П. Г. Удхаус
Време за коктейли (15)

15.

Джони Пиърс стоеше на покритата с бял чакъл алея с очукан куфар до краката. Лорд Икнъм прецени, че въпросният предмет би трябвало да означава пристигането на нов гост, и се възрадва, че бизнесът се разраства тъй бурно. С този новодошъл плюс вече настанените три лешояда Джони започваше твърде добре да се справя в качеството си на весел ханджия. Впрочем когато го огледа по-отблизо, лорд Икнъм се усъмни дали тъкмо „весел“ е най-подходящото определение. Лицето на младежа, макар и не чак посърнало от тревога, определено бе угрижено. Той имаше вид на ханджия, комуто не е много широко около врата, а когато заговори, тонът му бе равен и безжизнен.

— А, здравей, чичо Фред. Току-що се върнах.

— И аз това гледам. Явно си събрал малко багаж по време на странстванията си. Чий е този куфар?

— На един човек, с когото пътувах в таксито от гарата. Оставих го пред Хамър Лодж, искаше да види Бастабъл. Представи ми се като Саксби.

— Саксби? Мъж около четирийсетте, с издадена брадичка и теме като кубето на „Свети Павел“, или изкуфяло седемдесет и пет годишно старче, газено-недосгазено от валяк? Второто? Значи е Саксби старши, бащата на издадената брадичка. Виждал съм го в „Демостен“. Как ти се стори?

— А, нищо му няма, само дето е малко особен. Защо ме попита дали свиря на тромбон?

— Нали знаеш, човек трябва да поддържа разговора. А ти свириш ли?

— Не.

— Не позволявай това да ти се превърне в комплекс за малоценност. Много от най-изтъкнатите личности не умеят да свирят на тромбон. Вземи лорд Бийвърбрук например. Да, това явно е бил старият Саксби. Разпознавам специфичния му стил при водене на разговор. Всеки път, когато го срещна, ме пита дали съм виждал напоследък Фланъри. Кой, за Бога, е Фланъри досега така и не съм успял да установя. Та когато му отговоря, че не съм, той казва: „Нима? И как е той?“ В деня, в който старият Саксби рече нещо що-годе смислено, сигурно ще ударят църковните камбани и ще обявят национален празник. Интересно защо се е запътил да се вижда с Бийфи. Просто визита на учтивост, предполагам. Въпросът, който ме интригува, е защо изобщо е дошъл тук. При теб ли ще отседне?

— Да.

— Хубаво. Капка по капка вир става.

— Може дори да поостане. Каза, че се занимавал с наблюдение на птици.

— Нима? Никога не съм познавал тази негова страна. Всичките ни досегашни срещи са се състояли в „Демостен“, където птиците са малко и нарядко. Предполагам, че управата е много строга относно членството им в клуба. Ти наблюдаваш ли птици, Джони?

— Ако срещна някоя, която ми се нрави, мога да й кимна или махна с ръка, но и през ум не би ми минало да ги дебна и да се зверя в домовете и личния живот на нашите пернати приятели. Това трябва да си е живо проклятие за тях. Не мога да си представя нищо по-неприятно за една чинка или мушитрънче от това тъкмо като са се настанили да прекарат вечерта с лула и хубава книга и си казват: „Е, те това е животът“, да вдигнат очи и да зърнат как старият Саксби се пули насреща им. Имайки предвид, че дори силни мъже потръпват, срещайки тоя негов мътен рибешки поглед, можем да си представим какъв би бил ефектът му върху една чувствителна песнопойна птица. Но да оставим сега стария Саксби и пилетата му. Кажи ми как мина срещата с Бъни. Как изглеждаше тя? Весела? Искряща?

— О, да.

— Великолепно. Опасявах се, че след това леко опъване на отношенията помежду ви е могла да ти приложи варианта „Полярен кръг“ или, както понякога я наричат, формулата на фризера. Хладна. Безразлична. Дълги паузи в разговора и извърнато настрани лице, показващо само профила. Но ти разсея тревогите ми.

— Де да можеше някой да разсее и моите.

— Защо, какво има? Нали казваш, че била искряща и весела?

— Искряща и весела — да, но не към мен.

Лорд Икнъм смръщи вежди. Кръщелникът му, изглежда, отново изпадаше в дразнещия си навик да говори с недомлъвки.

— Не бъди потаен и загадъчен, момчето ми. Започни отначало и нека каквото ти е на сърцето, това да е и на езика. Покани ли я на обяд?

— Да и тя доведе със себе си един тиквеник на име Норбъри-Смит.

Лорд Икнъм бе шокиран и потресен.

— Довела е друг мъж? На една среща, предназначена да слее отново две влюбени сърца след дълга раздяла? Направо ме гръмна. Поне предложи ли някакво обяснение за тоя безподобен гаф?

— Той й бил казал, че сме съученици, та затова решила, че ще се радвам да го видя отново.

— Мили Боже! И докато говореше, се усмихваше широко?

— Да. Изобщо доста се усмихваше. Норбъри-Смит! — продължи Джони горчиво. — Не го бях виждал поне от десет години. Станал е борсов посредник, въшлив е с пари и изглежда като филмова звезда.

— О, небеса! И как се държаха те един към друг, сърдечно?

— Тя не откъсваше очи от него. И не спряха да си бъбрят, сякаш бяха младоженци на меден месец.

— Оставяйки те извън разговора?

— Със същия успех можех да бъда нарисуван на стената.

Лорд Икнъм пое дъх през стиснатите си зъби. Лицето му бе мрачно.

— Тая работа не ми харесва, Джони.

— И на мен не ми хареса.

— Това е познатата формула „Е, щом ти не щеш да ме вземеш, има други, които ме искат“, която твърде често означава, че женският индивид, след като е обмислил добре положението, е решил, че наближава моментът да сложи точка. Знаеш ли какво си мисля, Джони?

— Какво?

— Трябва да се ожениш за това момиче час по-скоро.

— И да я доведа тук, където леля Брус витае наоколо като отровен газ? Хайде да не навлизаме отново в тази тема. Не бих могъл да й изиграя такъв долен номер. — Джони млъкна и изгледа кисело своя събеседник. — Какво се хилиш?

Лорд Икнъм потупа покровителствено ръката на своя кръщелник.

— Ако имаш предвид одухотворената усмивка, която виждаш върху лицето ми — рече той, — а аз се съмнявам, че един Флобер с неговата страст към точното слово би я нарекъл хилене, ще ти кажа защо се усмихвам одухотворено. Храня силни надежди, че в скоро време мрачната заплаха откъм леля Брус ще бъде отстранена.

Джони не намери у себе си сили да сподели този оптимистичен възглед.

— По какъв начин? Откъде ще взема петстотин лири?

— Може и да не ти се наложи. Виждаш ли онзи велосипед, опрян край задния вход? — посочи лорд Икнъм. — Това е арабският жребец на полицая Макмърдо. В момента той е в кухнята и двамата с нея уточняват нещата.

— Нищо няма да излезе.

— Не съм съгласен. Предвиждам съществени резултати. Трябва да ти спомена, че откакто съм тук, често беседвам с Макмърдо и той ми се довери като на съпричастен по-голям брат, изливайки пред мен цялата си неопетнена полицейска душа. Останах поразен, научавайки по какви погрешни пътища се е мъчил да преодолее пазарната неотзивчивост на леля Брус. Представяш ли си, Джони, той спорил с нея, умолявал я, залагайки върху благата дума и гласа на разума. Сякаш думите, колкото и благи да са, биха могли да стопят ината на една жена, чиято майка, убеден съм в това, е била уплашена на младини от глуха пепелянка^[1]. Действие е нужно, Сирил, казах му аз — името му впрочем е Сирил, — и с цялата жар, на която бях способен, го убедих да зареже приказките и да изпробва системата Икнъм.

— Това пък какво е?

— Един похват, който измъдрих още като ерген. Сега няма да се вдавам в подробности, но притежава доста елементи от свободната борба и остеопатията. Обикновено го препоръчвам на стеснителни ухажори и винаги е давал магически ефект. Изправена пред него, дори най-гордата красавица — не че това е точната характеристика на леля Брус, разбира се — пада в отмала като сритан в ребрата лебед и признава превъзходството на властния мъжкар.

Джони гледаше като гръмнат.

— Да не искаш да кажеш, че си го предумал да я… награби?

— Изразът е вулгарен, но в общи линии да, нещо от този род. И, както вече казах, очаквам блестящи резултати. Тъкмо в този миг леля Брус вероятно гледа нагоре в очите на полицай Макмърдо и кротко мърмори: „Да, Сирил, скъпи“, „Така е, миличък“, „Колко си прав, мили Сирил“, докато той властно й чертае плановете си за ускоряване на брачната церемония. Можеш да отидеш да сложиш ухо на кухненската врата, за да провериш как вървят нещата.

— Бих могъл, но предпочитам вместо това да поплувам в езерото. Потя се от всяка пора.

— Мери си приказките, момчето ми, няма нужда да подчертаваме чисто физиологичното. Е, ако се натъкнеш на Макмърдо, кажи му, че с нетърпение очаквам да получа рапорта му и мога да бъда намерен в хамака на ливадата зад къщата. Какво държиш там, вечерния вестник ли? Бих могъл да му хвърля един поглед.

— Преди да заспиш ли?

— Икнъм никога не спи, момчето ми. Има ли нещо интересно?

— Само за филма.

— Кой филм имаш предвид?

— По книгата на онова момче Уиздъм.

— „Време за коктейли“?

— Да. Чел ли си я?

— Всяка думичка. Намирам я за изключително добра.

— Така е. Нещо подобно бих искал да напиша и аз. Бих опитал дори, но проблемът е, че започнеш ли веднъж да пишеш трилъри, издателите не приемат от теб нищо друго. Странно, че човек като Уиздъм е могъл да произведе нещо толкова добро. На пръв поглед не прави впечатление на голям и бистър ум, не намираш ли?

— Напълно съм съгласен. И на мен книгата ми се видя продукт на един много по-зрял разсъдък. Но, струва ми се, беше отворил дума за някакъв филм?

— А, да. Холивудските компании наддавали като бесни за правата над книгата. Според водещия филмовата рубрика във вестника най-малкото, което Уиздъм ще получи, са сто и петдесет хиляди долара. Е, какво да се прави, на някои хора просто им върви — рече Джони и се упъти към езерото.

Упоменатият от лорд Икнъм хамак бе окачен между две дървета в едно сенчесто ъгълче на известно разстояние от къщата и няколко минути по-късно той с умислен вид отпусна морни телеса в него. Думите на неговия кръщелник бяха разкрили нови хоризонти пред мисълта му и както често се случваше с героя на Джони инспектор Джарвис той прозря всичко. Мистерията на слетелите се в Хамър Хол лешояди бе разгадана. Техните мотиви в стремежа им да докопат писмото, зашито в подплатата на сакото, което носеше в момента, изкристализираха.

Естествено бе, след ката сто и петдесет хиляди долара очакваха автора на „Време за коктейли“, Козмо Уиздъм да не гледа благосклонно на идеята да напише на вуйчо си Реймънд второ писмо, отричащо неговото, на Козмо, авторство. Също толкова естествено бе той с всички сили да се пъне да унищожи писмото, което вече бе написал. А що се отнася до дуото Карлайл, близко беше до ума, че те пък опъваха шии да пипнат писмото първи, та да накарат сър Реймънд и неговия племенник да наддават един срещу друг за него. Това вече обясняваше хладината, която бе забелязал между самотния лешояд, от една страна, и семейната двойка — от друга. При залог от сто и петдесет хиляди долара хладина би възникнала дори между Дамон и Литий^[2].

Грешка беше от страна на лорд Икнъм да затвори в този момент очи, за да размисли по-задълбочено върху проблемите, породени от това ново развитие на нещата, тъй като ако човек затвори очите си в хамак през топла лятна вечер, има силна вероятност да задреме. Той бе казал на Джони, че Икнъм никога не спи, но имаше случаи, когато го правеше и този бе един от тях. Налегна го приятна дремливост, клепачите му се отпуснаха и от носа му се разнесе леко, ритмично просвирване.

Онова, което не след дълго го разбуди, бе рязкото ръгване на пръст между третото и четвъртото му ребро и звукът от глас, произнесъл „Ей, ти!“ Той отвори очи и откри, че от едната страна на хамака е застанал Гордън Карлайл, а от другата — неговата съпруга Гърти. От острия му поглед не убягна също така, че в изящната ръчица на последната се намира един от ония малки, но полезни инструменти, известни като гумени палки.

Тя я размахваше небрежно, както някое конте от епохата на Регентството би размахвало лакираното си бастунче.