Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отново и отново (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Time Was, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 61 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
peppinka (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Сега и във времето

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина“, София, 2004

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-706-122-4

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция от Еми

Пета глава

Либи не можеше да си събере мислите. Взираше се в екрана на компютъра, като се мъчеше да прикове вниманието си към думите, които вече беше написала. Колбарийските островитяни и техният танц по пълнолуние вече не я възхищаваха така. Бе сигурна, че в постоянната заетост се таеше решението на проблема й, в пълното й потапяне в работата. Никой не бе успял досега да я отклони от делата й. В университета вечно довършваше някакви особено важни теми, докато съквартирантките й си правеха бурни купони. Тази целенасоченост бе постоянна величина в нейния професионален живот. Беше свикнала да си води записки на газена лампа в палатка, да чете върху гърба на магаре в тръс и да подготвя лекциите си в джунглата. Щом се заемеше с нещо, никой не бе в състояние да я отклони от работата й, докато не я свърши.

Прочете един откъс за трети път и си даде сметка, че единственото, за което можеше да мисли, бе Кал.

Колко жалко, че навремето не бе проявила по-дълбок интерес към химията, помисли тя и си махна очилата, за да разтърка очите си. Ако беше го сторила, вероятно сега щеше по-лесно да си обясни собствената си реакция към него. Сигурно някъде съществуваше книгата, която можеше да й даде необходимата информация и основа за анализ. Не искаше да има усещането, че не бе в състояние да даде отговор на иначе толкова простичкия въпрос „защо“. Отнесените мечти по любовта и романтиката бяха едно. Съвсем друго бе да ги изпиташ на собствения си гръб.

Беше й безкрайно непривично.

Либи въздъхна дълбоко, отблъсна се от бюрото и си сви краката. С поглед, все още прикован върху екрана, тя сгъна ръце върху коленете и си подпря брадичката. Каза си, че е невъзможно да е влюбена. По-скоро това бе някакво объркано усещане поради напрегнатостта на момента. Хората не се влюбваха толкова бързо. Можеха да се почувстват привлечени, разбира се. За да се стигнеше до любов обаче, налице трябваше да има и някои и други фактори.

Общ произход и общи интереси например, продължаваше да се самоубеждава Либи. Това й се видя като солидно основание за възникването на една любов. Как можеше да се влюби в Кал тогава, след като единственото нещо, което знаеше за него бе, че го интересува летенето. А, и яденето, добави тя с усмивка на облекчение.

Също така трябваше да съществува и взаимно разбирателство за чувствата, целите и нрава на другия. За любовта със сигурност и това имаше значение. Как можеше да бъде влюбена, след като изобщо не разбираше Кейлъб Хорнблоуър? Чувствата му бяха тъмна бездна за нея, целите му изобщо не бяха обсъждани, а да не говорим за нрава му, който се променяше средно през един час.

Той беше угрижен. Либи се усмихна, когато си спомни погледа, който така често улавяше в очите му. Понякога й заприличваше на човек, който просто е свил по грешен път от магистралата и е попаднал в странна, чужда земя.

Угрижен, ала поради някакви причини и сериозно загазил също така, сети се тя, борейки се със съчувствието си, което застрашаваше да разпилее и малкото й останал здрав разум. Кал бе прекалено силна личност, чарът му бе твърде завладяващ, увереността му надвишаваше всички допустими граници. В прилежно подредения й живот нямаше място за мъж като него. Дори със самото си присъствие би създал хаос.

Чу го да се приближава към кухнята и тялото й веднага се напрегна. Пулсът й забърза и кръвта й забушува. Машинално.

Отвратена от себе си, Либи придърпа стола си към бюрото. Щеше да поработи. Смяташе да работи до полунощ и да не си мисли повече за Кал. Улови се, че отново си гризе нокътя на палеца.

— По дяволите, кой е този Кейлъб Хорнблоуър?

Последното, което очакваше от измърморения си въпрос, бе отговор. Тъничкият, писклив гласец, който се чу наблизо, я накара да подскочи. И за да не се свлече на земята, тя се хвана за ръба на бюрото. Вторачи се с отворена уста в монитора.

„Хорнблоуър, Кейлъб, капитан от МКС, в оставка.“

— О, боже господи! — С ръка на гърлото си, поклати глава. — Сега, само чакай малко — прошепна Либи.

„Изчакване.“

Това не беше възможно, каза си тя, като притисна неуверено треперещата си ръка към устата. Сигурно халюцинираше. Точно така. Дължеше се на емоционалния стрес, на преумората и липсата на здрав нощен сън. Затвори очи и три пъти си пое дълбоко въздух. Но когато отново отвори очи, думите все още стояха изписани на екрана.

Какво, по дяволите, ставаше тук?

„Информацията изискана и предоставена. Необходими ли са допълнителни данни?“

С трепереща ръка Либи разбърка купчината хартии върху бюрото си и видя часовника на Кал. Можеше да се закълне, че гласът идваше оттам. Не, това беше просто невъзможно. С един пръст проследи тънката жица, която излизаше от часовника и влизаше в твърдия диск на нейния компютър.

Каква е тая игра, която играеше той?

„Съоръжението предлага избор между петстотин и двадесет игри. Коя ще изберете?“

— Либи? — Кал стоеше на прага и бързо съобразяваше какво да каже. Безсмислено бе да се обвинява в небрежност. Вместо това се замисли дали всъщност подсъзнателно не бе наредил умишлено нещата така, че да бъде принуден да й разкаже истината. Ала сега, когато тя се обърна, увереността му се изпари и той се подвоуми дали това би било добре и за двама им. Либи не беше само изплашена, беше вбесена.

— Влез, Хорнблоуър. Искам да ми кажеш какво точно се случва тук.

Опита се усмивката му да изглежда непринудена и предразполагаща.

— Къде?

— Тук, по дяволите. — Тя посочи монитора.

— Би трябвало да знаеш повече от мен. Това е твоя работа.

— Искам обяснение, и то веднага.

Той се приближи. Един бърз поглед към екрана беше достатъчен да предизвика усмивка на устата му. Значи, Либи се интересуваше кой бе той. Фактът, че присъствието му я объркваше не по-малко, отколкото нейното него, го накара да се почувства някак си по-удобно. Освен това беше проявила интерес към него.

— Не, не бива да искаш това от мен.

— Не само, че искам, а и настоявам. Ти… Ти… — В гнева си тя едва си поемаше дъх. Не, Кал нямаше да я накара да заеква. — Влизаш тук, включваш часовника си към компютъра ми и…

— Свързах го — започна той. — Ако ще работиш на нечий компютър, трябва да знаеш езика, на който се работи.

Либи стисна зъби.

— Хайде сега да ми кажеш как можа да свържеш ръчния си часовник с моя ПК.

— Към какво да го свържа?

Тя не може да сдържи самодоволната си усмивка.

— Към персоналния ми компютър. По-добре сам си възстановявай знанията за езика на компютъра. А сега, започвай с отговорите.

Кал нежно сложи ръцете си върху раменете й.

— Няма да ми повярваш.

— По-добре за теб ще е, ако ме накараш да ти повярвам. Този часовник да не е някакъв миникомпютър?

— Да. — Той се пресегна да го вземе, но Либи го изпревари и избута ръката му.

— Не го пипай. Никога не съм чувала за миниатюрен компютър, който изпълнява гласови команди, свързва се с персонален компютър и твърди, че в паметта му има над петстотин игри.

— Знам. — Кал видя разгневения й поглед. — Няма откъде да знаеш.

— Защо не ми кажеш откъде да купя един такъв часовник и да го подаря на баща ми за Коледа?

От добронамерения й хумор ъгълчетата на устата му се повдигнаха в усмивка.

— Всъщност не вярвам този модел да излезе в близко време на пазара. Искаш ли да ти предложа нещо друго?

Тя го изгледа презрително.

— Като например истината!?

Методът за печелене на време очевидно беше най-подходящият подход. Хвана ръката й и сплете пръсти с нейните.

— Искаш да знаеш цялата истина или само част от нея?

— Шпионин ли си? — Последното, което очакваше от него, бе бурен смях. Започна като леко хихикане и прерасна в бурен, заразителен смях. Успя да я целуне по веднъж и от двете страни, преди да успее да го отблъсне. — Не ми отговори на въпроса. — Либи се освободи от прегръдката му. — Да не си агент от разузнаването?

— Кое те кара да мислиш така?

— Просто налучквам — отвърна тя и махна с ръка. Стана и закрачи из стаята. — Катастрофира по време на такава буря, в каквато никой нормален човек не би посмял да кара колата си, камо ли да пилотира самолет. Нямаш никакви документи за самоличност. Твърдиш, че не си военен, ала си облечен в някаква странна униформа. Обувките ти всеки момент ще се разпаднат, а същевременно имаш такъв часовник, на чийто фон ролексът изглежда като детска играчка. Повтарям, часовник, който освен всичко друго и говори! — Докато изричаше всичко това, то отново й прозвуча толкова абсурдно, че хвърли поглед към екрана, за да се увери, че не халюцинира. — Виж знам, че в разузнаването разполагат с доста напреднали технологии. Може твоят часовник и да не е като часовника на Джеймс Бонд, но…

— Кой е Джеймс Бонд? — попита той.

„Бонд, Джеймс. Агент номер 007. Въображаем герой, създаден през двадесетия век от писателя Ян Флеминг. Романите включват…“

— Изключи — нареди Кал и прокара нервно ръка през косата си. Един поглед към Либи му беше достатъчен да разбере, че бе загазил здравата. — Може би е най-добре да седнеш. — Тя леко поклати глава и седна на ръба на леглото. Въпреки че вече беше твърде късно за предпазни мерки, той откачи кабела от компютъра й и го пъхна в джоба си заедно с часовника. — Искаш обяснение, така ли?

Тя не беше сигурна вече. Обвинявайки се в страхливост, кимна с глава припряно.

— Да.

— Добре, ала те предупреждавам, че може и да не ти хареса. — Кал седна на нейния стол и преметна крак върху крак. — Когато катастрофирах, аз се връщах от рутинен полет до колонията Бригстън.

— Моля?

— Колонията Бригстън — повтори той и реши да направи решителната крачка. — На Марс.

Либи затвори очи и покри с длани лицето си.

— Не се занасяй, Хорнблоуър.

— Казах ти, че истината няма да ти се понрави.

— Искаш да ти повярвам, че си марсианец?

— Не ставай смешна.

Тя отпусна ръце в скута си.

— Аз ли ставам смешна? Сядаш тук и се опитваш да ми пробуташ някаква марсианска история, а после аз съм смешна? — И понеже нямаше какво да направи, докопа първата близка възглавница и я запрати в пространството, след което стана и закрачи нервно из стаята. — Виж, нямам никакво намерение да се ровя из личния ти живот. Дори и не очаквам кой знае каква благодарност, че в онази буря едва те довлякох до тук, но най-малкото, което искам от теб, е, да проявиш известно уважение. Сега се намираш в моята къща, Хорнблоуър, и аз заслужавам истината.

— Знам, че я заслужаваш. Това се опитвам да направя.

— Добре тогава. — Гневът очевидно не помагаше. Либи седна обратно на леглото и разпери ръце. — Значи ти си марсианец.

— Не, от Филаделфия съм.

— Аха… — Тя изпусна продължителна и дълбока въздишка. — Е, поне стигнахме донякъде. Каза ми, че когато си катастрофирал, си бил на път към Лос Анджелис.

— Да, катастрофирах с кораба си.

Чертите й останаха спокойни и невъзмутими.

— Говориш за космическия си кораб, така ли?

— Да, и така можеш да го наречеш. — Той се наведе напред. — Трябваше да променя маршрута си заради метеоритния дъжд. Тогава се отклоних от курса… После осъзнах, впрочем първоначално мислех, че имам някакъв проблем с навигационните уреди. Минал бях през някаква черна дупка. Черна дупка, която обаче не беше обозначена на картата.

— Черна дупка… — Вече не й беше до смях. Кал очевидно беше искрен. Вярва в нещата, които говори, каза си Либи и здраво стисна ръце в скута си. Травмите му явно бяха далеч по-сериозни, отколкото тя смяташе първоначално.

— Черната дупка е звезда, чиято материя се е свила под чудовищното налягане. Много компактна и плътна, с огромна сила на привличане, което всмуква всичко — звезден прах, газ, дори и светлина.

— Да, много добре знам какво е черна дупка. — Сега Либи мислеше разумно. Трябваше да се постарае да го успокои. Можеше да обърне всичко на шега, ала най-вече трябваше да прояви приятелски интерес към историята му. После да го сложи да си легне. — Значи, както си караше космическия кораб, изведнъж те погълна черната дупка и така катастрофира.

— Може да се каже и така. Но все още не съм наясно какво точно се случи. Затова свързах миникомпютъра си с твоя. Ще ми е нужна повече информация, за да изчисля как да се върна обратно.

— На Марс ли?

— Не, по дяволите. В двадесет и третия век.

Вежливата усмивка замръзна на лицето й.

— Аха, разбирам.

— Не, нищо не разбираш. — Стана и започна да обикаля из стаята. Бъди спокоен, повтаряше си наум. Не можеше да очаква от нея да повярва в нещо, което на самия него му бе трудно да повярва. — От векове насам се развиват всевъзможни теории за пътуване във времето. Прието е, че ако даден космически кораб развие необходимата скорост в траекторията си около Слънцето, може да премине през времето. Засега това, разбира се, са само теории, защото никой не е измислил как да се предпази от гравитацията на самото Слънце, което ще те изгори. Същото важи и за черната дупка. Ако гравитацията на черната дупка наистина ме бе привлякла, силата на притеглянето и радиацията щеше да раздроби кораба на парченца. Сигурно това, което се случи с мен, е било чист късмет. Ала въпреки това то си има своето обяснение. Вероятно съм се движил с точната скорост, на подходящата дистанция и под правилния ъгъл. И вместо гравитацията да ме засмуче, аз съм се отблъснал. — Кал дръпна пердето от прозореца и се загледа в притъмнялото небе. — И се приземих тук — два и половина века назад.

Тя стана и съчувствено го погали по рамото.

— Трябва да си легнеш.

Той не се обърна да я погледне, защото нямаше нужда.

— Не ми вярваш, нали?!

Либи отвори уста да му отговори, но осъзна, че не можеше да го излъже.

— Ти нали си вярваш.

Тогава Кал се извърна. В очите й се четеше състрадание.

— Тогава как би обяснила случилото се? — Той бръкна в джоба си и извади минито. — Ами това?

— Хайде, няма нужда да обясняваме каквото и да било. Извинявай, че те притесних, Кал. Ти явно си много изморен.

— Нямаш обяснение за това? — Той посочи часовника си и отново го пусна в джоба си. — Или за мен?

— Добре. Моята теория е, че участваш в някаква шпионска операция. Дори съм склонна да повярвам, че си към някой елитен в Централното разузнавателно управление. Сигурно ти е дошло в повече — стресът, напрежението и извънредната работа. Когато катастрофира, шокът и травмата са те докарали до ръба. Убедена съм, че вътрешно не одобряваш това, което си работил, и затова подсъзнателно си предпочел да си избереш тази история с другото време.

— Значи си мислиш, че съм луд.

— Не, разбира се. — Състраданието се бе върнало в погледа и гласа й. Лекичко го докосна по лицето, за да го успокои. — Мисля, че сега си много объркан и се нуждаеш от почивка и внимание.

Искаше му се да изругае, но се спря навреме. Ако продължеше да настоява, само щеше да я изплаши. Вече й бе създал достатъчно усложнения, които тя със сигурност не заслужаваше.

— Вероятно си права. Още се чувствам леко замаян от катастрофата. Най-добре е да си легна.

— Прекрасна идея. — Либи го изчака да стигне до вратата. — Кейлъб, не се тревожи. Всичко ще се оправи.

Той се обърна и си помисли, че това можеше да се окаже последният път, когато я вижда. Пурпурният здрач изпълваше прозорците зад гърба й, като че ли бе застанала на ръба на мъглата. Очите й бяха тъмни и изпълнени със състрадание. Кал си спомни колко сладък и наситен бе ароматът на устните й. Прониза го болка от съжалението, което изпитваше.

— Ти си — отвърна й той тихо — най-хубавата жена, която съм срещал.

Тя остана безмълвна, загледана към вратата, която Кал затвори зад себе си.

Той не заспа. Докато лежеше в тъмното, единственото нещо, върху което можеше да съсредоточи мислите си, бе Либи. Пусна телевизора и се загледа във фигурите, лутащи се като духове върху екрана. Разбра, че в този момент тези фигури бяха по-живи от него.

Тя не му беше повярвала. В поведението й личеше известна доза изненада, ала се бе опитала да го успокои. Запита се дали Либи съзнава колко уникална жена бе всъщност, било то в този или който и да е друг век. Жена, достатъчно силна, която съумява да бъде независима, и същевременно толкова крехка, че да трепери в мъжките ръце. В неговите ръце.

Желаеше я. В перленосивата светлина на зазоряване вече така страстно я желаеше, че не можеше да понася това мъчение. Само да можеше да я прегърне, нищо повече. Да легне до нея и да я остави да отпусне главата си върху гърдите му. В тишината. Не можеше да си спомни за някоя жена, с която да е бил в състояние да прекара часове в мълчание. Ако имаше право на избор…

Но нямаше.

Продължаваше да лежи в леглото си, напълно облечен. Сега вече се изправи. Нямаше какво да вземе със себе си, както и не оставяше нищо. Слезе тихо по стълбата и излезе от къщата.

Лендровърът беше паркиран близо до стълбите, до които го бе оставила в нощта, когато го докара в къщата си. Кал се приближи до него и хвърли последен поглед към прозореца на Либи. Не искаше да я оставя без превоз. По-късно смяташе да улови честотата на някоя местна радиостанция и да продиктува местонахождението на колата. Някой щеше да се погрижи за нея.

Либи щеше да се вбеси. Представи си я яростна и с лека усмивка се намести на шофьорското място. Със сигурност щеше да го намрази. И така нямаше да го забрави.

За миг се спря да се полюбува на остарелите датчици по таблото. Докато изпробваше кормилото и педала за газта, птичките наоколо запяха. Между двете седалки имаше някакъв лост, на който бяха изписани числата от едно до четири. Когато натисна лоста напред, скоростите изстъргаха. Убеден, че може да управлява подобна проста машина, Кал натисна най-близкото копче. Когато нищо не се получи, взе да ръчка скоростния лост, като същевременно натискаше подред педалите. След продължителни неуспехи и усилия успя да напипа съединителя и включи първа скорост.

Добро начало все пак, помисли си той и се зачуди, къде, по дяволите, бе проектирал запалването конструкторът на тази кола.

— Доста трудничко ще ти е да запалиш колата без това. — Либи стоеше на верандата подпряла едната си ръка на кръста, докато с другата размахваше ключа за запалването.

Наистина е нервирана отбеляза Кал. Не му се искаше да й се усмихва.

— Аз… Мислех да се поразходя с колата ти малко…

— Така ли? — Тя затегна по-здраво възела на пуловера, който беше препасала през кръста си, и слезе по стълбите. — Значи имаш лош късмет, че не съм оставила ключовете на таблото.

Ето, очевидно е имало нужда от някакъв ключ. Трябваше да се сети.

— Аз ли те събудих?

Либи го потупа с юмрук по рамото.

— Май прекаляваш вече, Хорнблоуър. Снощи ми разказа цялата тази сърцераздирателна история, за да ме накараш да те съжаля, а днес се опитваш да ми откраднеш колата. Какво смяташе да направиш? Да я запалиш с кабелите и да ме оставиш тук без транспорт, така ли? Мислех, че такъв елитен пилот като теб ще се справи по-добре и по-безшумно.

— Не съм ти крал колата, ами исках да я взема на заем — отговори й той, като се съмняваше, че разликата ще й направи някакво впечатление. — Мислех, че ще по-добре за теб, ако отида до мястото на катастрофата сам.

Беше му се доверила, за което се проклинаше постоянно. Беше го съжалила. Искаше да му помогне. Предателството и гневът в гърдите й я караха да стиска здраво юмруците си, докато не усети как ключът се забива в дланта и. Искаше да му помогне. Добре тогава. Така да бъде.

— Хайде, престани да мислиш. Мърдай се на съседната седалка.

— Прощавай, не те разбрах.

— Казах ти да се мръднеш нататък. Искаш да отидеш до мястото, където катастрофира, нали. Аз ще те закарам.

— Либи…

— Мърдай, Хорнблоуър или раната на главата ти ще си намери компания.

— Добре. — Кал се предаде, прехвърли краката си над скоростния лост и седна на мястото до шофьора. — После не ми казвай, че не съм те предупредил.

— Само мисълта, че ти съчувствах… — Той я наблюдаваше любопитно как пъхна ключа в ключалката, завъртя го на една страна и двигателят заработи. Радиото гръмна с всичка сила, чистачките на предното стъкло се замятаха с бясна скорост и парното задуха на най-силното. — Ти наистина си някакво чудо — измърмори тя, докато натискаше различни копчета.

Преди да му даде възможност за отговор, натисна съединителя, после го отпусна и същевременно натисна газта. Колата се понесе по тесния, кален път.

— Либи… — Кал прочисти гърлото си и се опита да надвика шума на двигателя. — Правех това, което смятам, че е най-доброто за теб. Не исках да те замесвам повече, отколкото вече си замесена.

— Много мило от твоя страна. — Тя дръпна скоростния лост назад и камъчетата под колата се разхвърчаха във всички посоки. — Просто ми кажи за кого работиш?

— Независим съм.

— Аха, разбирам. Значи продаваш, на който плати най-много, така ли?

Саркастичният й тон го изненада.

— Да, точно така. Кой ли не го прави?

— Някои хора не определят цена на лоялността си към държавата, в която са родени.

Той се хвана за главата. Не можеше да повярва, че Либи продължаваше да говори за шпионската история.

— Либи, аз не съм шпионин. Не работя за ЦУР.

— Не е ЦУР, а ЦРУ.

— Каквото и да е. Аз съм пилот. Превозвам провизии, хора и оборудване. Доставям ги до различните космически терминали, колонии и лаборатории.

— Пак започна старата песен на нов глас. — Тя стисна зъби и бясно премина през някакво поточе, като изпръска всичко наоколо. — Този път каква е версията? Междугалактически шофьор на тир ли?

Кал вдигна ръце и после отново ги пусна.

— Нещо такова.

— Повече не се хващам на тази въдица. Дори и не мисля, че си луд. Нито пък че си зашеметен от удара. Така че, хайде стига.

— Стига какво? — Либи само го изгледа и той опита за последно да й обясни, ала този път спокойно. — Либи, всичко, което съм ти разказал, е самата истина.

— Стига! — Сигурно щеше да му зашлеви един шамар, ако и двете ръце не й бяха необходими за шофирането. — Сега се моля никога да не бях те срещала. Ти буквално се изтърси в живота ми, принуди ме да се притеснявам за теб, накара ме да усетя неща, които никой преди това не бе успял да предизвика у мен, и всичко се оказа една голяма лъжа.

Кал виждаше един-единствен изход от създалото се положение. За миг се пресегна и завъртя обратно ключа. Колата изръмжа и спря.

— Слушай ме внимателно. — Със свободната си ръка я хвана за пуловера и я обърна към себе си. — По дяволите. — Гласът му прозвуча като стон, когато видя лицето й. — Недей да плачеш. Не мога да го понеса.

— Не плача. — Тя яростно бършеше сълзите от очите си с опакото на ръката си. — Върни ми ключа.

— След малко. — Той я пусна и направи знак с отворена длан за временно примирие. — Не те излъгах, когато ти казах, че тръгвам тази сутрин, защото така е най-добре за теб.

Либи му повярва. Мразеше себе си, защото Кал така лесно можеше да я убеждава.

— Моля те, кажи ми в каква беда се намираш?

— Добре, ще ти кажа. — Не можа да устои и я погали по навлажнената от сълзите буза. — След като открием мястото, където катастрофирах, ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.

— Без повече усукване и нелепи истории.

— Обещавам, ще ти кажа всичко. — Той вдигна ръката й и притисна дланта си в нейната. — Имаш думата ми. — Кал сплете пръстите си с нейните. — Либи, кажи ми, какво те карам да усещаш?

Тя дръпна ръката си и хвана волана.

— Не знам и сега не искам да мисля за това.

— Искам да знаеш, че никога не съм изпитвал подобни чувства към никоя жена преди. Иска ми се нещата да стояха по друг начин.

Той току-що й каза сбогом, осъзна Либи. Раздираща болка скова гърдите й.

— Недей. Нека сега насочим усилията си върху това, което трябва да се направи. — Тя се вторачи с празен поглед в пространството пред себе си. Той върна обратно ключа в ключалката. — Намерих те някъде там — показа му Либи и запали колата. — На завоя. Мисля, че идваше някъде оттам. Когато видях как падаш, имах чувството, че това стана отвъд онова било. — Смръщи се и вдигна ръка, за да вижда срещу слънцето. — Странно, като че ли ей там има огромна просека в гората сред дърветата.

Няма нищо странно, каза си Кал, като се имаше предвид, че корабът бе повече от седемдесет метра дълъг и около тридесет широк.

— Хайде да идем да погледнем.

Тя зави и пое по каменистия склон. Част от нея, все още нервирана, се надяваше, че трудният път ще го стресне. Но когато го погледна, той се усмихваше.

— Това е невероятно — извика Кал. — Не съм правил подобно нещо от дете.

— Радвам се, че ти доставя удоволствие. — Либи отново се съсредоточи в шофирането и не забеляза кога бе започнал да натиска подред различните бутончета на часовника си. Вълнението му се увеличи, когато едно от числата върху екрана започна да мига, посочвайки местоположението на кораба.

— Двадесет и три градуса на север.

— Какво?

— Натам. — Кал посочи с другата си ръка посоката. — Трябва да караме нататък. На два и половина километра оттук.

— Откъде знаеш?

Той нежно й се усмихна.

— Вярвай ми.

Изкатериха се до билото, където боровата гора се сгъстяваше. Разпръснатите тук-там дрянови храсти бяха напъпили, ала още не бяха цъфнали. Тя потръпна от хладното време, преди да изключи двигателя.

— Не мога да карам по-нататък. Ще трябва да вървим пеша.

— Не е далеч. — Кал вече бе скочил и й предлагаше ръка, за да слезе. — На не повече от стотина метра оттук е.

Либи не му подаде ръката си, а застана неподвижно, вторачила поглед в писукащия му часовник.

— Защо прави така?

— Защото сканира местността. Радиусът му е на не повече от десетина километра, но затова пък е изключително точен. — Той държеше ръката си с часовника протегната и я движеше в кръг. — И тъй като се съмнявам наоколо да има нещо друго, толкова голямо и метално като кораба ми, значи го открихме.

— Недей да започваш отново. — Тя си пъхна ръцете в джобовете и тръгна.

— Предполага се, че ти си учената — припомни й Кал и закрачи до нея.

— Точно така, именно защото съм учена знам, че нито е толкова лесно да те засмуче черната дупка, нито е възможно да паднеш посред Кламатите на връщане от Марс.

Той дружелюбно я прегърна през рамото.

— Ти си посветила цялото си внимание на миналото, а не на бъдещето, Либи. Никога не си виждала хората, които са живели преди два века, ала знаеш, че са съществували. Защо ти е толкова трудно да повярваш, че хора съществуват и в бъдещето?

— Знам, че ще съществуват, обаче не очаквам да мога да ги почерпя с кафе. — Този човек не е луд, а е невероятно умен, прецени тя. — Каза ми, че ще ми кажеш истината, цялата истина, когато намерим самолета. Да знаеш, че държа на това. — Либи се извърна напред, след което замръзна. — Боже господи…

На по-малко от десетина метра пред себе си видя огромна дупка в гората. Същата тази дупка, която беше забелязала от долната страна на билото. Като че ли бе изсечена с огромен сърп, поваляйки с един откос вечнозелените дървета и растящите под тях храсталаци. Ширината на дупката бе около тридесет метра.

— Но скоро тук не е имало пожари… — Наложи й се да ускори крачка, за да го настигне. — От какво ли е станало това?

— От това. — Когато стигнаха до ръба, Кал посочи напред. Там, загнезден в скалистата земя, се мъдреше неговият кораб. Наоколо се валяха множество отсечени дървета, някои повече от петнадесет метра дълги, сякаш готови за извозване. — Не се приближавай, докато не измеря радиацията — предупреди я той, ала се оказа, че няма от какво да се притеснява. Тя не можеше да помръдне от мястото си, дори и да искаше. Стоеше като вцепенена.

Като използва часовника си. Кал направи необходимите измервания и даде знак с глава.

— Всичко е в допустимите норми, скокът във времето явно е неутрализирал наднормената радиация. — Той отново я прегърна през рамото. — Хайде, ела да влезем. Ще ти покажа всичко.

Замаяна и смълчана, Либи го последва. Беше нещо огромно като къща. Не приличаше на нито един самолет, който бе виждала. Сигурно бе някой секретен военен експеримент. Ето защо Кал говореше така уклончиво. Но със сигурност сам човек не би могъл да управлява подобна машина.

Предната му част бе най-тясната. Приличаше на куршум, компактна структура, която се разширяваше в основната част. Нямаше крила. При тази мисъл я сви стомахът. Формата й напомни за подводниците, които кръстосваха морското дъно.

Това е някакъв експеримент, повтаряше си тя, докато прескачаше дънера на съсечения напречно бор.

Тялото на машината бе сивкаво на цвят, ала недостатъчно бляскаво, за да мине за металик. Корпусът му бе на много места вдлъбнат от удара и наоколо имаше разпръснати отломки. Прилича на стара, благонадеждна семейна кола, помисли си Либи с леко замаяна глава.

Повечето щети очевидно бяха нанесени при инцидента, но това, което я притесни, бе, че някои от вдлъбнатините изглеждаха по-стари. Пентагонът, НАСА или който там бе построил този кораб за милиони с парите на данъкоплатците, със сигурност би трябвало да се погрижи по-добре за него.

— Сам ли управляваш това нещо… — успя да промълви тя, когато той скочи по наклона и внимателно погали отстрани кораба си.

— Разбира се. — Кал нежно потупа металния корпус. — Управлява се като перце.

— Чий е?

— Мой. — В очите му се четеше възбуда, примесена с наслада, когато й подаде ръка да се приближи. — Казах ти, не съм го откраднал.

След като отмина първоначалната тръпка на успокоение, той я завъртя в кръг и я целуна по устата. Вкусът й му подейства възбуждащо и продължи да я държи на сантиметри от земята. Наведе се и я целуна отново.

— Кейлъб! — Задъхана и замаяна, Либи успя да го отблъсне.

— Да те целувам, Либи, ми стана навик. — Хвана я през талията. — Винаги ми е било ужасно трудно да нарушавам навиците си.

Сега се опитва да отклони вниманието ми, помисли си тя. Правеше го перфектно.

— Стегни се — нареди му Либи. — Сега, след като открихме това нещо, ще трябва да изпълниш обещанието си и да ми дадеш обяснение. И двамата знаем много добре, че подобна машина не може да бъде притежание на частно лице. Изплюй камъчето, хайде, Хорнблоуър.

— Мой е — отвърна й той все още с усмивка. — Или по-точно ще бъде окончателно мой след около десетина вноски. — Кал натисна някакъв бутон и отвори люка. Тя зяпна, когато вратата се отвори безшумно. — Ела да влезем и ще ти покажа регистрационните документи.

Неспособна да се възпротиви, Либи изкачи двете стъпала и влезе в кабината. Беше голяма колкото хола й у дома и обзавеждането се състоеше главно от пулт за управление. Целият бе осеян с множество цветни копчета и ръчки, а отпред се мъдреха два стола под формата на черупки с високи облегалки.

— Сядай — прикани й той.

Тя остана при люка и потърка ръцете си, като че ли да прогони внезапния студ.

— Тук е доста тъмно…

— А, да. — Кал се приближи към пулта за управление и натисна някакво копче. Либи се стресна, когато предната част на кораба стана прозрачна. — Явно съм затворил машинално щитовете при падането.

Тя стоеше със зяпнала уста. Пред нея се разкри гледката на гората, в далечината се виждаха върховете, а над тях синееше небето. Силната слънчева светлина струеше в помещението. Огромната прозрачна повърхност трудно можеше да се нарече предно стъкло.

— Не разбирам. — И понеже винаги държеше да е наясно със събитията, Либи се извърна бързо и седна на единия стол. — Не разбирам абсолютно нищо.

— Аз се почувствах по същия начин преди няколко дни. — Той отвори някакво странично отделеше, порови се из намиращите се там неща и измъкна малка, лъскава карта. — Това е пилотската ми книжка. След като я прочетеш, ще ти се наложи да си поемеш дълбоко дъх. Може и да ти е от полза.

В единия ъгъл се виждаше негова снимка. Усмивката му бе не по-малко привлекателна и обезоръжаваща, отколкото и в действителност. Документът за самоличност доказваше, че беше американски гражданин с право да пилотира всички кораби от категория „А“ до „Е“. Отбелязваше се ръста му — 185 см, теглото — 70 кг, косата — черна, очите — сини. А рождената му дата беше 2222 година…

— О, боже господи — прошепна тя.

— Забрави да си поемеш дъх. — Кал сложи ръката си върху нейната с документа. — Либи, аз съм на тридесет години и когато напуснах Лос Анджелис преди около два месеца, беше февруари, 2252 година.

— Това е лудост.

— Може би, ала е факт.

— Сигурно е някакъв номер. — Тя пъхна картата обратно в ръката му и скочи. Сърцето й биеше толкова силно, че усещаше почти болезнено как пулсира в двете й слепоочия. — Не знам защо правиш всичко това, но очевидно е някакъв сложен трик. Отивам си вкъщи.

Либи хукна към люка, ала точно когато стигна дотам, той се затвори.

— Сядай, Либи, умолявам те. — Кал разпозна в погледа й ужаса на диво животно, уловено в капан, и едва се удържа да не се приближи. — Няма да ти сторя нищо. Знаеш го много добре. Просто седни и ме изслушай.

И понеже беше ядосана на себе си, че бе побягнала, сега тя решително се върна на стола.

— Е, и?!

Той седна срещу нея, сплете пръстите си и старателно премисли всичко. Имаше случаи, когато в някакво ненормално положение бе по-добре да се държиш така, сякаш всичко бе напълно нормално.

— Тази сутрин не си закусила нищо — подзе Кал най-неочаквано. Доволен от хрумването си, отвори една мъничка врата и извади лъскава сребърна кутия. — Какво ще кажеш да си хапнем яйца с шунка? — Без да изчака отговора й, отвори друга вратичка и пъхна кутията в нея. Натисна един бутон и седна отново усмихнат, докато сигналното устройство не запищя. От друг, подобен на шкаф отвор, извади чиния, в която изсипа топлите вече яйца с едро нарязани парчета шунка в тях.

Либи сключи ледените си ръце в скута.

— Пълен си с разни номера.

— Няма номер. Това е ирадиация. Хайде, опитай. — Той тикна чинията под носа й. — Не са толкова вкусни, като твоите, но стават за ядене. Либи, крайно време е да повярваш на очите си.

— Не. — Много бавно тя поклати отрицателно глава. — Мисля, че няма да мога.

— Не си ли гладна?

Либи отново отказа. С едно движение Кал извади вилица от близкия шкаф и я забоде в храната.

— Знам как се чувстваш.

— Не, не знаеш. — Сега вече се вслуша в съвета му и на три пъти си пое дълбоко дъх. — Ти не се намираш в нещо, което прилича на космически кораб, и не разговаряш с мъж, който твърди, че е от двадесет и третия век.

— Не, ала седя в собствения си космически кораб и разговарям с жена, която е с няколко века по-възрастна от мен.

При тези думи тя премигна и избухна в леко истеричен смях.

— Колко е нелепо.

— О, да, разбира се.

— Не съм казала, че вярвам в това.

— Дай си време.

Ръката й не бе вече леденостудена, но все още трепереше, когато Либи докосна челото си.

— Трябва да помисля.

Облегна се на стола с въздишка и го погледна изпитателно.

— Сега вече смятам да опитам закуската.