Серия
Джейк Ласитър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Speak for Dead, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 15 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Пол Ливайн. Дълга целувка за сбогом

ИК „Бард“, 2000

Редактор: Виктория Каралийчева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954–585–081–7


„Нека тогаз съдебний лекар да огледа бездиханното тяло, и раненията, и ударите, и подир туй да бъде предадено тялото на земята. И ако съдебний лекар завари тялото погребано преди той да е пристигнал, то всенепременно да го изрови отново.

И нека подир прегледа съдебний лекар да разпита ближните — по злодеяние ли е погубен тоз человек или поради нещастен случай. А сетне да узнае кой е присъствал и кой е помогнал на злодеянието с подкрепа, сила, заръка, съгласие или умишлено прикриване на таквиз постъпки.“

Антъни Фицхърбърт

„Нова книга за правосъдието“, 1545 г.

Пролог
Танцьорка по масите

Май 1980 г.

 

Щеше да запомни звуците — виещите сирени, стоновете на ранените — и мириса, пепелявата воня на дим, която лепнеше по косите и дрехите. Късно първата вечер той се измъкна на паркинга да подиша чист въздух и погледна забуленото в пушек небе над центъра на Маями. Чу града да пищи с пукота на горящо дърво и пластмаса, с кратките автоматични откоси, последвани от тишина, сред която сухо скърцаха гласове от полицейските радиостанции. По-късно щеше да си спомня как се подхлъзна в локва кръв върху плочките на спешното отделение.

Нямаше да напусне болницата цели седемдесет и два часа и през това време щеше да обработи повече огнестрелни рани, отколкото други лекари виждат за цял живот. Черни срещу полицаи, бели срещу черни, диво насилие в едно гето с отчайващо нелепото име Либърти Сити. Когато най-сетне стрелбата престана и пожарищата изгаснаха, над бойната зона се възцари призрачна тишина. Нито една от воюващите страни не бе капитулирала просто всички прибраха оръжията и се разотидоха.

 

 

— Задник като за снимка, а?

Роджър Солсбъри стрелна поглед към мъжа до себе си. Работник с тежки ботуши и разкопчана карирана риза. Масивни ръце, облегнати здраво на бара. В едната — пакет цигари, в другата — чаша.

— Направо в рамка да си го турнеш и да го закачиш на стената.

— Аха — измънка Солсбъри.

Не бе дошъл да говори, всъщност сам не знаеше защо е дошъл. Може би, за да се изгуби сред хората и шума на това претъпкано заведение, да бъде сам между звънтящите чаши, смеха и млечнобелите женски тела. Той отметна глава, за да огледа жената горе на подиума.

— Не тая — рече съседът и почука с якия си показалец по бара. — Оная на стъпалата до кръглия подиум. Задник като за снимка, казвам ти. Никога не съм виждал кльощаво маце с такова чудо. Ех, да ми сервират обяда на него!

Младата жена беше само по черна прашка, червен сутиен и червени обувки с висок ток. С други дрехи и в друга обстановка би приличала на гимназиална клакьорка с татко, мама и баба някъде в Канзас. Изящни кости, бледо лице с лунички около чипото носле, къса и леко къдрава червеникавокестенява коса — свежа като житна нива. Лицето беше като от абитуриентски албум; тялото разбуждаше безброй фантазии. Тънката талия подчертаваше заобления ханш, литнал нагоре от двете страни на прашката. Гърдите й бяха кръгли и тежки. В момента загряваше — изписваше по лицето си стандартна усмивка, люшкаше бедра, потропваше с острата обувчица в такт с песента на Били Джоуъл, включена малко по-силно, отколкото трябва:

Какво им е на дрехите, които съм навлякъл?

Не виждаш ли, че носиш по-широка вратовръзка?

Мий трябва да си купя вехта колосана яка.

Добре дошъл в епохата на джайва.

Сега работникът зяпаше Солсбъри, мъчеше се да го прецени що за стока е. Гледаше прическата — прекалено изискана за подобно заведение. Гладко избръснат, с блестящи бузи в два след полунощ, сякаш току-що се е наплискал с одеколон, за да дойде в тая евтина дупка, където разголените момичета пет пари не даваха дали е бръснат или не. Подранили сребърни нишки в косата, приятно лице, макар и не чак като на кинозвезда. Може да е университетски професор, реши работникът.

Солсбъри забеляза, че съседът се вглежда в ръцете му, както самият той бе сторил преди малко. Удивително, колко много могат да разкрият ръцете. Той се гордееше с тях. Широки и силни длани. Биха могли да въртят кирка, само че нямаха мазоли. След безкрайната нощ беше измил кръвта, стържейки яростно с четката, сякаш отново се готвеше за операция. Седемдесет и два часа почти без сън, само на засъхнали сандвичи от болничния бюфет, докато накрая и те свършиха. Ала той остана докрай — вечно сред първите в ортопедичното отделение. Наместваше счупени кости, вадеше от раните парчета стъкло и раздробени куршуми, успокояваше истерични роднини.

След като се изкъпа в болницата, той захвърли окървавената престилка и грабна синьото яке от шкафчето си. Сега бавно пиеше бира и се мъчеше да забрави касапницата. Можеше да се прибере у дома. Двайсет и седмо авеню най-сетне бе отворено след тридневна блокада. Но прекалено уморен, за да заспи, той се залута по непознатите улици и накрая — нейде сред нощния мрак из западните квартали — го подмами неоновият надпис „Танжер“. По-късно неведнъж щеше да се пита защо бе спрял тази нощ, какво го привлече към онова странно и заплашително място. Паркингът беше претъпкан с камионетки и раздрънкани шевролети. От външните високоговорители гърмеше оглушителна музика — пулсиращ ритъм, целящ да подмами мъжете вътре, както някога песента на сирените е тласкала древните гръцки моряци към гибелните скали. Пъстрите тръпнещи букви биеха право в целта — ГОЛИ МОМИЧЕТА 24 ЧАСА… ГОЛИ МОМИЧЕТА 24 ЧАСА… Светкаха, гаснеха и пак светкаха, обещавайки всяка секунда изобилие от гола плът.

По някое време той осъзна, че работникът му говори нещо.

— Мене ако питат, нека изгорят до основи негърските квартали, все ми е тая. Е, не бяха прави ченгетата, дето утрепаха онзи цветнокож. Излишно е било, след като вече са му турили белезниците. Ама и ония животни само чакат повод, да се развилнеят. Изгорили един нещастен кубинец в колата му, чух го по радиото.

— Опитахме се да го спасим — тихо каза Солсбъри. Съседът го огледа озадачено.

— Ами да! Лекар си. Трябваше да се сетя. Божичко, сигурно си се нагледал на ужасии. Чакай малко. Мили Боже, ето я и госпожица Задник за снимка. Двайсет долара да платиш за такова шоу, пак ще е малко!

Роджър Солсбъри я гледаше как наближава, отправила към него изкусителна усмивка. Другите мъже около малкия подиум нададоха вой и почнаха да ръкопляскат. Роджър Солсбъри наведе глава и заби поглед в чашата си.

— За пръв път ли ти е? — попита съседът. Мълчание. — Ясно, за пръв път. Не се стягай. Слушай сега какъв е номерът. Най-напред момичетата танцуват тук, на бара. Слаба работа. Смъкват всичко, пъхваш долар под жартиерите и може някоя да те целуне. В дъното, където е по-тъмно, ходят да танцуват по масите за двайсет долара. Там вече е насаме, та може и да си купя една по-близка срещичка с тая мацка. Вече цяла седмица не съм идвал, откакто черните маймуни запречиха пътищата.

Сега тя се кършеше по сцената и вече изобщо не приличаше на гимназистка от Канзас. „Всички хвалят само ритми нови. Странно, аз до днес обичам рок-енд-рола.“ След малко червеният сутиен падна, стегнатите гърди изхвръкнаха на свобода. Сетне дойде ред и на прашката. Тя извърна гръб на мъжете, разкърши гръб, приведе се и опря длани на коленете си. Великолепният задник се завъртя като маховик по посока на часовниковата стрелка, после спря и пое обратно. Солсбъри гледаше като хипнотизиран. Задникът потръпна, запърха с омайващ ритъм, който отекна дълбоко в слабините на Солсбъри и спря на петнайсет сантиметра от лицето му. Умората изчезна, вихърът от кръв и трупове се превърна в полузабравен кошмарен сън и Роджър Солсбъри си представи, че този съвършен задник се върти само за него. Не забелязваше как другите мъже се кикотят, подвикват или потъват в потайни сладострастни фантазии. Но нито един сред тях не изглеждаше омагьосан от този евтин трик, стар като света.

Танцът свърши и младата жена се усмихна на Роджър Солсбъри — откровено и с интерес, помисли си той. И макар че усмивката обходи всички поред, Солсбъри продължи да вярва, че е била само за него. После тя обиколи с плавни движения малката сцена, за да събира банкноти под черните си жартиери, потропвайки с елегантната червена обувка по ръба между бара и подиума. Беше чисто гола, само по обувки и жартиери, но лицето й не изразяваше нито срам, нито съблазън. Сякаш разнасяше подноса за волни пожертвования из Първа лютеранска църква в Топика. За да пъхне пет долара под жартиерата, Роджър Солсбъри измъкна банкнотата от портфейла си с два пръста, без да откъсва очи от момичето. Сложен трик, но той умееше да връзва конец на възел в кибритена кутия. Страхотни ръце. Силни, уверени ръце на хирург.

Тя се усмихна още по-широко, приведе лице към него и влажно прошепна в ухото му:

Искам да танцувам за теб. Само за теб. И той повярва.

Тази нощ Роджър Солсбъри повярва на всяка нейна дума. Че е манекенка, но напоследък не й върви, че се нарича Есенен Дъжд, че не иска нищо друго, освен добър съпруг и семейство. Разговаряха в задимения полумрак край една ъглова маса и тя танцуваше само за него. Двайсет долара плюс още двайсет бакшиш. Той не я докосна. На съседните маси мъжете лакомо плъзгаха длани по пищни гърди, момичетата пристъпваха с високите токчета и сядаха в скута на клиентите, въртяха се, триеха голи задници в слабините на застаряващи похотливци.

— Свърши ли? — прошепна едно заоблено момиче на клиента си, посягайки да прибере бакшиша.

— Никога не съм виждал подобно нещо — поклати глава Роджър Солсбъри. — Наполовина проституция, наполовина онанизъм.

Той махна с ръка към дебеличкото момиче, което оправяше оскъдните си дрешки и поглеждаше крадешком каква точно банкнота е изкопчило от клиента с избелелите джинси.

— Ти не го вършиш, нали? — попита Солсбъри.

Тя се усмихна. „Не, разбира се“, отвърнаха очите й. Той я помоли да се срещнат навън.

— Правилникът не разрешава — обясни тя. — Някои типове си мислят, че като танцуваш гола, може за петдесет долара да те навият на свирка или нещо такова.

— Но аз съм различен — каза Роджър Солсбъри.

Тя приведе леко глава настрани и го огледа. Всички се мислеха за различни, но всъщност имаше само два вида мъже — тъпкачи и слагачи. Е, някои печелеха повече и нямаха черно под ноктите. Беше ги виждала с белите якички и жълтите вратовръзки — живот си живееха нейде из висините. Но все едно дали бяха омазнени бачкатори или борсови посредници, щом оная вратичка се отвореше и кръвта нахлуеше да превърне червейчетата им в дебели салами, всички се оказваха тъпкачи или слагачи. Тъпкачите бяха предимно млади, отракани момчета без пукната пара. Каквото изкарваха, харчеха го за коли и жени и си въобразяваха, че всичко, що носи фуста — или прашка — лесно минава под ножа. Слагачите бяха балами, вечно се влюбваха и искаха да те променят, да те направят почтена жена. Добре де, плащай колкото трябва и ми надявай веригите. Тоя отсреща си беше стопроцентов слагач.

— Лекар съм — каза той.

— О! — рече тя и се престори на впечатлена.

Той й разказа как рязал и кърпил жертвите от престрелките, колко много искал да помага на хората и да стане велик лекар. Тя го слушаше с широко разтворени очи, усмихваше се почти искрено и кимаше, сякаш разбираше какво му е на сърцето. Мислеше си, че лекарите печелят големи пари. Не знаеше, че всъщност един завеждащ отделение изкарва много по-малко от някоя нейна колежка, а си цапа ръцете като прост бачкатор.

Тя се вгледа право в очите на Роджър Солсбъри и той сякаш видя пред себе си безкрайна топлота и прекрасна душа.

Роджър Солсбъри умееше да разчита рентгенови снимки, но от женски очи нищо не разбираше.