Ридли Пиърсън
Светкавично бягство (49)

46.

Небето тъмнееше в очакване на буря и създаваше призрачни, несъществуващи образи върху черно-белия телевизионен екран.

Висока ограда от ковано желязо, редувана на всеки метър и половина от поддържаща колона, изградена от камък и бетон, обикаляше хълмистите територии на игрището за голф, чиито външни граници бяха обрасли с кедри, бял бор и бучиниш. Ивици с промит пясък заобикаляха тревните площи. Черната настилка на алеята се подаваше като език под масивна порта, над която бе окачен ажурен метален знак с изписана буква М над плътна линия и W като отражение под нея.

Ларсън откъсна поглед от монитора. Беше паркирал наетата кола на километър по пътя от микробуса на „Пюджет Саунд Енерджи“, който сега използваха. Хемптън бе направил каквото бе по силите му да осигури федерална ударна сила, в състояние да осъществи непосредствено наблюдение, но накрая се бе примирил с полицията от Сиатъл. Ларсън погледна часовника си. Хемптън и Ротем трябваше да се приземят на Сий-Так всеки момент.

— Безжични камери? — попита Хоуп. Сержантът от Сиатъл бе облечен в изгладени джинси и носеше ужасяващи каубойски ботуши.

— Точно така. Преди, когато трябваше да наблюдаваме някоя къща, паркирахме отсреща. Сега гледаме екрана от почти три километра.

Ченгето бе оставило къдравата си кестенява коса дълга почти до раменете и приличаше повече на поп идол от 70-те, отколкото на един от най-добрите полицаи в Сиатъл. Кафявият мустак надвисваше над устата, а очите му, като на рожба на Средиземноморието, изглеждаха измамно отнесени. Той каза:

— Вероятно те също имат камери. Наблюдават оградата, игрището, алеите. Така че това, което се случва тук, заслужава да бъде документирано: камери следят камери.

Фаровете на преминаваща кола осветиха най-левия от четирите екрана, после премина поред през всеки един. Портата на имението се виждаше на третия монитор, на който премина возилото.

На табелата отпред пишеше: „МЕРИДЪН МАНЪР“.

— Прилича на провинциален клуб — каза тя, — но с този надпис изглежда като имение от планините Котсуолд.

Ларсън не разбра как тези двамата го определиха толкова бързо. На него повече му наподобяваше крепост, а името му звучеше помпозно.

— Ако Ромеро са вътре, това ще е ново за нас — каза сержантът на Ларсън.

— Извинете, вече забравих името ви — каза Ларсън, малко по-преднамерено от необходимото.

— Ла Моя — отвърна сержантът. — Това са Били и Дюк — добави той, като отново му представи техника и шофьора на микробуса, който седеше зад Ларсън с лице, извърнато към пътя.

— „Меридън Манър“ всъщност е корпорация. Ако Ромеро са вътре, сигурно са си сменили имената и са си направили по няколко пластични операции в Мексико, може и да са платили на някои хора да си затворят очите, защото иначе щяхме да знаем.

— Пени е там — съобщи Хоуп. Ла Моя я изгледа. — Дъщеря ми — обясни тя.

Ларсън потръпна, защото изненаданата реакция на Ла Моя показваше, че тази информация е повече от тази, която е получил.

— Така ли е? — Погледна Ларсън.

— Това е изцяло предположение — побърза да изтъкне Ларсън.

Технически погледнато, сиатълските полицаи бяха тук по молба на Министерството на правосъдието. Но тези хора можеха наистина да се развихрят, щом заложник е малко момиченце и имат възможността да излязат на първите страници на вестниците.

Хоуп ужили Ларсън с поглед, чиято цел беше да го нарани, но той знаеше какво прави и й отвърна с осъдителен поглед заради прямотата й и същевременно я умоляваше да му позволи да се справи със сержанта. Нямаше никаква представа за бъдещето освен това, че искаше да го прекара заедно с Хоуп и Пени, ако те приемеха. Не бе отделял време да мисли каква форма би имало това бъдеще. Връзката с дъщеря му бе силна, въпреки факта, че никога не я бе срещал. Дори не я бе виждал на снимка, тъй като Хоуп никога не носеше у себе си от страх Ромеро някога да не я заловят или убият.

— Регистрирано е като клиника за хронично болни — съобщи им Ла Моя. — Корпорация, свързана със здравеопазването. Не е отчетено някой изобщо да е припарвал там, имам предвид сиатълската полиция. Имали сме повикване за окръг Кинг, но се обзалагам, че ще излезе същото. Които и да са те, каквото и да става вътре, си остава тайна. И го правят добре, недостъпни са.

— Това пасва на Ромеро.

— Да, така е.

— А ако има нужда хората ви да влязат?

— Дайте ни основателна причина и можем да вземем заповед за влизане.

— Дъщеря ми брои ли се за основателна причина? — попита Хоуп.

— Не — отвърна Ларсън, макар че го болеше да й го каже. — Не и преди да вляза вътре и да се убедя, че е там.

Ла Моя й обясни:

— Той е федерален. В момента в кабинета на главния прокурор се обработват документи, които да оправдаят това, че души наоколо. Ние сме съвсем друга история.

— Не може да няма хора, които влизат и излизат — каза Ларсън, имайки предвид срещата. — Бих искал да я заведа по-близо до портата. — Той посочи Хоуп. — Тя беше свидетел преди няколко години. Може да ни даде основателна причина, ако разпознае нечие лице.

Изражението на пълна обърканост върху лицето на Хоуп едва не провали нещата. Ларсън се опита да уравновеси изражението й със своето: презрително повдигане на вежда и решителен поглед. Да, беше огромно преувеличение, лъжа, но той искаше да излязат от микробуса и да се приближат към имението. За щастие тя разбра това и се въздържа от изказвания за каквото и да е било.

Ла Моя инструктира Били да смени положението на камерата, която гледа към портата. Изображението се разклати, когато камерата — временно закрепена върху телефонен стълб, както се оказа — се завъртя наляво. Ла Моя посочи един участък на екрана.

— Би трябвало да успеете да стигнете до това земно прикритие, като пресечете пътя, където сме, и вървите пеша. През гората може би е около километър в тази посока. Просто гледайте да спрете преди мястото, където могат да ви забележат. — Той отново посочи. — Тук някъде. Знаете правилата.

— Да, така е. — Ларсън знаеше, че Ла Моя може да му предложи съвет, но няма да се опита да го спре. Ако федерален агент желае да заеме дяволски тъпа позиция, Ла Моя бе готов да му позволи да направи тази грешка.

Но не и без да го предупреди, както се оказа.

— Ако решите да влезете там без потвърждение от кабинета на главния прокурор, е, води се недвусмислено частна собственост. Без някакъв вид заповед вие ставате престъпници, а не тези задници. Щом получим потвърждение, идваме да ви подкрепим. Така че мислете за това.

За Ларсън бе важно да се освободи преди пристигането на Ротем, да установи, че Пени е вътре, и да проучи обстановката от първа ръка.

Той, Стъбълфийлд и Хемптън щяха да проникнат и искаше да получи непосредствено впечатление, а не от екрана.

* * *

Гората беше гъста. Вървяха бавно. Опадали листа и трънливи храсти ги караха да заобикалят, докато Ларсън се стремеше да не загуби усета си за посока. След десет минути стигнаха до място, откъдето портата се виждаше в далечината. Ларсън клекна.

— Как ще проникнем вътре? — прошепна тя, сякаш в отговор на мислите му. И двамата бяха приклекнали и гледаха към портата.

Би предпочел да дойде сам и да я остави в безопасност в микробуса.

От джоба на палтото си той извади предишния й мобилен телефон и батерията му.

— Ей — каза тя, като го позна. — Какво правиш? — Пак му слагам батерията.

— Виждам.

— Трябва да обмислим още една възможност.

— Каква?

— Може би не сме толкова умни, колкото си мислим — каза й той, обърквайки я със заобикалките си. — Започвам да си мисля, че сме били подведени в онази каша във Флорида. Че нещата се развиха много зле за тях, но това, че Марковиц не е използвал антивирусна програма, не е било случайно.

— Искали са да го открием?

— Искали са ти да откриеш тях. Да те примамят там. Какво са искали винаги? Да те видят мъртва, нали? Слушай — каза той, като видя, че се съмнява, — това е просто предположение. Те стигнаха до хотела твърде бързо и изпратиха само един човек. Просто казвам, че има много неща, които не си пасват както трябва.

— Значи са ни примамили тук?

— Само казвам, че не биха имали нищо против ти да минеш през тази врата.

— Пени не е вътре — изстена тя. — Това ли ми казваш? Всичко е скроено, за да ме пипнат?

— Надявам се да не е, но не мога да го изключа. Посочи телефона „Сименс“ и каза:

— Работата е там, че според психологията с типове като тези трябва да напипаш възможно повече уязвими места. Проучваш слабостите им. Даваш им каквото искат, но не когато и както те го искат.

— Не те разбирам.

— Държахме телефона ти изключен, за да нямат начин да определят местоположението ти — каза той, когато батерията изщрака в гнездото си. — И ще го държим изключен, докато не пожелаем да разберат, че си тук. Сега съм убеден, че ще се опитат да те проследят и да те убият.

Тя се разсмя на това.

— На чия страна си?

Той сложи телефона в джоба на черната си канадка и зачака да го активират.

— След като го включат, няма да им трябва много време да разберат къде си. В този момент, ако Пени е вътре, ще поискат да защитят по-добре мястото или дори ще се опитат да я преместят.

Тя изказа предположенията си:

— И ако постъпят така, ще ни я покажат. — Кимна, разбрала какво има предвид. — А ако не реагират така, както ти искаш, не ни ли превъзхождат числено? Мога да преброя петима от нас, единият от които е видео техник, а другият — шофьор.

— Има повече — увери я Ларсън. — Радиотехникът има пред себе си списък със седем позивни. Поддържа Ла Моя в радиовръзка с екипите му.

— Не разбирам.

— Това може да значи от седем до петнайсет или двайсет от техните хора някъде наоколо — предположи той. — Съществуват само две възможности. Или се промъкваме с малко хора съвсем тихичко, или нахлуваме с пълна сила и много шум. И ако тръгнеш с много хора, трябва да бъдат наистина много.

— А на теб това май не ти допада.

— Моят отряд е малък, но работи много бързо.

— Хемптън и Стъбълфийлд.

— Точно така.

— Значи чакаме тях? — В гласа й отново прозвуча тревога.

Фарове.

Ларсън се пресегна и положи ръка върху нейната. Бе необичайно топла, ризата й бе овлажняла от мокрия въздух.

Фаровете принадлежаха на кола, идваща откъм вътрешността на имението. Забави, когато наближи. Портата се отвори — може би автоматично, а може би не — и пропусна един седан, който зави и се озова на пътя. Беше мерцедес с четири врати и вдигната задница. След двайсетина метра спря при знака „Стоп“ отдясно, после продължи.

Когато вече бе невъзможно да ги чуят, той я дръпна и прошепна:

— Добре, да тръгваме.

Тя се отърси от ръката му.

— Къде отиваме?

— Обратно в микробуса.

— Искам да остана тук! — възрази тя. — Тук съм най-близо до нея. Няма да тръгна.

— Студено ти е.

— Ще останем тук, докато дойдат приятелите ти. Няма да се върна в този микробус.

Той съблече канадката си и я накара да я облече. Беше по-тежка откъм страната, където се намираше телефонът.

— Кога ще включим телефона?

— Скоро.

Внезапен лъч освети къщичката на пазача и входа, когато се включиха два прожектора отгоре.

За втори път забеляза пищното ковано желязо над портата. Но този път не беше на малък телевизионен монитор в задната част на спарен микробус, миришещ на съблекалня.

Дъхът му спря, когато осъзна значението на М и W, обградени в овал от извито ковано желязо.

Замърмори, мислейки на глас:

— Това не е W. Обърнато М е. „Меридън Манър“. Хоуп проследи линията на погледа му и също насочи вниманието си към логото.

— Е?

— М — каза той — и М. — Звучеше му глупаво. — „Меридън Манър“. — С пръстите на двете си ръце изобрази W и ги съедини.

— Е? И какво? — Не го беше видяла.

Вдигна ръце и направи нещо, което смътно напомняше знака за безкрайност. Или папийонка.

— Белегът върху предмишницата на оня касапин. Сега и тя го забеляза.

В паметта на Ларсън просветна искрящо острие на бръснач. Сякаш бяха прокарали нож по гръбнака му.

— Мисля, че сме на точното място.