Стивън Кинг
Капан за сънища (3)

1

Джоунси едва не застреля човека, който изникна от гората. Размина му се — на колко? От изстрела го делеше едно натискане на спусъка на пушката „Гранд“, че даже и половин. По-късно, когато е подтикван от яснотата, с която светът понякога се разгръща пред скованото от ужас съзнание, му се приисква да го беше застрелял, преди да види оранжевата шапка и оранжевото яке. Да убие Маккарти може би щеше да му причини болка, но можеше и да помогне. Ако беше убил Маккарти, може би всички щяха да се спасят.

2

Пит и Хенри отидоха до „Супермаркет на Гослин“ — най-близкия магазин, да купят хляб, консерви и бира, най-основният от всички продукти. Имаха достатъчно запаси за още два дни, но по радиото съобщиха, че се очаква снежна буря. Хенри вече беше ударил елена за тази година — доста едър екземпляр, пък и Джоунси подозираше, че за Пит като че ли беше по-важно да осигури бирения запас, отколкото да ловува; за Пит Мур ловът беше хоби, а бирата — религия, и Бобъра се беше запилял нанякъде, но в радиус от десетина километра не се чуваха изстрели, следователно Бобъра — както и самият Джоунси — още изчакваше.

В старото кленово дърво на стотина метра от лагера беше сглобена дървена платформа, където се беше настанил Джоунси, отпиваше кафе и четеше криминале от Робърт Паркър, изведнъж нещо взе да шава в гората и той остави настрани книгата и термоса. При друг случай от вълнение сигурно щеше да разлее кафето, но не и днес. Дори отдели няколко секунди да затегне яркочервената капачка на термоса.

Четиримата приятели идваха тук на лов през първата седмица на ноември вече почти двайсет и пет години, ако се броят и времената, когато ги придружаваше бащата на Бобъра, но на Джоунси и през ум не му беше минавало да се качи на чакалото. Всъщност никой не го използваше — ограничаваше свободата на действие. Но тази година той висеше все там. Другите се досещаха каква е причината, но не знаеха подробностите.

В средата на март 2001 г. го блъсна кола, докато прекосяваше една улица в Кеймбридж недалеч от „Джон Джей“ — колежа, в който преподаваше. Фрактура на черепа, две счупени ребра, натрошена тазобедрена кост, на мястото на която му бяха присадили екзотична конструкция, съставена от тефлон и метал. Виновният шофьор се оказа пенсиониран професор по история от Бостънския университет, който — поне според адвоката си — бил с начална фаза на Алцхаймер и заслужавал по-скоро съчувствие отколкото наказание. Най-редовно, разсъждаваше Джоунси, се случва така, че като се слегне пушилката, няма виновни. Дори ида има, кой печели? И без това трябва да се научиш да живееш с онова, което ти е останало, и да се успокояваш с факта, че — както хората му повтаряха всеки ден (докато не забравиха цялата история, де) — можеше да е и много по-зле.

Наистина можеше. Имаше твърда глава, пукнатото зарасна. Нямаше спомен за събитията от последния час преди злополуката, която стана недалеч от площад Харвард, но инак главата му си беше съвсем наред. Ребрата заздравяха за месец. Най-тежко пострада с таза, но през октомври вече беше захвърлил патериците, а сега куцането ставаше забележимо едва към края на деня.

Пит, Хенри и Бобъра смятаха, че травмата в хълбока е единствената причина Джоунси да предпочете платформата на клена пред влагата в гората, което наистина бе едно от обясненията… само че не и единственото. Джоунси не беше споделил с приятелите си, че ловът вече почти не го вълнува. Изявлението му би ги потресло. За Бога, самият той беше потресен от себе си. Но ето ти на — в съществуването му се беше появило нещо съвсем ново, за което не беше и подозирал преди пристигането си тук на единадесети ноември, когато извади гранда от калъфа. Не че го отвращаваше идеята да ловува — ни най-малко, просто не изпитваше истинска потребност да го прави. Смъртта го бе докоснала през един слънчев мартенски ден и Джоунси нямаше никакво желание да я призовава отново, пък макар и от другата страна.

3

Изненадваше го обаче колко му харесва в лагера — в известен смисъл, повече отвсякога. Разговорите вечер — за книги, политика, за калпазанщините, които бяха извършили като деца, за плановете за бъдещето. Бяха на по трийсет и няколко години, още достатъчно млади да кроят планове — какви ли е планове, а старото приятелство още здраво ги свързваше.

И дните бяха приятни — часовете, които прекарваше в усамотение на платформата. Взимаше спален чувал, в който се намъкваше до кръста, като му станеше студено, книга и уокмен. На втория ден обаче се отказа от уокмена, защото откри, че музиката на гората повече му харесва — копринения полъх на вятъра в елите, дрезгавите крясъци на враните. Зачиташе се, пиеше кафе, после пак се зачиташе, а понякога се изхлузваше от спалния чувал, заставаше на ръба на чакалото и си изпразваше мехура. Джоунси бе човек с голямо семейство и широк кръг от колеги. По принцип бе общителен, изпитваше задоволство от разнообразните контакти, произтичащи от семейството и колегите (и естествено със студентите — безкрайния поток студенти), и съумяваше да ги балансира. Едва тук — тук горе, си даде сметка, че тишината все още го привлича съвсем реално и осезаемо. Все едно да срещнеш стар приятел, когото не си виждал от години.

— Братче, сигурен ли си, че ти се виси горе? — попита го Хенри вчера сутринта. — Искам да кажа, ще се радвам да дойдеш с мен. Няма да ти натоварваме крака, обещавам.

— Остави го на мира — намеси се Пит. — На него му харесва горе. Нали, Джоунси?

— В известен смисъл — отвърна Джоунси, който не изгаряше от желание да обяснява колко много всъщност му харесва. Има неща, които човек не доверява и на най-близките си приятели. А понякога най-близките приятели и без друго се досещат.

— Виж какво — обади се и бобъра. Хвана един молив и лекичко го загриза — най-старият и най-умилителният му навик, датиращ още от първи клас. — Много ми харесва на връщане да те видя горе на дървото — като съгледвач на вахта на най-високата мачта, точно като в ония шибани книжки за Хорнблоуър^[2]. Наблюдаваш обстановката, нали се сещаш?

— Ахой — отвръща Джоунси и всички се разсмяха, но той разбра какво искаше да каже Бобъра. Почувства го. Наблюдаваше обстановката. Мисли си за своите си работи и следи за други кораби, акули и Бог знае още какво. Хълбокът го болеше, ката слизаше от дървото, претъпканата раница му тежеше на гърба, и той с мъка уцелваше дървените стъпенки, наковани в ствола на клена, но пет пари не даваше. Дори му беше приятно. Нещата се променят, но само глупаците си мислят, че промените са отрицателни.

По-късно промени мнението си.

4

Като чу изшумоляването в храсталака и тихото изпукване на съчка — звуци, които несъмнено издаваха приближаването на елен — Джоунси си спомни един от редовните лафове на баща си: „Човек не може сам да си докара късмета.“ Линдзи Джоунс беше класически неудачник и не беше изрекъл много неща, които си заслужаваха да останат в историята, но въпросната мъдрост бе една от тях, и ето че правилото отново се потвърждаваше: ден след като реши, че се е простил с лова на елени, еленът сам идваше, при това, ако се съди по шума, бе доста едър — може би голям колкото човек.

И през ум не му минаваше, че от гората действително можеше да излезе човек. Намираше се в ненаселена местност на осемдесет километра северно от Рангли, а най-близкият ловен лагер се намираше на два часа път пеша. Най-близкият асфалтиран път — който водеше към магазина до Гослин (СПИРКА ЗА БИРА, ЛОТАРИЙНИ БИЛЕТИ), се намираше най-малко на двайсет и пет километра.

„Е — рече си Джоунси, — в края на краищата не съм подписвал клетвена декларация за отказване от ловуването.“

Не, не беше подписал. Следващия ноември може би ще дойде с фотоапарат вместо с пушка, но сега е още тази година, а и пушката му е под ръка. Еленът му идваше на крака и той нямаше никакво намерение да седи и да го зяпа.

Завинти червената капачка на термоса и го отмести. Потръпвайки от болката в хълбока, се измъкна от спалния чувал, който му напомняше на огромен пухен чорап, и сграбчи оръжието. Нямаше нужда да зарежда и да плаши животното с рязкото прищракване — старите навици трудно се забравят — само трябва да освободи предпазителя, и готово. Стъпи здраво на крака и се приготви да стреля. Едновремешното въодушевление вече го нямаше, но все нещичко беше останало — пулсът му се ускори и му стана приятно. След злополуката се радваше на всички подобни реакции у себе си; оттогава имаше чувството, че се състои от двама души — единият бе същият отпреди нещастния случай, преди катастрофата, а другият бе по-предпазливият човек, който дойде в съзнание в общинската болница… ако онзи забавен, замаян полусън изобщо може да се нарече „съзнание“. Понякога още чуваше гласа — не знаеше чий беше, но със сигурност не бе неговият — който крещеше: „Моля ви, помогнете. Не издържам повече, искам инжекция, къде е Марси, искам Марси.“ За Джоунси това бе гласът на Смъртта… Смъртта го изпусна на улицата и сега бе дошла в болницата да довърши започнатото, маскирана като пациент, който крещеше името на Марси, но всъщност викаше него.

Постепенно се отърси от тази идея — в крайна сметка забрави всички глупости, които му идваха наум в болницата — но все пак тя остави някакъв отпечатък в съзнанието му, изразяващ се в предпазливост. Не помнеше как Хенри му се обади да го предупреди да се пази през следващите няколко дни (пък и Хенри не му го беше напомнял), но оттогава наистина започна да се пази. Внимаваше. Може би защото там някъде чака Смъртта, а понякога вика твоето име.

Но било каквото било. Нали оцеля след схватката със Страшния жътвар, пък и никой няма да умира тази сутрин освен животното (дано да е елен), което се беше заблудило.

Шумът от раздвижването на клоните и пукотът на съчките идваше от югозапад, следователно няма да се наложи да стреля иззад ствола на клена — тоест, срещу вятъра. Още по-добре. Листата на дървото бяха окапали, през преплетените клони се откриваше добра, дори отлична видимост. Джоунси вдигна пушката, намести на рамо приклада и се приготви да си отстреля тема за разговор.

Онова, което отърва Маккарти — поне временно — беше фактът, че за Джоунси ловуването бе изгубило своето привличане. Маккарти едва не се прости с живота си благодарение на едно явление, което Джордж Килрой — приятел на бащата на Джоунси — наричаше „очна треска“. Според Килрой очната треска била разновидност на еленската треска и може би втората по значимост причина за ловни злополуки. „Най-честата е пиенето — казваше Джордж Килрой… досущ като бащата на Джоунси, и той имаше опит в тази област. — Най-честата винаги е пиенето.“

Килрой твърдеше, че всички жертви на очна треска били еднакво потресени от откритието, че са гръмнали я ограда, я минаваща кола, я хамбар, я собствения си другар по лов (в много случаи съпруг, брат или дете). „Ама аз го видях“ — протестират, и повечето спокойно могат да потвърдят пред лъжедетектор, че са видели животното. Я сърна, я елен, я вълк, я дива пуйка, която се клатушка сред високите есенни треви. И наистина са го видели.

Килрой твърдеше, че тези ловци са изпитали неудържимо желание да стрелят, да приключат по-бързо по един или друг начин. Желанието им така се изостря, че мозъкът успява да убеди окото в наличието на онова, което още не е видяло, за да прекрати напрежението. И това било очно треска. Макар че сега не изпитваше безпокойство — пръстите му дори не трепнаха, като завинтваше капачката на термоса — по-късно призна пред себе си, че най-вероятно наистина е станал жертва на странното заболяване.

За миг видя елена съвършено ясно в дъното на тунела, очертан от преплетените клони на дървото — както бе видял предишните шестнайсет животни (шест елена и десет кошути), които бе занесъл в бърлогата през изминалите години. Видя кафявата глава, тъмното око, на цвят почти като кадифето, на което излагат бижутата, че дори и част от рогата.

„Стреляй!“ — изкрещя единият вътрешен глас — Джоунси отпреди злополуката, цялостният Джоунси. През последният половин-един месец, вече ориентирайки се към въображаемото състояние, което непретърпелите автомобилна злополука наивно наричат „пълно възстановяване“, Джоунси го чуваше все по-често, но никога ясно като днес.

И пръстът му притисна спусъка по-силно. Не достатъчно силно (може би му трябваше още съвсем мъничко), но все пак по-силно. Възпря го гласът на другия Джоунси — онзи, който се събуди в общинската болница, упоен, напълно дезориентиран и с ужасни болки, разбирайки само, че някой моли някого да престане, не издържа повече — освен ако не му бият инжекция — и вика Марси.

„Не, недей още — изчакай, изчакай“ — увещаваше го новият, предпазливият глас и Джоунси го послуша. Застана на място, почти изцяло изнесъл тежестта си на здравия крак, с вдигната пушка, чийто мерник бе насочен към края на тунела от преплетени клони под идеален ъгъл от трийсет и пет градуса.

От побелялото небе запрехвърчаха първите снежинки и тъкмо в този миг той забеля ярка оранжева линия отвесно под главата на елена… сякаш снегът я очерта с магическа пръчка. За секунда сетивата му блокираха и пред очите му се завихри безсмислена цапаница, сякаш всички цветове в палитрата на художника изведнъж се смесиха. Не виждаше ни елен, ни човек, нито дори дървета, а някаква неразгадаема цапаница от черно, кафяво и оранжево.

После оранжевото се засили и придоби познати форми: това бе ушанка. Ловците от другите щати си ги купуваха от прочутия магазин за ловни принадлежности „Л. Л. Бийн“ за четирийсет и четири долара, отвътре с етикетче: „ПРОИЗВЕДЕНО ОТ РАБОТНИЦИ, ЧЛЕНУВАЩИ В ПРОФСЪЮЗИТЕ НА САЩ“. При Гослин обаче човек можеше са си купи същата за седем долара. Само че на етикетчето пишеше: „ПРОИЗВЕДЕНО В БАНГЛАДЕШ“.

Благодарение на шапката цялата ужасна картина — о, Боже — най-сетне се фокусира — кафявото, което бе взел за глава на елен, бе предницата на вълнено яке; черното като кадифе око се оказа копче, а рогата всъщност бяха клони… на същото дърво, на което се намираше Джоунси. Доста неблагоразумно (Джоунси не можеше да се насили да употреби думата „налудничаво“) от страна на този човек да облече кафяво яке, когато отива в гората, но оставаше необяснимо как той едва не допусна грешка с ужасяващи последици. Защото човекът все пак беше с оранжева шапка, нали? А и с оранжева жилетка върху определено неразумно подбраното яке. Този човек се…

… се размина със смъртта за една бройка. Че дори и за по-малко.

Ненадейно разбра истината, което буквално го накара да излезе извън кожата си. В продължение на един ужасяващ миг на прозрение, който никога нямаше да забрави, той не бе нито самоувереният Джоунси Едно отпреди катастрофата, нито по-внимателният, оцелелият след катастрофата Джоунси Две, който прекарваше огромна част от времето си в изнурителен физически дискомфорт, съчетан с душевно объркване. В този момент той бе някакъв съвсем друг Джоунси — невидимо присъствие, което наблюдаваше ловеца, покачен на дървото. Ловецът беше с късо подстригана, вече прошарена коса, с бръчки около устата и понабола брада, а лицето му беше изпито. Ловецът бе на косъм да стреля. Снежинките танцуваха над него и се сипеха по измъкнатата от панталоните кафява фланела, ловецът замалко щеше да застреля човека с оранжевата шапка и жилетка, каквито щеше да носи и самият той, ако беше предпочел да иде в гората с Бобъра, вместо да се покатери на дървото.

Приземи се в себе си, изпитвайки същото усещане като да се друснеш на седалката, след като току-що си профучал с колата през огромна дупка на пътя. За свой ужас установи, че още дължи на мушка онзи човек, сякаш дълбоко в съзнанието му се криеше упорит алигатор, който отказваше да се прости с идеята, че мъжът с кафяво яке е плячка. А което бе още по-лошо, очевидно не можеше да заповяда на пръста си да отпусне спусъка. Последваха една-две ужасни секунди, в които имаше чувството, че продължаваше да го натиска, неотменимо скъсявайки дистанцията между себе си и на-голямата грешка в живота си. По-късно свикна с мисълта, че поне това е било илюзия — подобно на усещането, че спрялата ти кола тръгва назад, когато с крайчеца на окото си улавяш бавно преминаващ автомобил.

Не, само се беше вцепенил, но и това само по себе си беше отвратително, същински ад. „Джоунси, твърде много разсъждаваш“ — често казваше Пит, когато го уловеше да се взира в нищото, изгубил нишката на разговора, но може би имаше предвид: „Джоунси, твърде много фантазираш“, което най-вероятно бе истина. Естествено, че фантазира твърде много — насред дървото и първия сняг, с пръст, прилепнал към спусъка на гранда — без да увеличава натиска, както за миг се бе уплашил, но и без да го отпуска; онзи човек вече е почти под дървото, мерникът е насочен към оранжевата му шапка, животът му виси на невидим косъм, обтегнат между дулото на карабината и тази шапка, а онзи сигурно си мисли как ще си продаде колата и ще си купи нова или как изневерява на жена си, или как се кани да купи пони на най-голямата си дъщеря (по-късно Джоунси научи, че Маккарти не бе мислил за нито едно от тези неща, но, разбира се, не го знаеше в онзи миг, когато пръстът му се бе вкаменил на спусъка на карабината) и не знае онова, което и Джоунси не знаеше тогава, на тротоара в Кеймбридж, с чанта в ръка и с вестник Бостън Финикс под мишница, а именно — че смъртта е наоколо, или дори може би Смъртта с главно С, забързана фигура, подобна на образ от ранен филм на Ингмар Бергман, която крие нещо в гънките на грубата си дреха. Може би ножица. Или скалпел.

Но най-лошото беше, че човекът нямаше да умре, или поне не веднага. Ще падне на земята и ще се разпищи, както Джоунси беше лежал на улицата и беше пищял. Нямаше спомен, но несъмнено е пищял — нали после му разказаха, нямаше причина да лъжат. Сигурно се е скъсал да пищи. Ами ако този с кафявото палто и оранжевите ловни аксесоари закрещи „искам Марси“? Естествено, че няма… няма начин… но съзнанието на Джоунси може да го подмами да чуе именно тези думи. Ако съществува очна треска — гледаш човека с кафяво палто и виждаш сърна — следователно заболяването има и слухов еквивалент. Чуваш как пищи човек и знаеш, че ти си причината… мили Боже, не. Но пръстът му не отпускаше спусъка.

Онова, което сложи край на парализата, бе едновременно просто и неочаквано: човекът с кафявото яке падна на десетина крачки от ствола на клена. Нададе изпълнено с болка и изненада възклицание — което прозвуча като „мроф!“ — и Джоунси отпусна спусъка.

Човекът се опитваше да се изправи на четири крака, вкопчил разперени пръсти в кафяви ръкавици („Кафяви ръкавици — поредната глупост; със същия успех можеше да си окачи табелка «ЗАСТРЕЛЯЙ МЕ»“) в земята, която вече побеляваше. Джоунси отначало дори не разбра, че онзи хлипа.

— Боже мой, Боже мой — нареждаше, докато се мъчеше да седне, после взе да се олюлява като пиян. Джоунси прекрасно знаеше, че когато са на ловен поход — далеч от семействата си, мъжете си позволяват какви ли не дребни прегрешения, най-честото от които е да започнат да пият от десет сутринта. Но знаеше още, че този тип не е пиян. Не разполагаше с доказателства — чувстваше го интуитивно.

— Боже мой, Боже мой — повтаряше онзи. — Сняг. Сега пък сняг. Моля ти се, Господи, о, Боже, сега пък сняг, Боже мой.

Първите му няколко крачки бяха несигурни. Джоунси тъкмо започваше да се разубеждава във верността на предчувствието си — „Тоя е фиркан до козирката“ — помисли си — но в този миг непознатият закрачи малко по-уверено по права линия, като се почесваше по лицето.

Мина точно под платформата и за миг се превърна в кръгла оранжева шапка с кафяви рамене. Гласът му се носеше сред дърветата, напевно и плачливо, и все повтаряше „Боже мой“, като от време на време за разнообразие вмяташе и по някое „О, Боже“ или „Сега пък сняг“.

Застинал като истукан, Джоунси проследи с поглед как непознатият изчезва под дървената платформа, после изниква о другата страна. Неусетно се бе извъртял, за да го държи под око… без дори да забелязва, че междувременно е смъкнал пушката и дори е успял да застопори предпазителя.

Не извика и като че ли знаеше причината: чисто и просто от чувство за вина. Страхуваше се, че онзи на земята ще вдигне поглед и веднага ще прочете истината в очите му — въпреки сълзите и усилващия се снеговалеж ще види, че Джоунси замалко не го е застрелял.

На двадесетина крачки от дървото мъжът спря и вдигна ръка да заслони очи от падащия сняг. Освен това явно усети, че е попаднал на истинска пътека. Заряза „Боже мой“ и „О, Боже мой“ и хукна по посока на бръмченето на генератора, като се поклащаше наляво-надясно, сякаш се намираше на палубата на кораб. В опитите си да си поеме дъх пъхтеше като локомотив, докато тромаво се носеше към голямата хижа с ленивата струйка дим, която се издигаше над комина и почти веднага се разсейваше сред снежинките.

Джоунси заслиза по дървените стъпенки в ствола на клена, преметнал пушката през рамо (в този миг изобщо не му хрумваше, че непознатият може би представлява опасност — просто не искаше да оставя в снега гранда, който си беше прекрасно оръжие). Хълбокът му се беше сковал и докато се смъкна от дървото, човекът, когото едва не застреля, вече почти бе стигнал до вратата на хижата… която, разбира се, беше отключена. Никой не се заключваше… не и в тази пустош.

5

На около три метра от гранитната плоча, която бе като каменна изтривалка, човекът с кафявото яке и оранжевата шапка отново падна. Шапката се търкулна, разкривайки влажно вълмо от оредяваща кестенява коса. За миг остана така — с подгънато коляно и наведена глава. Джоунси чуваше учестеното му дишане.

Непознатият вдигна шапката и тъкмо като си я слагаше, Джоунси му подвикна.

Онзи с мъка се изправи и залитайки, се обърна. Първоначалното впечатление бе, че лицето му е твърде издължено… типична „конска физиономия“. Като се приближи обаче — понакуцваше, но не съвсем (и слава Богу, защото теренът беше хлъзгав от снега), Джоунси видя, че лицето на човека изобщо не е издължено — просто беше изплашен и блед като мъртвец. Червеното петно на страната му, което чешеше одеве, изпъкваше много ярко. Като забеляза Джоунси да бърза към него, физиономията му изрази неимоверно облекчение. Джоунси едва не се изсмя, като си представи как седи на дървото и се притеснява, че другият ще отгатне истината в очите му. Непознатият въобще не беше в състояние да чете по погледа, пък и със сигурност ни най-малко не се интересуваше откъде идва Джоунси и какво е правил досега. Изглеждаше така, сякаш изгаря от желание да му се хвърли на врата и да го обсипе с лепкави целувки.

— Слава на Бога! — кресна той. Протегна ръка и запристъпва по тънката ледена коричка, образувала се върху снега. — Божичко, благодаря ти, Господи, изгубих се в гората още вчера, и вече си мислех, че там и ще си умра. Аз… аз…

Подхлъзна се и Джоунси го сграбчи над лакътя. Беше едър човек — на ръст по-висок от него самия, сигурно метър и осемдесет и пет, и по-широкоплещест. Ала незнайно защо създаваше впечатление за безплътност, сякаш страхът го бе изпил и той бе олекнал като шушулка от млечка.

— Спокойно, братле — промърмори Джоунси. — Спокойно, всичко е наред. Дай да влезем в хижата да се постоплиш, а?

Като чу думата „топло“, зъбите на онзи затракаха като по команда.

— Раз-раз-разбира се.

Опита се да се усмихне, но без особен успех. Джоунси отново бе поразен от мъртвешкибледото му лице. Вярно, че беше около два градуса под нулата, но страните на човека бяха оловносиви. С изключение на аленото петно цвят имаха само кафявите сенки под очите му.

Джоунси го прегърна през раменете, ненадейно обзет от абсурдна, сладникава нежност към непознатия — по сила емоцията доближаваше до любовта му към съученичката му от гимназията — Мери Джоу Мартино, която все носеше бяла блуза без ръкави и права джинсова пола до коленете. Вече беше абсолютно сигурен, че човекът не е пил — краката не го държаха от страх (може би и от изтощение), не защото беше пиян. Но в дъха му се долавяше някаква миризма — сякаш на банани. Напомни му на етера, който впръскваше в карбуратора на първата си кола — за да запали в студена утрин.

— Да влезем, а?

— Н-да. Ст-студ. Слава Богу, че се появи. Това…?

— Дали хижата е моя? Не, на един приятел е.

Джоунси отвори лакираната дъбова врата и помогна на човека да прекрачи прага. Онзи изпъшка, вдишвайки топлия въздух, и страните му поруменяха. Джоунси с облекчение си помисли, че във вените му все пак е останала кръв.

6

За горска хижа Бърлогата беше порядъчно внушителна. От входната врата човек попадаше в огромно общо помещение — кухня, трапезария и дневна наедно — но отзад имаше две спални, а на горния етаж се помещаваше трета. Голямата стая беше изпълнена с уханието на бор и меките отблясъци на лакирани чамови повърхности. Подът беше застлан с индианска черга, типична за племето навахо, а на стената беше окачена пластика, изработена от микмаките, изобразяваща човечета-ловци с копия, наобиколили огромна мечка. Дневната беше обособена с дъбова маса, около която бяха подредени осем стола. В кухнята имаше печка на дърва, а в дневната — камина; когато горяха и двете, човек направо оглупяваше от жега, ако ще навън да е минус трийсет градуса. Западната стена представляваше френски прозорец, от който се разкриваше гледка към стръмен склон, спускащ се на запад. През седемдесетте тук бе бушувал пожар и клоните на изгорелите дървета стърчаха като черни криви ръце. Джоунси, Пит, Хенри и Бобъра наричаха падината под склона „Дерето“, защото така му викаха бащата на Бобъра и неговите приятели.

— О, Боже, благодаря ти, Боже, благодаря и на теб, приятел — измърмори човекът с оранжевата шапка, а когато Джоунси се ухили — това се казва куп благодарности — онзи се изкиска пискливо, сякаш искаше да каже, че да, той си знае, че тия приказки са много смешни, но просто не може да се въздържи. Задиша дълбоко, като че беше инструктор по аеробика по кабелните канали. На всяко издишване бърбореше.

— Божке, снощи бях сигурен, че ми е спукана работата… помня добре… помня как си казах: „Боже Господи, ами ако наистина се задава сняг“… закашлях се и не можах да спра… появи се нещо и си помислих, че трябва да спра да кашлям, ако е мечка или нещо подобно… нали знаеш… за да не я раздразня… само че не можах и след малко то просто… нали знаеш, само си отиде…

— Видял си мечка през нощта ли? — Джоунси бе едновременно смаян и ужасен. Бе чувал, че по тези места се навъртат мечки — старият Гослин и неговите консервативни приятелчета умираха да разправят истории за мечки, особено на ловци от други щати — но мисълта, че този човек, изгубен и сам в гората, е бил изложен на опасността от нападение, му вдъхваше истински ужас. Все едно моряк да разправя за океански чудовища.

— Бог знае какво беше — отвърна онзи и изведнъж му хвърли лукав поглед изпод вежди, който се стори на Джоунси плашещ и някак злобен. — Не съм сигурен, тогава вече нямаше никакви светкавици.

— И мълнии ли си видял? Леле! — Ако непознатият не излъчваше такъв неподправен потрес, Джоунси щеше да го заподозре, че дрънка врели-некипели.

— Май че бяха само светкавици, ама без дъжд. — Онзи сякаш се опитваше да се отърси от спомнена. Зачеса червеното петно на лицето си, което вероятно бе от измръзване. — Светкавица през зимата означава, че се задава буря.

— И ти видя светкавица, така ли? Снощи?

— Май да. — Пак същият поглед изпод вежди, но този път Джоунси не улови нищо потайно и предположи, че одеве се е заблудил. В очите на непознатия се четеше само изтощение. — В главата ми е пълна каша… стомахът ме свива, откакто се изгубих… все ме свива, когато ме е шубе… от малък съм си такъв.

И наистина изглеждаше като наивен малчуган — очите му шареха наоколо като на любопитно дете. Джоунси го поведе към дивана пред камината, без онзи да се възпротиви. „Шубе! Използва дума, която допада на хлапетата“ — помисли си.

— Дай си якето — подкани го и докато онзи разкопчаваше копчетата и смъкваше ципа на дрехата, отново си спомни как му се бе сторило, че вижда елен — беше взел копчето за око и за една бройка щеше да гръмне човека.

Непознатият успя да свали ципа едва до средата, после машинката заяде и захапа плата. Той я погледна — по-точно се опули, сякаш никога не беше виждал подобно нещо. Джоунси посегна да му помогне и онзи просто отпусна ръце като първолак, който позволява на учителя да оправи облеченото наопаки яке.

Джоунси освободи машинката и свали ципа додолу. Зад френския прозорец Дерето постепенно се скриваше от поглед, макар че силуетите на дърветата, подобни на несръчни драскулници, още се различаваха. Вече почти двайсет и пет години без изключение идваха тук на лов, но никога не беше валял такъв сняг — най-много да се извие някоя и друга снежна вихрушка. Сякаш всичко бе на път да се промени, макар че знае ли човек? Напоследък паднат ли десет сантиметра сняг, метеоролозите по радиото и телевизията го изкарват така, сякаш започва следващият ледников период.

За миг човекът продължи да стои с разкопчано яке, докато снегът от ботушите му се топеше върху лакирания дървен под; зяпаше тавана като грамадно шестгодишно хлапе… или като Дудитс. Човек едва ли не очакваше да види ръкавичките с един пръст, закачени за ръкавите на якето. Свали дрехата досущ по детски — просто отпусна рамене и тя се свлече надолу. Ако Джоунси не я беше подхванал навреме, щеше да падне право в локвичката разтопен сняг.

— Какво е това?

Отначало не разбра какво го пита непознатият, после проследи погледа му и видя, че гледа плетката, окачена на централната греда. Беше ярка и разноцветна — в червено и зелено, с втъкани патешкожълти нишки — и пиличаше на паяжина.

— Индиански амулет — викат му „капан за сънища“ — обясни Джоунси. — Мисля, че е предназначено да улавя кошмарите.

— Това твое ли е?

Джоунси не разбра дали се има предвид цялата хижа (може би одеве не го беше чул), или само талисмана, но и в двата случая отговорът беше един и същ. — Не, на моя приятел. Идваме тук на лов всяка година.

— Колко сте? — Разтреперан и превивайки се от студ, човекът го проследи с поглед, докато окачваше якето на куката до вратата.

— Четирима. Бобъра е на лов в гората. Май снегът ще го накара да се върне. Пит и Хенри отидоха до магазина.

— До Гослин ли? Този магазин ли?

— А-ха. Ела тук и седни на дивана.

Джоунси го заведе до дивана, който представляваше несъразмерно дълга гарнитура от отделни модули. Подобни мебели бяха модерни преди десетилетия, но канапето поне беше чисто и в него нямаше дървесина. В Бърлогата модата и изискания стил съвсем не бяха от първостепенно значение.

— Стой мирен — заповяда му Джоунси и го остави да трепери на дивана, превивайки се от студ. Джинсите му бяха опънати от дългите гащи отдолу, които май не вършеха много работа. От топлината лицето му трескаво гореше — вместо на труп, сега приличаше на болен от дифтерит.

Пит и Хенри деляха по-голямата спалня на долния етаж. Джоунси се шмугна в тяхната стая, отвори кедровия скрин вляво до вратата и измъкна единия пухен юрган. Като прекосяваше дневната на връщане при треперещия човек на дивана, внезапно му хрумна, че не е задал и най-елементарния въпрос, за който би се досетил и шестгодишен малчуган, дето не може сам да си разкопчее якето.

Загръщайки непознатия с юргана, попита:

— Как се казваш? — Като си даде сметка, че всъщност почти знае. — Маккой? Маккан?

Човекът, когото едва не застреля, вдигна глава и придърпа нагоре юргана. Кафявите сенки под очите му постепенно придобиваха пурпурен цвят.

— Маккарти. Ричард Маккарти. — Ръката му — изненадващо пухкава и бяла — изпълзя изпод завивката като животинче. — А ти?

— Гари Джоунс — отвърна домакинът и пое дланта му с ръката, с която едва не дръпна спусъка. — Но обикновено ми викат Джоунси.

— Благодаря ти, Джоунси — тържествено произнесе Маккарти. — Мисля че ми спаси живота.

— О, не съм сигурен. — Джоунси се загледа в червеното петно. Беше съвсем мъничко, очевидно от измръзване. Нямаше от какво друго да е, освен от измръзване.