Читателски коментари (за „Ана Каренина “ от Лев Толстой)

Не мога да се съглася, съжалявам!

Анна Каренина не е ирационална жена. Просто приемете, че се влюбва — дълбоко, разтърсващо, невъзвратимо. Ако за Вас двете понятия са еквивалентни, май няма да има смисъл от подобна дискусия. Няма да разберете образа, нито посланието, което авторът отправя чрез моралното падение на героинята си.

Да, вярно е че Толстой е труден за четене, често съм чувала и оределението „досаден“, но според мен времето за прочит на „класиците“ принципно е някъде докъм двадесетата година и най–късно към края на студенството, според зависи от следването. С напредването на житейския опит често забравяме, че именно ирационалността е неделема част от състоянието ни, колкото и да не ни се иска да е така и затова тя ни се струва нещо дразнещо и неприсъщо. Когато сте свикнали на монотонния ритъм по отглеждането на децата, възпитаването им, срещата на вечеря с жената, после спане, ставане, работа и пак завъртане по спиралата, някак мястото на всички онези, които не са като Вас самия, е точно на бунището. Ето защо няма как да приемете поведението и душевните катаклизми на Анна Каренина за нещо повече от истерия, обсесия, душевно неравновесие и да си го кажем…психически отклонения. А истината е, че дори самата Анна е потресена от ставащото с нея, от болезнената промяна, от желанието да задържи всичко — любовник, съпруг, дете.., макар това да е абсолютно невъзможно. Струва ми се, че Анна може да бъде разбрана най–добре единствено от онези, преживели подобна душевна катастрофа.

Преди години, когато четох романа и нямах никаква представа от силата на нещастното влюбване, за мен тя бе екзотично изключение, неизвестна константа, но днес не мисля така. Често си повтарям, почти в някакво състояние на богобоязливост, да не се влюбя толкова безнадеждно и фатално (но подлежи ли изобщо любовта на измерване, на рамкиране?), защото дори най–трезвомислещият и здраво заземен индивид не е застрахован от подобно поведение. Безгрешни и идеални няма, има само пощадени от разтърсващата пламенна любов, което от друга страна е някакъв особен вид вътрешна слепота. Няма как да разберем мрака без светлината, мълчанието и тишината без крясъка, шума и вакханалията от звуци отвън. Все ми се струва и че белите овце в стадото могат да проумеят какъв цвят са единствено когато се сравнят с черната. Познанието често е последица единствено на опита, а за умния човек остава надеждата да се измъкне от водовъртежа на гибелните емоции без да съсипе никого. Застраховани от това няма! Дори и онези от нас, които се смятаме за имунизирани. Съдбата понякога има доста странно чувство за хумор, а многобройните ѝ прищевки едва ли са нещо изключително за Вас? Дали?

За мен романът е непреходна ценност именно с болезненото напомняне, граничещо с нравоучение, какви биха могли да бъдат последиците от фаталната, драматична любов. Социално–политическите аспекти предполагам са сами по себе си също доста важни, но акцентът е точно Анна — към нея не е възможна безпристрастност, при всички случаи! Дори Вие сте поредното доказателство за това ;) Или ще я намразите, или ще я обикнете, а защо не и двете едновременно?