Серия
Светът на диска (26)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Thief of Time, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 59 гласа)
Сканиране
Galimundi (2009 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2009 г.)

Издание:

Тери Пратчет. Крадец на време

ИК „Вузев“ — „Архонт-В“, 2003


По-долу е показана статията за Крадец на време от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Крадец на време
Поредица Светът на диска
Автор Тери Пратчет
Герои Джереми Часовникарски
Лобсанг Лъд
Лу Цзе
Местоположение Анкх-Морпорк
Мотиви апокалипсис
Поредна книга двадесет и шеста
ISBN ISBN 954-422-077-1

Крадец на време (на английски: Thief of Time) е името на роман в жанр хумористично фентъзи. Книгата е двадесет и шестия роман от поредицата на Тери Пратчет Светът на диска.

Ревизорите подтикват младия Джереми Часовникарски да построи съвършения часовник, като по този начин затвори времето в самото време. Джереми Часовникарски построява часовника, защото обича своята професия, но благодарение на това Ревизорите изпълняват своя замисъл и времето е спряно.

Междувременно в една отдалечена долина младият чирак на монасите на времето Лобсанг Лъд и неговият учител Лу Цзе, наричан често Метачът разбират за плана на Ревизорите и предприемат дълго пътуване до Анкх-Морпорк, за да спрат построяването на часовника. През това време Ревизорите започват да използват човешки тела, за да се почустват като хора. Така те бързо придобиват различни човешки качества.

Лу Цзе и неговия ученик не успяват да стигнат до часовника преди той да бъде пуснат, затова времето спира. Със спирането на часовника са заемат Лобсанг Лъд, Джереми Часовникарски, Сюзън Сто Хелит, както и Лу Цзе, който, за да се придвижва, въпреки че времето е спряло, използва допълнително приспособление.

В края на книгата се появяват Четиримата конника на апокалипсиса – Смърт, Война, Глад и Мор, както и петият конник – Хаос, който след като е спрял да работи с другите се е занимавал с търговия с мляко.

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

Както е написано в „Първи свитък на Уен Вечно изненадания“, Уен излязъл от пещерата, където го осенило просветлението, и пристъпил в светлината на първия ден от остатъка на живота си. Позагледал се в изгряващото слънце, защото не го бил виждал до този момент.

Побутнал със сандала си унесеното в сън тяло на своя ученик Дръвчо и му рекъл:

— Аз прозрях. И вече разбирам. — Запънал се и посочил нещото до Дръвчо. — Какво е това изумително явление?

— Ъ-ъ… ъ-ъ… дърво, учителю — отвърнал Дръвчо, който още се разсънвал. — Не помните ли? Беше си тук и вчера.

— Нямаше никакво вчера.

— Ъ-ъ… ъ-ъ… според мен имаше, учителю — възразил ученикът и се надигнал тромаво. — Не помните ли? Покатерихме се дотук, аз приготвих гозба и изядох кората на вашия скланг, защото вие не я искахте.

Помня вчерашния ден — замислено промълвил Уен. — Но споменът е в главата ми сега. Имало ли е наистина вчера? Или истински е само споменът? Правдиво ще е да кажа, че вчера още не бях роден.

Лицето на Дръвчо застинало в маска на измъчено недоумение.

— Скъпи ми глупавичък Дръвчо — рекъл му Уен, — аз научих всичко. В свитата шепа няма нито минало, нито бъдеще. Има само сега. Няма друго време освен настоящето. Предстои ни много работа.

Дръвчо се почудил. Долавял нещо ново у учителя си. Имало сияние в очите му, а при всяко негово движение въздухът се озарявал от странно сребристосинкаво блещукане като отражения в течни огледала.

— Тя ми обясни всичко — продължил Уен. — Узнах, че времето е създадено за хората, а не обратното. И се научих как да му придавам форма и да го направлявам. Знам как да превърна мига във вечност, защото той вече си е тъкмо такъв. И мога да предам тези умения дори на теб, Дръвчо. Знам и отговорите на множество въпроси. Питай.

Ученикът го зяпал сънливо. Било твърде рано дори за толкова ранно утро. Само в това не се съмнявал.

— Ъ-ъ… А какво ще желае учителят за закуска?

Уен зареял поглед от техния бивак към заснежените долини и поаленелите върхове, после и към златистата светлина на деня, която сътворявала света. Поумувал над някои човешки чудатости.

— А, този въпрос е от по-трудните…

 

 

За да съществува нещо, то трябва да бъде наблюдавано.

За да съществува нещо, то трябва да има свое място в пространството и времето.

Ето ви го обяснението защо девет десети от масата на Вселената се губят от сметките.

Тези девет десети от Вселената представляват знанието за мястото и посоката на всичко в другата една десета. Всеки атом си има биография, всяка звезда — досие, всяко химическо взаимодействие — подобие на инспектор с бележник в ръка. Деветте десети не влизат в сметките, защото те представляват именно сметките за останалото, а няма как да видиш собствената си глава отзад[1].

Всъщност девет десети от Вселената са канцеларщина.

А ако искате да научите историята, спомнете си, че тя не е като размотаваща се нишка. Историята се тъче. Случки на различни места и в различни моменти се събират към мъничка точица в пространство-времето, към съвършения миг.

Да си представим, че някой цар е бил убеден да облече новите си дрехи от толкова фин плат, че за окото на непросветения те просто не съществуват. Да речем, че едно момченце изтъква този факт на висок глас…

Тогава имаме историята за новите дрехи на царя.

Но ако знаете малко повече, ще се превърне в историята за момчето, което отнесло заслужен пердах от баща си заради оскърблението на величеството, а накрая било тикнато зад решетките.

Или историята как цялата тълпа била обградена от стражници, за да чуе следните думи: „Нищо подобно не се е случвало, ясно? Някой да е против?“

Или пък историята как цяло царство изведнъж открило предимствата на „новите дрехи“ и се впуснало въодушевено в здравословни спортни занимания[2] с жизнерадостен и бодър дух. Тези забавления печелели мнозина нови почитатели с всяка година и довели до рецесия поради упадъка в производството на по-обикновено облекло.

Дори може да стигнем до историята за голямата епидемия от пневмония през …09 година.

Зависи какво знаете.

Да речем, че наблюдавате бавното натрупване на сняг през хилядолетията, който се сляга и притиска дълбоко вкопаните скали, докато глетчерът не започне да пуска своите айсберги. Те се носят по мразовитите води и вие опознавате товара им от весели полярни мечки и тюлени, които предвкусват прекрасния нов живот в другото полукълбо, където според мълвата гъмжало от хрупкави пингвинчета. И изведнъж — тряс! Надвисва трагедията, въплътила се в хиляди тонове желязо, незнайно как задържащо се на повърхността, и една вълнуваща песен от филм…

Тогава бихте поискали да научите цялата история.

А тази история започва с бюра.

Ето едно бюро на професионалист. Очевидно е, че в работата е смисълът на целия му живот. Има и… мили човешки детайли, но само доколкото ги допуска строгата практичност в хладния свят на дълга и прилежно спазвания ред.

Тези мили дреболии се състоят най-вече в единственото шарено петно сред тази картина от сиво и черно. Това е керамична чаша за кафе. Някой някога се е опитал да направи чашата забавна. На нея има доста неубедително изображение на плюшено мече и надпис „На най-чудесния дядо в света“. А леките разлики в изписването на думата „дядо“ показват ясно, че чашата е купена от сергия, където се предлагат стотици подобни, несъмнено предназначени за най-чудесните дядовци / бащи / майки / баби / лели / и т.н. И човек се досеща, че само някой, чийто живот е лишен от почти всичко останало, ще е готов да цени такава евтина пошлотия.

Сега в чашата има чай с резенче лимон.

Върху мрачния плот на бюрото се намират още канцеларско ножче във формата на миниатюрна коса и няколко пясъчни часовника.

Смърт взема чашата с костеливата си ръка…

… и отпива глътка, после се заглежда за миг в надписа, който е прочел хиляди пъти, а накрая оставя чашата.

— ДОБРЕ — изрича с глас като звън на погребална камбана. — ПОКАЖИ МИ.

Последният предмет върху бюрото е някаква механична измишльотина. Няма по-подходящо описание за него. Основните му части са два диска. Единият е разположен водоравно и побира пръстен от мънички квадратчета, които при взиране отблизо се оказват килимчета. Другият е монтиран отвесно и по него има множество прътчета, крепящи миниатюрни филийки, намазани с масло. Всяка филийка е поставена така, че да се клатушка хлабаво във всички посоки, когато завъртането на колелото я доближи до диска с килимчетата.

— СТРУВА МИ СЕ, ЧЕ ЗАПОЧВАМ ДА СХВАЩАМ ИДЕЯТА — отбеляза Смърт.

Фигурката до устройството напето отдаде чест и грейна в усмивка, доколкото това е достъпно за черепчето на плъх. Нагласи пилотски очилца пред очните си кухини, запретна наметалото си и се настани в машината.

Смърт тъй и не можа да си обясни защо допусна Смърт на мишките да съществува самостоятелно. Та нали да бъдеш Смърт означава да си Смърт на всичко, включително всевъзможните гризачи. Но може би всеки се нуждае от своя частичка, на която — образно казано — е позволено да тича гола под дъжда[3], да мисли за немислимото, да се спотайва в ъгъла и да шпионира света, да върши всичко забранено, което доставя такова удоволствие.

Смърт на мишките полека натисна педалите и колелата се завъртяха.

— Вълнуващо, а?

Дрезгавият глас, прозвучал до главата на Смърт, принадлежеше на гарвана Куот, който се присламчи към домакинството му в ролята на личен превоз и приятелче на Смърт на мишките. Гарванът често повтаряше, че участвал в бизнеса само заради шанса да похапне очички.

Килимчетата се завъртяха. Мъничките филийки с масло пляскаха по тях наслуки — понякога с мазно жвакане, друг път без него. Куот наблюдаваше внимателно за всеки случай, да не би да се мерне някое оченце.

Смърт забеляза старателно изработения механизъм за повторното намазване с масло на всяка филийка. Още по-сложно устройство измерваше броя на оплесканите с масло килимчета.

След две пълни завъртания стрелката на устройството се вдигна до 60 процента и колелата спряха.

— Е, И? — вдигна рамене Смърт. — АКО ОПИТАШ ОТНОВО, НИЩО ЧУДНО ДА…

Смърт на мишките превключи на по-висока скорост и пак натисна педалите.

— ПИСУК — настойчиво каза той.

Смърт сговорчиво се наведе да гледа отблизо.

Този път стрелката стигна само до 40 процента.

Смърт се наведе още малко.

Осемте изцапани с масло килимчета бяха тъкмо онези, които филийките пропуснаха при първия опит.

В машината зачегъртаха зъбни колелца. Табела на пружинки се издигна с неравномерни тласъци.

След миг бенгалски огньове запращяха на пресекулки и скоро угаснаха от двете страни на изписаната дума:

ЗЛОНАМЕРЕНОСТ

Смърт кимна. Точно това бе очаквал.

Прекоси кабинета си след подтичващия Смърт на мишките и стигна до огледало в цял ръст. То тъмнееше като дъното на кладенец. Рамката беше украсена с резбовани черепи и кости, за да бъде угодено на вкоренения шаблон. Смърт не би могъл да погледне отражението на черепа си, ако около него има розички и херувимчета.

Смърт на мишките се покатери по рамката, впивайки нокътчета, застана отгоре и се взря нетърпеливо в Смърт. Куот изпърха към стъклото и клъвна веднъж отражението си. Според него винаги си струваше да провери дали не му е излязъл късметът.

— ПОКАЖИ МИ — промълви Смърт. — ПОКАЖИ МИ… МОИТЕ МИСЛИ.

Появи се шахмата дъска, само че триъгълна и толкова голяма, че се виждаше само най-близкият й ъгъл. Точно в този връх се намираше Светът на Диска, който едва се крепеше на ръба на невероятното и затова беше гранична зона. А щом има граница, случва се някой да я прекрачи. Понякога във Вселената се промъкват твари, които не се стремят да уредят по-добър живот за децата си и не жадуват чудесно бъдеще в ролята на берачи на плодове и домашни прислужници.

На всеки друг бял или черен триъгълник по дъската, чак до безкрая, стоеше малка сива фигурка, която много приличаше на празно закачулено наметало.

„Защо тъкмо сега?“ — питаше се Смърт.

Познаваше ги. Те не бяха някаква форма на живот. Те бяха форма на… неживот. Наблюдаваха как работи Вселената, бяха нейни чиновници, нейни ревизори. Те се грижеха колелата да се въртят, а камъните да падат.

И бяха убедени, че за да съществува нещо, то трябва да има място в пространството и времето. Човечеството се оказа за тях гадна потресаваща изненада. На практика то въплъщаваше онова, което няма свое място в пространството и времето — въображение, състрадание, надежда, история и вяра. Премахнеш ли тези неща, остава само някаква безопашата маймуна, която често пада от клоните на дърветата.

Следователно според тях притежаващите разум живи същества бяха отклонение. Тези създания разваляха спретнатата подредба. Ревизорите мразеха такива твари. И от време на време се мъчеха да поразтребят.

Предишната година астрономите из целия Диск наблюдаваха озадачени как звездите кротко се носят из небето, докато световната костенурка завива. Нямаше как да надникнат под Диска и да открият причината за това — прастарата глава на Великата А’Туин се подаде напред и с рязко движение на челюстите си почисти от небето астероида, който иначе щеше с точното си попадение да премахне веднъж завинаги нуждата от календари на Диска.

Светът можеше да се справи с толкова очевидни заплахи. Затова сивите наметала вече предпочитаха по-изтънчени и предпазливи набези в непреклонния си стремеж да имат Вселена, където не се случва нищо непредвидено.

Ефектът на задължителното падане на сандвича с маслото надолу беше нищожен, но несъмнен признак. Подсказваше, че онези са се разшетали. „Откажете се! — гласеше вечното им послание. — Превърнете се отново в бучици плът из океана. На бучиците лесно ще им видим сметката.“

Смърт знаеше, че голямата игра се води на много равнища. И често не е леко да разпознаеш играчите.

— ВСЯКА ПРИЧИНА ИМА СВОЕТО СЛЕДСТВИЕ — промълви на глас. — ЗНАЧИ ВСЯКО СЛЕДСТВИЕ ИМА СВОЯТА ПРИЧИНА. — Кимна на Смърт на мишките. — ПОКАЖИ МИ… НАЧАЛОТО.

 

 

Тик-так

 

 

Беше нощ през една люта зима. Мъжът затропа силно по задната врата на къщата и от ударите дебелият сняг се засмъква по покрива.

Момичето, което се възхищаваше на новата си шапка пред огледалото, посмъкна бездруго изрязаното си деколте още малко, за да разкрива прелестите й, в случай че посетителят е от мъжки пол. Чак тогава отиде да отвори.

На фона на сякаш премръзналите звезди се очертаваше силует. По наметалото му вече се трупаха едри снежинки.

— Вие ли сте госпожа Ог, акушерката? — попита човекът.

— Всъщност съм госпожица — гордо го поправи тя. — И освен това съм вещица, разбира се.

Тя посочи новата си черна шапка. Все още я носеше, дори когато беше сама в къщата.

— Трябва да дойдете веднага. Много е спешно.

Момичето като че изведнъж изпадна в паника.

— Да не е госпожа Тъкачева? Май щеше да й дойде времето след две-три сед…

— Дойдох отдалеч — осведоми я силуетът. — Казват за вас, че сте най-добрата в целия свят.

— Кой, аз ли?! Израждала съм само едно бебе! — призна госпожица Ог унило. — Лелчето е с доста по-голям опит от мен! И старата Мини Фортрайт! На госпожа Тъкачева щях да бабувам сама за пръв път, щото тя е широка кат гардер…

— Моля ви да ми простите. Няма повече да отнемам от времето ви.

Непознатият потъна в осеяните със снежинки сенки.

— Ей! — подвикна госпожица Ог. — Ей?

Но нямаше нищо освен стъпки. Прекъсваха по средата на затрупаната от сняг пътека…

 

 

Тик-так

 

 

Някой заудря силно по вратата. Госпожа Ог остави детето, което тъкмо настаняваше на коленете си, и отиде да вдигне мандалото.

Силует се открояваше пред тъмнеещото небе в топлата лятна вечер, имаше нещо смущаващо на раменете му.

— Госпожо Ог? Вече омъжена ли сте?

— Ъхъ. За втори път — бодро го увери госпожа Ог. — Какво мога да направя за т…

— Трябва да дойдете веднага. Много е спешно.

— Не знаех, че някоя от местните ще…

— Дойдох отдалеч — прекъсна я мъжът.

Госпожа Ог помълча. Той произнесе доста особено думата „отдалеч“. Пък и тя различи, че бялото нещо на раменете му е сняг, който се топеше бързо. Един избледнял спомен се размърда в ума й.

— Е, виж сега — подхвана тя, защото бе натрупала какъв ли не опит през последните двайсетина години, — всичко туй може и да е вярно, а аз правя каквото ми е по силите, питай когото щеш. Ама няма да река, че съм най-добрата. Все гледам да науча нещо ново, такава съм си аз.

— О… Щом е така, ще намина в по-удобен… момент.

— А защо имаш сняг по…

Но без дори да изчезне, непознатият вече не стоеше пред нея…

 

 

Тик-так

 

 

Някой заудря силно по вратата. Леля Ог внимателно остави чашката с ракия, която се канеше да глътне преди сън, и позяпа стената. Животът, който посвети на пределното вещерство[4], изостри у нея усет, какъвто повечето хора дори не подозират, че биха могли да притежават. Нещо се намести в главата й.

На куката в огнището вече кипваше котлето с вода за грейката.

Тя извади от устата си лулата, изправи се и отвори вратата в късната пролетна нощ.

— Дошъл си отдалеч, струва ми се — каза на тъмния силует, без изобщо да се изненада.

— Вярно е, госпожо Ог.

— Всички познати ми викат Лельо Ог. — Тя сведе поглед към снега, топящ се в локвичка около наметалото му. Тук не бе валяло от поне месец. — И сигурно е много спешно, а? — добави тя, задълбала в спомена.

— Наистина е така.

— Значи сега е време да кажеш: „Трябва да дойдете веднага.“

Трябва да дойдете веднага.

— Слушай, значи — започна тя. — Ще ти река, че доста ме бива в бабуването, ако ще и да го чуваш от самата мен. На стотици бебета помогнах да видят бял свят. Даже и на тролчета, пък туй не е работа за неопитните. Знам го израждането от началото до края, че и напреки, както впрочем често се случва. Ама винаги се мъча да науча още нещичко. — Тя скромно сведе поглед. — Не ми се ще да ти река, че съм най-добрата, ама правичката да си кажа, не се сещам за друга.

— Трябва веднага да тръгнете с мен.

— Трябва, значи, а? — позапъна се Леля Ог.

— Да!

Пределната вещица мисли бързо, защото пределите са твърде променливи. И свиква да познава веднага кога се заражда някой миг и как единствено правилно е да хукнеш редом до него, за да не изостанеш.

— Само ще отскоча да си взема…

Няма време.

— Ама не може да потегля просто тъй…

Веднага.

Леля Ог се пресегна зад вратата за акушерската си торба, която неизменно окачаше там именно за подобни случки. Торбата беше натъпкана с всичко най-необходимо, а и с някои неща, за които винаги се надяваше да не са й нужни.

— Ами добре — отсече тя.

И излезе.

 

 

Тик-так

 

 

Котлето едва бе завряло, когато Леля Ог отново влезе в своята кухня. Тя се позагледа в него и го дръпна от огъня.

В чашката до креслото й още имаше капка-две ракия. Допи ги, после пак напълни чашата до ръба.

Взе лулата си. Още беше топла. Засмука я и тлеещият тютюн запращя.

Накрая извади нещо от торбата си, видимо изпразнена, и седна да го разгледа с чашата в другата си ръка.

— Брей… — промърмори накрая. — Туй беше… Необикновена история…

 

 

Тик-так

 

 

Смърт гледаше избледняващия образ. Няколкото снежинки, издухани от вятъра през огледалото вече се топяха на пода, а във въздуха още се усещаше слабата миризма на тютюн за лула.

— АХА, РАЗБИРАМ — отрони той. — РАЖДАНЕ ПРИ СТРАННИ ОБСТОЯТЕЛСТВА. НО ДАЛИ ТОВА БЕШЕ ПРОБЛЕМЪТ ИЛИ ТАКОВА ЩЕ БЪДЕ РЕШЕНИЕТО МУ?

— ПИСУК — отговори Смърт на мишките.

— ТОЧНО ТАКА — потвърди Смърт. — НИЩО ЧУДНО ДА СЕ ОКАЖЕШ ПРАВ. В ЕДНО СЪМ УВЕРЕН — АКУШЕРКАТА НЯМА ДА МИ КАЖЕ ЗА НИЩО НА СВЕТА.

Смърт на мишките като че се учуди.

— ПИСУК?

Смърт се усмихна.

— СМЪРТ ДА ПОДПИТВА ЗА ЖИВОТА НА ЕДНО ДЕТЕ? НЕ. НЯМА ДА МИ КАЖЕ.

— ’Звинявам се, значи — обади се гарванът, — ама как тъй госпожица Ог стана госпожа, но пак си е Ог? Малко ми прилича на селско хитруване, ако ми схващате намека.

— ВЕЩИЦИТЕ НАСЛЕДЯВАТ МАЙЧИНАТА ФАМИЛИЯ — обясни Смърт. — ЗА ТЯХ Е МНОГО ПО-ЛЕСНО ДА СМЕНЯТ МЪЖА, ОТКОЛКОТО ФАМИЛНОТО СИ ИМЕ.

Той се върна при бюрото си и издърпа едно чекмедже.

Вътре имаше книга, сякаш подвързана с нощната тъма. На корицата, където би могло да се очаква надпис от рода на „Нашата сватба“ или „Превъзходен фотоалбум“, изпъкваха буквите „СПОМЕНИ“.

Смърт внимателно обръщаше тежките листове. Някои от спомените се измъкваха и замалко създаваха картини във въздуха, преди да се появи следващата страница. После отлитаха и избледняваха в далечните тъмни ъгли на стаята. За миг отекваха и звуци — смях, плач, писъци и незнайно защо кратки акорди на ксилофон, които май го накараха да се замисли.

Безсмъртното същество трупа много спомени. И понякога е по-добре да ги събира на сигурно място.

Един прастар спомен, кафяв и напукан по краищата, се застоя над бюрото. Показваше пет фигури — четирима конници, а петият беше в колесница. Доколкото се виждаше, излизаха от гръмотевична буря. Личеше, че конете препускат в неудържим галоп. Имаше премного пушеци, пламъци и всеобща суматоха.

— АХ, ДОБРОТО СТАРО ВРЕМЕ… — промълви Смърт. — ПРЕДИ ТЕЗИ МОДНИ ТЕЧЕНИЯ ЗА САМОСТОЯТЕЛНА КАРИЕРА.

— ПИСУК? — не го разбра Смърт на мишките.

— ТАКА Е — потвърди Смърт. — НЯКОГА БЯХМЕ ПЕТИМА. ПЕТИМАТА КОННИЦИ. НО САМ ЗНАЕШ КАКВО СТАВА. ВСЕКИ ПЪТ СЕ ПОЧВАТ КАРАНИЦИ — ТВОРЧЕСКИ РАЗНОГЛАСИЯ, ТРОШЕНЕ НА МЕБЕЛИ, ТАКИВА МИ ТИ РАБОТИ. — Той въздъхна. — И СЕ КАЗВАТ НЕЩА, КОИТО МАЙ Е НАЙ-ДОБРЕ ДА БЪДАТ ПРЕМЪЛЧАНИ.

Прелисти още няколко страници и пак въздъхна. Ако си Смърт и имаш нужда от съюзник, на кого би могъл да се довериш напълно?

Разсеяният от умуването поглед се спря на чашата с нарисуваното плюшено мече.

Разбира се, винаги можеш да се опреш на близките си. Да. Бе обещал да не го прави отново, но пък тъй и не можа да схване какво означава да спазваш обещанията си.

Стана и се върна пред огледалото. Не оставаше много време. Нещата в огледалото бяха по-близо, отколкото изглеждаха.

Чу се шум от подхлъзване, спираща дъха тишина и накрая трясък, сякаш се стовари цял чувал с плочки за домино.

Смърт на мишките трепна. Гарванът побърза да отлети в ъгъла.

— ПОМОГНЕТЕ МИ ДА СТАНА, МОЛЯ ВИ — прозвуча глас от сенките. — ОСВЕН ТОВА ВИ МОЛЯ ДА ИЗБЪРШЕТЕ ПРОКЛЕТОТО МАСЛО.

 

 

Тик-так

 

 

А това бюро приличаше на поле от разпилени галактики.

Блещукаха детайли. Сложни колелца и спиралки изпъкваха ослепително в мрака…

На Джереми винаги му харесваше, когато разглобеше някой часовник на части — всяко колелце и пружинка грижливо наредени върху парчето черно кадифе. Все едно гледа съставките на самото време, над които има власт и разбира предназначението им…

Копнееше да е същото и с живота. Колко хубаво би било, ако можеше да го превърне в малки чаркове, разположени върху масата, за да ги почисти и смаже правилно, а после да ги сглоби така, че да се въртят и да цъкат, както им се полага. Но понякога изглеждаше, че животът на Джереми е направен от не особено умел занаятчия, който е позволил на някои дреболийки да отскочат с тих звън в тъмните ъгълчета на стаята.

Искаше му се да бъде по-дружелюбен с околните, обаче все не успяваше да се погажда с тях. Никога не знаеше какво да каже. Ако животът беше веселба, за Джереми нямаше място дори в кухнята. Завиждаше на онези, които успяваха да се набутат поне в нея. Там може би имаше остатъци от соса по чиниите, също и една-две бутилки евтино вино, които някой е домъкнал, и вероятно няма да е толкова лошо на вкус, ако предварително извадиш подгизналите фасове. Дори някое момиче би могло да намине в кухнята, макар че в този момент Джереми стягаше юздите на фантазиите си.

Само че дори не го канеха на веселбата.

Виж, часовниците… с тях беше друго. Знаеше какво ги кара да тиктакат.

Пълното му име беше Джереми Часовникарски, и то не случайно. Принадлежеше към Гилдията на часовникарите още след първите няколко дни на живота си и всички знаеха какво означава това — животът му е започнал в кошница, оставена пред прага. Всеки беше наясно как става. Гилдиите прибираха децата, подхвърлени на стъпалата, заедно със сутрешната бутилка мляко. Традицията на милосърдието беше прастара, пък и е ясно, че има и далеч по-лоша съдба от тази. Изоставените хлапета поне получаваха шанс за живот, някакви грижи, занаят, бъдеще и име. Немалко изтънчени дами, майстори или градски първенци имаха издайнически фамилии, а и носеха името на някой герой или бог-покровител на гилдия. Все пак имаха нещо като семейство. По-възрастните помнеха откъде са започнали и на Прасоколеда даряваха щедро храна и дрехи на по-малките си братя и сестри по кошница. Не беше точно каквото човек би си пожелал, но има ли съвършенство в този свят?

Така Джереми израсна здраво и твърде чудновато момче. Прояви такава дарба към занаята на осиновителите си, че тя компенсираше почти всички заложби, които му липсваха.

Камбанката над входа на дюкяна звънна. Той въздъхна и остави монокъла си на бюрото. Все пак не бързаше прекалено. В магазинчето отпред имаше какво да се види. Понякога дори беше принуден да се прокашля, за да привлече вниманието на някой клиент. Редно е обаче да споменем, че понякога Джереми беше принуден да се прокашля, за да привлече вниманието и на отражението си, докато се бръснеше пред огледалото.

Той се опитваше да бъде интересен. За жалост когато хора като него решат да бъдат интересни, първата им работа е да си потърсят книга със заглавие „Как да бъдем интересни“, после проверяват няма ли и платени курсове по темата. Недоумяваше защо хората май всеки път стигат до мнението, че говори скучно. Ами че той можеше да им говори за какви ли не часовници! Механични, магически, водни, огнени, цветни, пясъчни, с кукувички, дори за редките бръмбарски часовници от Хершеба… Недоумяваше защо винаги му свършват слушателите, преди да е изброил всички видове часовници.

Излезе в магазинчето и спря като закован.

— О… Моля да ме извините, че се забавих.

Бе дошла жена. А до вратата стояха двама тролове. Тъмните очила и огромните зле скроени черни костюми подсказваха, че основната им грижа е хората да не се репчат прекалено на клиента. Единият изпука кокалчетата на юмруците си, щом срещна погледа на Джереми.

Жената се загръщаше в скъпо бяло кожено палто с неимоверни размери, което може би обясняваше присъствието на троловете. По раменете й се спускаше дълга черна коса, а бледият грим почти придаваше на лицето й цвета на палтото. Беше… доста привлекателна според Джереми, който сам признаваше, че не е специалист по въпроса, но красотата й оставаше някак безцветна. Зачуди се дали жената не е зомби. Напоследък имаше мнозина от тях в града, а по-предвидливите наистина отнасяха всичко със себе си в гроба. Вероятно можеха да си позволят и такова палто.

— Часовник с бръмбари? — промълви тя, щом отклони погледа си от стъкления похлупак.

— Ами… ъ-ъ… да… Хершебианският бръмбар-правник се отличава с неизменните си навици — обясни Джереми. — Аз го държа тук само като… ъ-ъ… любопитен образец.

— Колко… органично — отрони тя и се вторачи в него, сякаш той също беше някакъв бръмбар. — Ние сме Безмер Ле Гион. Лейди Безмер Ле Гион.

Джереми възпитано подаде ръка. Търпеливи мъже от Гилдията на часовникарите отделиха много време да го научат как да се държи с хората, преди накрая да се откажат отчаяни, но нещичко от поученията им се задържа в главата на Джереми.

Нейна светлост впи поглед в ръката му. Накрая единият трол се примъкна тромаво.

— Дамата не стиска ръце — съобщи с отекващ шепот. — Тя не е от ония, дето си падат по пипането.

— Така ли? — смънка Джереми.

— Но стига празни приказки — реши лейди Ле Гион и отстъпи една крачка. — Вие изработвате часовници, а ние…

От джоба на ризата му се разнесе звън. Той извади голям часовник.

— Ако отбелязва кръгъл час, значи е напред — подхвърли жената.

— Ъ-ъ… не… той предупреждава… Може би ще е по-добре за вас, ако си запушите ушите с пръсти…

Настъпи три часът. И всички часовници го отбелязаха едновременно. Кукувички кукаха, пръстенчето за часа падна от запалена свещ с ивичести шарки, водните часовници забълбукаха и празните им кофички се издигнаха над пълните, задрънчаха камбанки, заудряха гонгове, а хершебианският бръмбар-правник направи салто.

Троловете бяха закрили ушите си с огромни длани, но лейди Ле Гион само стоеше, опряла юмручета на хълбоците си и склонила глава, докато и последният отглас не заглъхна.

— Убедихме се, че всички са точни.

— Какво? — сепна се Джереми.

Тъкмо се питаше дали тя все пак не е вампирка.

— Всичките ви часовници са точни — похвали го лейди Ле Гион. — Значи много държите на това, нали, господин Джереми?

— Ако часовникът не показва точното време, това е… нередно — отвърна Джереми.

Вече му се искаше жената да се махне. Притесняваха го очите й. Бе чувал, че някои хора имат сиви очи, но нейните бяха сиви като на слепец, обаче тя несъмнено гледаше право в него… и през него.

— Да, имаше малко неприятности по подобен повод, нали? — спомена лейди Ле Гион.

— Аз… не… не знам… за какво…

— Случи се в Гилдията на часовникарите, нали? С Уилямсън, който поддържаше часовника си пет минути напред? А вие…

— Вече съм несравнимо по-добре — сковано изрече Джереми. — Имам си лекарство. Гилдията се отнесе много благо с мен. Сега ви моля да си вървите.

— Господин Джереми, искаме да изработите за нас часовник, който да бъде точен.

— Всичките ми часовници са точни — смънка той, забил поглед в краката си. Трябваше да вземе следващата доза от лекарството си след пет часа и седемнадесет минути, но изпитваше нужда да я глътне веднага. — Налага се да ви помоля…

— Колко точни са вашите часовници?

— Отклоняват се по-малко от секунда за единадесет месеца.

— И това е много добро постижение?

— Да.

Наистина беше много добро. Затова гилдията се отнесе с такова съчувствие към него. На гениите винаги се позволяват малко повече волности, поне след като чукът е измъкнат от вдървените им пръсти и кръвта е забърсана.

— Ние искаме значително по-голяма точност.

— Неосъществимо е.

— Нима? Искате да кажете, че вие не можете да го постигнете ли?

— Така е. Не мога. А щом аз не мога, няма да може никой от другите часовникари в града. Щях да знам, ако това им беше по силите!

— Чак толкова ли сте горд? Напълно ли сте сигурен?

— Щях да знам.

Наистина щеше да знае, и то без никакво съмнение. Часовниците-свещи или водните… Те бяха играчки и ги пазеше от уважение към първите стъпки в часовникарството. Въпреки това прекара цели седмици в опити с видове восък и различни съдове, за да създаде примитивни часовници, по които човек можеше… едва ли не да си сверява часовника. Нямаше нищо лошо, че е невъзможно да бъдат съвсем точни. Бяха простички вещи, първобитни подобия на времето. Не му чегъртаха по нервите. Но един истински часовник… е, той си е механизъм на въплътените числа. Задължително е числата да бъдат съвършени.

Тя пак склони глава настрана.

— А как проверявате тази точност? — попита тя.

Често му задаваха този въпрос и в гилдията, откакто дарбата му се разкри. И на тях не можеше да отговори, защото не намираше смисъл във въпроса. Нали изработваш часовника, за да бъде точен? Портретистът рисува образи на хора. Ако образите приличат на хората, значи картината е правдива. Ако пък изработиш часовника правилно, значи ще е точен. И не е нужно да го проверяваш. Просто знаеш.

— Щях да знам — натърти той.

Ние искаме да направите часовник, който е много точен.

— Колко точен?

Точен.

— Но аз стигам до границите на възможностите, които ми дават материалите — възрази Джереми. — Вярно, измислих… някои похвати, но има пречки като… сътресенията от минаващите возила, дребните колебания в температурата и така нататък.

Лейди Ле Гион се захвана да разглежда наредените тумбести часовници с духчета. Взе един и отвори вратичката отзад. Миниатюрното седло и педалчета си бяха вътре, но изглеждаха някак унило самотни.

— Няма ли духчета в тях? — посочи тя.

— Пазя ги само като исторически куриоз — обясни Джереми. — Едва са постигали точност от няколко секунди в минута, пък и са спирали напълно нощем. От тях е имало полза само ако човек е държал на точност от рода на „по някое време около два часа“.

Лицето му се разкриви при последните думи. Стори му се, че чува чегъртане на нокти по черна дъска.

— А ако използвате инвар? — подхвърли дамата, която уж продължаваше да разглежда музея на часовници.

Джереми като че се стъписа.

— Тази сплав ли?! Не ми се вярваше, че някой извън гилдията знае за нея. Твърде скъпа е. Струва много повече от теглото си в злато.

Лейди Ле Гион изопна рамене.

— Парите не са проблем. С използването на инвар ще постигнете ли безупречна точност?

— Не. Вече я използвам. Вярно е, че не се влияе от температурата, но винаги има… пречки. Все по-дребните въздействия се превръщат във все по-големи затруднения. Това е парадоксът на Ксенон.

— А, да. Онзи ефебиански философ, който заявил, че не можете да пронижете със стрела бягащ от вас човек, нали?

— Само на теория, защото иначе…

— Но доколкото си спомням. Ксенон с измислил четири парадокса — прекъсна го лейди Ле Гион. — И е вложил в тях идеята, че не може да има най-малка неделима единица време. А тя би трябвало да съществува, нали? Замислете се за настоящето. Непременно има някаква продължителност, защото единият му край е свързан с миналото, а другият — с бъдещето. Ако нямаше продължителност, настоящето би било невъзможно. Няма да има време, в което да присъства.

Ненадейно Джереми се влюби. Почувства нещо подобно за пръв път, откакто на четиринадесет месеца свали капака на стенния часовник в детските ясли.

— Значи говорите за… прословутото „тик-так“ на Вселената… А никой майстор на детайли не би успял да създаде толкова мънички части…

— Зависи какво наричате части. Чел ли сте това?

Лейди Ле Гион махна към единия трол, който се домъкна тежко и пусна продълговат пакет на тезгяха.

Джереми го разгъна. Вътре имаше малка книга.

— „Мрачни приказки“?! — слиса се той.

— Прочетете историята за стъкления часовник в Бад Шушайн — заръча му лейди Ле Гион.

— Приказки за деца? — усъмни се Джереми. — На какво могат да ме научат?

— Кой знае? Ще ви навестим пак утре — обеща тя, — за да чуем какви са намеренията ви. А дотогава нека ви оставя малък знак за нашата добронамереност.

Тролът стовари голяма кожена торба на тезгяха. Издрънча с наситения звън на златото. Джереми почти не му обърна внимание. Имаше немалко злато. Дори изкусни часовникари идваха да купуват часовници от него. Златото беше полезно, защото печелеше за него времето, през което той можеше да изработва още часовници. Те пък му носеха още злато. Общо взето, то беше нещо, което запълваше пролуките между часовниците.

— Освен това мога да ви набавя инвар в големи количества — допълни дамата. — Те ще бъдат част от заплащането ви, макар да съм съгласна, че дори инварът е неподходящ за нашите цели. Господин Джереми, и двамата сме наясно, че за вас отплатата за изработването на първия наистина точен часовник ще бъде самата възможност да го изработите, нали?

Той се подсмихна неуверено.

— Ако се окаже, че е възможно, ще бъде… прекрасно. И всъщност ще означава… края на часовникарството.

— Да — промълви лейди Ле Гион. — След това никому никога не би се наложило да си направи часовник.

Бележки

[1] Освен в извънредно малките вселени.

[2] Предимно с много големи надуваеми топки в ръце.

[3] Едно твърде надценявано забавление.

[4] Пределната вещица си изкарва прехраната, като постоянно стъпва по пределите между живота и смъртта, светлината и мрака, доброто и злото, освен това (което е най-опасно) между днешния и утрешния ден.