Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Landlady, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 6 гласа)
Сканиране и разпознаване
ira999 (27.11.2009)
Корекция
Alegria (27.11.2009)

Издание:

Роалд Дал. Разкази с неочакван край

ИК „Унискорп“, 2003

Художник: Валентин Киров

ISBN 954-8456-56-7


Били Уивър бе взел от Лондон следобедния пътнически влак със смяна в Суиндън, затова, когато пристигна в Бат бе вече девет и луната изгряваше на ясното звездно небе над къщите срещу изхода на гарата. Но въздухът беше леденостуден и вятърът режеше бузите му като с бръснач.

— Извинете — каза той, — дали няма някой сравнително евтин хотел недалеч оттук?

— Опитайте в „Дракона и камбаната“ — отвърна носачът и посочи надолу по улицата. — Може би ще ви приютят. Намира се на около четвърт миля на отсрещната страна на улицата.

Били му благодари, вдигна куфара си и се приготви да измине тази четвърт миля до „Дракона и камбаната“. Досега, никога не беше идвал в Бат и не познаваше никого. Но мистър Грийнслейд от Централния офис в Лондон му бе казал, че градът е прекрасен. „Намери си квартира и като се настаниш отиди да се представиш на регионалния мениджър.“

Били беше на седемнайсет. Носеше чисто ново палто в морскосиньо, нова кафява мека шапка и нов кафяв костюм. Чувстваше се прекрасно. Енергично крачеше по улицата. Напоследък се опитваше да върши всичко много енергично. Бе решил, че точно тази енергичност е обединяващата характеристика на всички успели бизнесмени. Тузарите от Централния офис непрекъснато бяха абсолютно, фантастично енергични. Бяха просто удивителни.

От тази страна на улицата, по която се движеше, нямаше никакви магазини. Само къщи и то абсолютно еднакви, които се нижеха в безкрайна редица. Всички бяха с веранди, колони и по четири-пет стъпала, които водеха до входните врати. По всичко личеше, че някога са били много елегантни жилища. Сега обаче, дори и в тъмното се виждаше, че боята се лющеше от дървенията на вратите и прозорците и красивите бели фасади бяха напукани и занемарени.

Изведнъж, на не повече от шест метра пред себе си, на един от прозорците, ярко осветен от уличната лампа, Били забеляза табелка, подпряна върху стъклото. Надписът гласеше:

ЛЕГЛО И ЗАКУСКА

Отдолу имаше висока красива ваза с пухкави върбови клонки.

Той се спря. Направи още няколко крачки. Зелени завеси (от някаква кадифена материя) висяха от двете страни на прозореца. На техния фон върбичките изглеждаха много красиви. Били надникна в стаята и първото нещо, което видя, беше яркия огън в камината. На килимчето пред него, свито на кълбо с муцунка завряна в коремчето, лежеше красиво дакелче. Самата стая, доколкото можеше да види в полумрака, беше подредена с красиви мебели. Имаше малък роял, удобно канапе и няколко обемисти фотьойла; а в единия ъгъл забеляза и голям папагал в клетка. Животните обикновено са добър знак на такова място, помисли си Били; а и като цяло къщата изглеждаше много прилична. Във всеки случай тук щеше да му бъде много по-удобно от „Дракона и камбаната“ и не виждаше защо да не отседне в нея.

От друга страна, странноприемницата му се струваше далеч по-привлекателно място от някакъв си пансион. Там имаше бира и дартс, и вечерно време много хора, с които да си поговориш. А сигурно щеше да бъде и много по-евтино. Веднъж беше отседнал за две вечери в странноприемница и му беше харесало. Но пък никога не беше преспивал в пансион и честно казано, малко си го беше страх. Самото име предизвикваше асоциации с воднисто зеле, едрогабаритна хазяйка и воняща на риба дневна.

След като се поколеба две-три минути на студа, Били реши все пак да отиде до „Дракона и камбаната“ и след като види и нея, да направи избора си. Обърна се, за да продължи.

В този миг се случи нещо странно. Той вече отстъпваше назад и извръщаше очи от прозореца, когато изведнъж погледът му беше привлечен и необяснимо как задържан върху табелката, подпряна на стъклото. ЛЕГЛО И ЗАКУСКА, ЛЕГЛО И ЗАКУСКА, ЛЕГЛО И ЗАКУСКА. Всяка дума беше като голямо черно око, вторачило се през стъклото в него, което го задържаше, принуждаваше, дори насилваше да остане на място и да не се отдалечава от тази къща. В следващия миг Били осъзна, че вече се насочва към входната врата, изкачва няколкото стъпала и посяга към звънеца.

Той натисна звънеца. Чу го как издрънча далеч някъде в задната част на къщата, а после незабавно — трябва да е било незабавно, защото дори не бе успял да махне пръста си от копчето — вратата рязко се отвори и на прага застана една жена.

Обикновено човек натиска звънеца и чака поне половин минута преди да се отвори вратата. Но тази госпожа беше като Гинко-Пружинко. Той звънна — тя изскочи! Направо го стресна.

Жената беше около четиридесет и пет — петдесетгодишна и в мига, в който го видя, го дари с топла, приветлива усмивка.

— Влезте, моля — любезно каза тя. После отстъпи настрани и задържа вратата широко отворена и Били осъзна, че механично понечва да влезе в къщата. Импулсът, или по-скоро желанието, да я последва вътре беше изключително силно.

— Видях табелката на прозореца — каза той като се дръпна назад.

— Да, знам.

— Мислех си, дали имате свободна стая.

— Готова е и чака само теб, миличък — каза тя. Имаше кръгло розово личице и много благи сини очи.

— Бях се запътил към „Дракона и камбаната“ — каза Били. — Но табелката на прозореца просто ми привлече погледа.

— Мило мое момче, защо просто не влезеш вътре на топло?

— Колко взимате?

— Пет лири и шест пенса на вечер заедно със закуската.

Беше невероятно евтино. По-малко и от половината на това, което беше готов да плати.

— Ако ти се струва много — добави тя, — може би бих могла да смъкна още мъничко. Яйце ли искаш за закуска? Яйцата са скъпи в момента. Мога да ти взема шест пенса по-малко без яйцето.

— Цената ме устройва — отвърна той. — Много бих искал да отседна тук.

— Знаех, че ще искаш. Заповядай, влез.

Жената изглеждаше ужасно мила. И досущ приличаше на майката на най-добрия ти съученик, която те кани да им гостуваш за Коледната ваканция. Били свали шапката си и прекрачи прага.

— Закачи я там — каза тя, — и дай да ти помогна с палтото.

В антрето нямаше други шапки и палта. Нямаше чадъри, нямаше бастуни — нищо.

Цялата къща е на наше разположение — каза тя и му се усмихна през рамо, докато го водеше нагоре по стълбите. — Знаеш ли, много рядко имам удоволствието да приемам гости в малкото си гнезденце.

„Очевидно й хлопа дъската — помисли си Били — но за пет лири и шест пенса на вечер на кого му пука?“

— Според мен би трябвало да не можете да се отървете от клиенти — учтиво се обади Били.

— О, това е така, миличък, разбира се, че е точно така. Бедата е там, че съм склонна да проявявам съвсем мъъъничко каприз в избора си, ако разбираш какво искам да кажа.

— А, да.

— Но винаги имам готовност. В тази къща всичко винаги е готово, денем и нощем, в случай, че се появи подходящият млад джентълмен. И е такова удоволствие, миличък, такова огромно удоволствие, когато от време на време отворя вратата и видя, че отпред стои някой, толкова подходящ. — Тя се поспря на средата на стълбата, хвана се за парапета, обърна се и му се усмихна с бледите си устни. — Като теб — добави и сините й очи бавно опипаха тялото му отгоре до долу.

На първата площадка тя се спря и каза:

— Това е моят етаж.

Изкачиха се още нагоре.

— А този целият е на твое разположение. Ето и стаята ти. Искрено се надявам, да ти хареса. — Тя го въведе в малка, но очарователна спалня, като светна лампата докато влизаше.

— Сутрин слънцето грее точно във вашия прозорец, мистър Пъркинс. Нали бяхте мистър Пъркинс?

— Не — отвърна той. — Името ми е Уивър.

— Мистър Уивър. Хубаво е. Сложила съм грейка между чаршафите. Толкова е приятно да имаш грейка в чуждо легло с чисти чаршафи, не мислите ли? А можете да запалите и газовата печка, ако ви стане студено.

— Благодаря ви — каза Били. — Безкрайно ви благодаря. — Той забеляза, че завивката беше прилежно отметната от едната страна, готова някой веднага да се пъхне отдолу.

— Толкова се радвам, че се появихте — каза жената, като добродушно се взираше в лицето му. — Вече бях започнала да се притеснявам.

— О, всичко е наред — бодро отвърна Били. — За мен няма нужда да се притеснявате. — Той постави куфара си върху един стол и започна да го отваря.

— Ами вечеря, миличък? Успя ли да хапнеш нещичко, преди да дойдеш тук?

— Въобще не съм гладен, благодаря. Мисля да си легна колкото може по-скоро, защото утре трябва да стана доста рано и да се обадя в управлението.

— Добре тогава. Сега ще те оставя да си разопаковаш багажа, но преди да си легнеш, ще бъдеш ли така добър да слезеш до дневната на партера, за да се запишеш в книгата? Всеки трябва да го прави, защото такъв е законът в страната, а ние не искаме да нарушаваме никакви закони на този етап от събитията, нали така? — Тя лекичко му махна с ръка, бързо излезе от стаята и затвори вратата.

И така, фактът, че на хазяйката му очевидно леко й хлопаше дъската, ни най-малко не притесняваше Били. В крайна сметка, тя не само че беше безобидна — в това нямаше никакво съмнение — но по всичко личеше, че беше добра и щедра душа. Той предположи, че женицата вероятно бе изгубила син във войната, или нещо подобно, и така не бе успяла да го преодолее.

И така, няколко минути по-късно, след като разопакова куфара и си изми ръцете, Били изтопурка надолу към партера и влезе в дневната. Хазяйката му я нямаше, но огънят пламтеше в камината и дакелчето все още спеше пред нея. Стаята беше приятно топла и изключително уютна. Голям късметлия съм, помисли си той и потри ръце. Нещата се нареждат чудесно.

После съзря книгата, която лежеше отворена върху пианото, извади писалка и записа името и адреса си. Имаше само още две имена освен неговото и както става винаги с такива книги, той се зачете в тях. Едното беше на Кристофър Мълхоланд от Кардиф. Другото — на Грегъри У. Темпъл от Бристъл.

— Странно — изведнъж си помисли той. — Кристофър Мълхоланд.

Определено му звучеше познато.

Къде, по дяволите, беше чувал това доста необикновено име?

Дали не беше на някое момче от училище? Не.

Или един от безбройните ухажори на сестра му, или пък приятел на баща му? Не, не, не беше оттам. Той отново погледна в книгата.

Кристофър Мълхоланд — Катидръл роуд 231, Кардиф

Грегъри У. Темпъл — Сикъмор драйв 27, Бристъл

Между другото, сега като се замислеше, започваше да му се струва, че и второто име звучи познато.

— Грегъри Темпъл? — произнесе той на глас, като напрягаше паметта си. — Кристофър Мълхоланд?…

— Такива очарователни младежи — каза някой зад него и когато се обърна, Били видя хазяйката си, която тъкмо влизаше в стаята, понесла голям сребърен поднос. Държеше го далече от тялото си и малко по-високо от обичайното, сякаш бяха юздите на някой по-буен кон.

— Звучат ми някак познато — каза той.

— Така ли? Колко интересно.

— Почти сигурен съм. Чувал съм тези имена някъде преди. Не е ли странно? Може да е било и във вестниците. Не са на някакви известни личности, нали? Имам предвид футболисти или състезатели по крикет, или нещо подобно?

— Известни ли? — повтори тя, докато поставяше подноса на ниската масичка пред канапето. — О, не, мисля, че не бяха известни. Но пък бяха изключително красиви, и двамата, това мога да ти го гарантирам. Бяха високи, млади и красиви, миличък, също като тебе.

Били още веднъж погледна в книгата.

— Вижте — възкликна той, забелязвайки датите. — Тази последната е от преди повече от две години.

— Наистина ли?

— Ами да, а Кристофър Мълхоланд се е записал почти година преди това — преди повече от три години.

— Боже мой — възкликна тя като поклати глава и пророни изискана въздишка. — Никога не бих си го помислила. Как бързо времето отлита от всички ни, нали мистър Уилкинс?

— Казвам се Уивър — каза Били. — У-и-в-ъ-р.

— О, разбира се, че така се казвахте! — извика жената и седна на канапето. — Толкова съм глупава. Моля за извинение. През едното ухо влиза, през другото излиза, такава съм си, мистър Уивър.

— Знаете ли какво? — продължи Били. — Има нещо крайно необикновено в цялата тази история?

— Не, миличък, не знам.

— Ами, и двете имена — Мълхоланд и Темпъл, не само ми звучат познато по отделно, така да се каже, но сякаш, по някакъв особен начин, като че ли са свързани заедно. Сякаш и двете са станали известни заради едно и също нещо, ако разбирате какво искам да кажа… като… ами като Чърчил и Рузвелт, например.

— Колко интересно — каза тя. — Но, хайде миличък, ела седни до мен на дивана, а аз ще ти налея едно хубава чаша чай с курабийка преди лягане.

— Наистина, не трябваше да си правите труда — отвърна Били. — Нямах такива намерения. — Той стоеше до пианото и я гледаше как се суети с чашите и чинийките. Забеляза, че ръцете й бяха малки, бели, много пъргави и с червен маникюр.

— Почти съм сигурен, че съм ги виждал във вестниците — продължи. — Ей сегичка ще се сетя. Сигурен съм, че ще се сетя.

Няма нищо по-досадно от чувството, че нещо ти е на върха на езика и че всеки момент ще си го спомниш. Били не искаше да се предава.

— Я чакай, я чакай… Мълхоланд… Кристофър Мълхоланд… Не беше ли това името на ученикът от Итън, който пътешествал из западната част на страната и изведнъж…

— Мляко? — попита тя. — А захар?

— Да, благодаря. И после, изведнъж…

— Ученик от Итън ли? О, не, миличък, това със сигурност не може да е вярно, защото моят мистър Мълхоланд определено не беше ученик, когато дойде при мен. Този беше студент в Кеймбридж. Хайде сега, ела седни до мен и се стопли на този чудесен огън. Ела, чаят ти е готов. — Тя потупа празното място на дивана до себе си и усмихната зачака Били да седне до нея.

Той бавно прекоси стаята и седна на крайчето на канапето. Жената постави чашата на масичката пред него.

— Ето — каза. — Колко ни е хубавичко и уютничко тук.

Били започна да отпива от чая си. Тя също. За около половин минута и двамата мълчаха. Но Били знаеше, че тя го наблюдава. Тялото й бе полуизвърнато към него и той усещаше очите й върху лицето си как го наблюдават над ръбчето на чашата. От време на време до ноздрите му долиташе някаква особена миризма, която като че ли се излъчваше направо от тялото й. Въобще не беше неприятна и му напомняше… всъщност, не беше съвсем сигурен на какво му напомняше. Мариновани орехи? Сурова кожа? Или пък на болничен коридор?

— Мистър Мълхоланд беше страхотен любител на чая — най-после се обади тя. — Никога в живота си не бях виждала човек да пие толкова много чай, колкото милият, симпатичен мистър Мълхоланд.

— Сигурно си е заминал съвсем скоро — каза Били. Той все още премяташе двете имена из ума си. Вече беше убеден, че ги е виждал по вестниците — в заглавията.

— Да си е заминал ли? — изви вежди тя. — Но, мило мое момченце, той никога не си е заминавал. Все още е тук. Мистър Темпъл също е тук. Те са на третия етаж. И двамата заедно.

Били бавно остави чашата на масичката и се втренчи в хазяйката си. Тя му се усмихна, а после протегна бялата си ръчица и нежно го потупа по коляното.

— На колко си години, миличък? — попита го.

— На седемнайсет.

— Седемнайсет! — извика тя. — О, това е идеалната възраст! Мистър Мълхоланд също беше на седемнайсет. Но мисля, че той беше мъничко по-нисък от теб, всъщност, сигурна съм, а и зъбите му не бяха толкова бели. Знаеш ли, че имаш изключително красиви зъби, мистър Уивър?

— Не са толкова добри, колкото изглеждат — отвърна Били. — Отзад имам купища пломби.

— Мистър Темпъл, разбира се, беше малко по-възрастен — продължи тя, без да обръща внимание на забележката му. — Всъщност, беше на двадесет и осем. И въпреки това, никога нямаше да се досетя, ако не ми беше казал. За нищо на света нямаше да се досетя. По тялото му нямаше нито едно петънце.

— Какво?

— Кожата му беше точно като на бебе.

Настъпи тишина. Били взе чашата си, отпи от чая и отново внимателно я постави на масичката. Чакаше я да каже още нещо, но жената бе потънала в обичайното си мълчание. Той седеше, гледаше втренчено право пред себе си, към най-отдалечения ъгъл на стаята, и хапеше долната си устна.

— Този папагал — най-после проговори Били. — Знаете ли, че напълно ме заблуди, когато за пръв път го видях през прозореца от улицата. Можех да се закълна, че е жив.

— Уви, вече не.

— Страхотно сполучливо е направен. Изобщо не изглежда умрял. Кой го е правил?

— Аз.

Вие?

— Разбира се — отвърна тя. — Предполагам, че си видял и моя малък Базил? — тя кимна към дакелчето, така удобно сгушено пред камината. Били го погледна. И изведнъж осъзна, че през цялото време това животно беше точно толкова тихо и неподвижно, колкото и папагала. Той протегна ръка и лекичко го докосна по гърба. Кученцето беше твърдо и студено и когато разроши козината му с пръсти, кожата отдолу бе сивкавочерна, суха и идеално запазена.

— Мили Боже! — възкликна. — Това е направо удивително. — Той се обърна и погледна с дълбоко възхищение дребната женица на канапето до себе си. — Трябва да е ужасно трудно да направиш такова нещо.

— Ни най-малко — каза тя. — Аз сама препарирам всичките си любимци, когато умрат. Искаш ли още една чаша чай?

— Не, благодаря — отвърна Били. Чаят имаше едва доловим вкус на горчиви бадеми и не му беше харесал.

— Ти нали се записа в книгата?

— О, да.

— Това е добре. Защото по-късно, ако случайно забравя името ти, винаги мога да сляза тук долу и да си го припомня. Все още правя това почти всеки ден с мистър Мълхоланд и мистър… мистър…

— Темпъл — каза Били. — Грегъри Темпъл. — Извинете ме за въпроса, но освен тях, никакви други посетители ли не е имало тук през последните две-три години.

Тя задържа чашата високо в едната си ръка, леко наклони глава вляво и като го изгледа с крайчеца на очите си, отново го дари с нежната си усмивчица.

— Не, миличък — каза му. — Само ти.

Край
Читателите на „Хазяйката“ са прочели и: