: наум думите винаги звучат ясно, само тая глупава уста ги разваля. — Не плачи, не съм бездомен.

Затворени очи. Скръстени ръце.

В убежището на Джоунси Дудитс играе играта под капана за сънища.

14

— Чувам кучето — съобщава Хенри. Вече е напълно изтощен. — Дето Пърлмътър го чува. И аз го хванах. Понаближихме. Господи, да можехме да ги забавим!

Заваля дъжд — Оуен се надяваше, че вече са се озовали достатъчно на юг, за да не обърне на лапавица. В огледалцето се виждаше отражението на Дудитс, отпуснат на задната седалка със затворени очи, скръстил мършавите си ръце на гърдите. Лицето му бе обезпокояващо прежълтяло, а от ъгълчето на устата му се стичаше тъничка струйка алена кръв.

— Твоят приятел не може ли някак да ни помогне?

— Мисля, че се опитва.

— Нали казваш, че спи.

Хенри се извърна към Дудитс, после погледна Оуен и отвърна:

— Не бях прав.

15

Джоунси разбърка тестето, изчисти две карти от своята ръка в купчинката карти, които не участват в играта, разгледа картите си и изчисти още две.

— Не плачи, Джоунси. Не пачи, не съм бездомен.

Той вдигна поглед към капана за сънища, почти сигурен, че думите са прозвучали от него.

— Не плача, Дудс. Това е шибаната алергия. Струва ми се, че искаш да играеш…

— Двойка — отвърна гласът от капана.

Джоунси хвърли двойка от ръката на Дудитс — доста добро начало — и отвърна със седмица от своята ръка. Общо девет точки. Между картите на Дудитс имаше шестица — въпросът е дали да не…

— Шест за петнайсет — обяви гласът. — Петнайсет за две. Цуни ме по ауспуха!

Джоунси не можа да се сдържи и се разсмя. Това бе самият Дудитс — няма грешка, но за миг прозвуча досущ като Бобъра.

— Добре, отбележи на дъската щом е така.

С изумление проследи как едната пръчица се издига, отплува над дъската и правно се спуска във втората дупка на Първата улица.

В този миг проумя.

— Значи през цялото време си можел да играеш, Дудс? Разместваше пръчиците както ти падне само защото на нас ни беше смешно. — При тази мисъл сълзите му отново рукнаха. През всичките тези години вярваха, че те хитруват заради Дудитс, а всъщност той е хитрувал заради тях. А и кой кого намери в онзи далечен ден зад депото на братята Тракър? Кой кого спаси?

— Двайсет и едно.

— Двайсет и едно за две — долетя отговорът от капана. Невидимата ръка отново повдигна пръчицата и я премести още две полета напред. — Той ме спира, Джоунси.

— Зная. — Джоунси изчисти тройка, а след като Дудитс обяви тринайсет, хвърли карта от неговата ръка.

— Но не и теб. Ти можеш да говориш с него.

Игра двойка и премести своята пръчица две дупки напред. Беше ред на Дудитс, който отбеляза една точка за последна ръка, с което накара приятеля си да си помисли: „Умствено изостаналият ме победи… да се не начудиш.“ Само че Дудитс ни най-малко не беше слабоумен. Бе изтощен до смърт и умираше, но в никакъв случай не бе слабоумен.

Продължиха раздаването и Дудитс поведе с огромна разлика. Джоунси събра картите и започна да ги разбърква.

— Каква му е целта? Какво друго иска освен водата?

„Да убива — мислено отвърна Джоунси. — Харесва му да убива хора.“ Но стига убийства. В името на Бога, стига убийства.

— Бекон. Много обича бекон.

Заразбърква картите… и в миг застина, защото Дудитс изпълни цялото му съзнание. Истинският Дудитс — млад, силен, готов за битка.

16

Дудитс изстена. Хенри се обърна и видя, че от ноздрите му отново ече кръв, алена като бирус. Лицето му се гърчеше в неистово усилие да се съсредоточи. Очните ябълки под затворените клепачи се въртяха.

— Какво му става? — разтревожи се Оуен.

— Не зная.

Дудитс мъчително се закашля. От устата му пръскаха капчици кръв.

— Събуди го, Хенри! За Бога, събуди го!

Хенри уплашено се втренчи в Оуен Ъндърхил. Вече наближаваха Кенебънкпорт — деляха ги не повече от трийсет километра от границата с Ню Хампшър или общо сто и осемдесет километра от водохранилището Куобин. В убежището на Джоунси висеше снимка на водоем — Хенри я бе виждал. Имаше фотография на лятната вила на приятеля му в Уеър, недалеч оттам.

Дудитс изкрещя: сред пристъпите на кашлицата повтори три пъти една и съща дума.

— Събуди го! Казва че го боли. Не чуваш ли…

— Не произнася думата „болка“.

— А какво казва? Какво?

— Казва „бекон“.

17

Съществото, което се самоопределяше като господин Сив — и възприемаше себе си в мъжки род — имаше сериозен проблем, но (той) поне го осъзнаваше.

„Който е предупреден, е въоръжен“, както би казал самият Джоунси. В кашоните бяха складирани стотици, ако не и хиляди подобни пословици. Някои от тях бяха съвършено непонятни за господин Сив, например „На чужд гръб и сто тояги са малко“ или „Ще пожънеш, каквото си посял“… но „Който е предупреден, е въоръжен“, много му харесваше.

Проблемът се състоеше в отношението му към Джоунси… самият факт, че чувства нещо, че имаше емоции, бе застрашителен. Можеше да си каже: „Джоунси е заключен и въпросът е решен — затворих го под карантина, както техните военни се опитаха да изолират нас. Следят ме — всъщност дори ме преследват — но като изключим вероятността да се повреди двигателят или да спукам гума, и двете хайки почти нямат шанс да ме настигнат. Имам голяма преднина.“

Това бяха факти — самата истина — но те не вълнуваха господин Сив. Съблазняваше го идеята да застане пред вратата на канцеларията, където бе заключен неприветливият му гостоприемник, и да кресне: „Добре те подредих, а? Разказах й играта на червената ти каручка.“ Какво общо имаше всичко това с някаква си каручка — била тя червена или не — Сивият не знаеше, но в арсенала от чувства на Джоунси подобна постъпка се равняваше на емоционален куршум от доста висок калибър и би породила дълбоко детинско задоволство. После ще изплези Джоунсиевия език („моят език“ — с неописуемо блаженство се поправи господин Сив) и ще му покаже среден пръст.

Що се отнася до преследвачите, изпитваше желания да смъкне панталоните на Джоунси и да ги поздрави с голия му задник. Подобна проява бе напълно безсмислена като „Ще пожънеш каквото си посял“ и „червената каручка“, но все пак идеята много му допадаше.

Давеше си сметка, че е заразен с бируса на този свят. Всичко започва с емоциите, после се проявяват сетивните усещания (вкусът на храната, несравнимото дивашко удоволствие да блъскаш главата на пътния полицай в стената — и как глухо отеква, туп-туп), които постепенно прерастват в нещо, което Джоунси наричаше „висша мисловна дейност“. На Сивия му се струваше като поредната игра на думи, както да наричаш лайното „преработена храна“, а геноцида — „етническо прочистване“. Но мисленето бе неотразимо привлекателно за същество, което съществуваше само като вегетативен разсъдък — нещо като свръхинтелигентно несъзнание.

Преди да го заключи, Джоунси му предложи да зареже мисията и да се отдаде на удоволствията на човешкия живот. Вече долавяше у себе си подобно желание: досегашната му хармонична същност — безсъзнателният интелект, така да се каже — започваше да се раздробява и да заприличва на хор от спорещи гласове: едни искаха едно, други — друго, трети пък настояваха за хикс на квадрат, делено на игрек. При други обстоятелства подобна какафония би му се сторила ужасяваща — и подлудяваща. Но сега му харесваше.

Беконът бе едно от тези удоволствия. И още „секс с Карла“, което съгласно картотеката на Джоунси представлява сюблимно удоволствие, пораждащо както сетивни, така и емоционални усещания. И още бързо шофиране, партия билярд в бара „О’Лиърис“ край Фенуей Парк, бира, рок концерти, изпълненията на пати Лъвлес, която пее: „Виновно е твоето лъжливо, ледено, измамно, изменчиво, подло, жалко и страхливо влюбено сърце“ (каквото и да означава това). И още зелените поля, които изплуват от мъглата през ранна лятна утрин. И, разбира се, убийството.

Осъзнаваше, че ако не приключи задачата час по-скоро, има опасност въобще да не я изпълни. Вече не беше бирум, а господин Сив. С колко ли време разполага, преди да се превърне в Джоунси?

„Това няма да се случи“ — помисли си. Натисна газта докрай и макар че субаруто не беше автомобил с кой знае какви възможности, скоростта се увеличи. Кучето на задната седалка изджавка… и зави от болка. Господин Сив мислено затърси бирума, който се развиваше в тялото на животното. Растеше бързо. Ако не и прекалено бързо. Направи му впечатление и друго — контактът с бирума не му достави удоволствие и не породи радостта, характерна за срещи между свои. Онзи разум бе хладен… враждебен…

— Извънземен — промърмори гласно.

Помъчи се да го успокои. Когато хвърли кучето във водохранилището, бирумът трябва да е все още в него. Ще му е нужно време да се адаптира. Кучето ще се удави, но другият организъм ще живее известно време, хранейки се с плътта на животното, докато му дойде времето. Но най-напред трябва да стигне до там.

Беше съвсем близо до целта.

Пътуваше на запад по междущатско шосе № 90 край малки градчета („нацвъкани като лайненца“, както с умиление си мислеше Джоунси) — Уестбъро, Графтън и Дороти Понд (вече наближаваше, оставаха му шейсетина километра) и се питаше с какво да занимава своето ново, неспокойно съзнание, за да не му направи някой номер. Отново се помъчи да се свърже с Дудитс, но не успя — Джоунси бе откраднал тъкмо тези спомени. Най-сетне се спря на професията на Джоунси — преподавател по история — и най-вече на неговата специалност, която криеше зловещо очарование. Между 1860 и 1865 г. Америка се бе разделила на две както колониите от бирус към края на всеки цикъл от растежа си. За разпада на Американския съюз можеха да се изтъкнат редица причини, главната от които бе свързана с „робството“, но това бе поредната от онези думи, с които лайната и повръщаното се наричат „преработена храна“. Думата „робство“ не означава нищо. „Правото на самостоятелност“ — също. „Запазването на съюза“ бе пълна безсмислица. В общи линии бяха направили онова, което умееха най-добре: бяха „побеснели от гняв“, което в действителност бе същото като „да ти хлопа дъската“, ала бе неговата социално приемлива форма. О, но в какъв мащаб?

Господин Сив тъкмо разглеждаше съдържанието на стотици кашони с изумителни оръжия — картечи, гюлета на верига, куршуми Миние^[5], оръдия, гюлета, байонети, мини — когато мислите му бяха прекъснати от тих гласец.

бекон

Прогони мисълта от съзнанието си, макар че стомахът на Джоунси къркореше. Добре ще му дойде порция бекон — беконът е мазен и хлъзгав и предизвиква примитивно физическо удоволствие, но моментът не е подходящ. Може би ще хапне, когато се отърве от кучето. Ако му останеше време, преди да пристигнат останалите, ще се натъпче с бекон. Но сега не е моментът. Подминавайки изход № 10 — оставаха само две отклонения — отново насочи мисълта си към Гражданската война, към войниците в сини и сиви униформи, които търчат сред облаци дим, крещят, взаимно се пробождат с байонетите, удрят враговете си по главите с прикладите на пушките, при което се разнасят онези приятни звуци туп-туп, а…

бекон

Стомахът му отново изкъркори. Устата на Джоунси се напълни със слюнка и той си заприпомня порцията в „Разстройване“: синя чиния с препечени хрупкави месца, които се ядат с пръсти и които на допир са твърди като вкусна, мъртва плът…

Не бива да мисля за това.

Гневен вой на клаксон накара господин Сив да подскочи, а Хлапак се разквича. Автомобилът се бе отклонил в съседното платно, което според картотеката на Джоунси служеше за „изпреварване“, наложи се бързо да се върне в лентата за такива като него, за да направи път на огромен камион, който летеше с непостижима на малкото субару скорост. Изплиска с кал предното стъкло на „мъничето“, за миг лишавайки Сивия от всякаква видимост, при което той помисли: „Само да те пипна, ще ти пръсна тъпата тиква, ще ни убиеш, бе, престъпник такъв, туп-туп, ще разкажа играта на…“

сандвич с бекон

отекна като изстрел в главата му. Опита се да се пребори с тази мисъл, но тя притежаваше съвършено нова, нечувана сила. Нима това е Джоунси? Естествено че не — Джоунси не е толкова силен. Стори му се, че изведнъж се е превърнал в гигантски стомах — празен, жадуващ за храна. Каза си, че може да спре и да засити глада. В противен случай има опасност колата да излети право в

САНДВИЧ С БЕКОН!
                 И МАЙОНЕЗА!

Господин Сив нададе нечленоразделен вой, без да осъзнава, че му текат лиги.

18

— Чувам го! — ненадейно възкликна Хенри. Притисна юмруци към слепоочията си, сякаш се опитваше да облекчи непоносимо главоболие. — Леле, как боли! Тоя направо умира от глад.

— Кой? — попита Оуен. Преди малко бяха пресекли границата с Масачузетс. Дъждът падаше като сребърна, полюшвана от вятъра завеса. — Кучето ли? Или Джоунси? Кой?

— Оня. Господин Сив. — Обърна се към Оуен и в очите му се четеше отчаяна надежда. — Май ще спре! Да мисля, че спира.

19

— Шефе.

Курц тъкмо се унасяше в дрямка, когато Пърлмътър с усилие се извърна и заговори. Бяха преминали през бариерата, където се заплащаше пътната такса на Ню Хампшър — Фреди Джонсън нарочно се устрои в платното за плащане чрез автомат срещу точна сума (опасяваше се, че вонята, която се разнася от джипа, счупеното задно стъкло и оръжията неминуемо ще направят впечатление на касиера в будката).

Курц любопитно изгледа обляното в пот, изпито лице на Арчи Пърлмътър. Нима това е същият онзи безличен тесногръд бюрократ, който не се разделяше с куфарчето и бележника си, с вечно зализаната си коса, разделена на прав като бръснач път отляво? Онзи, който за нищо на света не можеше да се отучи да нарича командира си „сър“? Това не бе вече онзи човек. Макар и изпито, лицето на Пърли сякаш грееше с нова светлина. „Превръща се в майка Джоуд^[6]“ — рече си Курц и едва не се изхили.

— Шефе, още съм жаден. — Пърли впи изпълнен с копнеж поглед в бутилката с пепси и пусна поредната ужасна пръдня. Тромпетът на майка Джоуд в пъкъла — помисли си Курц и този път наистина се изхили. Фреди изруга, но вместо одевешната крайна погнуса, примиреният му тон издаваше едва ли не отегчение.

— Това си е моята бутилка, мъжки. И аз съм доста ожаднял.

Пълмътър понечи да заговори, но потръпна от нов пристъп на болка. Отново пръдна, но този път по-тихо — вместо гръмовният тромпетен призив изпусна тъничко пищене, сякаш немузикален малчуган надува пиколо. Присви очи, изражението му стана лукаво.

— Дай ми една глътка и ще ти кажа нещо ново. — Замълча, сетне добави: — Което непременно трябва да узнаеш.

Курц размисли. Дъждът биеше през счупеното стъкло и мокреше пътниците. Досадна работа, ръкавът му вече бе подгизнал, но ще трябва да се примири. Пък и кой е виновен в крайна сметка?

— Ти си виновен — отбеляза Пърли и Курц подскочи. Тая телепатия бе доста стряскаща. Тъкмо си кажеш, че вече си свикнал, и на бърза ръка се уверяваш в противното. — Ти си виновен. Тъй че ми дай да пия. Шефе.

— Внимавай какви ги дрънкаш, страхопъзльо — избоботи Фреди.

— Кажи ми и ще получиш остатъка. — Курц размаха бутилката пред измъчения поглед на Пърлмътър. В този жест се съдържаше немалко доза самоирония. Навремето командваше военни части, които променяха геополитическия облик на цели региони. А сега разполагаше само с двама мъже и бутилка пепси. Какво падение! Гордостта го бе погубила, слава на Бога. Горд бе като Сатаната, а ако това е грях, човек трудно се отказва от него. Гордостта е коланът, който връзва гащите ти, дори когато останеш без тях.

— Обещаваш ли? — Пърли изплези обраслия си с червени власинки език и облиза напуканите си устни.

— Да пукна, ако лъжа — тържествено се закле Курц. — Мамка му, мъжки, можеш да ми прочетеш мислите, ако се съмняваш.

Пърли недоверчиво се втренчи в него, а Курц изпита усещането, че зловещите му пръсти се протягат и бъркат в мозъка му (червеното бе поникнало дори под ноктите му). Усещането бе ужасяващо, но той стоически го понесе.

Арчи явно му повярва и кимна.

— Вече чувам по-ясно — обяви той, после сниши глас и ужасено заобяснява: — То ме изяжда. Яде ми червата. Чувствам как ме гризе.

Курц го потупа по рамото. Тъкмо отминаха табелата „ДОБРЕ ДОШЛИ В МАСАЧУЗЕТС“.

— Ще се погрижа за теб, мъжки, нали ти обещах? Междувременно ми кажи какво чуваш.

— Господин Сив ще спре. Гладен е.

Курц още по-силно го стисна, вкопчвайки в рамото му железни пръсти, силни като орлови нокти.

— Къде?

— Недалеч от мястото, накъдето се е запътил. В един магазин. — За ужас на Курц Арчи затананика с детски гласец: — Най-добрата стръв, кой е пръв? Най-добрата стръв, кой е пръв? — После заговори по-спокойно: — Джоунси знае, че Хенри, Оуен и Дудитс идват. Затова накара Сивия да спре.

Съзирайки възможността Оуен да хване Джоунси/господин Сив, Курц бе обзет от паника.

— Арчи, слушай ме внимателно.

— Жаден съм — простена в отговор Пърлмътър. — Жаден съм, проклетнико!

Курц отново разклати бутилката с газираното питие пред очите му, но когато младокът посегна да я сграбчи, го плесна през пръстите.

— Хенри, Оуен и Дуд-Дутс знаят ли, че Джоунси и господин Сив са спрели?

— Ду-дитс, изкуфял дъртак такъв! — изфуча Пърли, застена от болка и запритиска корема си, който отново започна да се надига. — Дитс, дитс Ду-дитс! Да, знаят! Дудитс помогна! Двамата с Джоунси накараха Сивия да огладнее!

— Това хич не ми харесва — отсече Фреди.

„Питаш ли ме?“ — помисли си Курц.

— Моля ти се, шефе. Толкова съм жаден — настояваше Пърли.

Курц му подаде бутилката и проследи с развеселен поглед как младокът я пресуши до дъно.

— Стигнахме шосе № 495, шефе — съобщи Фреди. — Какво да правя?

— Давий. После се отклоняваш по шосе № 90 на запад. — Арчи се оригна доста шумно, но слава Богу, не се разсмърдя. — То иска още пепси. Захарта му харесва. И кофеинът.

Той се замисли. Оуен знае, че жертвата е спряла, поне за известно време. Двамата с Хенри ще се юрнат да го догонят, стараейки се максимално да наваксат деветдесетминутното си закъснение. Следователно и тяхната групичка трябва да даде газ.

Ако на пътя им се изпречат ченгета, за жалост ще се наложи да ги очистят. Във всеки случай преследването вървеше към своя край.

— Фреди!

— Кажи, шефе.

— Газ до дупка. Вземи й здравето на тая машинка, Бог да те поживи. Вземи й здравето.

Фреди Джонсън изпълни заповедта.

20

Тук нямаше хамбар, ограда за добитък, а вместо надпис „ЛОТАРИЙНИ БИЛЕТИ“ на витрината бе окачена снимка на водохранилището Куобин — но инак магазинчето бе пълно копие на супермаркета но Гослин: същата порутена мазилка, същият потъмнял дървен покрив с цвят на кал, същото прегърбено коминче, същата ръждясала бензинова колонка. На нея бе подпряна табела с друг надпис: „БЕНЗИН НЯМА! АРАБИТЕ СА ВИНОВНИ“.

В онзи ранен ноемврийски следобед в магазинчето нямаше никого освен собственика на име Дийк Маккаскъл. Като всички останали той цяла сутрин вися пред телевизора. След репортажите (през цялото време въртяха едни и същи кадри, а тъй като онази част от района бе отцепена, не показваха нищо интересно освен пехотна, военноморска и военновъздушна бойна техника) излъчваха речта на президента. Дийк наричаше президента Оки-Скапаноки, защото го избраха по много скапан начин — онези на юг не знаят ли да броят, да ги вземат дяволите?! Дийк обаче не бе упражнявал правото си на глас от времето на Джипъра (това се казва президент!), освен това мразеше Оки-Скапаноки и го смяташе за мазно, лъжливо копеле с големи зъби (жена му обаче беше готина), а обръщението към нацията в 11:00 ч. бе както обикновено пълна лъжа и измама. Дийк не повярва и дума от онова, което чу. Ако питат него, сигурно нещо ги баламосват и цялата работа е специално нагласена да сплаши американския данъкоплатец, за да поразвърже кесията за военния сектор. Научно е доказано, че в космоса други разумни същества няма. Единствените чуждоземни в Америка (с изключение на самия Скапаноки, разбира се) бяха циганите, които масово прииждаха от Мексико. Но хората бяха подплашени, и затова не мърдаха от къщите и гледаха телевизия. По някое време ще започнат да идват за бира или вино, но засега в магазина бе истинско мъртвило.

Дийк бе изключил телевизора още преди половин час — всичко си има граници, за Бога — и когато камбанката на входа издрънча, тъкмо разлистваше едно списание от лавицата за печатни издания в дъното на магазина, означена с надпи: „Над 21 години или чупка“. Конкретното издание се наричаше „Екземпляри с окуляри“, което напълно отговаряше на действителността, тъй като фотографираните жени до една бяха с очила. Но не носеха нищо друго освен очила.

Вдигна поглед към новодошлия с намерението да го посрещне с някоя тривиалност от сорта та „Как я карате“, „Стана хлъзгаво, а?“, но размисли. Почувства се невероятно неловко и изведнъж бе обзет от ясната увереност, че ще бъде ограбен… и ще отърве много лесно, ако мине само с грабеж. Държеше магазина от двайсет години, но никога не го бяха ограбвали; ако някой е готов да рискува да го приберат в затвора за няколко долара, надали си струва да си опитва късмета точно тук — наоколо има цял куп други места, където ще докопа доста повече пари.

Дийк преглътна. Често си казваше: „Няма кой да ме нападне освен някой маниак“ — но може би този е именно такъв, тъкмо е очистил семейството си и е решил да се поразвърти наоколо, преди да си е теглил куршума.

Той не страдаше от параноя (бившата му съпруга би заявила, че е доста муден), но това не променяше факта, че ненадейно се почувства застрашен от първия следобеден посетител. Обикновено се дразнеше от типовете, които се навъртаха в магазина, и все се намираха на приказки — я обсъждаха футболните отбори Пейтриътс или Ред Сокс, я се фукаха с гигантските риби, които уж били хванали във водохранилището — но сега му се прииска отнякъде да изскочи някой такъв. Даже цяла дружина.

Новодошлият стоеше като закован на прага и наистина създаваше впечатлението, че му има нещо. Беше с оранжева жилетка, а в Масачузетс ловният сезон още не бе започнал, но само по себе си това не беше толкова страшно. Само че лицето му беше покрито с драскотини, сякаш няколко дни се бе скитал из горите, при това бе изпито и измъчено. Движеше устни, сякаш си говореше сам. Направи му впечатление и друго. Устните и брадичката на непознатия лъщяха на сивкавата следобедна светлина, проникваща през прашната витрина.

„На тоя му текат лигите — мислено отбеляза Дийк. — Да пукна ако не е така.“

Новодошлият отривисто мяташе глава, сякаш имаше тикове, но тялото му въобще не помръдваше — приличаше на бухал, който е застинал на някой клон и дебне за плячка. На Дийк му мина през ум да се изсули от стола и да се скрие под тезгяха, но преди да е успял дори да обмисли предимствата и недостатъците на подобен ход (бившата му съпруга би обявила, че умът му не е като бръснач), новодошлият отново отметна глава и се втренчи в него.

Дийк си каза, че въображението му се е развинтило под въздействието на всички тия шантави новини и слухове за събитията в Северен Мейн. Човекът може би просто иска цигари, стек бира, бутилка алкохол или някое „голо“ списание, с които да изкара дългата нощ в някой мотел край Уеър или Белчъртън.

Но надеждите му се изпариха, когато срещна погледа на непознатия.

Не приличаше на безумец, който е изтребил семейството си и се е запътил нанякъде — което в известен смисъл беше за предпочитане. Погледът му далеч не беше празен — даже беше твърде препълнен. Главата на този човек гъмжеше от хиляди мисли и идеи като телеграфен апарат, препускащ на бързи обороти в голяма градска поща. Очите му буквално подскачаха в орбитите си.

Освен това имаше най-гладните очи, които Дийк бе виждал през целия си живот.

— Затворено е — изграчи той и сам не позна гласа си. — С ортака — той е отзад, де — днеска сме решили да не работим. Заради тия работи на север. Само че съм забравил — забравили сме, де — да обърнем табелката. Ние…

Дийк бе в състояние с часове да нарежда в тоя дух, но ловецът го прекъсна:

— Бекон. Къде е?

Дийк моментално разбра, че ако няма бекон в магазина, този ще го претрепе. Той и без друго можеше да го пречука… но ако няма бекон, със сигурност нямаше да му се размине. Добре, че имаше. Слава Богу, благодаря ти, Отче, благодаря ти Оки-Скапаноки — в магазина имаше бекон.

— В хладилника отзад — с непознат, странен глас упъти клиента. Дланта му сякаш се бе превърнала в бучка лед. В съзнанието му звучаха съвършено непознати, шепнещи гласове. Червени мисли и черни мисли. Гладни мисли.

Нечий нечовешки глас попита:

Какво е хладилник?

Отвърна му друг, уморен, но съвършено човешки глас:

Върви по пътеката, хубавецо, и ще го видиш.

„Пречуват ми се гласове — отбеляза Дийк. — Ай, Господи, не! На хората им се пречуват гласове, когато вземат да превъртат.“

Непознатият подмина тезгяха и закрачи по централната пътека между лавиците, като накуцваше.

До касовия апарат имаше телефон, Дийк се взря в апарата, но отмести поглед. Спокойно можеше да посегне и да избере 911, но нямаше никакъв смисъл. Дори ако намери в себе си достатъчно сили да посегне…

Веднага ще разбера — заяви нечовешкият глас и Дийк хлъцна. Прозвуча право в главата му, сякаш му бяха инсталирали радиоговорител в мозъка.

На входа бе окачено изпъкнало огледало, което бе изключително полезно през лятото, когато магазинът се изпълваше с хлапета, които отиваха с родителите си на почивка, на риба, на палатка или най-малкото на разходка до водохранилището — Куобин се намираше само на трийсет километра оттук. Тия маскари все гледаха да свият нещо и налитаха най-вече на шоколадите и „голите“ списания. Дийк ужасено се втренчи в приспособлението и проследи човека с оранжевата жилетка, който застана пред хладилника, огледа продуктите, после сграбчи не една, а всичките четири опаковки бекон.

Все така накуцвайки, се върна по централната пътека, като внимателно разглеждаше лавиците. Имаше вид на опасен тип. Същевременно изглеждаше гладени капнал от умора като маратонец на последните метри преди финиша. Като го гледаше, Дийк изпита същото странно виене на свят, както като гледаше отвисоко. Сякаш виждаше не един, а едновременно няколко образа, които се наслагваха един върху друг и постоянно се разфокусираха. Мярна му се мимолетен спомен за героинята от един филм — тъпата патка се разкъсваше на няколко десетки личности.

Ловецът спря и взе буркан с майонеза. Като излизаше, отново спря и грабна самун хляб от последната лавица. После се върна на щанда. От него буквално се излъчваше изтощение. И лудост.

Нареди покупките пред Дийк и заяви:

— Най-хубавите сандвичи стават с бекон и майонеза върху филийки бял хляб.

После се ухили с такава морна, сърцераздирателна искреност, че за миг Дийк забрави за страха.

Посегна, без да се замисля, и рече:

— Господине, доста сте…

Ръката му застина, сякаш срещна стена. Трепна за миг над тезгяха, после се стрелна към собственото му лице и му лепна плесница — шляп! Бавно се отдръпна и увисна във въздуха. Безименният и малкият пръст полека се свиха към дланта.

Не го убивай!

Ела ме спри!

Не ме предизвиквай, че може да те изненадам.

Ръката се насочи към носа на Дийк, показалецът и средният пръст се забиха право в ноздрите му, запушвайки притока на въздух. Отначало не помръдваха, но после, о, Господи, после започнаха да се забиват все по-дълбоко. Ако и да притежаваше много лоши навици, Дийк Маккаскъл със сигурност не си гризеше ноктите. Първоначално пръстите не напредваха много — намериха се на тясно, така да се каже — но рукналата кръв им послужи като смазка и мигом придобиха неочаквана пъргавина. Извиваха се като червеи. Мръсните нокти се впиваха в плътта като зъби. Забиваха се все по-дълбоко и по-дълбоко, проправяйки си път към мозъка… Дийк усети как хрущялът започна да се разкъсва… дори го чу…

Престани, Сив, престани!

Дийк мигновено си възвърна контрола върху пръстите си. Измъкна ги от носа си, произвеждайки странен пльокащ звук. Кръв закапа върху тезгяха, върху гумената подложка за монети с реклама на тютюн „Скоул“ и върху разсъблечената мацка с очила, чиято анатомия изследваше Дийк, когато се появи това същество.

— Колко дължа, Дийк?

— Взимай го! — пак изграчи продавачът, но този път доста носово, тъй като носът му бе запушен с кръв. — Слушай, братче, взимай го и се махай! Да те няма!

— Не, моля ви се, това е търговия. Стоки с реална стойност се разменят срещу парични средства.

— Три долара! — изкрещя Дийк, който беше изпаднал в шок. Сърцето му биеше до пръсване, мускулите му тръпнеха и отделяха адреналин. Струваше му се, че това създание се кани да си върви, което му се стори още по-страшно — да си на крачка от избавлението, но да си даваш сметка, че животът ти изцяло зависи от приумиците на един шибан малоумник.

Малоумникът измъкна опърпат портфейл, отвори го и заровичка вътре, което му отне цяла вечност. От устата му се точеха лиги. Най-сетне измъкна три долара. Постави ги на тезгяха. Пребърка джобовете на мръсните си джинси, изнамери шепа монети, от които избра три и ги постави върху гумената подложка. Две монети по двайсет и пет и една от десет цента.

— Аз давам двайсет процента бакшиш — заяви с непоколебима гордост. — Джоунси дава петнайсет. Но двайсет е по-добре. Защото е повече.

— Разбира се — прошепна Дийк. Носът му вече бе запушен от кръвта.

— Приятен ден.

— Не се юркай.

Онзи с оранжевата жилетка се вкамени. Дийк буквално го чуваше как прехвърля наум възможните отговори. Идеше му да се разкрещи. Онзи най-сетне заяви:

— Ще се оправя по някакъв начин. — Отново замълча и добави: — Няма да звъниш на никого, друже.

— Няма.

— Заклеваш ли се в името на Бога?

— Заклевам се в името на Бога.

— Аз съм като Бога — отбеляза онзи.

— А-ха, добре. Както…

— Обадиш ли се на някого, веднага ще разбера. Ще се върна и на бърза ръка ще й разкажа играта на каручката.

— Няма, бе!

— А така. — Отвори вратата. Камбанката издрънча. Човекът излезе.

Отначало Дийк не помръдваше, сякаш стъпалата му бяха залепнали за пода. После тичешком заобиколи тезгяха, като в бързината удари бедрото си. До довечера сигурно ще му излезе огромна цицина, но в момента не усещаше нищо. Пусна резето и надникна навън. Пред магазина бе спряло червено субару, изцапано с кал. Онзи пъхна под мишница плика с покупките, отвори вратата и се настани зад волана.

„Пали и тръгвай — помисли си Дийк. — За Бога, господине, пали колата и тръгвай!“

Но онзи нямаше намерение да тръгва. Извади нещо — самуна хляб — и отвори плика. Издърпа поне десетина филийки наведнъж. После отвъртя капака на буркана, бръкна вътре с пръст и започна да маже хляба с майонезата. След всяка филийка облизваше импровизирания нож-пръст, като притваряше очи и отмяташе глава, а на лицето му се изписваше неописуем екстаз. Като приготви хляба, избра пакет месо, разкъса със зъби найлоновата опаковка и изтърси половинкилограмовото му съдържание в скута си. Сгъна едно парче месо, постави го върху филията хляб и го захлупи с втора филия. Захапа сандвича с вълчо настървение. Изражението на божествена наслада не слизаше от лицето ме — изглеждаше като чревоугодник, който консумира най-вкусната храна в живота си. Давеше се на всеки огромен залък, който поглъщаше. Излапа сандвича на три хапки. Приготви следващия и вдъхновението му се придаде на Дийк, отеквайки право в главата му като неонова реклама: „Така е още по-вкусно! Месото е почти живо! Студено, но почти живо!“

Дийк бавно се отмести от вратата, сякаш пристъпваше под вода. Дрезгавината на следобеда изведнъж нахлу в магазина и сякаш удави светлината. Краката му се подкосиха, причерня му и сед миг се просна на мръсния дъсчен под.

21

Когато се свести, не знаеше колко време е лежал в безсъзнание — окаченият върху хладилника с бирата рекламен часовник показваше 88:88. На пода намери три зъба — предположи, че си ги е избил при падането. Кръвта по носа и брадичката му бе засъхнала в шуплеста коричка. Опита се да се изправи на крака, но те се подгъваха като гумени. Изричайки молитви, изпълзя до входната врата и надзърна навън изпод кичурите коса, които закриваха очите му.

Молитвите му бяха чути. Субаруто го нямаше. На мястото му бяха останали четири празни опаковки бекон, бурканът от майонеза с една четвърт съдържание на дъното и половин хляб. Няколко врани — бяха накацали на земята и измъкваха филийки хляб от разкъсаната опаковка. На известно разстояние встрани — почти на шосето — две-три техни посестрими се трудеха над замръзнала каша от бекон и разкашкан хляб. Очевидно мосю лакомник не се бе спогодил с обяда си.

„Дано да си си раздрал червата от повръщане, ей Богу“ — мислено възкликна Дийк.

Но в същия миг съдържанието на собствените му вътрешности сякаш описа грандиозен подскок и той затисна с длан устата си. Пред очите му с непоносима яснота изплува образът на мъжа, впиващ зъби в провисналото между филиите сурово тлъсто месо, подобно на сива плът, осеяна с кафяви жилчици като отсечен конски език. Взе да се гърчи и да хълца сподавено изпод притиснатата към устните си длан.

Откъм шосето зави автомобил и спря пред магазина; само това му липсваше — да го завари някой клиент как дере лисици. Като се вгледа внимателно обаче, установи, че не лека кола, нито камион. Не беше дори джип за високопланински екскурзии. Пред вратата му бе спрял един от онези ужасяващи военни джипове „Хъмър“ с маскировъчна окраска. На предната седалка се виждаха двама пътници, но Дийк бе почти сигурен, че отзад различава трети силует.

Пресегна се, обърна закачената на вратата табелка с надписа „ЗАТВОРЕНО“ и се отдалечи навътре в магазина. Поне бе успял да се изправи на крака… но след миг се олюля и едва не падна. „Видяха, че съм вътре, режа си главата — рече си. — Ще влязат и ще ме питат накъде е запрашил онзи, защото те го преследват. Издирват човека с бекона. И аз ще им кажа. Те ще ме принудят. И после…“

Вдигна ръка пред очите си. Покрити със засъхнала кръв чак до второто кокалче, палецът и показалецът се мъдреха насреща му леко закривени и трепереха, сякаш закачливо му махаха. „Здравейте, очички, как я карате? Радвайте се на света, докато все още можете, защото скоро е ваш ред.“

Пътникът на задната седалка се приведе и като че ли каза нещо на водача на джипа, след което огромната кола отскочи назад, прегазвайки замръзналата локва, оставена от последният клиент на магазина. Изви към пътя, спря за миг, после отпраши към Уеър или Куобин.

Като се скриха зад първото възвишение, Дийк Маккаскъл се разхлипа. Закрачи обратно към щанда (като залиташе, но все пак прав), погледът му попадна на зъбите на пода. Три зъба. Негови. Ниска цена. Направо смешна. Изведнъж застина, впери поглед в трите долара на щанда. Бяха обрасли с бледи червеникаво-оранжеви влакънца.

22

— Не туу! Оу, оу!

„Оуен — това съм аз“ — уморено си помисли Ъндърхил, но прекрасно разбра какво каза Дудитс (не беше чак толкова трудно, веднъж като ти привикне слухът): „Надолу, надолу!“

Включи на скорост и се върна на шосето, а Дудитс се строполи на задната седалка и отново се разкашля.

— Я гледай! — посочи Хенри. — Виждаш ли ги?

Сега ги забеляза — захвърлени найлонови опаковки, които пороят заравяше в пръстта. И буркан с майонеза. Оуен включи на скорост и потегли на север. Едрите дъждовни капки биеха по стъклото — знаеше от опит, че като вали така, често обръща на лапавица, а в повечето случаи преминава в сняг. Беше капнал от умора и обзет от неочаквана тъга, след като отшумяха осенилите го за кратко телепатични способности. Съжаляваше единствено за това, че трябваше да си отиде в такъв мрачен ден.

— С каква преднина ни води? — попита, тъй като не се осмеляваше да зададе съществения въпрос: „Много ли закъсняхме?“ Предполагаше, че ако вече е твърде късно, Хенри сам ще му каже.

— Вече е там — разсеяно отвърна спътникът му. Беше се извърнал към задната седалка и бършеше с влажна кърпа лицето на Дудитс. Болният погледна с благодарност и се опита да се усмихне. Посивелите му като пепел страни бяха облени в пот, а сенките под очите му бяха придобили такива гигантски размери, че бе заприличал на миеща мечка.

— Ако той е там, защо трябваше ние да идваме тук? — озадачи се Ъндърхил. Подкара джипа със сто и десет километра в час, което бе твърде опасно на този хлъзгав и тесен двулентов асфалтиран път, но вече нямаха друг избор.

— Не исках да рискувам Дудитс да изпусне Дирята. Ако това се случи…

Дудитс силно изстена, притисна с длани корема си и се преви надве. Все още коленичил на седалката с гръб към предното стъкло, Хенри го погали по отънелия врат:

— Спокойно, Дудс, вече си добре.

Но Дудитс съвсем не беше добре. Оуен го знаеше, Хенри — също. Имаше висока температура, гърчове и плюеше кръв при всяко закашляне въпреки лекарствата — Дудитс Кавел изобщо не беше добре. Единственото утешение бе, че двойката Джоунси-Сив също не бе никак добре.

Всичко стана заради бекона. Надяваха се единствено да го позабавят — никой не бе очаквал подобна неподозирана лакомия. Въздействието, което тя оказа върху организма на Джоунси, не изненада никого. Господин Сив повърна веднъж на паркинга пред магазинчето, а по пътя за Уеър му се наложи да спира два пъти — навеждаше се през сваленото стъкло и почти конвулсивно изпразваше стомаха си.

Последва диарията. Спря до мотела на шосе № 9 и едва се добра до мъжката тоалетна. На входа на бензиностанцията имаше надпис: „ЕВТИН БЕНЗИН ЧИСТИ ТОАЛЕТНИ“, но след посещението на господин Сив втората половина от надписа със сигурност престана да бъде актуална. Не уби никого, което според Хенри беше напредък. Преди да се отклони за Куобин, му се наложи да спре още два пъти и да тича сред мокрите шубраци, опитвайки се да прочисти изстрадалите черва на Джоунси. Дъждът вече бе преминал в обилен снеговалеж. Тялото на Джоунси бе доста отпаднало и Хенри дори се надяваше то да не издържи и да падне в несвяст. Но засега няма подобни изгледи.

Като се настани отново зад волана след второто посещение в гората, господин Сив вече беснееше и засипа Джоунси с обиди. Той бил виновен за всичко, той го бил подвел. Не спомена обаче собствения си глад и неустоимата лакомия, с която облизваше мазнотията от пръстите си на всяка хапка. Хенри много пъти бе наблюдавал у пациентите си подобно избирателно излагане на фактите — изтъкваше едни за сметка на други. В известен смисъл господин Сив бе същински образ и подобие на Бари Нюман.

„Започва съвсем да се очовечава. Колко любопитно!“

— Като казваш, че вече е там, какво точно имаш предвид? — прекъсна мислите му Оуен.

— Не зная. Пак се заключи и почти заглъхна. Дудитс, ти чуваш ли Джоунси?

Дудитс уморено вдигна поглед към Хенри, после поклати глава.

— Иин Иив ни зее аатиее — „Господин Сив ни взе картите.“ Това бе като буквален превод на жаргонна фраза. Дудитс не разполагаше с достатъчно богат речник да обясни какво точно се е случило, но Хенри умееше да му чете мислите. Господин Сив не можеше да проникне в убежището на Джоунси и да им отнеме картите, но някак съумя да заличи изображенията.

— Дудитс, как я караш? — Оуен погледна в огледалото.

— Аз ообе — отсече той и веднага се разтрепери. Стискаше в скута си жълтата кутия за сандвичи и кафявия плик с лекарствата… и онзи странен плетен предмет. Направо се губеше в огромното си тъмносиньо пухено яке, но въпреки това продължаваше да трепери.

„Не му остава много“ — помисли си Оуен, когато Хенри отново се зае да бърше потното лице на приятеля си.

Джипът за пореден път поднесе върху заледена локва и на косъм се размина от крушението — при скорост от сто и десет километра в час със сигурност щяха да загинат, но дори да успееха да се спасят, един катастрофа неминуемо би убила и последната им надежда да спрат господин Сив.

Оуен се улови, че погледът му постоянно се връща към кафявата книжна кесия и не може да се откачи от мисълта за онова странно плетено нещо. „Бобъра ми го прати. За моята Коледа миналата седмица.“

Вече бе късно да се опитва да разговаря мислено — все едно да затвори послание в бутилка и да я запрати в океана. Въпреки това се опита да насочи мисълта си към Дудитс: „Как се казва това нещо, синко?“

Най-ненадейно пред очите му се очерта огромна стая, съчетаваща дневна, трапезария и кухня. Лакираните чамови дъски хвърляха меки отблясъци. На пода бе постлана тъкана индианска черга, а на стената бе закачен гоблен — индианци, наобиколили грамаден сив силует: архитипът на извънземното, изобразен в хилядите таблоиди, които се продаваха в супермаркетите. В стаята имаше камина, каменен комин и дъбова маса. Но онова, което прикова вниманието на Оуен (няма начин — то бе поставено в центъра на изображението, което Дудитс му изпрати, и излъчваше някаква особена вътрешна светлина) бе талисманът, окачен на централната греда. Той бе огромен в сравнение с бозавия си „събрат“ в книжната кесия на Дудитс, и бе изплетен от разноцветни конци, но инак двата предмета бяха съвършено еднакви. Очите на Оуен плувнаха в сълзи. Това бе най-красивата стая на света. На него му се стори най-красивата, защото Дудитс я чувстваше така. Дудитс пък я приемаше по този начин, защото там отсядаха приятелите му, а той ги обичаше.

— Капан за сънища — съобщи умиращият на задната седалка, произнасяйки думите съвсем отчетливо.

Оуен кимна. Да — капан за сънища.

Това си ти — отговори му мислено и макар да подозираше, чу Хенри долавя този разговор, не се притесняваше особено. Това послание бе предназначено единствено и само за Дудитс. — Ти си капанът, нали? Техният капан за сънища. И винаги си бил.

В огледалото зърна как Дудитс се усмихва.

23

Подминаха табела с означение: „ВОДОХРАНИЛИЩЕ КУОБИН 13 КИЛОМЕТРА ЗАБРАНЕНО ЗА РИБОЛОВ НЯМА СЕРВИЗНИ ПОМЕЩЕНИЯ ПЛОЩАДКАТА ЗА ПИКНИК Е ОТВОРЕНА ТУРИСТИЧЕСКИТЕ ПЪТЕКИ СА ОТВОРЕНИ ПРЕМИНАВАНЕ НА ЛИЧНА ОТГОВОРНОСТ“. Текстът продължаваше, но при скорост от сто и трийсет километра в час Хенри не успя да го прочете целия.

— Какъв е шансът да остави колата и пеш да измине остатъка от пътя?

— Нулев — отсече Хенри. — Ще се движи с колата докъдето може. Накрая може би ще затъне в калта. Дано да се случи именно това. Съществува огромна вероятност. А и е доста отпаднал. Едва ли ще се движи бързо.

— А ти, Хенри? Ти ще можеш ли да бързаш?

Като се има предвид как се беше схванал и колко силно го боляха краката, въпросът съвсем не бе безоснователен.

— Ако все още има надежда, ще напъна всичките си сили. Да не забравяме, че Дудитс едва ли ще е в състояние да понесе напрежението.

Но не допълни: „Ако въобще е в състояние да ходи.“

— Курц, Фреди и Пърлътър, Хенри — колко са назад?

Хенри се замисли. Улавяше сигналите на Пърлмътър съвършено ясно… Безпогрешно се свързваше и с ненаситния канибал в корема му. Усещането бе крайно неприятно. Излъчваха нечовешка болка. И нечовешки глад.

— На двайсети пет километра — отвърна. — Може би дори на двайсет. Но това няма значение. Единственият въпрос е дали ще успеем да хванем господин Сив. Ще ни трябва голяма доза късмет. И помощ.

— Ами ако го хванем, Хенри? Ще бъдем ли герои?

Хенри се усмихна уморено:

— Трябва да опитаме.