Лий Чайлд
Смъртоносна жега (5)

5

Момчето запълни цяла нова страница от бележника. Мъжете с далекогледите диктуваха подробни описания на хората и събитията. Пристигането на шерифа, завръщането на боба̀рката и детето с новия тип, влизането на хлапето в обора, отпътуването на шерифа, дългото затишие, излизането на боба̀рката и новака, отиването им към спалното и нейното завръщане.

— Кой е тоя? — попита момчето.

— Откъде да го знам, по дяволите — отвърна единият от мъжете.

Много висок, широкоплещест, зле облечен, стара риза и панталони, записа момчето. После добави: Не е каубой, личи по обувките. Неприятности?

 

 

Зад спалното теренът се спускаше и от тази страна сградата бе двуетажна. Долният етаж имаше огромна плъзгаща се врата, застинала на едно място върху строшените релси. Вътре имаше още един пикап и два зелени трактора. В десния край започваше стълбище с парапет, водещо нагоре през квадратен отвор в тавана. Ричър се задържа долу да поогледа. Отзад в кабината на пикапа имаше скоби за прикрепване на пушка. Горещият, застоял въздух миришеше на бензин и машинно масло.

После се изкачи по стълбището на горния етаж. И тук цялата дървения се оказа боядисана в червено — стени, под и тавански греди. Въздухът беше още по-горещ и застоял. Нямаше нито климатик, нито свястна вентилация. В единия ъгъл забеляза заградено място, вероятно тоалетна и баня. Всичко останало представляваше едно обширно помещение, запълнено от шестнайсет легла, по осем от двете страни, с простички железни рамки и тънки раирани дюшеци. До всяко от тях имаше нощно шкафче.

Двете легла до банята бяха заети. Върху всяко от тях лежеше по един дребен, жилест мъж. И двамата бяха по джинси и скъпи каубойски ботуши, но без ризи. И двамата бяха кръстосали ръце зад главите си. Когато Ричър се поя ви в помещението, те едновременно завъртяха глави към стълбището. После се надигнаха на лакти, за да го огледат по-добре.

Ричър бе изкарал четири години в Уест Пойнт и след това още тринайсет на военна служба, тъй че съвсем не му беше за пръв път да влиза в ново спално помещение и да среща изпитателни погледи. Чувството не го смущаваше. Имаше си начин да го преодолява. Неписан етикет. Трябва просто да влезеш и да си избереш свободно легло, без да казваш каквото и да било. Нека някой друг проговори пръв. Така узнаваш чуждото отношение към теб, преди сам да разкриеш своето.

Той пристъпи до третото легло откъм стълбището, край северната стена, която навярно щеше да е малко по-хладна от южната. Някога в армията би имал тежка брезентова торба, която да метне отгоре като символ за собственост. Върху торбата щеше да е изписано името и званието му, а броят на поправките в надписа щеше да дава най-обща представа за неговата биография. Така се пестяха много излишни приказки. Но в сегашното положение можеше само да извади от джоба си сгъваемата четка за зъби и да я сложи на шкафчето. Като заместител жестът бе доста жалък, липсваше му внушителност. Но вършеше същата работа. Оповестяваше на всеослушание: Сега и аз живея тук като вас. Нещо да кажете?

Двамата продължаваха да го зяпат мълчаливо. Трудно е да прецениш с точност телосложението на легнал човек, но изглеждаха дребни. Някъде около метър и шейсет и пет, тегло под седемдесет килограма. Но бяха жилави и мускулести като боксьори средна категория. Имаха селски загар — тъмнокафява кожа по ръцете, лицата и вратовете, млечнобяла там, където телата им са били закрити от тениски. Тук-там по ребрата, ръцете и ключиците им Ричър забеляза застарели подутини и топчета. И друг път бе виждал подобни белези. Кармен имаше такъв. Той също на две-три места. Те издаваха съществуването на отдавна заздравели счупвания.

Мина покрай двамата мъже и влезе в банята. Тя имаше врата, но отвътре беше като в казарма — по четири бройки от всичко, без вътрешни прегради. Четири тоалетни чинии, четири мивки, четири душа върху една обща стойка. Беше сравнително чисто, миришеше на топла вода и евтин сапун, като че двамата се бяха къпали преди малко, може би в подготовка за петъчната свободна вечер. Имаше едно високо прозорче с прашна мрежа против насекоми и без стъкло. Като се надигна на пръсти, Ричър зърна ъгъла на конюшнята и част от къщата отвъд нея — половината веранда и крайчето на вратата.

Върна се в спалното. Сега единият седеше с извърната глава и гледаше вратата на банята. Гърбът му бе също тъй бял, както и гърдите. През бледата кожа личаха местата на още счупвания. Ребрата, дясната плешка. Този човек или често попадаше под камиони, или беше бивш ездач на родео, изживял кариерата си малко под върха на професията.

— Задава се буря — подметна той.

— И аз така чух — отвърна Ричър.

— Неизбежно е при такава горещина.

Ричър премълча.

— Наеха ли те? — попита седналият.

— Мисля, че да — каза Ричър.

— Значи ще работиш за нас.

Ричър пак премълча.

— Аз съм Били — каза човекът.

Другият се размърда на лакти и съобщи името си:

— Джош.

Ричър кимна на двамата.

— Аз съм Ричър. Приятно ми е.

— На теб се пада черната работа — каза човекът на име Били. — Да ринеш тор и да мъкнеш бали слама.

— Както кажеш.

— Защото определено не ми приличаш на ездач.

— Тъй ли?

Били кимна.

— Твърде си висок. Твърде тежък. Центърът на тежестта отива прекалено нагоре. Да, както те гледам, май изобщо не ставаш за ездач.

— Мексиканката ли те доведе? — попита Джош.

— Мисис Гриър — каза Ричър.

— Ръсти е мисис Гриър — заяви Били. — Тя не те е довела.

— Мисис Кармен Гриър — уточни Ричър.

Били не каза нищо. Джош само се усмихна.

— След вечеря излизаме — каза Били. — На два часа път южно оттук има бар. Ела и ти, ако искаш. Да се поопознаем.

Ричър поклати глава.

— Може би някой друг път, след като припечеля малко пари. Предпочитам на първо време сам да си плащам сметките.

Били се позамисли и кимна.

— Правилно разсъждаваш. Може пък и да се сработим.

Джош пак се усмихна, но не каза нищо.

Ричър отиде до леглото си, просна се и остана да лежи неподвижно в жегата. Взря се за минута в червените греди отгоре, после затвори очи.

 

 

Четирийсет минути по-късно прислужницата им донесе вечеря. Беше бяла жена на средна възраст и имаше роднинска прилика с Били. Поздрави го сърдечно. Може да бяха братовчеди. Определено си приличаха по външен вид. И по гласа. Личеше, че делят общи гени. Към Джош отношението й също бе дружеско, а към Ричър — сдържано и студено. За вечеря имаше свинско с фасул и тя го пресипа от баката в метални паници с черпака, който носеше в джоба на престилката си. Раздаде вилици, лъжици и празни канчета.

— Вода се налива от крана в банята — поясни тя за Ричър.

После прислужницата слезе по стълбището и Ричър насочи вниманието си към храната. От снощи не бе хапвал и залък. Седна на леглото с паница върху коленете и усърдно заработи с лъжицата. Фасулът беше черен и воднист, примесен със солидна доза меласа. Свинското беше крехко, с хрупкава сланина. Вероятно го пържеха отделно, преди да прибавят фасула.

— Хей, Ричър — подвикна Били. — Как ти се струва?

— Според мен не е зле.

— Дрън-дрън — обади се Джош. — Цял ден е над четирийсет градуса, а тя ще ни носи топла храна. Преди малко минах под душа и пак се потя като прасе.

— Поне е безплатно — каза Били.

— Безплатно, ама друг път — възрази Джош. — Удържат ни го от заплатата.

Ричър не им обръщаше внимание. Мърморенето за храната заемаше основно място в обществения живот на всяко спално помещение. А тази тук не беше лоша. Дори бе доста по-добра, отколкото на много други места. Особено в сравнение с онази, която излизаше от казармените кухни. Той сложи празната паница на шкафчето до четката за зъби, легна отново по гръб и усети как стомахът му се захваща да обработи мазнините и въглехидратите. В другия край на спалното Били и Джош измъкнаха чисти ризи от шкафчетата си. Надянаха ги, закопчаха се и набързо се сресаха с пръсти.

— Довиждане — подвикна Били.

Двамата изтрополиха надолу по стълбището и след малко Ричър чу точно под себе си шума на автомобилен двигател. Пикапът, предположи той. Чу ги как изкараха колата на заден ход и се отдалечиха. Стана, мина в банята и видя как пикапът заобикаля конюшнята и прекосява неравния двор пред къщата.

Върна се в спалното, събра паниците една върху друга и сложи приборите в най-горната. Наниза трите канчета на показалеца си, спусна се по стълбището и излезе навън. Слънцето вече чезнеше зад хоризонта, но жегата изобщо не намаляваше. Въздухът бе невероятно горещ. Почти задушаващ. Сега в него се усещаше влага. Отнякъде долиташе топъл, влажен ветрец. Ричър мина покрай оградите, заобиколи конюшнята и прекоси двора. Мина отстрани на верандата и потърси кухненската врата. Откри я и почука. Прислужницата отвори.

Ричър протегна паниците и канчетата.

— Донесох това.

— Е, много любезно от твоя страна — каза тя. — Но нямаше нужда. Щях да дойда за тях.

— Далеч е — каза той. — Гореща вечер.

Тя кимна.

— Благодаря. Стигна ли ти?

— Напълно. Беше много вкусно.

Прислужницата сви рамене, леко смутена.

— Обикновена каубойска храна. — Тя пое съдовете, внесе ги и подвикна отвътре: — Благодаря още веднъж.

Това прозвуча като заключителна реплика. Ричър се завъртя и тръгна към пътя. Чезнещото слънце грееше прано в лицето му. Той спря под портата. На запад пред него нямаше съвършено нищо, освен пустото ерозирало плато, което бе видял на идване. Отдясно, на север, започваха сто километра път, водещи до шепа къщурки. Най-близкият съсед беше на повече от двайсет километра. Наляво или надясно — кой знае? И бар на два часа път, както бе казал Били. Можеха да са сто и петдесет километра.

Ричър се завъртя отново. На изток се простираха земите на Гриър, сетне навярно още нечии и още нечии. Сухи ями, прашен варовик и нищо друго чак до Остин, на шестстотин километра оттук.

 

Новият тип излиза на портата и зяпа право към нас, записа момчето. После се оглежда. Знае ли, че сме тук? Неприятности?

То затвори бележника и пак се притисна към земята.

 

 

— Ричър — подвикна нечий глас.

Ричър погледна надясно с присвити очи и различи Боби Гриър в сенките на верандата. Беше седнал на люлката. Същите джинси, същата мръсна тениска. Същото каскетче с козирката назад.

— Ела тук — нареди той.

Ричър се поколеба за миг. После мина край кухнята и спря пред стъпалата на верандата.

— Трябва ми кон — каза Боби. — Голямата кобила. Сложи й седлото и я изведи.

Ричър отново се поколеба.

— Сега ли я искаш?

— Ти как мислиш? Каня се да пояздя.

Ричър мълчеше.

— А и трябва да ни покажеш — добави Боби.

— Какво?

— Ако искаш да те наемем, трябва да покажеш, че си разбираш от работата.

Ричър мълча още дълго.

— Добре — каза той.

— Пет минути — уточни Боби.

Той стана и влезе обратно в къщата. Затвори вратата. Ричър постоя, усещайки с гърба си горещите лъчи на залеза. После тръгна към конюшнята. Насочи се към голямата врата. Онази, иззад която долиташе неприятна миризма. Значи да покаже, а? Здравата си загазил, помисли си той. В много отношения.

Отвътре до вратата имаше електрически ключ в метални кутия, завинтена за рамката. Ричър го щракна и няколко слаби жълтеникави крушки осветиха огромното пространство. Подът беше от отъпкана пръст и навсякъде се валяше мръсна слама. В центъра имаше отделения за конете, подредени от двете страни на една обща преграда, а около външните стени бяха натрупани от пода чак до тавана бали слама. Ричър обиколи отделенията. Пет от тях бяха заети. Пет коня. Всички бяха вързани за стените на отделенията си с някакви сложи въжени приспособления, прилепващи по главите им.

Ричър пристъпи да огледа конете отблизо. Единият беше съвсем дребен. Пони. Вероятно понито на Ели. Добре, зачеркваме го. Още четири. Два бяха малко по-едри. Той се наведе и ги огледа изотдолу един по един. По принцип знаеше как би трябвало да изглежда една кобила отдолу. Надяваше се да я различи лесно. Но на практика не се оказа така. Отделенията бяха сенчести, а опашките закриваха подробностите. Накрая Ричър реши, че първият кон, който огледа, не е кобила. Но не беше и жребец. Липсваха някои части. Значи скопен. Да видим другия. Той се промъкна напред и огледа следващия. Виж, това е кобила. Добре. В следващото отделение имаше още една кобила. Последният кон се оказа пак скопен.

Отстъпи назад, за да вижда и двете кобили едновременно. Те бяха грамадни, лъскави, кафяви животни. Пръхтяха, мърдаха и глухо потропваха с крака по сламата. Не, с копита. И двете бяха извили шии, за да го наблюдават с по едно око. Коя беше по-едра? Тази отляво, реши той. Малко по-висока, малко по-масивна и широка в раменете. Ясно, значи това е голямата кобила. Дотук добре.

А сега седлото. Във всяко отделение имаше по една дебела греда, закрепена хоризонтално към външната стена, близо до входа, с цял куп оборудване, струпано върху нея. Седлото си личеше веднага, но имаше и сума ти други неща — някакви сложни ремъци, одеяла и метални части. Ремъците трябва да са юзди, досети се Ричър. Металното е мундщукът. Тя влиза в устата на коня. Мундщукът между зъбите, нали така? Той вдигна седлото от гредата. Оказа се много тежко. Понесе го върху прегънатия си лакът. Усещането беше приятно. Чувстваше се като същински каубой. Гледайте и се пукайте от завист!

Спря пред входа на отделението. Едрата кобила го наблюдаваше с едно око. Устните й се отдръпнаха назад като дебела нагъната гума и разкриха едри квадратни зъби. Бяха жълти на цвят. Добре, сега мисли! Основните принципи. Щом има такива зъби, значи не е хищник. Не е хапещо животно. Е, може и да те позахапе, но не е нито лъв, нито тигър. Яде трева. Тревопасно е. По принцип тревопасните са плашливи. Като газелите и антилопите из хълмистите равнини на Африка. Значи отбранителният механизъм на това същество му диктува да бяга, не да напада. Но то е и стадно животно. Значи си търси водач. Види ли признак на власт, ще се подчини. И тъй, бъди решителен, но недей да го плашиш.

Той отвори вратичката. Кобилата се раздвижи. Наостри уши и вдигна глава. После я отпусна. Нагоре-надолу, доколкото позволяваше въжето. Размърда задни крака и завъртя огромната си задница към посетителя.

— Хей — изрече той високо, твърдо и решително.

Кобилата не спираше. Той докосна ребрата й. Тя продължаваше да се извърта. Не оставай отзад. Не позволявай да те ритне. Това поне знаеше. Как беше изразът? Кон да те ритне. Сигурно неслучайно го бяха измислили.

— Кротувай — каза Ричър.

Кобилата пристъпваше настрани към него. Той я пресрещна с рамо в ребрата. Блъсна яко, сякаш се канеше да разбие врата. Кобилата се укроти. Остана да стои неподвижно, пръхтейки тихичко. Ричър се усмихна. Тук аз командвам, разбра ли? Вдигна опакото на китката си към ноздрите на животното. Беше го гледал по филмите. Поднасяш китка към муцуната и конят те опознава. По миризмата. Кожата на муцуната беше мека и суха. Дъхът беше силен, горещ. Кобилата отново оголи зъби и подаде огромен, влажен език.

— Браво, добро момиче — прошепна Ричър.

Вдигна седлото с две ръце и го метна върху гърба на кобилата. Задърпа насам-натам, докато реши, че се е наместило. Не беше лесно. А дали не е наопаки? Не, не изглеждаше да е. Седлото имаше формата на седалка. Определено се различаваха предна и задна част. От двете страни висяха широки ремъци. Два дълги и два къси. За какво бяха тия неща? Вероятно за да държат седлото. Хващаш края на дългия ремък и го закопчаваш отстрани, където трябва да е бедрото на ездача. Той приклекна под корема на кобилата и се опита да хване отсрещните ремъци. Едва успя да ги докосне. Ама че дебело животно, мътните да го вземат. Пресегна се още, хвана единия ремък с крайчеца на пръстите си и седлото се плъзна настрани.

— Мамка му — изпъшка Ричър.

Изправи се и пак намести седлото. После клекна и посегна към отсрещните ремъци. Кобилата се размърда и те останаха недосегаеми.

— Мамка му — повтори той.

Пристъпи напред и избута кобилата до стената. Това не й се понрави и тя натисна обратно. Ричър тежеше около сто и петнайсет килограма. Кобилата — половин тон. Той залитна назад. Седлото се хлъзна. Кобилата спря. Ричър пак намести седлото и го задържа с дясна ръка, докато опипваше отдолу с лявата.

— Не така — долетя нечий глас отвисоко.

Ричър рязко се завъртя и вирна глава. Почти под самия покрив Ели лежеше върху камарата бали и го гледаше, подпряла брада с юмручетата си.

— Първо трябва да сложиш чула — обясни тя.

— Какъв чул?

— Онова одеяло, то се слага под седлото.

Кобилата отново натисна Ричър. Той я изблъска обратно. Животното завъртя глава и го погледна. Ричър отвърна на погледа. Кобилата имаше огромни черни очи. Дълги мигли. Той я изгледа свирепо. Не ме е страх от теб, драга. Кротувай, инак пак ще те блъсна.

— Ели, знае ли някой, че си тук? — подвикна Ричър.

Тя бавно поклати глава.

— Крия се. Реша ли, никой не може да ме намери.

— Никой ли няма представа къде се криеш тук?

— Мама сигурно знае, че понякога идвам тук, но другите не.

— Знаеш ли как да свърша тая конска работа?

— Естествено. Мога да оседлавам понито съвсем самичка.

— Помогни ми, ако обичаш. Слез да го свършим заедно.

— Лесно е — каза тя.

— Само ми покажи, може ли?

Една-две секунди Ели остана неподвижна, взимайки поредното си бавно решение. После се смъкна по балите, скочи долу и влезе в отделението.

— Свали седлото — каза тя.

Взе парче одеяло от гредата, изтръска го и го метна през гърба на кобилата. Беше твърде ниска и се наложи Ричър да оправи чула с една ръка.

— Сега сложи седлото отгоре — каза Ели.

Ричър намести седлото отгоре. Ели се пъхна под корема на кобилата и хвана краищата на ремъците. Беше толкова дребна, че почти нямаше нужда да се привежда. Съедини двата края и дръпна.

— Не мога сама — каза тя. — Много са твърди.

Ричър изравни катарамите и дръпна силно.

— Не затягай — предупреди го Ели. — Още е рано. Изчакай я да се надуе.

— Да се надуе ли?

Ели кимна сериозно.

— Конете не обичат да ги оседлават. Надуват си корема, за да попречат. Но не могат да стоят дълго така и пак се отпускат.

Ричър се вгледа в корема на кобилата. Той вече имаше размерите на петролен варел. Сетне започна да се издува все повече и повече, разтягайки ремъците. След малко пак се отпусна. Кобилата изпръхтя протяжно. Размърда крака и се предаде.

— Сега ги затегни — каза Ели.

Той затегна ремъците докрай. Кобилата пристъпи от крак на крак. Ели взе юздите и ги разтръска, за да придобият форма.

— Свали й въжето — каза тя. — Просто го дръпни надолу.

Ричър дръпна въжето. Кобилата прегъна уши напред, въжената примка се плъзна над тях, мина надолу по муцуната и падна.

— Сега дръж това. — Ели му подаде някаква плетеница от ремъчета. — Нарича се оглавник.

Той повъртя оглавника насам-натам, докато проумя какво представлява. После го намести върху главата на кобилата. Почука с металната част по устните на животното. Нарича се мундщук. Кобилата стисна зъби. Ричър опита отново. Никакъв резултат.

— Как, Ели? — попита той.

— Пъхни си палеца.

— Палеца ли? Къде?

— Където свършват зъбите. Отстрани. Там има дупка.

Ричър плъзна палец по устните на кобилата. Усети как зъбите минават отдолу един по един, сякаш ги броеше. После свършиха, остана само венец.

— Бръкни вътре — каза Ели.

— С палец!

Тя кимна. Ричър натисна, устните се разтвориха и палецът му хлътна в топъл, лепкав и хлъзгав отвор. Този път нямаше грешка, кобилата наистина отвори уста.

— Бързо, пъхни мундщука — каза Ели.

Той натисна металната пречка навътре в устата. Кобилата използва масивния си език, за да я намести, сякаш и тя му помагаше.

— Сега издърпай оглавника нагоре и го закопчай.

Ричър придърпа ремъчетата зад ушите и откри закопчалките. Бяха три. Едната лягаше плътно върху масивната челюст. Другата минаваше през муцуната. Третата провисваше под шията.

— Не стягай много — посъветва го Ели. — Нали трябва и да диша.

Ричър видя върху ремъка протрита вдлъбнатина и предположи, че обикновено се затяга дотам.

— А сега метни юздата през предния лък.

От двата края на мундщука висеше друг дълъг ремък. Ричър предположи, че това е юздата. А предният лък трябва да беше онова стърчащо нещо отпред на седлото. Като дръжка за хващане. Ели усърдно наместваше стремената, обикаляйки под корема на кобилата.

— Сега ме повдигни — каза тя. — Трябва да проверя всичко.

Той я хвана под мишниците и я вдигна върху седлото. Стори му се съвсем дребничка и лека като перушинка. Кобилата бе прекалено голяма за нея и крачетата й се разпериха настрани. Ели легна върху седлото, пресегна се и провери всички катарами. Оправи някои от тях. Намести стърчащите краища. Издърпа гривата изпод оглавника. После стисна седлото с крака и се разклати, за да провери дали не е хлабаво.

— Добре — каза накрая тя. — Много добре си се справил.

Протегна ръце към него и той я свали. Беше гореща и потна.

— А сега просто я изведи. Дръж оглавника отстрани, до устата. Ако не иска, дръпни малко по-силно.

— Хиляди благодарности, хлапе — каза той. — Сега бягай пак да се скриеш, бива ли?

Ели отново се изкатери по балите, а Ричър дръпна едно ремъче, прикрепено към метална халка до устата. Кобилата не помръдна. Той цъкна с език и дръпна отново. Кобилата се люшна напред. Ричър отскочи и тя ритмично закрачи след него. „Троп, троп, троп.“ Изведе я от отделението, заобиколи ъгъла и тръгна към вратата. Изчака кобилата да се изравни с него и я изкара на двора. Крачеше наравно с нея. Държеше оглавника с прегъната ръка, а кобилата полюшваше глава и лекичко се потриваше в рамото му. Ричър я поведе през двора спокойно, сякаш бе вършил това откакто се помни. Гледайте и се пукайте от завист!

Боби Гриър чакаше на стъпалата пред верандата. Кобилата тръгна право към него и спря. Ричър продължи да държи оглавника, докато Боби проверяваше точно същото, което бе проверила и Ели.

— Не е зле — кимна накрая Боби.

Ричър премълча.

— Но очаквах да го свършиш по-бързо.

Ричър сви рамене.

— Още съм нов тук. Смятам, че първия път винаги е по-добре да не бързаш. Докато конете те опознаят.

Боби пак кимна.

— Изненадваш ме. Бях готов да заложа фермата, че си виждал коне само като предават Прикнес по телевизията.

— Кое?

— Прикнес. Това е конно състезание.

— Знам. Пошегувах се.

— Изненадата дори е двойна — добави Боби. — Може би снаха ми поне веднъж е решила да каже истината за разнообразие.

Ричър го погледна изненадано.

— Че защо да не я каже?

— Не знам защо. Но рядко го прави. Имай си едно наум.

Ричър мълчеше и чакаше.

— Сега можеш да си вървиш — каза Боби. — Аз ще я прибера, като се върна.

Ричър кимна и се отдалечи. Чу зад себе си скърцане на кожа, вероятно Боби бе скочил в седлото. Но не се озърна. Мина през двора, покрай конюшнята и оградите, заобиколи спалното помещение и стигна до стълбището. Канеше се да иде горе и веднага да влезе под душа, за да се отърве от ужасната животинска миризма, полепнала по него. Но когато се качи, завари Кармен да седи на леглото му със сгънати чаршафи върху коленете. Все още беше с памучната рокля и белите чаршафи сияеха ослепително на фона на голите й бедра.

— Извадих ти чаршафи — каза тя. — От шкафа в банята. Ще ти трябват. Не знаех дали ще се сетиш къде са.

Ричър застина с единия крак в помещението, с другия върху последното стъпало.

— Кармен, това е лудост. Би трябвало да си тръгнеш веднага. Те ще разберат, че съм измамник. Няма да издържа и един ден. В понеделник може вече да не съм тук.

— Размишлявах — каза тя. — През цялото време на вечерята.

— За какво?

— За Ал Юджин. Представи си, че цялата работа е, защото Слуп се кани да натопи някого. Ами ако онзи усети и предприеме мерки? Дали не са пречукали Ал, за да предотвратят сделката?

— Невъзможно. Защо ще чакат досега? Биха го направили още преди месец.

— Да, но какво ще кажеш, ако хората си помислят, че е така?

Ричър прекрачи напред.

— Не разбирам — каза той, макар че разбираше много добре.

— Представи си, че уредиш Слуп да изчезне — каза Кармен. — Точно както е направил някой с Ал. Хората ще си помислят, че всичко е свързано. Няма да заподозрат теб. Ще бъдеш напълно чист.

Ричър поклати глава.

— Вече обсъдихме този въпрос. Не съм убиец.

Тя замълча. Сведе очи към чаршафите в скута си и нервно започна да опипва ръбовете. Чаршафите бяха протрити и стари. Изхвърлени от голямата къща, помисли си Ричър. Може би Ръсти и покойният й съпруг бяха спали на тези чаршафи. Може би Боби. Може би Слуп. Или Кармен и Слуп, заедно.

— Трябва да си тръгнеш веднага — повтори той.

— Не мога.

— Настани се временно някъде в Тексас. Започни съдебна битка. При тия обстоятелства ще получиш родителските права.

— Нямам пари. Делата може да глътнат сто хиляди долара.

— Кармен, трябва да предприемеш нещо.

Тя кимна.

— Знам какво ще предприема. Ще изтърпя побой в понеделник вечер. После във вторник сутрин. Ще те намеря, където и да си. Тогава ще видиш и може да си промениш мнението.

Ричър мълчеше. Кармен извърна лице към гаснещата светлина откъм високите прозорчета. Косата й се разпиля по раменете.

— Гледай добре — каза тя. — Ела по-близо.

Той пристъпи към нея.

— Ще бъда цялата в синини. Може би с разбит нос. И сцепена устна. Може да ми липсват няколко зъба.

Ричър мълчеше.

— Докосни кожата ми — каза тя. — Почувствай я.

Той докосна бузата й с опакото на показалеца си. Кожата беше мека и гладка като топла коприна. Ричър плъзна пръст нагоре по широката извивка на скулата.

— Запомни това — каза Кармен. — За да го сравниш с другото, което ще видиш във вторник сутрин. Може би то ще те накара да размислиш.

Той отдръпна пръст. Може би наистина щеше да го накара да размисли. На това разчиташе тя и тъкмо то го плашеше. Разликата между хладнокръвно убийство и изблик на ярост. Разликата беше голяма. За него дори съдбоносна.

— Прегърни ме — каза тя. — Вече не помня какво е да те прегръщат.

Той седна до нея и я прегърна. Кармен го стисна с ръце около кръста и отпусна глава на гърдите му.

— Страх ме е — каза тя.

 

 

Седяха така около двайсет минути. Може би трийсет. Ричър бе загубил представа за времето. Кармен беше топла, благоуханна и дишаше равномерно. После тя се отдръпна и стана. Лицето й беше посърнало.

— Трябва да потърся Ели. Време е да си ляга.

— Тя е в конюшнята. Показа ми как да сложа всички онези дивотии на кобилата.

Кармен кимна.

— Тя е добро хлапе.

— И още как — съгласи се Ричър. — Отърва ме от големи неприятности.

Кармен му подаде чаршафите.

— Искаш ли утре да пояздим?

— Не мога да яздя.

— Аз ще те науча.

— Едва ли ще стане толкова бързо.

— Трябва да стане. Искам да се качим на платото.

— Защо?

Кармен се загледа настрани.

— Защото искам и ти да ме научиш на нещо. В случай, че до вторник не си промениш мнението. Трябва да знам как се стреля с пистолет.

Ричър мълчеше.

— Не можеш да ми откажеш правото на самозащита — настоя тя.

Ричър продължаваше да мълчи. Кармен тихо слезе по стълбището, а той остана да седи на леглото със сгънати чаршафи върху коленете — точно както я бе заварил.

* * *

Ричър си оправи леглото. Старите чаршафи бяха съвсем изтънели, но навярно при дадените обстоятелства така беше по-добре. Температурата все още се крепеше някъде над трийсет и пет градуса. Към полунощ можеше и да падне до трийсет. Нямаше да му трябва топла завивка.

Спусна се по стълбището и излезе навън. Когато погледна на изток, хоризонтът бе почернял. Ричър заобиколи ъгъла на спалното и се обърна на запад към залеза. Небето пламтеше над червените сгради. Той спря и се загледа в залязващото слънце. На тази южна ширина то щеше да изчезне съвсем бързо. Като огромна оранжева топка. Слънчевият диск припламна за миг по ръба на платото, после изчезна и остана само червеният блясък в небето.

Ричър чу стъпки в праха пред себе си. Присви очи срещу блясъка и видя, че Ели върви към него. Малки стъпчици, стегнати ръце. Синята рокличка без ръкави беше покрита със сламки. Осветена изотзад, косата й пламтеше в оранжево и златисто като ангелски ореол.

— Дойдох да ти пожелая „лека нощ“ — каза тя.

В паметта му изплуваха някогашни гостувания при семейни познати из базите. Нейде в далечината отеква меланхоличната песен на тръба и учтиви армейски хлапета идват да пожелаят „лека нощ“ на бащините колеги. Помнеше всичко много добре. Стискаш им ръчичката и те си отиват. Той погледна детето и се усмихна.

— Добре, лека нощ, Ели.

— Аз те харесвам — каза тя.

— Чудесно, и аз те харесвам.

— Горещо ли ти е?

— Много.

— Ще има буря.

— Всички го казват.

— Радвам се, че си приятел на мама.

Ричър не отговори. Само протегна ръка. Ели я погледна.

— Трябва да ме целунеш за „лека нощ“ — каза тя.

— Трябва ли?

— Естествено, че трябва.

Лицето й беше някъде на нивото на бедрата му. Ричър понечи да се наведе.

— Не, вдигни ме — каза тя и протегна ръце почти право нагоре.

Ричър се поколеба, после грабна Ели и я настани върху лакътя си. Лекичко я целуна по бузата.

— Лека нощ — повтори той.

— Отнеси ме — каза тя. — Уморена съм.

Ричър я понесе покрай оградите, покрай конюшнята и прекоси двора пред къщата. Върху верандата Кармен се подпираше на една колона и ги гледаше как наближават.

— Ето те и теб — каза тя.

— Мамо, искам мистър Ричър да влезе и да ми пожелае „лека нощ“ — помоли детето.

— Е, не знам дали може.

— Аз съм само работник — каза Ричър. — Не живея тук.

— Никой няма да разбере — настоя Ели. — Влез през кухнята. Там е само прислужницата. И тя само работи, а я пускат в къщата.

Кармен се колебаеше.

— Мамо, моля те.

— Може би ако влезем заедно всички… — промърмори нерешително Кармен.

— През кухнята — повтори Ели. После добави с тревожен шепот, който навярно се чуваше по-надалеч, отколкото нормалното й гласче: — Нали не искаме другите да ни видят.

Сетне тя се изкиска, разклати се в ръцете на Ричър и зарови лице във врата му. Кармен го изгледа въпросително. Той сви рамене. Какво толкова може да ни се случи? Свали Ели надолу и тя хвана ръката на майка си. Тръгнаха заедно към кухненския вход и Кармен отвори вратата.

 

 

Залез, записа момчето и отбеляза часа. Двамата мъже пролазиха заднишком от ръба на дерето, надигнаха се на колене и се разкършиха. Край на дежурството, записа момчето и пак отбеляза часа. После тримата се промъкнаха приклекнали до пикапа и свалиха камъните от ръба на брезента, с който беше завит. Сгънаха брезента грижливо, доколкото бе възможно, без да се изправят, и го метнаха в каросерията. Прибраха хладилната чанта, сгънаха далекогледите и седнаха един до друг в кабината. Изкараха колата откъм далечния край на дерето и потеглиха към червения западен хоризонт по спечената гола земя.

 

 

В кухнята прислужницата зареждаше огромна миялна машина. Машината беше покрита със зелен емайл и изглеждаше изработена горе-долу по времето, когато първият човек е стъпил на Луната. Прислужницата вдигна очи, но не каза нищо. Само продължи да подрежда чиниите. Ричър видя трите паници, които бе донесъл. Вече бяха изплакнати.

— Насам — прошепна Ели.

През една вътрешна врата минаха в малък коридор от задната страна на къщата. Нямаше прозорец, беше горещо и задушно. Отстрани започваше стълбище, боядисано в червено. Върху всяко стъпало се белееше полукръг от протрито дърво. Ели ги поведе нагоре. Стълбата заскърца под тежестта на Ричър.

Озоваха се в нещо като килерче на втория етаж. Ели бутна вратата, прекоси нов коридор и зави надясно. Всичко беше дървено — стените, таванът и подът. Стаята на Ели се намираше в дъното на коридора. Беше съвсем малка и също червена. И много гореща. Гледаше на юг и слънцето я бе напичало през целия следобед. Завесите бяха спуснати — както през целия ден, предположи Ричър, за да осигурят поне някаква защита от жегата.

— Отиваме да се измием — каза Кармен. — Мистър Ричър ще чака тук, нали?

Ели не го изпускаше от поглед, за да е сигурна, че наистина ще остане. Той седна на ръба на леглото, за да я успокои. Да й помогне да вземе решение. Тя бавно кимна и последва майка си към банята.

Леглото беше тясно, не повече от седемдесет сантиметра. И късо, като за дете. Покриваха го памучни чаршафи, щамповани с фигурки на дребни пъстри животни от неопределен вид. Имаше нощно шкафче, библиотечка и малък гардероб. Тия мебели изглеждаха сравнително нови. Бяха изработени от светло, почти бяло дърво, изрисувано на ръка с весели картинки. Създаваха приятна обстановка. Вероятно са купени от някое симпатично магазинче в Остин и докарани чак дотук, помисли си Ричър. Или може би още по-далеч, в Санта Фе. На някои от библиотечните лавици имаше книги, върху други се трупаха на безредни камари разни плюшени играчки.

Ричър чуваше как старият климатик усърдно боботи и грака. Тук шумът му бе по-силен. Сигурно е монтиран на тавана, помисли си той. Звукът не дразнеше, а успокояваше. Само дето почти не разхлаждаше къщата. Тук, в застоялия въздух на горния етаж, температурата сигурно стигаше над четирийсет и пет градуса.

Ели и Кармен се върнаха в стаята. Ели изведнъж бе станала тиха и кротка, навярно защото вече беше по пижама — шорти и тениска, покрити с изображения на някакви дребни животинчета, може би зайци. Косата й беше влажна, кожата розова. Хапеше опакото на едната си китка. Изкатери се на леглото и се сгуши край възглавницата, използвайки едва половината дължина на дюшека — близо до Ричър, но така, че да не го докосва.

— Е, добре, лека нощ, хлапе — каза той. — Приятни сънища.

— Целуни ме — каза тя.

Ричър се поколеба за миг, после наведе глава и я целуна по челото. Кожата беше топла, влажна и миришеше на сапун.

— Благодаря, че си наш приятел — каза детето.

Ричър стана и прекрачи към вратата. Озърна се към Кармен. Ти ли й заръча да каже това? Или е истина?

— Ще намериш ли пътя? — попита Кармен.

Той кимна.

— До утре — добави тя.

Кармен остана в спалнята на Ели, а Ричър откри килерчето със задното стълбище. Слезе до коридора и мина през кухнята. Прислужницата бе изчезнала. Старата миялна машина тихо бръмчеше. Ричър излезе в нощта и спря сред тихия, мрачен двор. Стори му се по-горещо, отколкото през деня. Той отиде до портата. Вече нямаше и следа от залеза. Хоризонтът бе черен. Във въздуха се усещаше напрежение. Видя как далеч на югозапад припламват летни мълнии. Безредни електрически заряди играеха из сухия въздух, като че някакъв огромен небесен фотоапарат правеше снимки. Ричър погледна право нагоре. Нямаше изгледи за дъжд. Никакви облаци. Той се завъртя и зърна нещо бяло в мрака отдясно. Тениска. Лице. Полукръг светла кожа над закопчалката на обърнато каскетче. Пак Боби Гриър.

— Здрасти, Боби — каза Ричър. — Добре ли поязди?

Боби не обърна внимание на въпроса.

— Чаках те.

— Защо?

— Просто исках да съм сигурен, че ще излезеш.

— Че защо да не изляза?

— Ти ми кажи. Защо ти трябва изобщо да влизаш? Защо, а? Тримката заедно като едно малко семейство.

— Видя ли ни?

Боби кимна.

— Аз виждам всичко.

— Всичко ли? — повтори Ричър.

— Каквото трябва.

Ричър сви рамене.

— Целунах детето за „лека нощ“. Да имаш нещо против?

Боби помълча за момент.

— Нека да те изпратя до спалното — каза той. — Трябва да поговорим.

Но не заговори, преди да напуснат двора. Само вървеше. Ричър крачеше наравно с него и гледаше нощното небе на изток. Беше необятно, черно и обсипано със звезди. Наоколо цареше катранен, непрогледен мрак, само тук-там по сградите мътно проблясваха прозорци. Така звездите изпъкваха ярко и обемно — безброй невероятно дребни светли точици, пръснати из милиарди кубически километри пространство. Ричър обичаше да наднича във вселената. Обичаше да си мисли за нея. Използваше я като мащаб за сравнение. Той бе просто незначителна искрица живот, потрепнала за миг сред пустотата. В такъв случай какво имаше значение? Може би нищо. Може би просто трябваше да строши главата на Слуп Гриър, та да се свърши веднъж завинаги. Защо не? Имаше ли някаква връзка с мащабите на вселената дали ще я строши, или не?

— Брат ми има проблем — започна смутено Боби. — Мисля, че знаеш.

— Чух, че укривал данъци — каза Ричър.

Боби кимна в тъмното.

— Навсякъде има доносници на данъчните.

— Така ли са го разкрили? Чрез доносници?

— Че как другояче? — отвърна Боби. После помълча. Измина още две-три крачки. — Така или иначе, Слуп попадна в затвора.

Ричър кимна.

— Чух, че в понеделник излиза.

— Точно така. И няма да е много доволен, като те завари да целуваш детето и да се задяваш с майката.

Ричър сви рамене в движение.

— Дошъл съм тук да работя.

— Да, като каубой. Не като бавачка.

— Имам и свободно време, нали?

— Само внимавай как ще го използваш.

Ричър се усмихна.

— Съветваш ме да си знам мястото?

— Точно така — каза Боби. — А мястото ти не е нито при жената на брат ми, нито при неговото дете.

— Забранено ли е човек да си има приятели?

— Слуп няма да е щастлив, като се прибере и открие, че някакъв пришълец е избрал да се сприятелява с неговото семейство.

Ричър спря да крачи. Остана неподвижен в тъмнината.

— Виж какво, Боби, защо изобщо да ми пука дали брат ти ще е щастлив?

Боби също спря.

— Защото ние тук сме семейство. Обсъждаме проблемите заедно. Набий си го в главата. Иначе няма да работиш тук дълго. Може да те прогоним.

— Така ли мислиш?

— Да, така мисля.

Ричър пак се усмихна.

— И кого ще викнеш за тая работа? Шерифа с раздрънканата кола? На човека може да му призлее само като си помисли за подобна история.

Боби поклати глава.

— В Западен Тексас сами си уреждаме нещата. Това е традиция. По тия места никога не е имало кой знае какви полицейски сили, тъй че постепенно сме свикнали.

Ричър пристъпи към него.

— Значи ти ще го направиш, така ли? Да опитаме още сега?

Боби мълчеше. Ричър кимна.

— Може би предпочиташ да пратиш прислужницата — каза той. — Да ме прогони с черпака.

— Джош и Били ще изпълнят каквото им се поръча.

— Онези дребосъци? По-добре разчитай на прислужницата. Или дори на себе си.

— Джош и Били излизат на арената с бикове, които тежат по тон и половина. Няма да се уплашат от теб.

Ричър закрачи отново.

— Както кажеш, Боби. Само пожелах „лека нощ“ на детето. Няма смисъл да почваме световна война заради такова нещо. Ели страда от липса на компания. Майка й също. Какво да направя?

— Да си размърдаш малко мозъка, ето това. Вече ти казах, че тя лъже за щяло и нещяло. Каквото и да ти е надрънкала, най-вероятно ще излезе чиста измислица. Затова не ставай глупак да й се връзваш. Няма да си първият.

Завиха зад ъгъла край оградите и тръгнаха към вратата на спалното.

— Какво означава това? — попита Ричър.

— За глупак ли ме мислиш? От месец насам я няма по цели дни, понякога изчезва и нощем, оставя детето на нас. И къде ходи? В някакъв мотел край Пейкъс. Чука се с всеки непознат, когото докопа, и разправя как мъжът й не я разбирал. Това си е изцяло нейна работа, но става и моя, щом е решила, че може да доведе непознатия тук. Само два дни преди да си дойде мъжът й. Уж си бил някакъв скитник и търсиш работа. Ама че врели-некипели!

— Какво имаше предвид, като каза, че няма да съм първият?

— Точно каквото казах. Питай Били и Джош. Те го пропъдиха.

Ричър мълчеше. Боби се усмихна.

— Не й вярвай. Има неща, които не ти казва, а каквото казва, е почти изцяло лъжа.

— Защо няма ключ за вратата?

— Имаше ключ за проклетата врата. Загуби го, това е. Пък и ние никога не заключваме. От какъв зор да заключваме, по дяволите? Най-близкият кръстопът е на сто километра.

— Тогава защо е длъжна да чука?

— Не е длъжна да чука. Можеше просто да влезе. Но все гледа да покаже как я държим настрани. Само че всичко е измислица. От къде на къде ще я държим настрани? Та нали Слуп се ожени за нея?

Ричър не каза нищо.

— Можеш да работиш, щом ти се иска — добави Боби. — Но стой по-далеч от нея и хлапето. За твое добро го казвам, разбра ли?

— Може ли да те питам нещо?

— Какво?

— Знаеш ли, че шапката ти е наопаки?

— Кое?

— Шапката — обясни Ричър. — Обърната е. Чудех се дали го знаеш. Може случайно да се е завъртяла.

Боби се втренчи в него.

— Така ми харесва.

Ричър пак кимна.

— Е, сигурно козирката ти прави сянка отзад. А и пази да не те зашлеви някой по врата.

— Внимавай какви ги плещиш — каза Боби. — Стой настрани от семейството на брат ми и си затваряй скапаната уста.

После се обърна в тъмното и тръгна обратно към къщата. Ричър стоеше и го гледаше как се отдалечава. Зад него мълниите продължаваха да танцуват по хоризонта на югозапад. После Боби изчезна зад конюшнята и Ричър продължи да слуша шума от ботушите му по прашната земя, докато настана пълна тишина.