Джек Слейд
Ласитър спира Похитителя на жени (7)

7.

Първият мъж дойде от север, вторият — от срещуположната посока. Но целта им беше една и съща.

Мъжът, идващ от север, беше едър като мечка, с широки рамене и тесни бедра, облечен в кожени дрехи, обшити с ресни. Под бобровата шапка се показваха дълги бели коси, които стигаха почти до раменете му. Прорязаното от бръчки лице носеше следи от дългия живот на открито. В сините му очи се криеше орлов поглед.

Мъжът беше трапер, един от „синовете на дивото“, както се наричаха хората като него. Въпреки високия си ръст той се движеше гъвкаво и безшумно и бързо наближаваше фермата на убитото семейство Кейн, заета сега от бандитите.

Другият мъж, който идваше от юг, беше строен, с тъмни коси, въоръжен с пушка, револвер и дълъг испански нож, втъкнат в колана му. Движенията на този мъж също бяха гъвкави, но той крачеше напред бързо и непредпазливо. Очите му блестяха като на дива котка. От време на време гневно изръмжаваше. Това ставаше винаги когато откъм ранчото до ушите му достигаше писък на жена.

— Madre de dios!^[1] — шепнеше непрекъснато той. — Дяволите ще ви вземат, ако с нея се случи нещо!

Мъжът бързо наближаваше къщата. Нервите му вибрираха, целият беше обтегнат като струна, ръцете му конвулсивно притискаха дръжката на уинчестъра, който държеше готов за стрелба.

Спря се за миг, треперещ от вълнение, и напрегнато се взря в мрака. Вече се различаваха някои подробности. Също като Ласитър и той забеляза мъжката фигура и двете голи женски тела. Устните му се свиха болезнено. Той отново промълви няколко думи, които звучаха отчасти като молитва и отчасти като горчиво проклятие.

Мъжът бавно вдигна уинчестъра на рамото си. Ръцете му постепенно се успокоиха, той пое дълбоко въздух и пръстите му започнаха да се свиват. Улови на мушката маскирания мъж в блокхауса и бавно се прицели откъм гърба му на височината на сърцето. Тъкмо щеше да стреля, когато в тила му се стовари силен удар. Едновременно с това пушката беше изтръгната от ръцете му. Мъжът политна да падне и не усети как нападателят внимателно го подхвана с ръце и го положи на земята.

— Съжалявам, омбре — прошепна по-скоро на себе си нападателят. — Но за малко не направи огромна глупост. Макар че много добре те разбирам. На твое място и аз бих постъпил така.

Човекът коленичи край изпадналия в безсъзнание испанец и го обърна по гръб. После извади малка бутилка от един от безбройните си джобове и я поднесе към устните му.

След малко мъжът отвори очи. Лунна светлина обля красиво изрязаното му, украсено с остра брадичка лице. Той простена и се опита да се изправи, но траперът полека го притисна към земята.

— Лежете спокойно, графе! — прошепна на испански той. — Няма опасност за вас. Нямах друг изход, освен да Ви ударя. Познахте ли ме, графе?

В началото по лицето на испанеца се изписа объркване. Със смръщено чело той се взря в трапера, но след няколко секунди очите му се проясниха.

— Тор Ериксън? — прошепна той. — Наистина ли сте Вие? Тор Ериксън, ловеца на вълци…

Траперът сериозно кимна.

— Беше късмет, че пристигнах навреме, граф Кастило де Тамарит — каза тихо той. — Вие едва не извършихте една огромна грешка.

Испанският граф рязко седна и посегна с две ръце към тила си. При това измъчено изкриви лице.

— Болките няма да траят дълго — каза траперът. — Не ви ударих силно. Просто нямаше какво друго да направя, освен да ви просна в безсъзнание на земята. Не можех да се съобразявам с нищо. Ако бяхте стреляли, сега сигурно щяхте да сте мъртъв. Ония бандити там са същински дяволи. Те знаят всички мръсни трикове.

Испанецът хвърли поглед надолу в долината. Откъм къщата долетя пронизителен женски писък.

— Жена ми — прошепна граф Кастило де Тамарит с мъка. — Исках онзи маскиран негодник най-после да престане да я измъчва. Щях да го застрелям, ако не бяхте ми попречили, Тор Ериксън.

Траперът кимна съчувствено. Много добре разбираше испанския граф. Кастило де Тамарит беше един от най-гордите мъже, които Тор Ериксън беше срещал в живота си. Понякога страстният му темперамент го тласкаше както сега към самоубийствени постъпки.

— Нищо нямаше да спечелите, графе — каза настоятелно траперът. — Похитителя на жени щеше да умре, но това нямаше да помогне на жена ви. Точно обратното. Само щяхте да увеличите страданията й.

Кастило де Тамарит мрачно поклати глава.

— Щях да се погрижа да я избавя — отговори сериозно той. — Кълна ви се, Тор Ериксън, щях да взема много от тия негодници със себе си в отвъдния свят.

Траперът премълча. Смяташе, че не бива да се разпростират повече върху тази тема. Сега най-важното беше да отклони мислите на испанския граф в друга посока.

— Всъщност как ме намерихте, Тор? — попита Кастило де Тамарит. — Това е същинско чудо.

Ериксън изсвири едва чуто с уста и веднага след това от тъмнината между скалите и гъстите храсталаци пред тях се появиха три сенки.

Три големи кучета се скупчиха около Тор Ериксън. И трите бяха вълча порода и на бледата лунна светлина изглеждаха много по-големи и опасни, отколкото бяха в действителност.

— Това са най-верните ми приятели — обясни той и гальовно зарови пръсти в гъстата им козина. — Синове са на една вълчица и на ирландско овчарско куче. Отгледал съм ги с шише мляко. Няма по-добри другари от тях. Скоро и вие ще се убедите в това, графе.

— Те ли ме намериха? — попита испанецът. — А после ви доведоха тук, така ли, Ериксън?

— Само едното куче — отговори траперът. — Усети мириса на коня ви, който ви чака южно оттук в боровата горичка. Оттам ви проследихме. Не беше трудно да ви открием.

— Слава богу, че така се случи — отговори графът. — Но какво ще правим сега, Тор? Имате ли някакъв план? Вие много по-добре от мен познавате тази пустиня. Затова ви моля да поемете водачеството.

Тор Ериксън разбра, че испанецът изненадващо бързо се е вразумил, и се успокои.

— Елате, графе! — подкани го траперът. — Знам къде трябва да отидем…

* * *

Маскираният излезе от блокхауса и спря за миг, облян от лунната светлина. После към него пристъпи Блек Сам. Ласитър видя как шефът на бандитите разговаря със своя подчинен.

Блек Сам на няколко пъти посочи към гроба и се чу как маскираният доволно се изсмя. Ласитър не можа да разбере за какво си говореха, но знаеше, че идва и неговият ред. Вече не си правеше никакви илюзии относно това, какво го очаква. Пред очите му отново и отново се изнизваха картините на изживяното досега. То приличаше на лош сън.

Въпреки всичко силите му постепенно се възвръщаха.

В сърцето му пламна жаждата за живот. Той отново стана такъв, какъвто беше винаги — човек, който никога не се поддава на отчаяние. По дяволите всички мисли, които го караха да се чувствува слуга, лишен от свобода, които не му позволяваха да следва повелите на сърцето си.

Имаше ли нещо по-хубаво от чувството, че можеш да утвърдиш самия себе си!

Битките бяха част от живота, от цялото човешко съществувание. Той не биваше да се предава. Щеше да се съпротивлява срещу тия негодници до последен дъх, дори да пукне като куче.

Вероятно нямаше да преживее този последен сблъсък, но поне щеше да умре достойно, като истински мъж. В гърдите му отново пламна познатият огън. Бе обзет от дива ярост, която не можеше да бъде укротена с нищо. Внезапно се почувствува наистина спокоен и силен.

Видя, че двамата бандитски водачи тръгнаха към него и ги загледа втренчено. Стъпките на брадатия и маскирания кънтяха глухо и заплашително по твърдата, изгорена от слънцето земя. В мътната лунна светлина фигурите им приличаха на чудовища с огромни озъбени муцуни.

Скоро двамата се изправиха пред него. Наоколо в очакване стояха бандитите. Всички искаха да видят големия спектакъл. Помнеха обещанието, дадено от главатаря, и щяха да наблюдават страшната фиеста на смъртта.

Централната роля беше отредена за Ласитър.

В началото маскираният дори не го удостои с поглед. Жестокият бандит виждаше само гроба, в който лежеше мъртвият му син. Мина безкрайно дълго време, преди бандитът да обърне очи към Ласитър.

— Сега ще ни отведеш при златото! — проговори той. — Съветвам те да побързаш. Не съм от хората, които търпят да ги бавят. Колкото по-дълго ме оставиш да чакам, толкова по-лошо за теб самия.

Гласът му прозвуча студено и безмилостно.

— Освободете го от веригите! — заповяда на хората си той. — Хайде, побързайте! Скоро започва фиестата на смъртта.

След по-малко от минута Ласитър беше освободен от веригите, които часове наред го бяха приковавали към дървения кръст. Той се опита да се раздвижи, но в измъченото му тяло все още нямаше достатъчно сили, за да се опита да избяга.

Сега времето работеше за него. Всяка минута беше от жизнено важно значение. Трябваше много добре да прецени кога ще заложи всичко на една карта и ще се опита да избяга в нощта.

Олюлявайки се, Ласитър застана пред маскирания. Чувството на слабост в мускулите му изчезна, но той продължаваше да симулира безсилие. Такива бяха правилата на играта.

Игра? Не, това не беше игра. Това беше жестоката действителност. Въпросът беше на живот и смърт.

Блек Сам прошепна на маскирания:

— Внимавай много, шефе! Тоя тип е същински дявол. Може да ти разкъса гърлото, даже когато си сигурен, че имаш пред себе си мъртвец.

Маскираният небрежно махна с ръка.

— Не се тревожи, Сам. Мога да си помогна и сам.

— Ами ако умре, шефе!

— Какви са тия приказки, Сам? Щом е мъртъв, значи е мъртъв! Вече никой не може да го съживи.

— Ами златото?

— Това не е най-важното за мен!

Ласитър чу думите му и надеждите за спасение угаснаха. Значи големият шеф не беше алчен за злато…

— Върви напред! — заповяда маскираният. — Отведи ме на мястото, където е скрито златото.

— Доколкото чух, ти не се интересуваш много от него — рече Ласитър, стараейки се да говори като измъчен до смърт човек, въпреки че вече се чувствуваше доста бодър.

Той винаги бързо възстановяваше силите си. Не без основание повечето от приятелите и враговете му го смятаха за най-твърдия мъж, когото някога са срещали.

Ласитър наистина беше необикновено твърд човек. И за това си имаше причини. Никога досега не бяха го галили с кадифени ръкавици. През целия си досегашен живот се беше сблъсквал с най-страшните неща, които изобщо съществуват. Вероятно затова беше станал такъв, какъвто беше сега.

Студеният глас на маскирания прекъсна хода на мислите му.

— Върви напред, Ласитър! Още веднъж те предупреждавам: не прави глупости! Жестоко ще съжаляваш.

Ласитър сви рамене.

— Мъжът умира само веднъж. Вече ти го казах, нали?

Маскираният се изсмя.

— А аз ти обясних, че за всеки човек може да има хиляди видове смърт. Ти, разбира се, ще умреш. Важното е обаче как ще стане това. Бързо или бавно. От теб зависи колко ще трае фиестата на смъртта.

Фиестата на смъртта. Ласитър се раздвижи и тръгна пред палачите си.

Слезе в долината, без да се огледа. Скоро стигна мястото, където беше заровил златното съкровище на мъртвия си приятел. Беше го скрил между скалите, облени сега от лунната светлина. Мястото беше удачно избрано и без помощта на Ласитър бандитите едва ли щяха да го намерят. Но той с удоволствие им направи тази услуга, защото така шансовете му за бягство се увеличаваха.

— Ето тук е — промълви той и се вмъкна в една цепнатина между грамадните скални отломъци. После започна да разбутва камъните, натрупани върху дупката, в която бяха заровени златните зърна.

Ласитър не бързаше. Бандитите и босът им, застанал пред тях, го гледаха с нетърпеливи жадни очи.

След няколко минути Ласитър спря. Беше махнал толкова много камъни, но все още не се виждаше дори част от обкованото с желязо ковчеже, в което беше златото.

Къде ли беше то, по дяволите?

Може би беше сбъркал мястото?

Ласитър бавно обърна глава и видя навелия се над него бандитски главатар.

— Не мога да си го обясня — каза той. — Тук няма нищо.

За момент се възцари тишина. После прозвуча гласът на Похитителя на жени. Приличаше на вълчи вой.

— Лъжеш, Ласитър! Ти си един гаден лъжец!

И той бавно измъкна кожен камшик изпод черната си пелерина. Ласитър забеляза къса дръжка и привързан към нея плетен ремък. Маскираният размаха камшика със садистично удоволствие и той се изви във въздуха като дълга змия.

През отворите на маската го гледаха две горящи очи. Ласитър отново видя тези жестоки пламъчета, които беше запомнил от първата си среща с него в салона на станцията.

— Ще нацепя кожата ти на тесни ивици, Ласитър — изсъска маскираният. — Ей сега ще се проснеш по очи пред мен и ще молиш за жалкия си живот. Давам ти все пак последен шанс. Покажи ми истинското скривалище на златото! Обещавам ти бърза смърт.

Ласитър беше скрил ковчежето именно тук и не можеше да си обясни как така е изчезнало. Но каква полза от това? Даже и да се закълне във всичко свято, никой нямаше да му повярва. Всички тук го смятаха за лъжец.

Явно някой беше откраднал златото. И този някой е наблюдавал Ласитър, когато го е заравял.

Но нямаше никакъв смисъл да обяснява това на маскирания. И без това този тип се интересуваше не толкова от златото, колкото от отмъщението. Той искаше да отмъсти за смъртта на сина си.

В следващия миг бандитът щеше да го удари с камшика. И щеше да престане едва тогава, когато Ласитър се свлече в безсъзнание на земята.

Тъй като Ласитър беше сигурен в това, което щеше да последва, му оставаше един-единствен изход. Трябваше на всяка цена да предприеме нещо, и то бързо. По-добре да загине в бой, отколкото да се предаде без борба.

И всичко, насъбрало се в гърдите му през дългите часове на мъченичеството, избухна с първичната сила на цял товар динамит.

В същия миг, в който маскираният замахна да го удари с камшика, Ласитър премина в атака. Изкрещя като някой първобитен дивак и при този нечовешки вик втурналите се напред бандити спряха като вцепенени. Ласитър използува моментното им стъписване и се нахвърли върху главатаря им. Само той имаше значение за него. Единствената му последна и отчаяна надежда се крепеше върху този човек.

Оттук нататък много неща станаха едновременно.

В дивия крясък на Ласитър се примеси още един, може би дори по-ужасен от неговия. Сякаш самият ад се беше разтворил в нощния мрак.

Нечовешки рев огласи нощта. Огромни четирикраки сенки се втурнаха от всички страни към онемелите от ужас бандити. Изстрели плющяха отвсякъде. Ласитър едва ли разбираше какво точно става. Но ясно беше едно — отнякъде беше пристигнала помощ.

Това беше същинско чудо. Но големият мъж нямаше никакво време за размишления. Цялото му внимание беше концентрирано върху бандитския бос. Него трябваше да залови.

Двамата се бяха сблъскали с все сила. Маскираният изпусна камшика и в същия миг в ръката му се появи револвер. Беше бърз като светкавица.

Мълниеносно Ласитър изби с ръба на лявата си ръка оръжието му. Почти в същата част от секундата десният му юмрук се стовари право в маската на главатаря. Удареният мъж нададе протяжен вой и се олюля назад. Беше обхванат от паника. Хвърли се настрана в отчаян опит за бягство. Ласитър го последва. Покрай ушите му свиреха куршуми. Беше засегнат два пъти, но не усети никаква болка.

Наоколо цареше пълна бъркотия.

Ревящи четирикраки чудовища с огромни озъбени муцуни — вълците на трапера Тор Ериксън.

Крещящи бандити, обхванати от смъртен страх.

Тор Ериксън и испанският гранд.

Всесилният бандитски бос, който явно беше изпуснал нервите си. И накрая Ласитър, който се биеше като дявол.

Ноктите на дясната му ръка се впиха в черното одеяние. Дръпна го силно и маскираният се строполи на земята. Ласитър се нахвърли върху него. Между двата удара посегна с ръка и издърпа маската от главата му.

Видя изпито, бледо, грозно мъжко лице. От носа му, улучен от юмручния удар на Ласитър, се стичаха капки кръв. Тънките му устни бяха изкривени от ужас.

Този миг Ласитър нямаше да забрави до края на живота си.

Никога не беше виждал подобно нещо.

В същия момент един от бандитите с все сила стовари приклада на пушката си в тила му, но той не усети болка.

Страшна нощ беше тази. Безмилостна и безпощадна.

— Назад! — изкрещя босът, едва дошъл на себе си. Хората му с радост се подчиниха. Повечето от тях и без това се бяха изпокрили наоколо.

Заповедта на главатаря едва заглъхна, когато бандитите се разпръснаха на всички страни в нощния мрак. Ранените отчаяно запълзяха напред с надеждата да се скрият в близкия блокхаус. Кастило де Тамарит изтича към един от тях, наведе се над него и опря дългия си испански нож в гърлото му. В този миг зад гърба му изникна сянката на Тор Ериксън.

— Остави това! — каза тихо траперът. Графът отпусна ножа и бавно се изправи.

Изглеждаше като човек, на чиито плещи тегне огромен товар. После изгледа трапера, сякаш току-що се беше събудил.

— Bueno, amigo^[2] — промълви той. — Прав си. Наистина няма смисъл.

Между скалите се възцари тишина.

— Това беше едва началото — отговори Тор Ериксън. — Какъв ли ще бъде краят!

Той коленичи до Ласитър и избута настрана бандита, съборен от голямото куче.

Кастило де Тамарит застана до него — мрачна, мълчалива фигура на човек, понесъл тежки удари от съдбата.

Трите кучета не се виждаха никъде. Те безшумно обикаляха котловината. Бяха сигурни пазачи, които никога нямаше да допуснат да се приближи враг.

Тор Ериксън видя, че Ласитър отваря очи.

— Най-после дойде на себе си — промълви траперът. — Вече си мислех, че оня негодник ти е пръснал черепа.

Очертанията на белокосия мъж все още бяха като размазани пред очите на Ласитър. Главата му бучеше. Болките направо го подлудяваха.

Действителност ли беше това или някакъв страшен кошмар?

Той посегна с две ръце към главата си. Притисна здраво с длани слепоочията си. Погледът му постепенно се проясни.

Лицето на трапера бавно изникна от разсеялата се мъгла.

— Кой си ти, омбре? — попита Ласитър.

— Тор Ериксън — отговори мъжът с побелели коси. — А другият е Кастило де Тамарит. Мисля, че това е най-добрият човек, когото някога съм познавал. Ти също ще го опознаеш. Надявам се поне, че ще ни остане време да се представим един на друг.

Вниманието на Ласитър бързо се изостри.

Кастило де Тамарит! Та това беше името на човека, когото трябваше да намери и арестува! Ето че наистина го откри, макар и по много необикновен начин. Никога не беше и помислял, че нещата ще се развият така.

През цялото време вярваше, че са го изпратили да търси престъпник, човек, който е заслужил наказанието си. Но в този миг съвсем не се виждаше в ролята на ловец. Като размисли по-добре, разбра, че нещата са се обърнали. Той беше този, който се нуждаеше от помощ, и я получи именно от човека, когото беше изпратен да залови.

— А ти кой си? — обърна се той към трапера.

Старецът се усмихна приятелски.

— Казвам се Тор Ериксън — представи се той. — Аз съм един от хората, които наричат „синове на планините“. Имаме доста общо с тебе, Ласитър. По характер ти също си син на планините. За теб свободата е по-важна от всичко друго на света. Познавам те. Знам що за човек си. Много съм слушал за теб.

Ласитър затвори очи. Имаше нужда да размисли.

Кастило де Тамарит, испански гранд, търсен за престъпление, за което той не знаеше нищо.

И траперът Тор Ериксън, появил се внезапно по причина, за която Ласитър нямаше и най-малка представа.

— По вида ти личи, че разсъждаваш, Ласитър — каза Тор Ериксън. — Опитваш се да откриеш връзката. Искаш да разплетеш конците, сплетени на кълбо в мозъка ти. Но ще ти бъде невъзможно да получиш отговор на всичките си въпроси. Никога няма да се справиш сам. Ти имаш нужда от нас — от графа и от мен. Ние също разчитаме на теб.

Ласитър седна, без да може да потисне един стон. В черепа му сякаш се беше загнездило цяло ято стършели, което вдигаше оглушителен шум. Така щеше да бъде още известно време.

— Откъде знаеш името ми? — попита той.

Старецът тихо се изсмя. Смехът му беше пълен с ирония.

— Тук всеки те познава, амиго — отговори той.

— Но досега не сме се срещали, Ериксън.

Траперът небрежно махна с ръка.

— Виждал съм те, когато ти изобщо не подозираше — заговори той. — Бях наблизо, когато се пребори с убийците на семейство Кейн. Ако беше нужно, щях да се намеся. Но не се наложи дори да си помръдна пръста. Ти сам се справи с ония типове. Великолепно го направи, Ласитър. Заслужи уважението ми. Никога не бях виждал човек да премахне наведнъж тримата си противници.

— Прекалено много говориш — промърмори измъчено големият мъж.

Траперът сви рамене.

— Такъв си ми е обичаят. Ще трябва да свикнеш с това, Ласитър. Никой не може да прескочи сянката си. Имаш си работа с едно старо момче, което с течение на годините малко не е наред с главата. Но това си има и своите предимства.

Ласитър уморено кимна.

— Така — прошепна той. — Всичко си има своите предимства. Всеки се опитва да извлече най-доброто от съответната ситуация. Точно така постъпи и ти, Ериксън.

Траперът смръщи чело. Той за малко щеше да избухне, но бързо успя да се овладее.

— Какво искаш да кажеш?

Говореше както винаги меко, но тази кротост беше измамна.

— Говоря за златото — каза спокойно Ласитър. — Нима не си ти човекът, който го е откраднал?

Старият трапер кимна угрижено.

— Значи смяташ, че съм крадец, Ласитър?

— Казах само това, което знам.

Тор Ериксън отново кимна. Въпреки че кипеше от гняв, външно запазваше цялото си спокойствие и увереност.

— Погледни ме в очите! — заповяда той и Ласитър се подчини.

— Приличам ли ти на крадец? — попита Тор Ериксън.

Ласитър направи успокоителен жест с ръка.

— Никой не изглежда като крадец, Ериксън — отговори той. — Нито пък като убиец. Въпреки това има много, които вършат подобни престъпления. Никога не съм преценявал един човек по това, как изглежда. За мен важи само това, което е направил този човек. Ти признаваш ли, че взе златото от скривалището?

Внезапно Тор Ериксън се усмихна. По прорязаното му от бръчки лице се изписа задоволство.

— Благодаря ти, Ласитър — промълви той. — Така ми харесваш повече. Имаш право. Истина е това, което току-що каза. Взех златото, но не съм го откраднал. Има разлика, нали?

— А защо го взе, Ериксън?

Старият трапер пусна пушката си на земята и се подпря на дулото й. Леко приведен, той се вгледа в Ласитър и продължи:

— Най-добре е да ти разкажа всичко от самото начало. Така ще ме разбереш. Пък и после няма да има нужда да ти давам подробни обяснения.

Той леко обърна глава и повика испанеца.

— Елате при нас, графе! Крайно време е да се опознаем по-добре.

Стройният тъмнокос гранд пристъпи към двамата мъже. По лицето му все още личеше напрежението от борбата. Спря на половин крачка от големият мъж и го погледна в очите. Погледът му беше замислен, изучаващ и Ласитър не се почувствува особено добре при мисълта, че е получил поръчение да залови точно него.

В следващия миг той осъзна, че никога няма да бъде в състояние да предприеме нещо срещу испанския граф. Този човек имаше някакво особено излъчване. И в никакъв случай не беше престъпник. Ласитър беше убеден в това.

Кастило де Тамарит протегна ръка.

— Бяхте много смел, сеньор Ласитър — промълви той.

Големият мъж отговори на здравото ръкостискане.

Траперът учтиво се покашля и заговори:

— Предлагам най-после да престанем с проклетите формалности. Край с „мистър“ и „сеньор“! Най-добре е да се държим един към друг като истински партньори. Нека си спестим учтивостите.

Ласитър сви рамене.

— Нямам нищо против.

Тор Ериксън и графът също приседнаха на земята. Така тримата мъже приличаха на индиански вождове по време на голям военен съвет. Сякаш не ги интересуваше, че отвсякъде ги дебнат опасности. Дали не бяха забравили и най-важното — че две жени ги очакват с надежда да получат помощ?

Разбира се, мъжете нищичко не бяха забравили. Напротив: те бяха твърдо решени да освободят двете пленнички, макар че не бяха разменили нито дума по този въпрос.

Внезапно обаче от устните на Тор Ериксън се изтръгна едва чуто съскане. Както Ласитър, така и графът веднага разбра за какво става въпрос.

И тримата продължиха да седят спокойно, сякаш не ги грозеше ни най-малка опасност. Но те отлично знаеха, че над главите им се надига буря…