Джон Лескроарт
Мотивът (1)

1

По своето местоположение — на една пресечка от Филмор Стрийт, където тя минава през заобиколената от стръмни предизвикателства Хейс Вали — Аламо Скуеър не е сред най-модерните местенца в Сан Франциско. Само че е едно от най-популярните, а на характерните плакати с изгледи от града в залива се мъдри редица от красиво реставрирани и боядисани в ярки цветове викториански постройки на три-четири етажа с лице към парка на Стайнър Стрийт, така наречените „Пъстри дами“. Плакатът превърна района донякъде в емблема на града, затова най-евтината от тези къщи сега струва три и нещо. Милиона.

Пожарът в дома на Пол Хановър, разположен насред квартала, започна към осем часа вечерта на дванайсети май, но първата пожарна команда бе повикана едва към осем и половина. Пожарите обичат старите викториански сгради. Въпреки че преди двайсет години къщата на Хановър бе оголена до скелета й — укрепиха я против земетресения и поставиха огнеупорна изолация, — викторианските постройки чисто и просто се отличавате нелепите си вътрешни пространства, с необичайната форма на стаите, с пролуките, с килерите и със странните си коридори. Тъй като затворената между стените топлина се издига нагоре, пламъците използват вертикалните подпори като димоходни канали, почти като комини, за да се издигнат лесно и бързо до покрива, откъдето обикновено най-напред се виждат кълбета дим.

Дори в квартал с повишено внимание към опасността от пожари, със стари и много ценни дървени къщи, разположени в непосредствена близост една до друга, никой не забеляза нещо нередно в дома на Хановър, докато огънят не стигна до недовършеното таванско помещение. Късната мъгла замаскира първата поява на дима, а вятърът го отвя. Докато един от местните жители си даде сметка, че онова, което вижда, всъщност не е мъгла, а гъсти облаци пушек, бълващ изпод стрехите на съседния покрив, пожарът вече се бе разгорял.

Веднага щом пристигнаха първите коли на пожарната — три цистерни, два камиона, двама началници на отряди, един помощник-началник и един спасителен екип, — двамата пожарникари от автостълбата на първата цистерна бяха започнали да се катерят към покрива на Хановър с намерението да го вентилират, като изрежат отвор с помощта на брадви и на електрически триони. Междувременно четирима души, облечени с предпазни панталони и якета и снабдени с кислородни маски — първата ударна група, — се добраха до предната врата, намериха я отключена и веднага я отвориха. Макар да носеха маркучи, които пръскаха вода под широк ъгъл, за да може да се доближат до пламъците, отвътре ги посрещна черен облак от горещ пушек, през който нищо не се виждаше. Изобщо не можаха да напреднат.

Ал Дейли, началникът на ударната група, говореше делово в микрофона на слушалките на радиостанцията си.

— Проникнахме през входната врата, Норм. Пожарът се е разразил напълно.

Дейли разговаряше с началника на отряда си, Норм Шакли, който стоеше отпред на улицата. Думите му бяха сигнал за тревога. Разразил се пожар означаваше, че ще имат нужда от поне още една бригада — още четири цистерни, един камион и двама началници. При къща с тези размери и в такава непосредствена близост до съседните сгради потушаването на пожара може би щеше да наложи присъствието на пет пожарни команди — максимума, с който разполагаше Сан Франциско.

Вероятно до този момент вече бяха засегнати всичките четири етажа на къщата на Хановър. Нахлупил бялата си каска, Шакли се обади по спешност втори път и вдигна поглед, когато бръмченето на електрическите триони спря. Видя как кълбящият се черен пушек изригна към небето като огромна колона и каза в говорителя на радиостанцията си:

— Пробиха покрива, Ал. Отдръпнете се.

Съобщи на Ал, че вентилирането ще започне много скоро, а това бе потенциално много опасен момент. Ако пушекът в къщата беше достатъчно горещ — а никой не знаеше дали е така, — притокът на кислород в този момент можеше да предизвика изключително силна и често смъртоносна експлозия на обратна тяга. Затова първата ударна група изчака напрегнато до предните стълби на улицата, докато след минута и четирийсет секунди стълбът пушек, издигащ се от покрива, внезапно избухна в огнено кълбо, което озари нощното небе над четирите околни пресечки и се издигна на повече от трийсет метра.

Първите маркучи вече бяха прикачени за водния кран в ъгъла и при всеки от тях осем пожарникари изливаха по две хиляди и двеста литра вода на минута в пространството. Въпреки очевидно полезните действия на пожарникарите, те все едно се бяха наредили около огъня и се опитваха да го изгасят с плюнка. Обаче привидността лъжеше. Водата понижаваше температурата достатъчно, за да може Дейли отново да се приближи до сградата с екипа си.

Заради изрязаното отверстие пушекът, който доскоро изпълваше вестибюла, вече се разсейваше нагоре заедно с гъстия облак от пара, предизвикана от водните струи от маркучите. Само няколко секунди, след като екипът с маркучите престана да облива входа, Дейли се върна пред вратата с хората си. Той беше пуснал лампичката на каската си и имаше относително добра видимост през вестибюла към вътрешността на къщата и към пламъците, които продължаваха да ближат стените от всички страни. Размаха пожарогасителя в ръката си на широка дъга и пристъпи в мрака, следвайки лъча на лампичката на каската си. Отвсякъде го заобикаляха хаос и шум — притокът на въздух зад гърба му, засмукан от пожара, бумтенето на огъня, пращенето и пукането на дървото, ударите на брадвата, безплътните гласове, които крещяха в и извън сградата.

Дейли пръскаше и напредваше, пръскаше и напредваше. Крачка по крачка. Вестибюлът беше кръгъл, имаше висок таван и бе доста просторен — вероятно около четири метра в диаметър. Различаваше очертанията на горящите мебели покрай стените — нещо, което приличаше на закачалка, бюфет, може би стойка за чадъри или кошче за отпадъци. Пердетата на два от прозорците, чиято извивка следваше фасадата, бяха напълно обгорели. От дясната страна на Дейли имаше вход към друга отворена стая, а точно пред него друга врата водеше към хола. Накъдето и да погледнеше, виждаше само пламъци — приземният етаж бе целият обхванат от пожара.

Въпреки че обляха обилно къщата, огънят отново набираше сили и се разпалваше. Беше непоносимо горещо, опасно горещо. Дейли усети в ухото си бълбукане като от вода, но знаеше, че не е вода. Беше ушната му кал, която се топеше. Трябваше да се измъкне оттук незабавно. Нямаше да може да провери за евентуални жертви, докато пожарът не поутихне, а дотогава всичко живо в къщата щеше да е загинало — вече бе загинало, знаеше го.

При все това той направи още една-две крачки и вървейки, продължи да пръска. Цареше пълен мрак, с изключение на светлината от лампичката на каската му. Погледна към вратата към хола и се закова на място при вида на два силуета. Приведе се, за да ги разгледа по-добре — не че имаше нужда, — и се постара да съобщи възможно най-безизразно:

— Тук има две тела, Норм. Във вестибюла.

На улицата пристигаше втората противопожарна команда и Шакли издаваше заповеди едновременно на деветима души в пункта за възстановяване, където вече бе много напрегнато — носеха се напитки, бутилки с кислород и набори за оказване на първа помощ. Помоли Дейли да повтори думите си и той го направи, като добави:

— Няма нужда от линейка.

Което означаваше, че хората са мъртви.

Само секунда бе нужна на Шакли, за да осмисли чутото, след това се обърна към помощника си, който действаше като момче за всичко.

— Намери Бекер — нареди му той — и се обади в отдел „Убийства“.

 

 

Арни Бекер, четирийсет и три годишният главен инспектор по палежите, прикрепен към Бюрото за разследвания на пожари, пристигна с втората пожарна команда. В подобни случаи задачата на Бекер беше да определи причината за пожара. За да успее да го направи, той трябваше да влезе в сградата и да разследва всички подробности — овъглените следи по стените, декалцинирането на гипсовите изолации, начина на напукване на дървените подпори, състоянието на електрическата инсталация и т.н. — с надеждата да открие откъде е започнал пожарът и ако е възможно, да разбере какво го е причинило.

Бекер беше ветеран в пожарната команда, работеше там от двайсет години. Тъй като цялата му служба бе преминала в Сан Франциско, той бе много добре запознат с викторианските постройки и знаеше, че тази къща, с всички места в нея, където може да скрие огънят, най-вероятно ще гори цяла нощ, а може би дори на следващата сутрин. Нямаше да открие отговора скоро.

Въпреки това го чакаше доста работа. В района се бе струпала огромна тълпа зрители, още хора се стичаха от къщите на улицата и от откритата площ на Аламо Скуеър зад тях. Това бяха евентуалните му свидетели — хората, с които той и екипът му трябваше да разговарят. Част от тях вероятно живееха в квартала и може би бяха забелязали нещо подозрително.

Нуждаеше се от цялата информация, до която можеше да се добере сред почти безкраен брой възможности, най-дразнещата от които беше, че ако пожарът е причинен от палеж, ако някой умишлено бе подпалил къщата, най-вероятно все още бе сред тълпата, наслаждаваше се на стореното, а може би дори се бе покатерил на някой кипарис на Аламо Скуеър и изпитваше чувствена наслада от гледката. Бекер и преди бе имал такива случаи.

В Сан Франциско полицаи от оперативните части са прикрепени към разследванията на пожари, затова Бекер разполагаше с доста помощници, които изпрати да разговарят с когото успеят. Нямаше да провеждат официални разпити — поне не още, — но искаше да разполага с имената и с телефонните номера на всички. Ако хората откажеха тази информация, това можеше да е признак на нещо. Ако пък не можеш да им затвориш устата, това също можеше да значи нещо. Бекер не знаеше нищо, включително и какво не знае. Така че това беше шансът му да започне да събира информация от всеки възможен източник и той се зае много сериозно със задачата си. Хората му наобиколиха тълпата и заработиха от задната й част към средата.

Самият Бекер се запъти да поговори със съседа, съобщил за пожара, който чакаше наблизо, за да помогне на пожарните коли да се ориентират при пристигането си, само че по онова време те вече не се нуждаеха от помощта му. Внезапно до него се появи партньорът му от отдела за палежи, Дж. П. Дод — двайсет и осем годишен, с военна подготовка, компетентен и хладнокръвен. Нощта около тях представляваше калейдоскоп от светлини в мрака — жълтото сияние на огъня, червените лампи на пожарните коли, бялата светлина от каските на пожарникарите, а сега и прожекторите на телевизионните екипи. Сериозното лице на Дод имаше особено мрачно изражение.

— Намерили са два трупа, Арн. Шакли те вика веднага.

Пожарът продължаваше да бушува в задната част на къщата и на горните етажи. Двата маркуча, с които работеха пожарникарите, се извиваха по пода на вестибюла и се губеха отвъд рамката на вратата вдясно, някъде в огнената преизподня. Бекер, вече облечен в предпазния си костюм и с каска, бе смъкнал кислородната маска върху лицето си и прокарваше широкия лъч на фенерчето си по труповете. Приклекна като бейзболен кетчър, защото от опит знаеше, че постави ли коляното си на пода, със сигурност ще изпита адска болка.

Дрехите бяха обгорени там, където са били изложени на пламъците, но въпреки че двете тела лежаха по гръб на пода, той не можеше да разпознае пола им. Едното тяло беше по-едро, а другото бе по-дребно, така че вероятно бяха мъж и жена, само че не можеше да бъде сигурен, докато патологът не приключи работата си. Косата и всички характерни белези на лицата бяха обгорени.

Все пак нещо в положението на телата им го порази. Беше виждал много мъртъвци — жертви на пожар, както и жертви на убийство или на самоубийство, открити на мястото на пожара, но починали преди това. Знаеше от опит, че телата на хората, които са загинали вследствие на изгаряне или на вдишване на пушек, докато пожарът бушува около тях, обикновено се свиват в ембрионална поза. Жертвите на убийство или самоубийците най-често лежат там, където са паднали, и случаят с тези два трупа по-скоро беше такъв. Забелязваше се характерното свиване на крайниците при изгарянето на плътта, обаче то беше различно от свиването, което бе наблюдавал при сгърчените тела на хората, умрели по причина на пожара и само на него.

Подозрителен по природа, а сега и поради обстоятелствата, Бекер пресегна към подобното на фенерче приспособление, което носеше на колана си — многогазов детектор AIM–32/50. Включи го и го разклати над очертанията на по-дребната жертва — тази, която се намираше по-близо до вратата. Не остана учуден, когато устройството отчете наличието на бензин.

Значи най-вероятно е палеж, помисли си Бекер. А съдейки по позите на телата, възможно бе да става дума за убийство, или пък за убийство и самоубийство.

Прибра газовия си детектор, след това отново прокара фенерчето по по-дребното тяло пред себе си. Точно над главата му се разнесе оглушителен трясък, който разклати сградата и върху му се посипаха въглени, но той почти не ги чу и не ги забеляза. Малката и съвършено кръгла дупчица на тила, над и зад мястото, където би трябвало да се намира ухото, което бе изгоряло, привлече цялото му внимание. Бекер прекрачи торса на по-дребния труп, придвижи се по все още подгизналия килим, приклекна и насочи фенерчето си към другата жертва. Пъхнат под торса метален предмет проблесна на светлината. На този етап Бекер нямаше да докосва нищо, но изкриви траекторията на лъча достатъчно, за да си даде сметка, че пред себе си вижда дулото на пистолет.

 

 

Малко след единайсет през нощта сержант Кунео от отдел „Убийства“ на полицейското управление в Сан Франциско паркира колата си без опознавателни знаци на отсрещната страна на Аламо Скуеър и си запроправя път през огромната, ужасена и разтревожена тълпа. Веднага си даде сметка, че пожарът ни най-малко не е овладян. В момента като че ли горяха три съседни къщи, а сред тълпата долови откъслечни и изпълнени с паника разговори на хора, които вероятно живееха тук. Хората наблюдаваха като омагьосани, някои плачеха, а други приглушено разговаряха. Когато се приближи, забеляза отцепен с кордон участък на стълбите нагоре по улицата, които водеха към парка.

Кунео знаеше къде трябва да отиде и се насочи право към бялата каска, която забеляза да се извисява над тълпата. Бялата каска принадлежеше на командира на пожарникарите. На мястото на всеки пожар имаше командир, чиято власт в съответния участък бе абсолютна. Ако ще дори президентът на САЩ да се появи и да поиска да огледа по-отблизо, командирът можеше да му нареди да изчака и това щеше да сложи точка на разговора.

Кунео се приближи достатъчно, за да различи някои от лицата на хората, скупчили се около командира тук — на табелката с името над левия му джоб пишеше „Шакли“. Беше по-висок от Кунео, чийто ръст бе около метър и осемдесет. Сержантът си проправи път между тълпата, извини се и показа значката си. Шакли кимна разсеяно, каза нещо по радиостанцията си и отново се обърна към Кунео.

— Трябва да се видите с Бекер — посочи той към стълбите. — Мъжът, който говори с жената с коженото яке.

Кунео кимна в знак на благодарност и се запъти натам. Беше нервен мъж малко над четирийсетте, който не можеше да стои спокойно или да мълчи — не можеше да се храни, да изслушва свидетел или свой колега, без да си тананика — и тази негова особеност му пречеше да има постоянен партньор в отдела. Вече повече от година работеше предимно сам. Другите инспектори го смятаха за особняк, макар и не чак за откачалка. Разликата бе съществена.

Лицето на Кунео притежаваше странна хубост, но освен това бе и някак разкривено — все едно някога се бе разпаднало на съставните си части и след това бе сглобено не съвсем прецизно. Носът му отначало щръкваше остро, сетне се извиваше наляво и се сплескваше, все едно някой го бе натиснал като кабарче. Понякога изглеждаше кривоглед. Явно като младеж бе страдал от тежко акне, но кожата на бузите му не бе изпъстрена с белези, а бе изопната и лъщеше — може би поради твърде многото пилингови процедури. Отделните части на лицето му не предполагаха факта, че съчетанието им всъщност допадаше на приятелките му.

Кунео стигна до стълбите. Дори тук, на отсрещната страна на улицата и в убежището на парка, беше неприятно горещо заради пожара. Кунео си взе стиропорена чашка с вода от масата, която някой бе поставил, и се приближи достатъчно, за да чува разговора на Бекер и на жената с коженото яке. Не беше съвсем млада — може би на неговата възраст, прецени инспекторът, — но все още беше много привлекателна. Кунео имаше чувствителни и винаги насочени антени по отношение на жените — просто не можеше другояче, а и не виждаше причина да се променя. Отблизо забеляза, че якето на жената е разкопчано и отдолу се вижда зряло, но стегнато тяло, облечено със синя копринена блуза, а по-надолу — тънка талия и маркови джинси. Средно дългата й коса с изискана прическа улавяше отблясъците от огъня. Едно от сладурчетата без възраст, помисли си той, докато механично потърси с поглед венчална халка — не че имаше някакво значение. Жената носеше халка.

Той се приближи още една крачка и започна да почуква ръба на чашата си с пръсти.

— … веднага щом го видях по телевизията — казваше жената. — Бях тук с Пол днес следобед, затова знаех точно…

Бекер вдигна пръст, за да я накара да замълчи, и погледна право към Кунео.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Кунео бързо вдигна чашата към устните си и изгълта последните парченца лед. Показа значката си и промърмори, смучейки малките кубчета:

— Извинете. Дан Кунео от отдел „Убийства“.

Бекер протегна ръка:

— Бекер от „Палежи“. И точно с това си имаме работа тук.

Жената се обърна с лице към Кунео.

— Вие сте от отдел „Убийства“, така ли? Значи вътре някой е умрял? — Сетне отново се извърна към Бекер. — Сигурен ли сте? Боже, сигурно е Пол!

— Пол кой? — попита Кунео.

— Пол Хановър. Това е неговата къща. — Жената се обърна и се загледа към онова, което бе останало от къщата. Пожарът вече бе унищожил по-голямата част от постройката. Предната врата бе запазена, както и значителна част от втория етаж, но третият и четвъртият бяха напълно разрушени.

— Той там ли е? Трябва да го извадите, преди…

— Няма причина да го вадим, госпожо — прекъсна я Бекер. — Още преди половин час е бил мъртъв. Съжалявам, ако сте го познавали. — Бекер посочи към къщата и каза на Кунео: — Насочват основните потоци — онези големи маркучи, — за да се опитат да запазят максимално местопрестъплението, обаче не се знае дали ще успеят.

Кунео кимна.

— Съобщиха ми за двама души.

— Така е.

— Мили боже! — отново възкликна жената. — Сигурно е Миси.

Кунео се извърна от къщата към жената и отново се представи, като показа значката си.

— А вие коя сте?

— Катрин Хановър. Снахата на Пол. Той живее… живееше тук.

— Извинете, да не би да говорите за онзи Пол Хановър? — попита Кунео.

— Имате предвид адвоката ли? Да. — Тя отново погледна към къщата. — Не мога да повярвам, че той е вътре.

— Някой е вътре, но не знаем дали е господин Хановър. Или пък Миси.

— Коя е Миси? — попита Кунео.

— Мишел Д’Амиен, приятелката на Пол. Годеницата му. Всички я наричаха Миси. Щяха да се женят през есента. — Жената внезапно изпадна в паника. — Защо не направите нещо? Не можете просто да ги оставите там. Нищо няма да остане от тях.

С присвити устни Бекер размени поглед с Кунео. И двамата знаеха горчивата истина, че телата вече бяха неузнаваеми, бяха обгорели без всякаква надежда да бъдат разпознати. Установяването на самоличността и съдебните улики щяха да дойдат най-вече от лабораторията. Нито те, нито който и да е друг можеше да промени това.

— Госпожо Хановър — поде Бекер, — може би ще е по-добре да седнете някъде. Или да се приберете у дома. Каквото и да става тук, ще отнеме доста време. Можем да вземем адреса и телефонния ви номер и да се свържем с вас утре сутринта.

Само че Кунео все още не искаше да я пусне да си върви.

— Правилно ли ви чух да казвате, че по-рано през деня сте идвали в къщата?

— Да.

— Защо?

— Исках да поговоря с Пол за нещо. Семейни въпроси.

— Срещнахте ли се с него?

Тя кимна:

— Да, пихме кафе. — Очите й отново се отместиха към огнения пъкъл. Вдигна ръка и разтърка челото си. — Не е възможно той да е вътре в този момент. Просто не е възможно. Миси също.

— Миси беше ли тук, когато говорихте с Пол? — попита Кунео.

— Не. Не знам. Не я видях.

— И какви бяха тези семейни въпроси?

Жената се сепна от въпроса и се намръщи:

— Защо? Какво значение има?

Кунео погледна към Бекер, който сви рамене. Сетне отново погледна към Катрин Хановър.

— Не знам. Ако човекът е мъртъв, ще бъде разследвано всичко, което е правил през последните си часове. Ако става дума за палеж, както смята инспектор Бекер, възможно е някой да е причинил пожара, за да убие някого в къщата. Ще трябва да науча всичко за този последен ден.

— Ще ни извините ли за момент, госпожо? — намеси се Бекер. Без да изчака отговора й, той мина пред нея и хвана Кунео под ръка, за да принуди да се обърне. Щом се отдалечиха на десетина стъпки, рече: — Преди да стигнете твърде далеч с нея, може би трябва да знаете, че има пистолет под гърдите на по-едрия труп, може би на мъжа, Хановър. Има и дупка като от куршум в една от главите. В нейната. Може да има и в неговата глава, обаче не исках да го пипам, за да го обърна и да проверя.

— Значи убийство и самоубийство?

Бекер отново сви рамене.

— Може би. Тока поне изглежда. Пистолетът беше под неговото тяло.

— Значи се е самоубил и е паднал върху пистолета?

— Може би. Възможно е. Това би обяснило нещата. Ако цялата къща изгори, направил съм много снимки. Разгледайте ги утре и тогава решавайте. Ако все пак им се удаде да спасят вестибюла, може да преустановим операцията и да успеем да влезем, като се съмне. — Той погледна към пожара. — Едва ли ще е преди това.

Кунео кимна и погледът му се плъзна към отсрещната страна на улицата, където повечето от усилията на пожарникарите в момента бяха насочени към къщите от двете страни на дома на Хановър. Бекер имаше право. Може би поне част от местопрестъплението щеше да бъде спасено.

— Откъде се появи тази жена?

— Каза, че била у дома, гледала новините и разпознала къщата.

— Къде са другите от семейството й?

— Не знам. Не я попитах. Може би няма други. Тъкмо бяхме започнали да разговаряме, когато се появихте.

— Добре — Кунео хвърли поглед към госпожа Хановър, която също наблюдаваше пожара като хипнотизирана. Сетне отново се обърна към Бекер: — Но сте сигурен, че е палеж?

— Със сигурност имаше остатъци от бензин под по-малкия труп.

— Нещо друго?

— Това не е ли достатъчно?

— Не, не исках да кажа това.

Бяха застанали пред госпожа Хановър и сега и двамата погледнаха към нея. Лицето й пламтеше, по него бе изписана непресторена възбуда, която се долавяше и в погледа й. Заради горещината от пожара бе свалила якето си и го бе преметнала през рамо, закачено на пръста й като на кука — поза, която подчертаваше и бездруго пищната й гръд.

— Изглежда дяволски добре — отбеляза Кунео.

— Ще я пуснете ли да си върви? — попита Бекер.

— След малко — отвърна Кунео, без да откъсва поглед от нея.