Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кел Сейбин (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Diamond Bay, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 184 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
ibv1 (2009)
Допълнителна корекция
asayva (2012)

Издание:

Линда Хауърд. Диамантения залив

ИК „Коломбина“, София, 2005

Американска. Първо издание

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-706-130-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция от asayva

Десета глава

Тя плачеше. Да я гледа човек беше все едно да понесе болката от удар в стомаха. Рейчъл не беше от ревливите и с усилие на волята си налагаше да не плаче, но сълзите сами се стичаха по бузите й, докато го гледаше в лицето. Тя непрекъснато ги изтриваше. Кел бавно протегна ръка и отметна косите й от влажното й лице, после я прегърна и сгуши главата й в здравото си рамо.

— Каквото и да се случи, не мога да рискувам живота ти — каза той тихо и измъчено.

Доловила категоричността в гласа му, Рейчъл разбра, че няма начин да го убеди в противното. Той щеше да си тръгне, и то завинаги. Тя отчаяно се долепи до него, за да поеме аромата на тялото му. Ръцете й се опитваха да запомнят усещането от допира до него. Кел повдигна брадичката й, наведе главата й назад и положи устни върху нейните. Целувката беше силна и страстна, донякъде ядна, тъй като разполагаха с толкова малко време, вечността нямаше да им стигне. Рейчъл въздъхна и отвори устни, за да приюти езика му. Пръстите й милваха мускулестия му гръб. Тя тутакси усети как гърдите й се втвърдяват и как слабините й изтръпват от удоволствие. Устните им не се отделиха.

Той искаше да заличи болката в очите й. Искаше да усети вкуса й, да бъде с нея, тъй като вчера следобед не успя. Никога преди Сейбин не беше губил контрол върху себе си по този начин, дори когато беше младеж, в който се събужда сексуалността. Рейчъл предизвикваше в него изключителна реакция и той се взриви секунди, след като проникна в нея. Тя също бе достигнала своята кулминация, ала му беше ясно, че бе припрян, беше я наранил с агресивното си проникване. Втори път нямаше да позволи подобно нещо. Щеше да изчака, докато Рейчъл наистина се подготви за него и е обхваната от неистово желание.

Тя трепереше в прегръдката му. Той усещаше соления вкус на сълзите й на езика си. Бавно я заведе до леглото, като не изключи лампите, защото искаше да вижда всеки нюанс на изражението й, докато я люби. После спря, за да изхлузи джинсите си. Рейчъл го наблюдаваше. Ръцете й машинално посегнаха към нощницата й. Кел бързо ги спря.

— Не, не сваляй засега нощницата си. — Може би за него бе по-лесно да не я вижда гола и изтегната в очакване. Той попадна в капана на собствената си дилема. Желаеше да я гледа, докато се любеха, докато я подготвяше да го приеме, но знаеше, че голото й тяло щеше да го възбуди по-бързо, отколкото му се искаше точно в този момент. Самата мисъл за нея го измъчваше достатъчно. В слабините си усещаше тежест. Услужливата му памет му припомни усещането, когато бе в нея.

— Защо? — дрезгаво попита Рейчъл, докато лежаха на леглото, а Кел бе надвесен над нея. Изражението на лицето му би я изплашило, ала тя му имаше пълно доверие.

Той бавно погали с ръка гърдите й. Под тънката памучна материя зърната й се втвърдиха.

— Защо нощницата ли? — поясни Кел.

Трудно й беше да говори, когато не й стигаше дъх.

— Да.

— Защото се настройвам за бунт.

Не, тя се настройваше. С леки и гальовни движения пръстите му предизвикаха приятен трепет и възбудените й сетива жадуваха за още и още. Понякога той просто я докосваше с върха на пръстите си, друг път я галеше в дланта си. Целуваше устните й, ушите й, брадичката й, извивката на шията й, изключително нежната вдлъбнатина на ключиците й. Накрая гърдите й познаха топлия и влажен устрем на устните и езика му. Беше още по-влудяващо, защото Кел не свали нощницата й. Когато устните му прегърнаха с топъл дъх набъбналите й зърна и ги поеха толкова жадно, че Рейчъл простена, между устните му и плътта й стоеше тънката преграда на памучната материя. Тя се опита да разкопчее двете копчета на нощницата си, за да му предложи голотата си, но той я спря, като хвана ръцете й, постави ги на възглавницата над главата й и ги задържа там със силната си ръка.

— Кел! — простена Рейчъл, като се мъчеше да се освободи, ала той бе невероятно силен, въпреки полузарасналите си рани, и тя не успя. — Има нещо жестоко в теб!

— Не — прошепна Кел. — Искам само да се чувстваш добре. Не ти ли харесва така?

Нямаше как да отрече. Той лесно разчиташе знаците на възбудата в тялото й.

— Да — призна тя, задъхана. — Но и аз искам да те докосвам. Нека…

— Не още. Караш ме да се чувствам като тийнейджър, който е готов за нула време. Този път ще се постарая на теб да ти е приятно.

— И преди ми беше приятно — рече тя и простена, когато с лявата си ръка Кел нежно погали бедрата й. Рейчъл затаи дъх и неистово се изви към ръката му.

— Бях прекалено груб и бърз и те нараних.

Тя не отричаше, ала неудобството не беше неочаквано, а и удоволствието дойде бързо след това. Опита се да му го обясни, но думите се спираха в гърлото й. Той мушна нощницата между нозете й и погали с ръка женствеността й. Тялото й се разтресе от удоволствие и Рейчъл тихо простена.

Докосването му бе силно, но нежно. Тя бавно извиваше глава върху възглавницата между ръцете си. Ако преди я бе предизвиквал, то сега я измъчваше по най-сладкия начин. Усети в тялото си топлина. Гърдите й бяха толкова твърди, че я боляха. Кел усети момента, в който Рейчъл вече не издържаше, и се наведе, за да целува меката й плът, при което тя отново простена тихо, но диво.

Ръката му беше върху голото й бедро под нощницата. Усещането за плътта му беше толкова силно, че Рейчъл отново се разтресе.

— Спокойно — прошепна той, а тя се опита да се успокои, доколкото можеше, докато топлата му и твърда ръка се движеше нагоре по бедрото й и нежно го галеше. С длан намери другото й бедро и го погали. Това я влудяваше.

— Почакай! — Гласът й беше заплаха и обещание.

Кел се засмя на глас, нисък и груб звук на мъжки триумф. Като през мъгла Рейчъл осъзна, че го чува да се смее за пръв път.

— Очаквам го с нетърпение — каза той с напрегнат глас. Беше възбуден, в очите му пламтеше едва овладяна страст. Лицето му бе опнато, а устните и страните му бяха алени. — Готова ли си, любов моя? Нека да проверя. — Той я докосна и тя тихо извика. Бедрата й се надигаха и Рейчъл трепереше в екстаз. — Не още — прошепна Кел. — Не още. Почакай, миличка. — Ниският му глас обля треперещото й тяло. Тя отново извика. Опита се да освободи ръцете си и този път той ги пусна. — Сега — тихо изрече Кел и дръпна нощницата нагоре. Рейчъл се надигна, за да й съблече дрехата. Тя сама я дръпна през главата си и я хвърли на пода. Лицето му стана още по-напрегнато, докато гледаше голото й тяло и блестящата й кожа. Той за миг затвори очи, стисна зъби, когато усети порив в слабините си, заплашващ да наруши самоконтрола му. Кел внимателно легна на гръб, като пазеше рамото си. — Бавно и спокойно — прошепна той. Очите му пламтяха като черни огньове, докато се наместваше до нея. — Да не бързаме, малко по малко.

— Обичам те — прошепна с болка Рейчъл и затвори очи, за да почувства плътта му до себе си. После прокара ръце по гърдите му. Кел изстена и се изви под нея. Беше сграбчил чаршафа. — Обичам те — повтори тя и от гърлото му се изтръгна още един животински звук, когато загуби контрол, сграбчи я за бедрата и проникна в нея.

— Рейчъл — стенеше той и трепереше. Тялото му под нея бе опнато и напрегнато.

Тя се надигаше и отново слизаше. Сега бе неин ред да изиграе върховния танц на страстта, като забавяше темпото, за да не прекрачат границата, откъдето нямаше връщане. Вече изпитваше силна удовлетвореност. Времето сякаш се разтегна, а после съвсем изчезна. Забрави всичко, освен Кел, и му се отдаде по начин, за който не беше подозирала, че бе възможен. Още когато го извади от океана, той беше безвъзвратно неин, може би поради същата сила. Докато беше жива, щеше да е само негова.

Отново плачеше, ала този път не обръщаше внимание на сълзите, които обливаха лицето й.

— Обичам те — задъха се Рейчъл. После изведнъж се изви и се притисна към него. Трепетът в меката й плът взриви света, после заглъхна и останаха само двамата, устремени един към друг, докато той не извика дрезгаво.

Когато по-късно тя спеше в прегръдката му, Кел лежеше буден и се взираше в нощта. Въпреки че лицето му бе както обикновено безизразно, в очите му се четеше отчаяние.

 

 

— Да отидем в града — предложи той на следващата сутрин след закуска.

Рейчъл си пое дълбоко въздух. Ръцете й за миг се спряха, преди отново да продължат да мият последната чиния. Подаде му я да я избърше и усети как нарастващият ужас в гърдите й я задушава.

— Защо?

— Трябва да се обадя по телефона, обаче не оттук.

Буцата в гърлото не й позволяваше да говори нормално.

— Ще се обадиш на човека, на когото мислиш, че може да се довериш?

— Знам, че мога да се доверя — кратко отвърна Кел. — Залагам живота си на това. — Освен това залагаше и нейния живот. Да, той имаше пълно доверие в Съливан.

— Мислех, че ще изчакаш, докато се възстановиш. — Тя се обърна към него. В помрачения й поглед се долавяше остра болка, което го нараняваше още повече.

— Да, но Елис вече се появи. На Съливан ще му са необходими няколко дни, за да провери някои неща и да направи необходимата организация. Не желая да продължавам така повече.

— Съливан? Значи това е човекът?

— Да.

— Ала едва вчера ти извадиха конците — възпротиви се Рейчъл и стисна пръсти, за да овладее треперенето на ръцете си. — Все още си слаб и не можеш… — Прехапа устна в отчаян опит да възпре потока от думи. Спорът нямаше да промени решението му. Как да му каже, че бе слаб, когато я люби два пъти през нощта, а на сутринта я събуди и отново я облада? Тялото й бе схванато и я болеше. Всяка нейна стъпка й припомняше колко силен и издръжлив бе Кел. Не беше в най-върховата си форма, но въпреки това най-вероятно бе по-силен от повечето мъже. Тя затвори очи, подразнена от собствената си слабост, че се опита да го задържи, след като от самото начало знаеше, че не може. — Извинявай — тихо рече Рейчъл. — Разбира се, че можеш. Ако желаеш, ще отидем веднага.

Той я наблюдаваше мълчаливо. Именно в този миг се разкриваше силата на тази жена и мисълта за това правеше живота му още по-тежък. Кел не искаше да се обажда на Съливан, не искаше да пришпорва деня, когато всичко трябваше да приключи. Искаше му се да разтегне времето, да прекара горещите и лениви дни на плажа с нея, като опознава всяка частица от личността й и я люби винаги, когато си пожелаят. А нощите… Тези дълги, топли и уханни нощи, когато телата им се сливаха върху влажните чаршафи. Да, точно това му се искаше. Единствено мисълта, че тя се намира в нарастваща опасност, можеше да го накара да се обади на Съливан. Инстинктът му подсказваше, че времето лети.

Той не проговаряше, Рейчъл отвори очи и видя, че я наблюдава с настоятелен поглед.

— Това, което най-много искам — каза отчетливо Кел, — е да те любя отново.

Само един негов поглед и дума, и тя усети как топлината се разлива по тялото й, ала знаеше, че няма да може да го приеме. Погледна го със съжаление.

— Мисля, че няма да мога.

Той докосна бузата й. Твърдите му и груби пръсти погалиха лицето й с невероятна нежност.

— Извинявай. Трябваше да се досетя.

Тя му се усмихна.

— Нека се преоблека и да среша косите си и ще излезем.

Тъй като Рейчъл не беше от жените, които се мотаят пред огледалото, пет минути по-късно те вече пътуваха. Сейбин беше бдителен, тъмните му очи следяха всяка подробност от пейзажа и разглеждаха всяка кола, която срещнеха. Тя се усети, че гледа в огледалото за обратно виждане в случай, че ги преследват.

— Трябва ми телефонна кабина извън сградата. Не желая шестстотин човека да ме видят, докато пазаруват — троснато рече той, без да отслабва вниманието си към движението.

Тя се подчини и потърси кабина до сервиза в края на града. Паркира колата. Кел отвори вратата и отново я затвори, без да излиза. Обърна се към нея с усмивка:

— Нямам пари.

Усмивката му я накара да се отпусне вътрешно и Рейчъл се засмя, докато търсеше портмонето си.

— Можеш да използваш номера на кредитната ми карта.

— Не. Ако някой го провери, ще стигне до Съливан.

Той взе шепата монети, които тя му подаде, влезе в кабината и затвори вратата зад себе си. Рейчъл го наблюдаваше, докато пускаше монетите в отвора, после се огледа дали някой не го гледа, но единственият човек наоколо бе мъжът в сервиза, който седеше на стол пред офиса и четеше вестник.

Кел се върна след няколко минути и Рейчъл запали колата, докато той се мушна на седалката и затвори с трясък вратата.

— Не ти отне много време — забеляза тя.

— Съливан не си хаби думите.

— Ще дойде ли?

— Да — изведнъж Кел отново се усмихна с онази истинска, ала рядка усмивка. — Основният му проблем е да се измъкне от къщата, без жена му да го последва.

Шегата му на тази тема бе неочаквана.

— Тя не разбира работата му ли?

Той изпръхтя:

— Въпросът не е в работата му, той е фермер. Джейн ще полудее, че не я взима със себе си.

— Фермер!

Преди няколко години се оттегли от агенцията.

— И съпругата му ли беше агент?

— Не, слава богу — рече Кел сериозно.

— Не я ли харесваш?

— Не е възможно човек да не я харесва. Радвам се, че Съливан я държи под контрол във фермата.

Рейчъл го погледна двусмислено.

— Той става ли? На колко години е?

— На моята възраст. Сам се оттегли. Правителството щеше да се радва да го задържи още двадесет години, но той се махна.

— Значи е добър?

Кел вдигна тъмните си вежди.

— Той е най-добрият агент, който някога съм имал. Обучавахме се заедно във Виетнам.

Това я окуражи. Тя се страхуваше много повече от опасностите, които му предстояха, отколкото от мисълта, че ще си тръгне. Вестниците не даваха никаква гласност на проблема, ала в столицата се водеше нещо като война. Кел нямаше да се успокои, докато отделът му не си възвърнеше доброто име отново, дори и с цената на собствения му живот. Тази мисъл я измъчваше. Ако можеше, ако той й позволеше, щеше да отиде с него и щеше да направи всичко по силите си, за да го защити.

— Спри до някой магазин — каза Кел и се обърна, за да провери положението отзад.

— Какво ти трябва от магазина? — Рейчъл отново го погледна и откри, че той я наблюдава с едва изписано удоволствие.

— Контрол на раждаемостта. Или не си осъзнала какъв риск поехме?

— Да, знам — тихо призна тя.

— И нищо ли нямаше да кажеш, или да направиш?

Рейчъл стегна пръсти около волана, докато кокалчетата й побеляха. Съсредоточи се върху движението.

— Не.

При тази единствена, спокойно изречена дума Кел тръсна глава и тя усети изгарящия му поглед върху себе си.

— Не искам да забременяваш. Не мога да остана, Рейчъл. Ще бъдеш сама и ще трябва да отглеждаш дете.

Тя спря на червената светлина и се обърна към него.

— Ще е много хубаво да имам дете от теб.

Той стегна челюсти и изруга наум. По дяволите, отново се възбуди само от мисълта, че може да забременее от него, да му роди дете и да го кърми от красивите си гърди. И той го искаше. Искаше да я вземе със себе си и всяка вечер да се връща при нея, но не можеше да обърне гръб на професията си и страната си. Сигурността беше от съществено значение, особено сега, и помощта му бе безценна. Трябваше да го направи. Ала да подложи на опасност Рейчъл не можеше. Сивите й очи помръкнаха от любов и болка.

— Няма да те оставя лесно да се изплъзнеш — прошепна тя. — Няма да крия чувствата си и няма да ти помахам с усмивка.

Изражението на лицето му бе напрегнато, но не издаваше чувствата му. Кел не отвърна. Когато светна зелена светлина, Рейчъл потегли внимателно и спря пред най-близкия магазин. Без да проговори, извади от чантичката си банкнота от двадесет долара и му я подаде.

Той сграбчи банкнотата, имаше вид на убиец.

— Или така, или ще се въздържаме.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Тогава се налага да влезеш.

Не, така не го улесняваше, напротив, правеше положението още по-тежко и това го раздираше. По дяволите, при други обстоятелства щеше да й прави дете всяка година, помисли си Кел яростно, докато влизаше в магазина и правеше покупката. Може би бе закъснял, може би вече беше бременна. Само някой наивен или лекомислен човек би пренебрегнал такава възможност.

Той тъкмо тръгваше от касата и се бе насочил към вратата, когато Рейчъл се втурна с напрегнато лице, а очите й бяха разтревожени и огромни. Без да се колебае, Кел се обърна и мина покрай няколко щанда, където се зае да разглежда някакви разхладителни напитки. Тя мина покрай него и отиде до щанда за козметика. Сейбин изчака и след миг вратата се отвори отново. Видя пясъчноруса коса и сам наведе глава, като машинално посегна към пистолета на гърба си, ала коланът беше празен. Пистолетът остана в колата. Той присви очи и придоби студено и свирепо изражение. Като се придвижваше бавно, започна да следи Елис.

Рейчъл видя синия форд да се задава по улицата отдолу и веднага позна, че бе Елис. Единствената й мисъл бе да предупреди Кел, преди да бе излязъл от магазина и преди Елис да го бе видял. Ако Елис ги преследваше, беше твърде късно, но тя беше убедена, че не беше така. Просто неприятно съвпадение. Престори се, че не го вижда, излезе от колата и влезе в магазина, сякаш самата тя току-що бе пристигнала. Точно когато влизаше, чу как вратата зад нея се затвори и разбра, че Елис ще пристигне след секунди. Кел я погледна и изчезна. Сега трябваше да се отърве от Елис, дори да се налагаше да се върне в колата и да тръгне без Кел. По-късно щеше да завие обратно и да го вземе.

— Помислих, че си ти. Не ме ли чу, като ти викам? — попита Елис зад нея, докато Рейчъл разглеждаше щанда с червилата.

Тя се извърна рязко и се престори, че е стресната.

— Тод! Изплаши ме! — рече без дъх и сложи ръка на гърдите си.

— Извинявай. Мислех, че разбра, че съм зад теб.

Тази сутрин той прекалено много мислеше, дано не се напрягаше твърде много. Рейчъл му се усмихна разсеяно.

— Толкова неща са в главата ми, че се движа като в транс. Опитвам се да събера багажа си за пътуването, ала забравих списъка с покупките у дома. И усилието да си припомня всичко ме влудява.

Елис погледна козметиката и се усмихна.

— Предполагам, червилото е необходимо.

— Не, балсамът за устни е важен. Реших, че тук ще го намеря.

Нахален тип! Тя се зачуди как ли щеше да реагира, ако му кажеше да се разкара. Проблемът с хората с голямо самочувствие бе, че и най-незначителното нещо ги настройваше към отмъщение. Въпреки това, тя не успя да прикрие язвителността в гласа си и той я погледна изненадано.

— Нещо не е наред ли?

— Имам страхотно главоболие — измънка Рейчъл. Тогава видя как Кел се придвижва зад Елис. Лицето му бе неподвижно, очите присвити и студени, движеше се като дебнеща пантера. Какво правеше той? Трябваше да се скрие, докато тя се отърве от Елис, а не да го напада Рейчъл пребледня.

— Наистина изглеждаш зле — най-после призна той.

— Мисля, че снощи пих доста вино. — Тя се обърна и продължи по пътеката, за да се отдалечи от Кел.

По дяволите! Ако искаше да нападне Елис, щеше да му се наложи да го преследва! Рейчъл се спря пред щанда с препарати против насекоми. Взе едно шише и се намръщи, докато четеше инструкциите на гърба.

Елис я следваше по петите.

— Излиза ли ти се довечера?

Тя стисна зъби от възмущение. Не можеше да повярва, че бе толкова дебелокож. С усилие си пое въздух и отговори спокойно:

— Няма да мога, Тод, но благодаря за поканата. Чувствам се много гадно.

— Да, разбирам. Ще ти се обадя след ден-два.

Рейчъл намери сили за една вяла усмивка.

— Да. Може да се почувствам по-добре, освен ако не е някакъв вирус.

Като повечето хора, той леко се отдръпна при споменаването на нещо заразно.

— Ще те оставя да пазаруваш, ала наистина трябва да се прибереш у дома и да си починеш.

— Добър съвет. Може би ще го направя. — „Няма ли да си тръгне най-после?“ Но Елис се мотаеше, бъбреше и при толкова много чар от негова страна на нея й се искаше да му запуши устата. Тогава отново видя Кел, който мълчаливо приближаваше Елис отзад. Очите му не изпускаха жертвата си. Тя отчаяно се хвана за стомаха и ясно произнесе: — Май ще повърна.

Елис удивително бързо се отдръпна и я погледна неспокойно.

— Най-добре е да се прибираш — каза той. — Ще ти се обадя по-късно. — При последните си думи бързо излезе от магазина.

Рейчъл изчака, докато се качи във форда и потегли, и тогава се обърна към Кел, който се приближаваше към нея.

— Стой тук — рязко каза тя. — Ще обиколя сградата, за да се уверя, че си е тръгнал.

Рейчъл излезе, преди той да успее да каже нещо. Цялата пламтеше от ярост. Обиколката около сградата щеше да я успокои. Направо се вбеси, че Кел пое такъв риск сега, когато все още не беше физически възстановен. Щом се качи в колата, облегна глава на волана за миг и потрепери. Ами ако Елис беше видял Кел да влиза в магазина и просто играеше театър, за да се увери, че наистина бе Кел, а после да докладва на началниците си? Тя не го допускаше, освен ако Елис не беше доста по-коварен, отколкото си го представяше. Ала дори самата възможност беше ужасяваща.

Треперейки, Рейчъл запали колата и обиколи сградата, като оглеждаше улиците нагоре-надолу дали синият форд не беше паркиран някъде.

Не само за Елис трябваше да провери, но и за Лоуъл. Дори нямаше представа каква кола кара. И колко още мъже имаше в района?

Тя се върна до магазина и спря до самата врата. Кел излезе и се шмугна до нея в колата.

— Видя ли някого?

— Не, ала не знам какви коли карат останалите. — Влезе в движението и се насочи в посока, противоположна на онази, в която замина Елис. Не нататък искаше да отиде, ала винаги можеше да обърне.

— Той не ме видя — тихо каза Кел с надеждата да уталожи част от напрежението, изписано по лицето й.

— Откъде знаеш? Може да е решил да докладва за теб и да чака подкрепление, да те хванат по-късно, вместо да се опитва да прави нещо сред тълпата в магазина.

— Успокой се, скъпа. Не е толкова умен. Би се опитал сам да ме залови.

— Щом е толкова глупав, защо си го наел? — отвърна тутакси Рейчъл.

Той се замисли.

— Не съм го наел. Някой друг го „внедри“.

Тя го погледна.

— Единият от двамата, които са знаели къде си?

— Точно така — мрачно призна Кел.

— Това стеснява кръга за теб, нали?

— Де да беше така, но не мога да го приема за чиста монета. Докато не се уверя със сигурност, и двамата са заподозрени.

Имаше смисъл в думите му. Ако се налагаше да допуска грешки, по-добре да прекаляваше с предпазливостта си. Ала той не можеше да си позволи нито една грешка.

— Защо го следеше? Защо просто не се скри, докато се отърва от него? — попита Рейчъл, а кокалчетата на ръцете й отново побеляха.

— Ако ме беше видял, можеше да те вземе за заложник, за да ме измъкне. Не можех да позволя такова нещо — спокойният му тих тон я накара да потрепери, сякаш внезапно настана студ.

— Но ти не можеш да се излагаш на подобен риск засега! Кракът ти може да те подведе, а рамото ти е толкова схванато, че едва го движиш. Ами ако беше отворил раните отново?

— Няма такова нещо. Както и да е, не очаквах да се бием, исках само да го сплаша.

От мъжката му арогантност й се прииска да изкрещи, ала вместо това тя стисна зъби.

— Не ти ли хрумна, че нещо лошо може да се случи?

— Разбира се, но ако той те беше сграбчил, нямаше да имам избор, та затова исках да съм на позиция.

Кел беше готов да направи всичко необходимо, въпреки схванатото си рамо и наранения си крак. Нямаше равен на себе си, можеше да определи цената и беше готов да я заплати, въпреки че щеше да направи всичко по силите си, за да обърне нещата в обратната посока.

Рейчъл все още беше бледа. Той посегна да погали бедрото й.

— Всичко е наред — рече нежно. — Нищо не се е случило.

— Ала можеше. Рамото ти…

— Забрави за проклетото ми рамо и за крака ми. Знам докъде да ги натоварвам и не се впускам в нищо, освен ако не съм сигурен, че ще спечеля.

Тя остана мълчалива до края на пътуването. Паркира колата под дърветата и каза:

— Смятам да отида да поплувам. Искаш ли да дойдеш?

— Да.

Както винаги, Джо се приближи до вратата на колата. Беше фиксирал поглед върху нея, въпреки че Кел беше наблизо. Кучето тръгна с Рейчъл към стъпалата на верандата. То приемаше Кел, но когато двамата бяха навън, не се отделяше от Рейчъл. Беше воин, който обаче имаше желание да остане, помисли си тя тъжно, ала после решително прогони пропълзяващото самосъжаление. Животът щеше да продължи, дори и без Кел. От мисълта за това я заболя, но знаеше, че някак щеше да оцелее, въпреки че животът й безвъзвратно бе променен от прекараните с него спокойни дни, белязани от някои ужасяващи моменти.

Рейчъл се преоблече в лъскавия си черен бански костюм, а Кел сложи джинсовите си шорти. Взеха няколко хавлии и тръгнаха през боровете надолу към плажа. Джо ги последва и легна под оскъдната сянка на някакъв храст. Тя пусна хавлиите на пясъка и посочи към залива, където водата се надигаше и се разбиваше върху подводните скали.

— Виждаш ли линията, където се разбива водата? Там са скалите. Съвсем сигурна съм, че онази нощ си ударил главата си там. Приливът тъкмо бе настъпил и водата беше все още ниско. — Рейчъл отново посочи. — Измъкнах те тук.

Той погледна плажа, после се обърна и огледа склона, където се извисяваха боровете като дървени стражи. Как го беше влачила по склона до къщата по някакъв начин — геройство, което трудно си представяше, щом погледнеше крехкото й тяло.

— Ти едва не си умряла, докато ме замъкнеш до горе, нали? — тихо попита Кел.

Тя не искаше да мисли за онази нощ, нито за физическите усилия. Част от този спомен вече бе отхвърлен от съзнанието й. Спомняше си, че чувстваше болка, ала каква точно не можеше да се сети. Може би благодарение на адреналина бе получила невероятна сила онази нощ и после бе забравила неприятните моменти. Дълго го гледа, после се обърна и влезе в морето. Той я наблюдаваше, докато водата достигна коленете й, свали пистолета от колана си и внимателно го постави на хавлията, като го покри с другата хавлия, за да го предпази от пясъка. После смъкна шортите си и влезе във водата гол след нея.

Рейчъл беше добър плувец. Беше прекарала по-голяма част от живота си в залива, но Кел не й отстъпваше, въпреки схванатото си рамо. Отначало, когато го видя във водата, тя му се скара, че не бива да мокри раните си, ала бързо престана. В края на краищата, беше плувал с отворени рани и упражнението може би бе добра терапия. В продължение на половин час те плуваха в залива и тогава той реши, че му бе достатъчно. Рейчъл се върна с него на брега. Едва когато водата им достигна до кръста, тя забеляза, че Кел бе гол. Познатият трепет я споходи, докато го гледаше как излиза от океана. Беше толкова строен, стегнат, идеален, с матов тен и мускули като въжета, дори по бедрата. Наблюдаваше го, докато той отмести пистолета си и легна на едната хавлия.

Рейчъл излезе от водата и наведе глава, за да изстиска косите си. Когато се изправи, Кел я наблюдаваше.

— Съблечи банския костюм — тихо рече той.

Тя погледна морето, но не се виждаха никакви лодки. После погледна към него, който наподобяваше лежаща бронзова статуя, с изключение на това, че никога не бе виждала статуя в състояние на възбуда. Рейчъл бавно посегна към презрамките на раменете си и ги свали. Веднага усети горещата целувка на слънцето върху мокрите си гърди.

Сейбин затаи дъх и протегна към нея ръка.

— Ела тук.

Тя свали банския костюм и отиде до хавлиите. Той седна и я привлече до себе си. В тъмните му очи играеха пламъчета.

— Познай какво забравих да взема.

Рейчъл започна да се смее. Гласът й звучеше чист и дълбок в един свят, където само двамата съществуваха.

— Е, и без това те боли — измънка Сейбин и прокара ръка по гърдите й. — Ще трябва просто… Да импровизирам.

Той се надвеси над нея. Раменете му бяха толкова широки, че закриха слънцето, а устните му изгориха нейните.

Беше много добър в импровизациите. Галеше я така, сякаш тя беше доброволно привнесла му се, целуната от слънцето — жертва, предоставена му за най-върховно удоволствие. Най-после тялото й се изви и Рейчъл извика от неудържимата страст. Викът й се извиси към нажеженото до бяло слънчево кълбо.