Роджър Зелазни
Джек от сенките (12)

12

Заедно с нарастващата светлинка растяха и въздушните и земни вибрации. Не след дълго светлината бе напълно достатъчна за да се ориентира за посоката, която трябваше да следва. Още по-нататък тя стана толкова ярка, че той взе да проклина, задето не бе взел със себе си чифт слънчеви очила.

Подът под краката му бе станал съвсем гладък, въздухът бе студен, чист и лишен от неприятните зловония, които придружаваха доскорошния му полет из мрака.

Джек продължи, докато стигна непосредствено до източника на светлина. Оказа се, че това е гигантски отвор в пода, водещ към нещо, което не можеше да различи заради яркия блясък. Чуваше се само тракане, дрънчене и бучене като от много струпани на куп машини.

…Или от Великата машина.

Той легна по корем и допълзя до ръба на отвора. В първия миг умът му отказа да възприеме онова, което лежеше под него.

Имаше толкова много механизми, че да ги преброи би било непосилна задача — някои от тях се въртяха бавно, други се тресяха като побеснели, големи и малки, мяркаха се зъбчати колела, оси, макари и махала — някои от последните надвишаваха двайсет пъти човешки бой и се клатушкаха лениво, замислено — имаше и бутала, грамадни стоманени тирбушони, които се вмъкваха и измъкваха в покрити с нарези улеи; имаше кондензатори, трансформатори и токоизправители; имаше огромни металически пултове, целите обкичени с превключватели, копчета и разноцветни светлинни индикатори, които мигаха непрестанно; чуваше се равномерното бучене на все още скрити от погледа му генератори, които черпеха енергия незнайно откъде — може би от самите недра на планетата, от топлината или от гравитационното й поле — шумът от които дразнеше слуха му като бръмчене на досадна муха, а над всичко това се носеше сладникаво-киселият дъх на озон. От стените на гигантската шахта, в която бяха разположени всички тези машини и инструменти, извираше ярка светлина, а над целият сложен комплекс подобно на изпънати паяжини се бяха разпрострели многопосочни метални конструкции с релси, по които се движеха непрестанно цели композиции от металически кофи, спирайки от време на време за да облеят с масло някой определен възел; подобно на змии се извиваха високоволтови кабели, кръстосваха се помежду си и се губеха в дълбините; имаше и някакви миниатюрни прозрачни механизми, чийто детайли бяха толкова фини, че не можеха да се разглеждат с просто око и които се свързваха с миниатюрни стъкловидни нишки. Имаше не по-малко от стотина елеваторни механизми, които се спускаха и издигаха непрестанно, осъществявайки връзката между отделните нива, а от време на време замираха и протягаха дългите си пипаловидни металически крайници, а върху отсрещната стена непрестанно присвятваха някакви широки червени ленти. Умът му отказваше да възприеме всичко, което виждаше, чувстваше чуваше и подушваше със сетивата си, макар Джек да си даваше сметка, че в най-скоро време ще трябва да се справи по някакъв начин с тази гигантска машина, да открие слабото й място и да удари там, където с най-малко усилия ще предизвика най-тежки щети. Той забеляза, че по стените са наредени най-различни инструменти с грамадни размери, инструменти, с които биха могли да боравят само исполини — ключове, отвертки, лостове, манивели — знаеше, че някъде сред тях ще е и онова, което му е нужно, средството, което, ако бъде използвано както трябва, ще счупи Великата машина.

Той пропълзя още малко напред и продължи да се оглежда. Гледката беше величествена и великолепна, никога досега не беше съществувало, нито пък щеше да съществува подобно нещо.

Джек потърси начин да се спусне долу и забеляза малко встрани началото на извита метална стълба. Изправи се и забърза към нея. Веднага щом я стигна започна да се спуска.

Още преди да стигне края й, до ушите му достигна шум от стъпки. Едва успя да ги различи между неспирния грохот на машинариите. Прикри се в една подходяща сянка и зачака.

Въпреки че сянката не притежаваше обичайните си свойства, все пак му служеше за прикритие. Докато стоеше там, под капака на един генератор, или някаква подобна машина, той се зачуди какво да предприеме.

Дребен, побелял човечец се появи, куцукайки, съвсем наблизо. Джек го разгледа внимателно. Старецът спря край едно колело, вдигна над него металната фуния, която носеше и го смаза грижливо с машинно масло.

Докато Джек го следеше с поглед, дребосъкът продължи да се поклаща по тесните проходи на машината, спирайки от време на време за да развие някоя пробка и да налее вътре масло.

— Здрасти — извика той следващия път, когато старецът го наближи.

— Какво… кой си ти?

— Някой, който те търсеше.

— Защо?

— За да ти задам няколко въпроса.

— Много мило от твоя страна. Готов съм да те изслушам. Какво искаш да знаеш?

— Някои неща за устройството и създаването на тази Машина.

— Тя е много сложна.

— И сам виждам. Все пак, ще чуя ли подробности?

— Разбира се — и дребосъкът го засипа с цял куп обяснения. — Ясно ли ти е? — попита накрая.

— Да.

— Какво още те интересува?

— Нищо. Мисля, че дойде време да умреш.

— Какво…

Дребосъкът така и не довърши онова, което възнамеряваше да каже, защото Джек го удари с кокалчето на свития си показалец в лявото слепоочие.

След това приближи стената с гигантските инструменти и се зае да ги разглежда. Спря избора си на един тежък метален лост, чието предназначение така и не можа да установи. Вдигна го и се върна при последната стъклена машинка, която бяха разглеждали със стареца. Известно време оглежда миниатюрните кристални колелца, които се въртяха безспирно вътре с най-различна скорост.

След това замахна с лоста, счупи стъкления похлупак и започна да разбива с методични движения сложния механизъм. На всеки негов удар грамадната машина отвръщаше с пронизителен метален протест от различните си краища. Бръмченето й стана трескаво и пресекливо като дишането на болен старец, чуваше се дразнещо звука дрънчене и на няколко пъти подът се разтърси от удари, сякаш някакви гигантски части се бяха откъснали от стойките си. Всичко това бе последвано от скърцане на метал в метал, глух тътен и изригвания на едри кълба дим от различни части на машината. Съвсем наблизо едно огромно зъбчато колело забави въртенето си, спря за миг, а след това продължи съвсем бавно.

Докато Джек разбиваше и останалите стъклени кутии, смазочните кофи над главата му сякаш пощуряха и започнаха да летят с бясна скорост напред-назад, обливайки задъхващата се машина с цели водопади от тъмно блестящо масло. Подът под краката му се разтрепери неудържимо и няколко бутала изскочиха от своите цилиндри. Сред димната завеса започнаха да се мяркат и пламъци и Джек се закашля от киселия пушек.

Машината започна да трепери, движенията й замряха, сетне се възобновиха в налудничаво темпо. Зъбчатите й колела свистяха, а осите и връзките им се късаха, сякаш бяха хартиени. Всичко наоколо се разпадаше на части. Шумът беше невъобразим и непоносим. Джек се огледа за последен път, запрати лоста във вътрешността на Машината и побягна към стълбата.

Когато отново погледна назад, сред дима се мяркаха някакви гигантски фигури, които бързаха към стената с инструментите. Твърде късно, помисли си той.

Изтича нагоре по стълбата, стигна горната платформа и се втурна в стената от мрак.

Така започна разрушаването на света, който познаваше.

Обратният път се оказа по-труден и опасен, защото земята под краката му се разтърсваше все по-често от могъщи сътресения, предизвикващи свличане на огромни земни пластове и пропукване на стените. На два пъти се налагаше да разчиства срутвания в тунела, който трябваше да го изведе на повърхността. Малко по-късно го застигнаха и грамадните обитатели на шахтата и в паниката си започнаха да се избиват свирепо помежду си. Джек също уби неколцина, преди да продължи.

Веднага щом излезе навън той вдигна поглед към черната полусфера високо в небето. От нея все така полъхваше хлад, може би дори повече отколкото в началото на разрушителното му спускане в недрата на планината. Докато оглеждаше сферата Джек забеляза, че се е преместила съвсем леко встрани от позицията, която преди това заемаше.

А след това, бързайки да изпълни едно наскоро дадено обещание, той използва Ключа за да го прехвърли в страноприемницата „При Горящото чукало“, на крайморския път.

Джек побутна паянтовата порта и влезе в страноприемницата, скована от изхвърлени на брега трупи, ремонтирана повече от дузина пъти, по-стара дори от спомените му. Докато се спускаше към гостилницата, стълбището под краката му се тресеше, а стените се пропукваха заплашително. Гласовете на насядалите край огнището внезапно утихнаха и вътре се възцари уплашено мълчание.

Джек приближи до тях.

— Търся една старица на име Розалия — рече той. — Да е отсядала тук?

Широкоплещест мъж с руса къдрава коса вдигна очи от чинията си.

— Ти кой си? — попита той.

— Джек от Сенчестата Обител.

Мъжът огледа дрехите му и лицето му се изпъна. Той сведе изплашено поглед.

— Не познавам никаква Розалия, почитаеми господине — произнесе покорно той. — Някой от вас да я знае?

— Не — отвърнаха в един глас останалите петима, като се стараеха да не поглеждат към Джек. — Господине… — побързаха да добавят те.

— Кой е собственикът тук?

— Казва се Харик, почитаеми господине.

— Къде да го намеря?

— Зад вратата в дъното, почитаеми господине.

Джек им обърна гръб и закрачи към вратата. Докато пресичаше стаята чу името си, нашепвано от сенките.

След като изкатери две стъпала той се озова в тясна стая, където някакъв едър, охранен и шкембест мъж на средна възраст се хранеше с очевиден апетит. На масата трепкаше една единствена свещ, на светлината на която лицето му изглеждаше червендалесто като домат. Той завъртя бавно глава и трябваше да изминат няколко секунди преди очите му да се фокусират върху влезлия Джек.

— Какво искаш? — попита грубо той.

— Името ми е Джек. Доста път изминах за да стигна това място, Харик. Търся една старица, която ми каза, че щяла да дойде тук, за да прекара последните дни от живота си. Казва се Розалия. Кажи ми какво знаеш за нея.

Харик смръщи вежди, сведе глава и примижа.

— Чакай малко… — каза той. — Имаше една стара вещица… Ами да. Умря преди известно време.

— Ясно — кимна Джек. — Кажи ми къде е погребана, за да мога да навестявам гроба й.

Харик изсумтя, отпи няколко глътки вино и млясна недоволно. После избухна в смях. Избърса устата си с опакото на ръката, а от очите му бликнаха сълзи.

— Къде била погребана? — кискаше се той. — Че кой дава пет пари за една побъркана старица? Държахме я тук само заради милостинята, която изкарваше и задето разбираше малко от изцеряване.

Няколко мускулчета затрептяха по лицето на Джек.

— Тогава какво направихте с нея? — попита търпеливо той.

— Хвърлихме я в океана — за храна на рибите. Едва ли са били особено доволни.

Когато напусна страноприемницата, стените й горяха като факли, а отвътре се чуваха ужасените писъци на нещастниците. Светлините от пожара трепкаха надалеч по песъчливия бряг.

А Джек продължи покрай развълнуваното море. Звездите в небето трепкаха всеки път, когато земята под краката му започваше да се бунтува. Въздухът бе пронизващо студен и той чувстваше безкрайна умора. Коланът с пъхнатия в ножницата кинжал бе като непосилно бреме. Жадуваше да се излегне край някоя дюна, да се загърне във влажното наметало и да запали цигара.

Докато крачеше като сомнамбул по пясъка, в който тежките му ботуши затъваха непрестанно, той забеляза не без известна изненада, че към него се приближава някаква фигура.

Оказа се, че е самият той.

Джек поклати глава.

— О, ти ли си, душа — въздъхна.

В отговор душата кимна.

— Защо трябваше да подпалваш страноприемницата? — попита го тя. — И без това скоро морето щеше да излезе от бреговете си и да я отнесе навътре.

— Не си прав — отвърна Джек и се прозя. — Имаше причина да я запаля. Така се почувствах по-добре. А ти откъде знаеш какво ще стане с морето?

— Ами нали все гледам да те следвам. Бях с теб на върха на Паникус планина, докато разговаряше с могъщия Морнингстар. Спуснах се с теб в червата на света. Бях съвсем наблизо докато разрушаваше Великата машина. Придружих те на обратния път. Дойдох дори тук.

— Защо?

— Знаеш добре какво искам.

— …Вече на няколко пъти получи отговора ми.

— Да, Джек, но сега е различно. След онова, което направи, ти сам се лиши от силата, с която се бе сдобил. Вероятно си изгубил и правото на повече животи и този сега ти е последният. Което означава, че вече имаш нужда от мен. Знаеш че е така.

Джек се загледа към морето и блещукащите над него звезди.

— Може би — отвърна той. — Но не още.

— Погледни на изток, Джек. Погледни на изток.

Джек завъртя глава и втренчи поглед.

— Това е горящата страноприемница — рече той.

— Значи не си съгласен да се слеем?

— Не сега. Но този път няма да те гоня. Хайде да се върнем в Сенчестата Обител.

— Както кажеш.

Земята се разтърси от най-мощното сътресение досега и Джек едва не падна. Веднага щом вибрациите замряха той извади кинжала и начерта един символ в пясъка. Устните му машинално подеха до болка познатите думи на заклинанието. Когато наближаваше заключителната част една огромна вълна прехвърли пясъчната ивица и го помете. Той заблъска отчаяно с ръце, опитвайки се да си поеме дъх. Най-сетне успя да забие острието на кинжала в пясъка и се задържа за него, докато вълната се отдръпна. Пред очите му святкаха разноцветни светлини. Дори отдръпвайки се, вълната продължаваше да го държи в обятията си, опитвайки се да го завлече този път към дълбочините. Джек се вкопчи отчаяно в податливия пясък, заблъска с крака, мъчейки се да изпълзи към сушата… и изведнъж се озова на свобода.

Лежеше в една мътна локва, ноктите му бяха изпочупени и окървавени, а ботушите пълни с вода.

— Джек! Насам! Побързай!

Викаше го собствената му душа.

Той продължи да лежи, задъхан, неспособен да помръдне.

— Трябва да станеш, Джек! Или ме приеми — още сега! Задава се нова вълна!

Джек изстена. Опита се да стане, но не успя.

Изведнъж откъм горящата страноприемница се разнесе оглушителен трясък и покривът й се срина в пепелищата. Светлината на пожара се засили и по брега затанцуваха сенки.

Почти хленчещ от отчаяние, Джек се мъчеше да почерпи сили от сенките всеки път, когато падаха върху него.

— Джек, побързай! Вълната се връща! Съвсем близо е!

Той се надигна на колене, изправи се и направи няколко крачки, като се олюляваше.

Успя да изкачи близката дюна, прехвърли билото й и продължи навътре.

Зад него вече се чуваше нарастващият грохот на прибоя.

Джек не погледна назад.

Малко след това вълната се разби, но до него достигнаха само пръски.

Той се усмихна отпаднало и потърси с поглед душата.

— Видя ли? Въобще не ми е нужна помощта ти.

— Още малко и ще ти потрябва — отвърна душата му, усмихната също като него.

Джек потърси колана с ножницата, но вълната го бе отнесла навътре заедно с плаща. Там някъде бе изгубил и кинжала.

— Морето ограби крадеца — ухили се той. — Положението взе да се влошава.

Той се отпусна на колене и, потръпвайки от болки заради счупените си нокти, начерта отново символа, който бе изрисувал на брега.

После се изправи и произнесе заклинанието.

Джек коленичи в тронната зала на Сенчестата Обител, озарена от блясъците на безбройните факли и фенери. Изчака сенките да скрият тялото му и се отпусна в отморяващата им прохлада. Дълго време стоя неподвижен. След това се изправи и се подпря на стената.

— Сега какво ще правиш? — попита го душата. — Защо не се изкъпеш и не поспиш?

Джек поклати глава.

— Не — отвърна той. — Не желая да пропускам момента на най-великия си триумф — или провал, каквото от двете. По-скоро ще си направя отвара от билки, за да събера сили и да съм на щрек.

Той се върна в кабинета, където съхраняваше най-ценните си треви, избра няколко от тях и ги разтвори в една чаша с гореща вода, която изпи на един дъх. Докато я надигаше, ръцете му трепереха. Гърлото му бе покрито със засъхнал пясък.

След това заключи вратата на кабинета и се излегна на една дървена кушетка.

— Не си спал от доста време — нали взе същата билка преди да се спуснеш при Машината.

— Знам го дори по-добре от теб — тросна се Джек.

— Сигурно си ужасно изморен.

Джек не отговори. Не след дълго по тялото му пробягаха тръпки. И този път премълча.

— Този път ефектът настъпва по-бавно, не мислиш ли?

— Млъквай! — ядоса се Джек.

След това скочи на крака, пое си въздух и извика:

— Ей, Стаб! Къде си, по дяволите! Не знаеш ли, че се прибрах?

Не след дълго Стаб застана на вратата.

— Господарю! — учуди се той. — Ти си се върнал? Ние не знаехме…

— Сега вече знаете. Приготви ми вана, чисти дрехи, нова сабя и храна — много храна! Умирам от глад! Размърдай си задника!

— Да, господарю!

И Стаб се втурна да изпълнява заръката.

— Толкова ли несигурен се чувстваш дори в собствената си крепост, Джек, та се нуждаеш от оръжие?

— Идват опасни времена, душа. Ако наистина си стоял толкова близо до мен, колкото твърдеше, щеше да знаеш, че обикновено не нося оръжие зад стените на моята Обител. Защо се опитваш да ме ядосаш?

— Това е привилегия на всяка душа — бих казал дори дълг.

— В такъв случай намери по-подходящ момент за да практикуваш привилегията си.

— Но тъкмо сега моментът е подходящ, Джек — най-подходящият от доста време насам. Да не се боиш, че ако изгубиш силата си твоите подчинени ще се разбунтуват?

— Млъквай!

— Нали знаеш как те наричат зад гърба ти — Джек от Злото.

Джек се усмихна подигравателно.

— Не — отвърна той. — Няма да ти мине номерът. Този път не ще ти позволя да ме ядосаш. Да, чувал съм това прозвище, но нито един от онези, които дръзнаха да го произнесат пред мен, сега нямат възможността да го повторят. Даваш ли си сметка обаче, че всеки заел моето място, рано или късно ще получи някаква подобна титла?

— Разбира се. Това е защото нямате души.

— Няма да споря с теб по този въпрос. Всъщност, ще ми се да те попитам още нещо — защо никой никога не обсъжда присъствието ти?

— Защото само ти можеш да ме виждаш — при това, когато го пожелая.

— Великолепно! — възкликна Джек. — Защо тогава не вземеш отново да станеш невидим, та да се изкъпя и нахраня на спокойствие.

— Съжалявам. Не съм напълно готов.

Джек сви рамене и обърна гръб на душата.

Малко след това донесоха ваната и я напълниха с гореща вода. Част от водата се разпиля по пода при поредното сътресение, което бе толкова силно, че една от стените се пропука, две свещи се счупиха и паднаха долу, а от тавана се посипа мазилка и камъчета. За щастие не пострада никой.

Преди да се съблече напълно му донесоха нова сабя. Той спря, за да я изпита, сетне кимна удовлетворен.

Преди да влезе във ваната на стола бяха подредени чисти дрехи.

Преди да приключи с къпането, масата вече бе сложена.

Докато се облече и запаше сабята, вече поднасяха първите ястия.

Яде бавно, наслаждавайки се на всяка хапка. Изяде огромно количество храна.

След като стана, върна се в кабинета и извади от едно чекмедже кутия цигари. Изкачи се на любимата си кула и запуши.

Докато вдъхваше с наслада цигарения дим на върха на кулата, той разгледа отново черната сфера. Този път се беше изместила значително. Джек пусна няколко облачета дим нагоре към нея. Дали се дължеше на билките, но се чувстваше в приповдигнато настроение заради онова, което бе направил. Да става каквото ще става, по важното е, че този път той дърпаше конците и беше господар на обстоятелствата.

— Сега вече съжаляваш ли, Джек? — попита го душата.

— Не — отвърна Джек. — Трябваше да го направя.

— Добре тогава, съжаляваш ли, че трябваше да бъде направено?

— Не.

— Защо изгори онази жалка страноприемница на брега на морето, Джек?

— За да отмъстя за Розалия и за начина, по който се бяха отнесли с нея там.

— И какво почувства, докато вървя по брега след това?

— Не зная.

— Ядосан ли беше, или само уморен. Или и двете едновременно?

— Изпитвах тъга. И съжаление.

— Често ли изпадаш в подобни настроения?

— Не.

— Искаш ли да знаеш защо напоследък взе да зачестяваш?

— Кажи ми, ако знаеш.

— Защото аз съм наблизо. Ти имаш душа, която е освободена. Започваш да се поддаваш на въздействието ми. Толкова ли лошо ти се струва?

— Попитай ме някой друг път — рече Джек. — Дойдох да гледам небето, а не да дрънкам празни приказки.

…И думите му достигнаха ушите на един, който го търсеше, докато далечните планини помръднаха с рамене, избълваха пламъци във въздуха, потрепериха и отново замряха неподвижно.