Пери О’Шонеси
Юмрукът на правосъдието (20)

20

Върху накриво закачената бележка на вратата беше написано: „Ще се видим по-късно.“ Уиш не й обърна внимание и силно заблъска по апартамента на Кени Мангър. Напразно.

— Какво ще правим сега? — обърна се той към Пол.

В отговор Пол седна на пода в средата на единственото снопче слънчева светлина, проникващо в мръсното фоайе. Уиш се присъедини към него.

Мина около час. Пол размишляваше върху много неща: цената на газта в Тахо (висока), начинът, по който го гледаше Нина тази сутрин (потайно), прическата на Джинджър Хирабаяши (преградна стена), Ким (още малко мечтания за легло с балдахин). Обзет против волята си от последното, той притвори очи и потъна в лека дрямка.

От време на време някой от обитателите на сградата се промъкваше край тях, като ги побутваше. Килимът във фоайето беше кафяв, Пол се любеше с Ким направо на пода.

— Ей, Пол.

Опита се да не обръща внимание на гласа. Разсъбличаше Нина, дрехите й разкриваха…

— Пол?

— Какво!

— Искаш ли да поиграем на карти или на нещо друго? — Уиш беше извадил тесте карти, перфорирани по средата.

— Не!

Измина цяла вечност. Левият крак на Пол беше изтръпнал. Той предпазливо отвори едното си око. Уиш, седящ на отсрещната страна на хола, го гледаше втренчено.

— Какво мислиш да правим?

Пол се изкашля.

— Идвал съм тук и преди — каза Уиш. — Няма проблем, нали? Само, моля те, не ме гони.

Пол бързо фокусира и двете си очи:

— Да те гоня ли? За какво говориш?

— Е, аз познавам Кени. Познавам и Моли, и Джейсън. Идвал съм в този апартамент, на купон. Миналата година, когато бяхме абитуриенти. Ти знаеш, че мога да бъда обективен. Не се тревожи за мен.

Пол се изправи, подпирайки се леко на вратата:

— За какво говориш?

— Ние всички учихме заедно в гимназията „Кит Карсън“. Не исках да ти казвам нищо, за да не решиш, че съм предубеден и няма да се справя с разследването — каза Уиш.

— Не ставай глупак. Защо поставяш така въпроса? Ако познаваш тези хлапета, това може само да помогне.

Той разглеждаше Уиш, изпружил тънките си крака, обути в конфекционни панталони, и се чудеше какво общо би могъл да има той с хора като Моли и Джейсън де Биърс:

— И ти си на деветнайсет, нали? И сте завършили заедно гимназията?

— Всичко е наред, нали? Аз просто ти казвам.

— Аха, но ми звучи налудничаво.

— Не съм луд!

— Тогава как викаш по мачовете?

Уиш го погледна по същия флегматичен начин, по който майка му понякога поглеждаше Нина. Дали беше предназначеното специално за бледоликите отношение на учения естествоизпитател към бръмбара, забоден с карфица, който се каталогизира като нелепо творение? Ако е така, не беше чудно защо заселниците се бяха опитали да ги избият.

— Хайде да започнем отначало.

— Добре.

— Ти познаваш клиента?

— Джейсън, Моли и Кени. С Джейсън и Моли бяхме четири години в един клас.

— Тогава се налага да те поразпитам.

Без да промени изражението на лицето си, Уиш показа, че приветства идеята.

— Пълен напред, сър.

— Защо не ми каза за това по-рано?

— Защото можеше да помислиш, че съм предубеден.

— За или против Джейсън?

— О, за. Джейсън е голяма работа.

— И сега ли? Разкажи ми за гимназията, Уиш.

Докато Уиш говореше, Пол си спомняше собствените си години в гимназията, смъртта на баща си и майка си, която се опитваше да опази семейството от тъмната страна на живота в Сан Франциско. И той, като Уиш, беше беден; а гимназията, изглежда, все още продължаваше да е голямото изтрезняване по отношение на онова, което действително се ценеше в американското общество: пари за подходящи дрехи, пари за къща, в която да поканиш приятелите си и тя да ги впечатли, пари, за да излезеш с момиче или за да си купиш кола.

Уиш нямаше пари и беше на път да се превърне в един от онези непохватни и вечно ухилени типове, които се шляят по улиците и никога нямат собствено мнение, толерантни, защото са абсолютно безобидни. Беше започнал работа на четиринайсет, поддържайки вместо собственика един клозет в търговската част на града. Отваряше в шест и половина сутринта. Никога не се беше домогвал до кръговете на известните и уважаваните. Мотаеше се наоколо, винаги снизходителен, когато някой разказваше все същите изтъркани и глупави вицове за индианци.

Джейсън и Моли са били в същия клас, но толкова далече от него, колкото и звездите.

— Около тях винаги се въртеше народ, тяхната компания. — Той продължаваше да разказва на Пол. — Джейсън играеше футбол. Беше преден защитник. През последната година постави рекорд в щата по дължина на паса. Всички мислехме, че ще постъпи в някой от колежите по Източното крайбрежие. Моли винаги беше начело на училищните игри, главна клакьорка и разни такива. Те и двамата получаваха добрите си бележки с лекота. А аз трябваше да работя толкова много.

— Умните хора учат, Уиш, макар че някои не могат да си го представят.

Пол познаваше добре хора като Джейсън. Неговият стар приятел и другар в катеренето Джак, бившият съпруг на Нина, произхождаше от средите на привилегированите и обикновено постигаше всичко толкова леко. Той разбираше нещата, които, погледнати отвън, невинаги изглеждаха толкова лесноразбираеми.

— Сигурно са им завиждали — каза Пол.

— Има хора, на които можеш да завиждаш. Но всички харесваха Джейсън и Моли. Те не бяха на онова ниво, където е възможна завистта. Те стояха над тези неща.

— Хм. А Кени? Какво беше неговото място? — попита Пол.

— Никой не го забелязваше, когато дойде. Мисля, че дойде през третата година. Беше по-слаб ученик, дори и от мен. Свиреше реге и се мотаеше със загубеняците. След това се пусна слух, че Кени е гений. Приказваха, че е постигнал толкова висок коефициент за интелигентност на тестовете, че направо не беше за вярване.

— А после? Стана ли по-популярен?

— О, не. Щом имаш мозък, направо си мъртъв. Стана още по-голям аутсайдер. Това беше по времето, когато започна да се прави на шут. След това и Джейсън, и Моли, а и другите започнаха да го забелязват. Но той всъщност не е шут, той е…

— Какъв е?

— От онези хора, които уж постъпват глупаво, но в действителност много добре знаят какво вършат. Той направи някакво изобретение и го приеха в Техническия в Калифорния, но той не се записа.

— Защо?

Уиш потърка палеца и показалеца си и погледна Пол многозначително.

— Пари ли е нямал? Би трябвало да са му отпуснали стипендия.

— Таксата му за обучение беше платена, но какво облекчение е да не можеш да си платиш спането. Майка му няма пари да го издържа. А той не би могъл да работи, защото програмата е доста натоварена, и би му било трудно да бъде сервитьор или нещо подобно.

— Това пък защо?

— Ще разбереш, когато го видиш.

— И така, миналата година ти си идвал тук на купон?

— Аха. Тогава видях за последен път Моли и Джейсън. Точно преди дипломирането. Имаше много бира и трева. Кени живееше сам вече повече от година. Тъй като всички останали все още живеехме с родителите си, бърлогата му се беше обърнала на пушалня и подходящо място да се правиш на лош. Дойде половината клас. Кени приготвяше напитките и въртеше джойнт. Бандата се забавляваше наистина добре, докато той пускаше самоделни пиратки по паркинга. Той се отряза като за световно. Обикновено не се напиваше, така че му стана доста зле. Той и Моли се бяха отделили.

— Тя гадже ли му беше?

— О, не. Не и Моли. На никого не е била гадже. Ходеше по срещи, но като че ли държеше само на Джейсън. А и Кени е загубеняк. Ще видиш. Но тя го харесваше, не знам защо. Джейсън и Моли го търпяха… Охоо, говорим за вълка…

През фоайето закуцука дребничко момче, наподобяващо буре, поставено на клечки, носеше чанта от магазин за деликатеси. Уиш стана и отиде да го посрещне, и да му помогне с торбата, докато Пол разтриваше стъпалото си.

— Това е Кени — каза Уиш.

— Здрасти. — Облегнат на вратата, Пол се опитваше да изглежда равнодушен, макар че му се искаше да подскача и да крещи.

— Почитания, господарю — каза Кени Мангър. Беше нисък, плещест и рус, носеше фланелка без ръкави, която му стигаше почти до коленете. Широките му рамене и дълги ръце странно контрастираха със слабите крака. На болните си ходила имаше сандали. Бродирана ямайска шапка на червени, жълти и зелени райета украсяваше голямата му глава. Погледът му беше ясен и язвителен.

— Почитания и на теб — отговори Пол. — Благодаря за бележката.

— Донесох обяд. Моли намина да ми каже, че ви изпращат от офиса на адвокатката. Как й беше името?

— Нина Рейли.

— Адвокат с цици — каза Кени. — Гадже с чанта. Видях я във вестника. Джейсън със сигурност я одобрява.

Той се зае да отключва резето и секретната брава — обичайните мерки за предпазване от неканени гости. Най-накрая вратата се отвори. Кени влезе пръв, куцукайки, последван от Пол, който също куцукаше и му се струваше, че участва в пародия на Монти Пейтън. Кени каза:

— Шефе, остави чантата ей там върху тезгяха. Добро момче. Днес ще оставя на мира твоята индианка.

— Ох, Кени.

— Да, шефе? — Кени светна лампите, след което прекоси дневната, стигна до един голям аквариум и почука по стъклото. — Аз съм, сладурчета — каза той на рибите вътре.

— Това не е шега. Джейсън наистина има неприятности.

— Мислиш ли, че не знам. Но вие, хора, ще го измъкнете, нали? Не е като наистина да е убил дядо си. Ей, време е за кльопачка. Хайде да ядем.

Той закуцука обратно към Уиш и извади от чантата пастърма, няколко франзели и двулитрова бутилка бира с джинджифил.

— Ще бъдете ли така добри да споделите обяда ми? — попита той с ефектен английски акцент. — Позволете ми да ви предложа Грей Поупън.

Докато Кени цвъркаше горчица върху хляба, без да спира да приказва, Пол се поогледа. Усещаше, че Кени не го изпуска от очи, но не можеше да улови погледа му. Той и Уиш си разправяха някаква история, станала на онзи купон.

Дневната, която Нина му беше описала, вече не беше същата. Диванът беше грижливо покрит с чиста индианска покривка в зелено и черно. В ъгъла беше поставен голям телевизор. Списанията с мацки бяха грижливо подредени върху масичка за кафе. Точно срещу телевизора, върху изцапания килим, имаше бамбуков стол. На стената висеше плакат на Боб Марли, до знаме на зелени, жълти и червени ивици. Пол се опита да отвори банята, но вратата се оказа заключена.

При посещението си след опита за самоубийство на Моли Нина беше забелязала прибори, химически принадлежности и разни други приспособления, които не беше успяла да идентифицира. Кени Мангър явно беше разчиствал и докарал подобие на дневна, лишавайки се даже от компютъра си.

— Да похапнем, татенце — провикна се Кени през стаята. Седнаха на високите столчета край кухненския плот, а Кени се правеше на любезен домакин познавач, показа им етикета върху бутилката, наля на всекиго по капка бира в картонените чашки, помириса я и опита, задържайки за малко глътката в устата си.

— Чудесна реколта, 1997-а — каза той и напълни догоре чашите, надигна своята и я изпи до дъно.

— Би трябвало да кажеш „според моето скромно мнение“ — каза Уиш. — Никога ли не си посещавал светски събирания?

Кени захапа един сандвич, отмятайки кичурите, паднали върху лицето му, подкани ги да го последват и те се нахвърлиха върху пастърмата.

Докато ядяха, Кени не спираше да бърбори. Пол не можеше да прецени дали е притеснен, или просто поласкан от посещението. Кени беше Робин Уилямс, но без таланта, плъзгаше се от тема на тема, без да успее да напипа смешната нишка. Вероятно хуморът дълго време беше служил за компенсация на неговия недъг.

— Откога живееш сам? — попита Пол между две хапки.

— Стегнете се, интервюто започва! — каза Кени с глас на официален говорител през пълната си уста. Изтри устата си с ръка, облиза устни, направи някаква гримаса и с декламаторски тон каза:

— Официално декларирам следното: преместих се тук преди две години, когато майка ми се премести в Уейлнът Крийк при новия си приятел. Кой би могъл да отхвърли подобно предложение: аристократично общество, в лицето на обслужващия ме стар чудак господин Ла Сю, моя многообичан хазаин, и от време на време блестящи посетители като вас. Наемът естествено е висок, но кой би се пазарил за такова качество? — Той посочи кухненския бокс. — Мъж като мен, вероятно е склонен да ухажва жените. За мен бе важно да имам местенце, в което да задоволявам ненаситната си страст, така че оттогава съм тук.

— Не си ли имал проблем с училищните власти? Тогава си бил едва на седемнадесет.

— Всеки държеше на своето, а аз бях почти на осемнайсет по това време. Следващия въпрос.

— Откога познаваш Джейсън де Биърс? — попита Пол, сдържайки раздразнението си. Кени беше изгълтал първия си сандвич и сега нагъваше втория. Уиш дъвчеше бавно, въртейки глава наляво-надясно между двамата, като че ли гледаше тенис.

— Откак съм тук. Изглежда, че съм го познавал цял живот. Изглежда, че сме пораснали заедно. Поправка. Той порасна.

Аз раста в различни посоки. Краката ми насам, а гърбът натам. Ай, ай, ай.

— Приятели ли сте?

— Обичам си дружките. Изхвърлям пачаврите. Тъпите парчета, вън на боклука! Повтори го три пъти и ще получиш още един сандвич.

— Не, благодаря, но ми позволи да ти платя този. — Пол извади банкнота от двадесет долара и Кени я прибра.

— Дружката ти има неприятности. Не си ли струва да говорим направо? — попита Пол.

— Вървя направо, говоря направо. И в двете не ме бива.

— Въпреки това имаш хиляда и шестстотин точки на общообразователния тест, както ми каза Уиш.

— Голям Шеф има голяма уста.

— Кени… — каза Уиш.

— Хиляда петстотин и деветдесет. Не си струва да се хваля с това.

— Къде беше в нощта срещу събота, когато беше убит Куентин де Биърс?

Кени издиша силно:

— Труден въпрос, няма що. Бях в Уейлнът Крийк на последната сватба на майка си. Аз бях кумата. Ще ви оставя сами да си представите на какво прилича младоженеца. Ай, ай, ай.

— Кой е телефонният номер на майка ти? — попита Пол, чудейки се, как е могъл Джейсън да живее при този мухльо, дори и временно.

След още няколко подканяния Кени му даде телефонния номер на майка си.

— Джейсън е живял известно време при теб. Защо?

— Просто искаше да се усамоти след смъртта на баща си. Харесваш ли Бийвъс и Бътхед?

— Не — каза Пол. — Какво чувстваше той към баща си?

Кени стрелна Пол, после бързо погледна настрани, но все пак излезе от ролята си и в първия момент му стана неудобно.

— Не съм запознат с подробностите.

Уиш се пресегна и го мушна в ребрата. Кени подскочи и тихичко извика.

— Сега отговори на Пол — каза той.

— Толкова съжалявам. Просто не мога да си спомня. Сигурно са се разбирали чудесно. Както по времето, когато той за малко не уби майка му. Инцидент, а може би не?

— Кога беше това? — Пол беше заинтригуван.

— Преди три години. Горката Сара. Горката, горката Сара.

— Смяташ, че той умишлено е предизвикал инцидента? — попита Пол, без да е сигурен дали трябва да вярва и на една дума, казана от Кени.

— Аха, аха, ахааа. — Сега той имитираше Гуфи, поклащаше глава с дебилна физиономия, а русите му коси се тресяха. На Пол му дойде до гуша.

— Джейсън ми каза за това — продължи Кени. — Всички обичат Джейсън.

— Спомням си, че наричаше Джейсън с някакво друго име — каза Уиш. — Не беше ли Феб? А на купона наричаше и Моли по друг начин.

— Артемида. Богинята на лова.

— Но и те, те наричаха по друг начин.

— Не, няма такова нещо — каза Кени, а челото му се ороси от пот. По някакъв начин Уиш беше успял да му свие сърмите. Пол изчакваше удобния момент, дъвчейки сандвич.

— Не трябва да ядеш прекалено много от това… — каза Уиш, обръщайки внимание на Пол.

— Онази дрога може да е била смъртоносна. — Това беше отправено към Кени. — Аха. Наричаха те Хаф или нещо такова. Защото ти правиш дрога. Каза ми го на купона.

— Никога не съм ти казвал подобно нещо, шефе.

— Беше пиян — отговори Уиш, разчитайки, че ще преодолее пропастта, зейнала между тях. — Мен можеш да ме дразниш колкото си искаш. Но не мога да понасям циркаджийските ти изпълнения, когато Джейсън има нужда от помощ. Или чакаш да се моля.

Но Кени остана безучастен. Премяташе небрежно ключовете си, като че те можеха да го предпазят от Уиш. Гледайки отстрани, Пол разбра, че Уиш има някаква власт над Кени. Може би идваше от физическото превъзходство на Уиш. Уиш беше едър, не можеше да се отрече.

— А какво ще кажеш за Моли? Все още ли си готов да умреш заради нея? — не се отказваше Уиш.

— Напълно отричам всичко това. Моли и аз сме просто добри приятели — отговори Кени.

— Като че ли — каза Уиш, но вече не изглеждаше толкова ентусиазиран.

Кени набързо изпи онова, което беше останало от бирата, оригна се шумно, което, изглежда, му подейства успокоително и каза:

— Мили Боже, ужасно съм закъснял. Трябва да отивам на маникюр. Бихте ли ме извинили, господа?

— Само още едно нещо, Кени — каза Пол. — Къде си прибрал цялата апаратура, която госпожица Рейли е видяла тук? Върху какво работиш сега?

Кени размаха пръста си пред Пол като метроном и каза:

— Не си точен. Това са два въпроса. Едно, две. Заседанието приключи.

Пол преценяваше разстоянието между пръста на Кени и собствените си зъби, чудейки се, дали да не го захапе.

— Онова, което той имаше предвид, е дали можем да отидем в задната стая, където държиш всичките си фойерверки и дрогата, Кени? — каза Уиш. Кени не можеше да се сдържа повече. Смъкна се от стола, разклащайки ключовете подчертано враждебно, заподскача на един крак около надраскания барплот, мърморейки нещо в стила на любимите си Бийвъс и Бътхед.

— Кени, какво е „захарна ракета“? — попита Пол, влизайки отново в играта.

Кени спря изведнъж по средата на изречението.

— Захарна ракета ли? — попита той. Маниерниченето му се изпари и грозноватото му лице се изопна.

— Защо искаш да знаеш? — попита той.

— Госпожица Рейли го е видяла върху една от твоите книги, преди да я скриеш. Какво е това?

— Какво е видяла? Моя книга? Не мога да си спомня такова нещо.

— Добре де, какво е захарна ракета? Ясно е, че си запознат с това понятие. Аз просто съм любопитен.

— Трябва да си вървите. Вече се уморих — каза той. Приповдигнатото му настроение изчезна така бързо, както се беше появило. Той бавно се върна на стола си до барплота и подпря главата си с ръце:

— Уморен съм. Толкова съм уморен. Сега се махайте.

Пол отстъпи и кимна към вратата. Веднага щом затвориха, чуха спускането на резето и превъртането на ключа.

— Заключи, залости. Какво прави той? — попита Пол, докато вървяха към паркинга.

— Това е просто неговият начин. Доколкото знам, не взема никаква твърда дрога. Можеш само да го съжаляваш. Много е умен, но същевременно адски загубен.

— Чудя се какво му е. Физически недъг, предполагам. Деформиран по рождение крак, който не е могъл да се коригира изцяло. Изглежда, заболяването е прераснало в психически проблем. Какво общо е можел да има Джейсън с него? Защо Моли е отишла на купона му?

— Мисля, че той е направил нещо за тях — каза Уиш. — Направил им е нещо. Иска ми се да мога да си спомня как го наричаше Моли през онази нощ.

— Хареса ми начинът, по който го извади от равновесие, Уиш.

— Добре ли постъпих?

— Да. И така, какво научихме?

— Наистина няма кой да потвърди, че Джейсън е прекарал онази нощ в апартамента.

— Точно така. Ще се обадя на майката на Кени, но съм сигурен, че той не лъже. Такива са правилата. Всичко трябва да се потвърди. Какво друго?

— Че Джейсън не се е страхувал чак толкова от баща си. Но той не е обвинен в убийството на баща си.

Пол запали колата.

— Накъде сме?

— Казино „Приз“. Лео Терънт го реконструира. Той е следващият в списъка. Интересно, колко сдържан беше Кени относно дрогата в задната стая.

— Голяма част от нещата вероятно са незаконни — каза Уиш и в гласа му се промъкнаха тънки нотки на ужас. — Както и фойерверките. Вероятно подлежат на конфискуване или нещо такова.

— От какво живее? Не учи в колеж. Семейството му няма пари. Изглежда, се издържа сам, макар че явно не сече монети.

— Това беше! Най-после си спомних. Той наричаше себе си „Лефест“ Това беше някаква игра между тях тримата. В училище изучавахме гръцката митология. Феб Аполон, Артемида и Хефест.

Казиното „Приз“ не беше затворено заради втория етап на реконструкцията. Обичайните му посетители изглеждаха напълно безучастни към ремонта, тълпяха се около масите за двадесет и едно, стъпваха весело по разпраните килими и пръскаха пари като конфети, като че ли за да подпомогнат общата бъркотия. Пол и Уиш с мъка си пробиваха път през тълпата, покрай редицата от шумни игрални автомати и рулетките с ловките крупиета. Уиш стана разноглед, нямаше двадесет и една и явно никога не беше влизал в казино. Временни конструкции обграждаха бара, скривайки работниците, които скрибуцаха вътре.

Барът, който от години се гушеше под един сламен покрив в псевдоиндонезийски стил, приютяваше и огромен аквариум с тропически риби. Сега аквариумът беше празен, по стените му личаха следи от мръсна пяна, а тръстиковият покрив беше превърнат в купчина слама, захвърлена върху пода, нямаше ги и напитките. Двама работници носеха пясък, внимавайки да не повредят наскоро полираната настилка.

Откриха Лео Терънт наведен върху някакви чертежи на мястото, където обикновено стоеше барманът. Когато видя двамата мъже, той се изправи и се приближи към тях с протегната ръка.

— Вие сте от офиса на Нина Рейли, нали? — каза той.

Пол представи себе си и Уиш. Трябваше да се запознае с единствения останал жив съдружник в „Де Биърс Кънстръкшън“, за когото Нина подозираше, че е любовник на Сара де Биърс. Досега Лео Терънт оставаше надалеч от смъртните случаи наоколо, но Пол беше толкова подозрителен по отношение на бъдещото му благополучие, колкото и Нина.

Въпреки това първото впечатление беше добро. Ръката, която поздрави Пол, беше силна и мазолеста. Лицето му бе слабо, кожата — загрубяла от годините, прекарани по строежите, а ръцете му явно умееха да си служат с чук. Лео беше работяга, а не човек, роден за началник.

— Може ли да говорим тук? — каза той задъхано. — След няколко минути имам среща с управителя. Цялата реконструкция, която Рей прави две години, се разпада на части. Не е укрепена. Трябва да поработим върху покрива и да укрепим противопожарната стълба.

— Няма проблем. Познавам управителя — каза Пол, — едва ли ще има нещо против, ако се видим по-късно.

— Познавате Стив?

— Как е жена му? А бебето? Отдавна не съм ги виждал.

— О, Мишел е добре. Видях я снощи. Айвън се е метнал на нея. Изглежда, че всеки момент ще проходи. Но откъде познавате Стив и Мишел? О, разбира се, вие работихте по случая Петерсън.

— Струва ми се толкова отдавна — каза Пол. — Сега, да не губим време. Нина иска да изясни няколко неща преди предварителното заседание.

— Както й казах, ще направя всичко, което е по силите ми.

Лицето на Терънт изглеждаше открито и честно. Пол реши да започне направо.

— Вие отдавна познавате семейство Де Биърс. Ако сме разбрали правилно, вие се интересувате от Сара де Биърс.

— Така е. Наистина обичам Сара. Отдавна я харесвам. Но едно нещо трябва да е напълно ясно — Лео пристъпи напред: — тя никога не ме е окуражавала. Беше съпруга на Рей и остана такава докрай.

— Разбирам — каза Пол. — Но предполагам, че след смъртта му отношенията ви са се променили.

— Не. Сара е полудяла около неприятностите на Джейсън. Аз също се тревожа за него. Познавам го от дванайсетгодишен и единственото, което мога да кажа, е, че в полицията явно са се побъркали, щом го обвиняват в убийство. Джейсън е чудесно момче. Може би се е случило нещо… сбиване или нещо подобно, не зная. Те и двамата имаха силни характери. Но убийство…

Гласът на Терънт заглъхна.

В съзнанието на Пол се надигаха толкова много въпроси, че му беше нужно малко време, за да ги подреди. Най-накрая каза:

— Засега само се предполага, че Джейсън е бил онази нощ на гробището и че е изкопал тялото на баща си. Все още нищо не е доказано.

— Но отпечатъци от пръстите му са открити върху лопатата, която е използвана… срещу Куентин — каза Терънт. — Четох за това във вестниците.

— Не е необходимо всичко да се е случило така, както пише във вестника — каза Пол. — Там има и други отпечатъци, които все още не са идентифицирани. Но ако за момент допуснем, че това е истината — едно момче, което е способно да извърши такова странно нещо, може да извърши почти всичко, нали?

— Не и Джейсън. Да нарани съзнателно Куентин? Не мога да го повярвам.

— Той обаче не е щастлив, нали? Какво го потискаше?

— Рей беше взискателен родител. Децата му трябваше да бъдат идеални. Привлекателни, умни, известни — всичко. Никога не ги оставяше на мира. И те наистина бяха дяволски безупречни, но той не можеше да види това. Страхотни деца са и затова ме болеше, когато виждах колко са нещастни. Рей винаги намираше някакви тъпи поводи да ги критикува. Никога не беше доволен. Така и не им позволи да пораснат и да отлетят, както обикновено се случва с децата. Правеше всичко възможно, за да предотврати това. Колкото повече растяха децата, толкова повече проблеми възникваха. Те започнаха да му се противопоставят. Вероятно Рей е бил възпитаван по същия начин. Това се предава по наследство. Мога да си представя как е било — каза Терънт, усмихвайки се унило. — Куентин беше страшен човек, мога да гарантирам за това. Дълго време беше педантично взискателен към Сара. Тя се опитваше да бъде подкрепа на Рей.

— Между другото, тя обичаше ли съпруга си?

— Не ме разбирайте погрешно, Сара се опитваше да бъде възможно най-добрата съпруга; но не, не го обичаше. Рей беше твърде арогантен. Сигурно сте чули за инцидента със Сара преди три години. Близнаците обвиняваха Рей, че не е подсилил достатъчно онази греда, и след това тръгнаха със Сара.

— Имаха ли основание да го обвиняват? Вие сте строителят — каза Пол.

— Със сигурност имаха. Но не мисля, че беше умишлено. Рей беше немарлив към по-голямата част от проблемите. А най-лошото беше, че никога не поемаше отговорност. Държеше се така, сякаш винаги Сара беше виновната и трябва да поеме всичко. Във всички случаи дотогава близнаците издържаха на терора, но след това започнаха да се държат така, като че ли го мразеха. Постъпвайки по този начин, те се доближиха до него. Той ставаше все по-груб и по-груб и нещата още повече се влошаваха.

— А вие? Какво стана с чувствата ви?

— След инцидента със Сара, се скарахме с Рей. Бях бесен. Тогава за пръв път проумях колко силни са чувствата ми към нея. Мисля, че и Рей го разбра, но не успя да накара Куентин да се раздели с мен. Куентин пазеше равновесието и държеше изкъсо Рей след този случай. Аз останах във фирмата заради Сара.

— Не разбирам защо не е напуснала Рей — каза Пол. — Изглежда ми мазохистично.

— Тя искаше да запази семейството. Но близнаците растяха. Тя нямаше да остане при него завинаги.

— Добре. Между другото, какви бяха отношенията между Рей и Моли?

— Лоши. Тя имаше остър език и не се съобразяваше с него. Той не можеше да го понесе, заемаше все по-крайни позиции и за двамата ставаше все по-зле. Но преди онзи ден в планината никога не бях виждал да я удря.

— Имате ли някакво предположение, защо Джейсън би изкопал…

— Добре. Сара сбърка. Тя искаше да приключи изцяло с погребението и то да бъде в тесен кръг. Всичко беше готово. Но Куентин не можеше да се върне от Сингапур. Имаше дизентерия, хранително отравяне или нещо подобно, и беше на легло. Не го изчакахме и продължихме. Когато се върна, беше решил, че нещо съмнително се е случило с Рей. Опитах се да поговоря с него, но той…

— Бил е упорит. Зная за това.

— Не искаше да слуша. За Бога, искаше сам да види Рей. Джейсън и Моли казаха на Сара — сега или никога. Или трябваше да се противопостави на Куентин, или да се остави да й се налага. Щеше да си има нов надзирател. Ако му позволеше да изровят Рей, никога повече нямаше да е способна да вземе самостоятелно решение. Убеждаваха я, че това е единственият начин да покаже на Куентин, че оттук нататък сама ще управлява живота си. Ето защо Сара се противопостави на искането за ексхумация.

— Струва ми се, че чух, че и вие сте били против ексхумацията.

— Така беше. Никога не ми се е доверявал напълно. Смяташе, че има шанс да раздуха някаква невероятна история около смъртта на Рей и нещата да се провлачат с години. Беше убеден, че аз имам нещо общо със смъртта му. Вероятно защото Рей толкова много ме мразеше. Бях изненадан, че Рей не прекрати договора си с мен.

Пол реши да остави този многозначителен коментар за по-късно:

— Какво се случи, след като Куентин разбра, че Сара и децата ще се противопоставят на ексхумацията? И защо тя промени решението си?

— Куентин разчиташе на старите номера и успя. Натякваше й непрекъснато, докато тя спря да се съпротивлява. Тук има нещо, което мога само да гадая. Започвам да мисля как ли е реагирал Джейсън. Трябва да е бил ядосан и да е решил да се противопостави на дядо си. Както ви казах, това е нелепа мисъл, защото Джейсън почти никога не се противопоставяше открито на Рей или на Куентин. Доколкото можеше, се опитваше да им въздейства по косвени начини. Но Джейсън е млад, силен, упорит и горд. Може да е решил, че е време Куентин да престане да върши каквото си поиска и да е отишъл на гробището, за да вземе тялото.

— Изкопал е тялото на баща си, за да ядоса дядо си? А после се е сбил с него? Някак не го виждам — каза Пол.

— И аз не мога да си представя да се бият. Не мога да си представя, че внукът удря дядо си над тялото на баща си! Отвратително е.

— Така ли виждате нещата?

— Ако Куентин е изненадал Джейсън, а Джейсън по някакъв начин го е победил, изглежда възможно да са се били. Но трудно може да се приеме. Джейсън уважаваше стария човек. Знаете, че винаги е по-лесно да се разбереш с дядовците, отколкото с родителите. — Раменете на Терънт се отпуснаха. — Харесвам Джейсън. Винаги съм го харесвал. Ходехме заедно на лов и за риба. Всичко това е прекалено отвратително за него, а какво да кажем за сестра му? А Сара…

Пол беше потресен. Примиреният със съдбата Терънт почти го беше убедил, че Джейсън е изкопал тялото на баща си и е убил дядо си. Трябваше да си напомни, че случаят все още не е приключил. Терънт стоеше търпеливо, явно за момент беше забравил за следващата си среща, ръцете му висяха отпуснати, чакаше Пол да продължи разговора.

Уиш слушаше, без да каже нито дума.

— Станало е, както е станало — каза Пол. — Нямам намерение да ви обиждам, но нелепата смърт на мъжете от семейството разчиства полето в бизнеса, нали?

Терънт стисна устни и каза:

— Добре разбирам, че е на шега. На практика, отдавна работя сам, но сега съм единственият останал съдружник.

— Различни интереси?

— Може и така да се каже.

Пол продължаваше да чака, но Терънт, изглежда, не беше в настроение да коментира различните си виждания за бизнеса с Де Биърсови, и мълчеше.

— Какво ще стане сега с компанията?

— Ами Рей остави своя дял на Сара, и аз вече говорих с нея да го откупя в рамките на две години, ако… ако всичко се оправи. „Де Биърс Кънстръкшън“ е частно акционерно дружество, което никога не е продавало акции чрез фондовата борса.

— А какво става с частта на Куентин? Той е основният акционер. Колко голям е неговият дял?

— Петдесет и един процента. Рей имаше тридесет процента, останалите са мои. Куентин не е променял завещанието, което направи преди години, оставяйки почти цялото си имущество на Рей. В случай че Рей умреше преди него, собствеността трябваше да се раздели по-равно между Джейсън и Моли. В момента нещата са доста объркани. Сара е започнала процедурите по легализирането и е посочена като изпълнител и на двете завещания. Аз управлявам целия бизнес, докато всичко това се изясни.

— Сара не е ли наела Нина за легализирането?

— Тя мисли, че Нина вече е прекалено заета — отговори Терънт с крива усмивка. — Надявам се, че ще успея да откупя дяловете на наследниците и на приятелката на Куентин…

— Коя е тази приятелка?

— Тя получава само един процент. Беше много ядосана, след като го разбра. Вероятно бих могъл да го откупя за петнадесет хиляди. Вече й направих предложение и я оставих да го обмисли.

— Значи Куентин е имал приятелка.

— Да. По времето, когато се запознахме, тя изглеждаше като всички интелигентни, млади жени, само дето не всички са така вкопчени в кариерата си. И двамата бяха много дискретни. Куентин се стараеше връзката им да не се афишира, макар че от дълги години беше вдовец и можеше да прави каквото си иска. Естествено всички знаехме за нея. Името й е Ким. Ким Вос. Само за минута, някъде тук е номерът й. Предположих, че ще поискате да поговорите с нея. Е, искате ли го?

Лео на няколко пъти се опита да постави листчето в ръката на Пол, чиито пръсти бяха омекнали. Изписаните цифри съживиха болката и обидата в сърцето му. Той с усилие успя да го хване. „Аз съм старомодна“, беше казала тя с дрезгавия си глас. А той беше вярвал на всяка една нейна дума.

Това беше внезапен удар под пояса, Пол не можеше да диша…

— Струва ми се, че е по-добре да седнете — каза Терънт. Той домъкна един стол от бара. — Ето тук.

— Казах ти да внимаваш с пастърмата — каза Уиш. — Сега ще донеса малко вода.

На Пол му беше студено и му се гадеше.