Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Planet Named Shayol, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)
Източник
sfbg.us

Издание:

Смърт на Марс (агресивна фантастика)

Изд. Неохрон, Пловдив и Изд. Хермес, Пловдив, 1993

SF Трилър №16

Редактор, съставители: Иво Христов, Николай Странски

Превод: [не е указан; най-вероятно са съставителите]


1

Разликата в отношението към Мерсър на лайнера и на совалката беше огромна. Когато стюардите на лайнера му носеха храната, те с откровена ехидност му се надсмиваха.

— Викай де, викай по-силно и усърдно — налиташе на него стюардът с лицето на плъх. — Така по-лесно ще те познаем по време на екзекуцията в деня на Раждането на Императора.

Спътникът му, дебел и сочен, облиза с крайчеца на влажния си и червен език своите пълни, яркочервени устни и добави:

— Бъди благоразумен, селяко. Ако не поумнееш, то сигурно ще пукнеш, както вече е станало с много други. Случва се и нещо по-приятно… как го наричат там, а?… Можеш да станеш жена. А можеш да се превърнеш направо в двама души… Чуй ме братко, ако това е действително забавно, то прати ми вест…

Мерсър нищо не отвърна. Проблемите му бяха така много, че въобще не забелязваше издевателствата. А на совалката бе иначе. Биофармацевтичният персонал работеше ритмично и без емоции. Свалиха от него оковите и ги оставиха на лайнера. Когато го съблякоха напълно гол, го обследваха така, сякаш беше някакво чудно растение или опитно свинче за хирургически изследвания.

Те бяха почти приветливи в професионалното си усърдие. Не виждаха в него осъдения престъпник, а просто обекта за експерименти. Мъжете и жените в бели медицински престилки го преглеждаха така, като че ли бе вече мъртъв. Опита се да говори. Един мъж, най-солидния и възрастен, произнесе твърдо и ясно:

— Не се безпокойте. Скоро аз самият ще поговоря с вас. Сега ви подлагаме на една предварителна подготовка с цел да определим вашето физическо състояние. Обърнете се, моля.

Мерсър послушно се обърна. Санитарят му натърка гърба с някакъв силен антисептик.

— Сега ще ви боднем на няколко места — каза един техник, — но няма нищо страшно. Така определяме плътността на различните участъци на кожата ви.

Мерсър се ядоса на подобно равнодушие и веднага заговори, щом иглата се забоде в тялото му достатъчно неприятно, малко над шестия гръбначен прешлен:

— Известно ли ви е, кой съм аз?

— Да, разбира се, ние знаем, кой сте — раздаде се женски глас. — Всичките ви данни се намират в личното ви дело. Главният лекар ще поговори с вас по-късно и тогава ще можете да му разкажете за престъплението си, ако ви се поиска. А сега, по-тихо! Ние проверяваме кожата ви и вие ще се чувствувате много по-добре, ако тази процедура не продължи дълго по ваша вина. — Честността я накара да добави: — Всъщност и ние така ще получим по-верни данни.

И екипът работеше непрекъснато, без да си губи напразно времето.

Той, свил вежди, наблюдаваше действията им. В поведението им не откри нищо, което да свидетелствуваше, че те са дяволи в човешка плът, които работят в предверието на ада и нищо не показваше, че се намираше на спътника на Шеол, крайното място на вечно наказание и позор. Изглеждаха нормални медицински работници, както и в предишния му живот преди престъплението, което дори нямаше име.

Те минаваха от една на друга процедура. Жена в хирургическа маска с жест му заповяда да се приближи.

— Легнете, моля.

Никой не беше му казвал „моля“, от мига, когато стражите го бяха хванали в ъгъла на двореца. Подчини се на молбата и едва, когато видя, че на масата, където трябваше да бъде главата му, се намираха белезници, замря на мястото си.

— Легнете, моля ви — повтори настойчиво лекарката.

Двама или трима нейни колеги се обърнаха и ги загледаха. Това повтаряне на „моля ви“ го порази. Трябваше да каже нещо. Та това бяха хора и той отново се почувствува личност. Гласът му се извиси и придоби почти истерични нотки, когато я запита:

— Моля ви, госпожо, кажете ми: сега ли ще започне наказанието?

— Тук никого не наказват — отвърна жената. — Това е спътника, а не планетата. Качете се на масата. Сега ще извършим първичната обработка на кожата с цел да я уплътним, а после ще си поговорите с главния лекар. Тогава споделете за престъплението си…

— А вие знаете ли, в какво се състои престъплението ми? — попита я той, сякаш му беше съседка, с която току що се бе поздравил.

— Разбира се, че не — усмихна се тя, — но всички хора, които минават през нас, се считат за престъпници. Някой там така е решил, иначе тук нямаше да ги има. Повечето посетители се стараят да ни разкажат за своите лични злодеяния. Само не ме бавете. Аз съм специалист по подготовка на кожата и там, на повърхността на Шеол, извънредно много ще ви трябва добросъвестната ми работа. А когато с шефа размените думи, то сигурно ще има какво да му разкажете за престъплението си.

Мерсър се подчини.

Още една личност в маска, най-вероятно млада девойка, го хвана за ръцете с нежните си пръстчета и ги постави в белезниците на масата, по такъв начин, който не бе виждал досега. Беше сигурен, че е опознал всички видове оръдия на измъчването, каквито има в Империята, но това бе напълно ново за него.

Санитарката се дръпна.

— Докторе, готово.

— Какво предпочитате — запита специалистката по обработка на кожи, — определена доза мъки или няколко часа в безсъзнание?

— А защо трябва да желая болките? — с въпрос отвърна Мерсър на въпроса.

— Някой ги желаят — обясни жената. — Мисля, че това зависи от начина, по който са се отнасяли с тях при изпращането им тука. Според мен, не са ви подлагали на ментални наказания, нали?

— Не — отвърна Мерсър. — Това преживяване ме отмина.

За себе си помисли, че не знае, какво е изживял и какво не. Спомни си последното съдебно заседание и се представи отново обвит с проводници и включен към стенда за даване на показания. Съдиите си приказваха помежду си, но той нищо не чуваше. Внезапно звукоизолацията изчезна и до него стигнаха следните думи:

— Погледнете това бледо изчадие адово. Подобен тип хора са способни на всичко. Аз предлагам смъртно наказание.

— А защо не планетата Шеол? — запита друг глас.

— С жителите на Дреймъс добре ще си допадат — подхвърли трети.

В този миг един от инженерите на съда забеляза, че подсъдимият слуша това, което не му е предписано. Веднага го изключиха от разговора на съдийската трибуна. Тогава му се струваше, че е минал през всичко измислено от човека в областта на жестокостите.

Но тази жена му каза, че не е бил подлаган на ментални изтезания. Имаше ли някой друг по-лош от него във Вселената? Всъщност, там, на Шеол, би трябвало да има тълпи от хора. И никой не се връщаше от тях.

Сега той ще бъде един от тях. Ще се хвалят ли от стореното? Ще се хвалят ли от преживяното?

— Вие го поискахте — каза жената специалист. — Сега ще ви поставя инжекция с обикновена упойка. Не изпадайте в паника, когато се събудите. Кожата ви ще бъде удебелена и обезболена с химически и биологически средства.

— Ще ме боли ли?

— Разбира се — отвърна тя. — Но си избийте всичко от главата. Ние не ви наказваме. Болката тук е обикновена медицинска болка. Всеки минава през това, когато се подлага на хирургическа операция. Самото наказание, щом така предпочитате да го наричате, започва долу, на Шеол. Нашата единствена цел е, да ви обезпечим способността да оцелеете след пристигането си долу. Всъщност, ние предварително ви спасяваме живота. А сега вие ще се избавите от много грижи, ако съзнанието ви схване добре, че нервните краища на кожата ви ще реагират с болка на измененията. И най-хубаво ще бъде за вас, ако бъдете подготвен за неудобството в края, когато се събудите. Но ние и тогава можем да ви помогнем.

Тя дръпна някакъв голям лост надолу и Мерсър загуби съзнание.

Когато дойде на себе си, лежеше в обикновена болнична зала. Но не забеляза това. Стори му се, че гори на бавен огън. Дори вдигна ръка, с едничката цел да се убеди, че тя наистина гори. Оказа се, че на външен вид си е най-нормална ръка с изключение на известно зачервяване и подпухване. Опита се да помръдне. Жарта в която се пържеше, прерасна в избухване на изпепеляваща болка и той веднага прекрати опитите си. Не успя да се овладее и изстена.

— Готови ли сте за лека местна упойка? — произнесе някакъв глас.

Това бе медицинската сестра.

— Не мърдай главата си. Сега ще ти дам половин ампула наслаждение. И повече кожата няма да те боли.

Тя надяна на главата му някаква мека шапчица. На външен вид приличаше на направена от блестящ метал, но като я докосна, усещането бе като от коприна. И трябваше да стисне така силно юмруците си, че да не се замята в леглото.

— Ако трябва, викай — каза тя. — Много така правят. На шапката е необходимо около минута-две докато намери нужното място в мозъка.

Момичето отиде в ъгъла и направи нещо, което той не видя. Нещо щракна. Но огънят не напусна кожата му. Продължи да усеща изгарянето, но кой знае защо, престана да му обръща внимание. Мозъкът му се изпълни с такова възхитително наслаждение, което сякаш го изпълваше от главата до края на нервните краища. Бе посещавал на времето дворците на насладите, но никога преди не бе изпитвал подобно нещо.

Поиска да благодари на девойката, обърна се в леглото да я види и изпита болка, но тя, макар и да прониза тялото му, се оказа някак си далечна. А пулсиращото наслаждение изтичащо от главата, се пренасяше по гръбначния мозък до всички нерви и бе ката силно, че потискаше възникващата болка и я отдалечаваше като нещо несъществено.

Тя се намираше в ъгъла и не помръдваше.

— Благодаря ти, сестро — измърмори той.

Момичето не каза нищо.

Вгледа се в нея и макар да му беше трудно да се съсредоточи, тъй като огромните вълни наслада непрекъснато преминаваха през тялото му като симфония, записана в нервните послания, той успя да съсредоточи погледа си и видя, че и тя носи същата метална шапчица.

Посочи с пръст към нея. Цялото и лице, включително и шията, почервеня. Тя произнесе със замечтан глас:

— Вие ми се струвате много добър човек. Затова мисля, че няма да донесете за прегрешението ми…

Той и се усмихна с, както му се струваше, дружелюбно, но когато болката изгаря кожата, а насладата разкъсва главата, бе невъзможно да каже, как всъщност изглежда това.

— Май е противозаконно — каза той.

— Наказва се, но боже мой, как е прекрасно! И как иначе да издържаме на това? — оплака се сестрата. — Вие идвате тук и разговаряте като обикновени хора, а после ви пращат долу, на Шеол. Там с вас стават най-различни ужасни неща. После станцията на повърхността доставя тук части от вашето тяло… отново и отново. Може би пане десетина пъти ще видя замразената ти глава, готова да бъде насечена, преди да изминат моите две години. Вие, затворниците, би трябвало да знаете, че и ние страдаме — тихо нареждаше тя, като се намираше още с щастливо отпуснато състояние, предизвикано от вълните на насладата. — Най-добре би било, веднага да умирахте там долу, и да не ни досаждате с мъките си. Знаете ли, ние можем да ви чуваме, когато викате. Вие продължавате да си оставате хора и след като Шеол ви въздействува… Защо постъпвате така, а, мистър Опитно зайче? — тя се ухили глуповато. — Защо не ни щадите чувствата? Мисля, че такова момиче като мене, е принудена от време навреме да се подлага на известно разтърсване. Всичко това прилича на безкраен страшен сън и аз нямам нищо против, вие по-бързо да бъдете подготвен за заминаване на Шеол. — Тя тръгна към него, като леко се поклащаше. — Моля ви, свалете от главата ми този калпак. Така съм изморена, че нямам никакви сили да си вдигна ръката.

Мерсър видя ръката му да трепери, когато се протегна към калпака. Пръстите му докоснаха копринените коси. И той разбра, че това е най-прекрасното момиче, което някога е виждал. Усети, че я обича и винаги ще я обича.

Калпака падна от главата и. Девойката се изправи, замря за миг и едва тогава седна на стола. Известно време веждите и бяха затворени, а дишането дълбоко и равномерно.

— Почакай още малко — каза тя с почти нормален глас. — Още една минута и ще се заема с тебе. Единствената ни възможност за такова разтърсващо развлечение е по време на обработката на вашите кожи.

Обърна се към огледалото и поправи прическата си. И докато беше с гръб към него, някак си мимоходом запита:

— Надявам се, че не съм ви разказала нищо за това, което става долу?

Калпакът на главата на Мерсър продължаваше да си седи. Влюби се с цялото си сърце в тази красавица, която му подари възхитителни мигове. Готов бе да се разплаче от мисълта, че тя вече не изпитва същото наслаждение, от което той още не е лишен, но при никакви обстоятелства не би си признал, защото не желаеше да я обиди. В едно беше сигурен: момичето нищо не бе казала за „долу“ — макар това да бе най-вероятно една от разпространените теми за разговор по време на работа. Увери я:

— Вие не казахте нищо по този въпрос. Ама абсолютно нищо!

Девойката се приближи до леглото, наведе се над него и устните и се докоснаха до неговите. Целувката му се стори така далечна, както и продължаващите болки. Всъщност нищо не усети. Съзнанието му бе овладяно от устремен водопад на пулсиращо наслаждение, което не оставяше място за обикновените чувства. Всъщност, харесваше му дружелюбното съучастие. Но едно мрачно ъгълче на разсъдъка нашепваше, че това май ще бъде за последен път. Друга жена няма вече да го целува. Отмести го настрана като несъществено.

Грижливите пръсти на момичето поправиха калпака.

— Ето така трябва да бъде. Ти си човек на място. Сега ще се направя на разсеяна и ще забравя да сваля този калпак и до идването на лекаря ще се наслаждаваш на добри усещания.

Тя се усмихна мило и притисна тяло да рамото му. После побърза да си тръгне. Краят на бялата и престилка се повдигна и Мерсър видя колко красиви са краката и.

Прекрасна е, но този калпак… О, този калпак е най-важното сега! Затвори очи и се остави да го носи вълната на насладата. Устройството продължаваше да стимулира приятни неща в особените центрове на мозъка. Кожата още гореше, но това го безпокоеше в този миг толкова, колкото и онзи стол в ъгъла. Болката бе просто един предмет от подредбата на стаята и нищо повече.

Настойчиво докосване до лакътната става го накара да отвори очи. До леглото стоеше възрастен мъж с внушителен вид и като се усмихваше го гледаше.

— Тя отново направи същото — произнесе той.

Мерсър поклати глава, като се постара с целия си вид да покаже, че младата сестра не е направила нищо лошо.

— Наричат ме Уомак — представи се старецът. — Сега ще сваля този калпак. Отново ще се появи болката, но ви уверявам, че няма да е толкова силна. Преди да ни напуснете още няколко пъти ще ви сложат калпака.

С бързи движения той свали уверено апарата от главата на Мерсър. А той едва не се зави на кравай от връхлетялата болка по цялото си тяло. Завика силно и едва тогава видя, че докторът спокойно изучава реакцията му.

— Сега… май е малко по-добре — задъхано произнесе Мерсър.

— Знам, че така ще бъде — потвърди лекарят. — Принуден съм да сваля калпака и да поговоря с вас. Възможностите ви са няколко.

— Какви, докторе — с труд каза Мерсър, като се бореше да си поеме въздух.

— Не искате ли първо да ми разкажете за прегрешението си?

През мисълта на Мерсър се пронесоха картини от миналото — ослепително белите стени на двореца, залети от ярката слънчева светлина и слабото мяукане на някакви създания, които той докосваше. Напрегна ръцете краката си и стисна челюсти.

— Не — възрази той, — не искам да говоря за това. Престъплението против императорското семейство няма название…

— Прекрасно — кимна лекарят, — Това е нормалният и съдържателен подход. Престъплението е отишло в миналото. Напред е бъдещето. Сега бих могъл да разруша разума ви, преди да се спуснете там… ако, разбира се, вие поискате това.

— Но това е незаконно — удиви се Мерсър.

Доктор Уомък се усмихна топло и съчувствено:

— Така е. И много други неща противоречат на човешкото право. Но има и закони на науката. Тялото ви долу на Шеол ще служи на науката. Абсолютно ми е безразлично, ще съдържа ли това тяло в себе си разума на Мерсър или разума на някаква си там мида. Нужно е да оставя само малка част от мозъка, че тялото ви да може да се движи, но съм в състояние да изхвърля спомените и привичките, така че вие имате реалния шанс да станете щастлив. Избирайте, Мерсър! Искате ли да си останете вие или не?

Мерсър поклати нерешително глава.

— Не знам…

— Тогава аз ще рискувам — поясни доктор Уомък, — като ви предоставя тази възможност. На ваше място бих предпочел да се възползувам от предоставения ми случай. Там, долу, нещата са, казано по-просто, отвратителни.

Мерсър погледна пълното и широко лице на лекарят. Не се доверяваше не спокойната и предразполагаща към себе си усмивка. Приличаше на капан, който може да увеличи наказанието. Жестокостта на Императора бе известна на всички.

Например: какво бе станало с вдовицата на предшественика му — нейно Величество Лейди Дей? Беше по-млада от Императора и той я изпрати в изгнание на такова място, в сравнение с което и смъртта бе по-скоро акт на милосърдие. И ако той осъждаше някого на заселва не на Шеол, то защо лекарят се опитва да престъпи закона? Може би, той самият е бил подложен на хипнотично въздействие и сега не си дава сметка, какво всъщност предлага?

Изглежда, по лицето на пациента си, докторът разбра всичко.

— Е, добре, отказвате. Искате долу да вземете със себе си и собственото си съзнание. Съвестта ми е чиста… Не настоявам на предложението си. Предполагам, че и следващия ми съвет също ще отклоните. Не бихте ли искали преди спускането да ви махнем зрението? Без очи животът там е много по-удобен. Това го знам по записаните разговори за профилактични транслации. Мога да изгоря зрителните нерви и вие повече никога няма да имате възможността да видите белия свят.

Мерсър се поклащаше наляво и надясно. Свирепата болка се превърна в остър сърбеж по цялото тяло, но сега раните на духа изгаряха по-силно отколкото кожните мехури.

— Така, и от това ли се отказвате?

— Мисля… че да.

— Тогава ми остава само да ви подготвя. Ако желаете, да ви поставим отново калпака?

— Преди да го наденете, не бихте ли могли с няколко думи да ми кажете, какво става там? — запита Мерсър.

— За съжаление, не много — отвърна докторът. — Долу има служител. Той е човек, но като същество не е човек. Представлява хомункулус, създаден от порода рогат добитък. Но е напълно разумен и добросъвестен. Вие, опитните, ви пускат на повърхността на Шеол. А там съществува специфична форма на живот — дромозе. Тя се вселява в телата на опитните и Б’Дикейт — така наричат служителя — ги изрязва от тялото ви, разбира се, под упойка, и ги изпраща при нас на спътника. Ние замразяваме тъканите, които са съвместими почти с всички форми на живот, базиращ се на кислородна основа. Половината от операциите по присаждане на органи във Вселената стават с помощта на нашите „донори“. Едно е безспорно — Шеол е място, където оцеляването е гарантирано. Там вие няма да умрете.

— Имате предвид — поиска уточнение Мерсър, — че наказанието ми ща бъде вечно?

— Не съм казвал такова нещо — обясни докторът. — Е, може да се каже и… но това не е точната формулировка. Вие няма да умрете бързо. Не мога да кажа, колко ще преживеете там. Но помнете, каквито и неприятности да изпитват опитните, образците, изпращани ни от Б’Дикейт, помагат на безброй хора по всички обитаеми светове. Нали ще го запомните? сега надявайте калпака.

— Най-добре е още да поговоря с вас — поклати глава Мерсър. — Възможно, това ми е за последен път.

Доктор Уомък го погледна странно.

— Ако можете да търпите болката, то, моля, говорете.

— Мога ли долу да се самоубия?

— Не зная — каза докторът. — Но подобно нещо още не се е случвало. Макар, ако съдя по идващите до нас разговори, те желаят това.

— Някой връщал ли се е от Шеол?

— Не, от деня, в който това е било забранено със закон преди четиристотин години.

— Мога ли да разговарям с другите?

— Да. Кой ще ме наказва там?

— Никой! Ама че си глупак! — завика докторът. — Това не е наказание. На хората не им харесва да се намират на Шеол и затова са решили, че по-добре е да пращат осъдени, отколкото доброволци. Там няма никой, който да е настроен против вас.

— Няма ли надзиратели? — запита с тъга в гласа Мерсър.

— Нито надзиратели, нито правила, нито някакви ограничения. Единствено на Шеол е да ви наглежда. Така, вие искате и паметта и зрението ви да си останат здрави? Б’Дикейт

— Да, искам да ги запазя — отряза Мерсър. — Щом съм отишъл така далече, то ще измина и останалия път.

— Тогава, да ви слагам калпака и да си получите втората порция — предложи Уомък.

Той така грижовно и нежно нагласи устройството, както сестрата, но бе още по-бърз. Нямаше признаци, че ще надене нещо друго.

Внезапно нахлу поток наслада, който приличаше на буйно опиянение. Изгорената кожа изчезна нейде далече. А лекарят се намираше наблизо, но за Мерсър това нямаше особено значение. Той не се страхуваше от Шеол. Такива мощни бяха пулсациите щастие, които изтичаха от мозъка, че не оставяха място за страх и болка.

Доктор Уомък протегна ръка.

Мерсър се учуди, защо го прави, но разбра, че един забележителен и добър човек е пожелал да си стиснат ръцете. Вдигна своята. Стори му се много тежка, но усещането за щастие не го напускаше.

„Колко е любопитно“ — помисли Мерсър — „да усещаш ръкостискането през двоен слой — церебрална наслада и кожно болка.“

— Довиждане, господин Мерсър — произнесе доктор Уомък. — Довиждане. И лека, лека нощ…