Джек Слейд
В подземията на Ел Пасо (3)

3.

Някъде към три часа сутринта те пристигнаха в хасиендата — една от най-големите, които Ласитър някога бе виждал. И целият този огромен имот беше обграден като добре укрепен форт с издигнат наскоро палисаден вал. Все още навсякъде миришеше на прясно отсечена дървесина.

На разстояние от 20–30 метра се издигаха караулни кули. Мъже с огромни кучета кръстосваха през цялата местност. Никой не би могъл да се доближи незабелязано до хасиендата.

Всички предохранителни мерки се сториха на Ласитър твърде пресилени. Вероятно този дон Габриел страдаше от мания за преследване.

— Сега разбираш ли в какво си се забъркал? — запита Винсент, докато слизаха от тежкия файтон. — За тебе съществува само един-единствен минимален шанс — да успееш да докажеш, че в Лордсбург наистина си задигнал около сто хиляди от някаква банка.

— Това няма да е лесно. Но ще положа всички възможни усилия.

— Сега ще те затворим на първо време — каза Винсент, който в очите на Ласитър съвсем не изглеждаше лош човек. — Ако имаш някакви желания, трябва само да кажеш.

— Искам да спя — каза Ласитър и бе въведен от половин дузина въоръжени мъже в една странична постройка, уредена като истинските затвори, каквито той беше виждал в повечето мексикански градове. Навсякъде — дебели зидове и солидни решетки. Всякакво бягство оттук бе изключено.

Ласитър се просна върху сламения нар и заспа веднага. Нямаше никакъв смисъл да започва още отсега да си блъска ума.

Събуди се някъде около седем часа сутринта. Сервираха му първокласна закуска с кафе. Подносът беше така изобилно отрупан с всевъзможни ястия, че с тях спокойно можеха да се нахранят трима или четирима мъже.

Джордж Винсент се настани срещу него на малката маса.

— Добър апетит, Ласитър.

— Това нещо като последна гощавка за осъдения на смърт ли се явява?

— Възможно е.

— Докладва ли вече на дон Габриел?

— Да. Той е любопитен да те види.

— Е, и? Смята ли ме за убиец, който се опитва да се промъкне при него?

— Иска да си състави собствено мнение — отвърна Винсент. — Той решава сам.

Ласитър си наля кафе и отряза парче от превъзходната шунка, поставена върху отделна дървена дъсчица. Бърканите яйца в чинията ухаеха примамливо. Хлябът изглеждаше прясно изпечен. Всичко беше чудесно на вкус.

— Като в първокласен хотел, нали? — ухили се Джордж Винсент. — Не се живее лошо при дон Габриел.

— И аз така мисля.

— Ти наистина ли не се страхуваш, Ласитър?

— Защо трябва да се страхувам?

— Нещата за теб не са много розови.

— А ти самият какво мислиш за мен, Винсент?

— Трудно е да се каже. Ти си дяволски мъчен за разбиране. Като си помисля само за твоята лордсбургска история! Сто хиляди долара. Това никога не е бивало. Умът ми не го побира. Дори и Джеси Джеймс с цялата си стабилна банда не е задигал никога повече от петнадесет хиляди. На твое място щях да си подготвя по-друга история.

— Не е нужно — каза Ласитър, дъвчейки. Имаше страхотен апетит тази сутрин. А и не вярваше, че цялата тази история може да завърши зле за него. Всичко беше обмислено твърде добре до последната подробност.

— Няма да ти бъде лесно — отбеляза Джордж Винсент. — Работата е в това, дали наистина ще можеш да докажеш тази твоя лордсбургска история.

— За съжаление не мога.

— Тогава още отсега можеш да се считаш за мъртъв, Ласитър. Аз вече ти обясних всичко.

— Тук очевидно се води доста сурова борба — подметна той. — Може би донът ще се нуждае от още един добър помощник.

— Поизчакай малко, докато сам го видиш — промърмори Джордж Винсент. — Тогава може би ще промениш мнението си. Впрочем зависи от това, какво му е разказала Антурия. Тя беше при него през последния час.

— Тази малка гадина!

— Не забеляза ли, че иска да те обере? Та ти сам буквално си й подхвърлил стръвта — каза Джордж Винсент, поглеждайки го крадешком. — Това е довод от решаващо значение.

Да, той имаше право. Ласитър не можеше да се освободи от усещането, че вече отдавна са го разкрили.

Дали не беше замесено и някакво предателство? На такъв влиятелен човек като дон Габриел все някой може да му е подшушнал съвет отнякъде.

Ласитър не беше на себе си от яд.

И така, той се изправи пред големия бос.

Пълното му име беше Реймънд Луис Габриел. Той стоеше в обляната със светлина зала на основната сграда, върху мраморен подиум, към който водеха пет стъпала.

Навсякъде растяха орхидеи и малки палми. Цялата зала приличаше на малко зелено море. Усещаше се дъхът на истинското богатство.

И дон Габриел стоеше там като някакъв император.

Изглеждаше дяволски добре, въпреки че вече не бе в първа младост. Беше някъде към средата на шестдесетте, но по-точни данни за него Бригада Седем не бе успяла да узнае.

Дон Габриел излъчваше здраве и сила. Пъргавото му тяло бе облечено в плътно прилепнал мексикански костюм с втъкани в него лъскави сребърни жички. По ръцете му блестяха златни пръстени с несъмнено редки скъпоценни камъни. Светлорусите му, леко потрепващи остри мустаци контрастираха с тъмния загар на лицето му и го правеха привлекателен.

На пръв поглед то изглеждаше малко меланхолично. Сякаш излъчваше доброта.

Но очите — ако човек само погледнеше в тях, веднага добиваше съвсем друго впечатление. Те излъчваха невероятна твърдост. И същевременно — нещо демонско. Бяха очи, които внушаваха страх.

Ласитър обаче се усмихна невъзмутимо.

— Добро утро, дон Габриел — каза той. — Надявам се, че при вас съм в безопасност.

Дон Габриел като че ли щеше да избухне. Той вече си бе поел дълбоко дъх, но не се развика, както очакваха мъжете, които стояха зад Ласитър.

Чу се съвсем друг вик. И то отвън.

— Та това е Франк Шаткин! Намерих главата на Шаткин!

Мъжете зад Ласитър се обърнаха ужасени назад. Възбудени гласове се носеха един през друг.

Ласитър не изпускаше от очи дон Габриел. Могъщият мъж замахна с дясната си ръка — жест, който беше много добре заучен.

— Тишина! — заповяда той с твърд като метал глас, който отекна до последния ъгъл на залата. — Без паника, момчета!

В залата внезапно настъпи дълбока тишина.

— Къде я намери, Гедсби?

Гласът на дон Габриел не издаваше и следа от вълнение. Това беше удивително след ужасяващата новина, която току-що бе получил.

— Във файтона — отговори Гедсби. — Почиствах всичко както обикновено, дон Габриел. Естествено погледнах и в багажника. И тогава я видях. Беше ужасно. Тези очи! Гледаше ме така, сякаш още е жив. Аз…

Гласът му заглъхна.

Останалите мъже, както изглежда, също бяха изтръпнали от ужас.

Лицето на дон Габриел се бе превърнало сякаш в каменна статуя.

— Значи и Франк Шаткин също — наруши той след известно време настъпилата тишина. — На него залагах всичките си надежди. Бях твърдо убеден, че ще се справи с този изверг. Но дори и за него той се оказа твърде силен.

Гласът му поутихна. Дон Габриел излъчваше примирение, въпреки че лицето му бе запазило все още каменната си твърдост.

В очите на Ласитър той изглеждаше като човек, когото съдбата почти бе поставила на колене.

Ласитър си спомни за това, което му бе разказал Джордж Винсент. Наистина не беше никак чудно, че Реймънд Габриел се чувствуваше толкова застрашен и не се доверяваше на нито един чужд човек.

Ласитър явно се бе появил във възможно най-неподходящия момент. Четиримата мъртъвци в малката уличка на Ел Пасо в тази ситуация спокойно можеха да се сметнат като достатъчно доказателство за това, че Ласитър също има нещо общо със зловещото чудовище, което изпращаше на големия бос една по една главите на най-добрите му хора.

— Там имаше ли пак някакво съобщение, Гедсби? — запита дон Габриел.

— Аз, аз не огледах добре. Веднага ще проверя. Гедсби се втурна навън. Минута по-късно се върна задъхан обратно, размахвайки един бял лист с червени петна по него.

— Джордж! — произнесе донът и Джордж Винсент пое зловещия лист, с който шефът не искаше да си цапа ръцете.

„Това е последното предупреждение, Габриел — зачете Винсент посланието. — Не изпращай никога повече нито един от твоите убийци в Ел Пасо! Ние познаваме всички, които работят за тебе. Дори и Шаткин, човекът от Аризона, не успя да ни заблуди. Ние знаем дори и това, че той бе пристигнал по тайни пътища през Сонора. Не се опитвай да ни изпращаш други копои, жалък тиранино! Всички тях ще ги сполети същата участ. Нямаш вече никакъв шанс, Габриел. Скоро и теб ще те постигне справедливото наказание. Часът на твоята смърт наближава!“

Джордж Винсент бавно отпусна листа. Всички бяха вперили смутени очи в могъщия си шеф.

Той стоеше непоклатим.

Погледът му се спря върху Ласитър.

— Ти си един от заподозрените — отекнаха като изстрели думите му. — Какво можеш да кажеш в своя защита?

— Аз вече разказах на Винсент — отговори спокойно Ласитър. — Той не ви ли каза?

— Аз искам да го чуя от теб, кучи сине! Ти си убил четирима от моите хора. Дори само това е достатъчно, за да те окача на въжето.

— Аз бях нападнат от тези мъже и се отбранявах — каза Ласитър. — Те донякъде сами се застреляха един друг. Искаха да ми отмъкнат парите.

— Или са знаели, че ти си един от негодниците, които са отвлекли Франк Шаткин. Да, мисля, че това е била причината, за да те нападнат.

— Та аз пристигнах в Ел Пасо едва привечер — каза Ласитър. — Има поне един свидетел — човекът от конюшнята, където оставих коня си. Аз съм беглец, дон Габриел. По дяволите, защо никой не иска да ми повярва! В Лордсбург откраднах от една банка близо сто хиляди долара. Мога да го докажа.

— Къде са те?

Ласитър разтвори ризата си и свали кемера си, който носеше на голо.

— Това не са сто хиляди — каза донът. — Къде са останалите?

— На сигурно място — отвърна Ласитър. — Може да се случи така, че да ме спипат. Тогава ще си имам доста добро състояние за времето след пандиза.

Дон Габриел очевидно се колебаеше.

— Би трябвало да сме чули за това — отбеляза той. — Тези неща винаги бързо се разнасят.

— Не и в моя случай — отговори Ласитър. — Потърпевшите мълчат, защото имат основателна причина.

— Разбирам. Въпреки това не ти вярвам. Затворете го пак!

Ласитър обаче реагира светкавично.

През цялото време се бе концентрирал за този момент.

С мощен скок прескочи мраморните стъпала и се хвърли върху дона.

Мъжете изреваха изненадани. Всички наизвадиха оръжията си, но вече беше късно. Не можеха да стрелят по него, без да изложат на опасност шефа си.

Ласитър вече бе изтеглил ножа, който стърчеше от виолетовия пояс около кръста на дон Габриел. Това беше ценна турска кама с извито острие. Цялата й дръжка от слонова кост бе обсипана със скъпоценни камъни.

Върхът й беше остър като бръснач. Ласитър разбра това, когато го допря до гръкляна на противника си.

В залата бе настъпила гробна тишина.

— Не така, сеньор Габриел! — изръмжа Ласитър. — Твърде елементарно си представяте всичко.

— Какво искате? — изпъшка дон Габриел. — Защо правите това?

— Искам само да ви убедя, че нямам никакво намерение да ви убивам. В противен случай сега вече щяхте да сте мъртъв, сеньор.

Дон Габриел отново се поокопити.

— И какво ще постигнете с това? — запита той. — Дори и да ме убиете, вие няма да се измъкнете жив оттук.

— Но аз съвсем не искам да ви убия! — изруга го Ласитър. — Не можете ли, по дяволите, да го проумеете!

Той държеше ножа, опрян до адамовата му ябълка. Острието вече беше одраскало леко кожата му. Приличаше на обикновено порязване при бръснене. Нищо съществено, но по челото на великия дон избиха капки пот. Точно това Ласитър искаше да постигне с атаката си.

— Сега нареди на хората си да излязат навън, сеньор Габриел! Всички до един. Бих искал да остане само Джордж Винсент.

Тексасецът се усмихна някак си поласкан. Вероятно му се нравеше, че дори и могъщият дон си беше получил заслуженото. Мъжете напуснаха залата. Всички те бяха видимо впечатлени, още повече че ужасът от предишното известие здравата ги бе смразил.

— И какво ще правим отсега нататък, майсторе? — запита Джордж Винсент, когато тримата останаха насаме. — Мисля, че трябва постепенно да започнем преговорите. Ти как смяташ?

— Дай ми револвера си! — заповяда Ласитър и след като той му го подаде с известно колебание, освободи дон Габриел от хватката си и каза: — О’кей. Така вече можем да говорим по-спокойно.

Той пъхна револвера и ножа в колана си. Беше целият нащрек, но двамата не предприеха нищо. След малко каза:

— Предлагам да обсъдим всичко на чашка. Вървете пред мен, джентълмени, и нека отидем някъде, където ще се чувстваме по-удобно.

Лицето на дон Габриел се поразведри. Изглеждаше така, сякаш след силна буря слънцето постепенно отново се бе показало на хоризонта.

Влязоха в едно помещение с огромен огледален бар. Като в някой луксозен хотел прислужник, облечен в ливрея, бе вече на тяхно разположение, но махвайки с ръка, донът го освободи.

— Не искаме да ни безпокоят.

Когато прислужникът изчезна, Габриел лично затвори след него тапицираната с кожа врата.

— Мисля, че сега няма кой да ни смущава, мистър Ласитър, и бих искал първо да ви се извиня. Приемате ли извиненията ми?

— Ако не са само трик.

— Имате честната ми дума, Ласитър. Размислих и бих искал да ви направя едно предложение.

— Разбирам — усмихна се Ласитър. — Аз трябва да бъда следващият, на когото ще отрежат главата заради вас. Съжалявам, дон Габриел, но това не би било по вкуса ми. Пък и не е моя работа.

— Можете да спечелите цяло състояние.

— Аз и така не съм бедняк.

Той се преструваше на надменен, но в действителност само изчакваше сгоден момент, за да извърти нещата, както му беше угодно. Може би след известно време все нещо щеше да му хрумне в хода на разговора.

Но този проблем се реши от само себе си.

Навън се чу проточен, смразяващ кръвта писък:

— Джулия! Джулия!

Дон Габриел побеля като смъртник. Джорд Винсент се втурна към прозореца, гледащ към двора, и със замах разтвори и двете му крила.

За по-сигурно Ласитър остана настрана. Възможно беше мъжете навън да не знаят, че тук междувременно бе сключено примирие и всичко се бе променило. При настъпилата бъркотия лесно можеше да се случи така, че някой прекалено усърден юнак да стреля по проклетия чужденец, ако той бъде непредпазлив и се появи на прозореца.

Възбудени гласове долитаха един през друг.

Джулия беше отвлечена. И Ласитър можеше да си представи за коя Джулия ставаше въпрос.

Касаеше се за Джулия Габриел, дъщерята на могъщия дон Габриел, за когото подозираха, че е един от най-хитрите негодници на целия Запад.

Междувременно Ласитър вече се съмняваше дали това е наистина така. Терорът очевидно идваше от съвсем друга посока.

Дон Реймънд Луис Габриел стоеше изправен, като замръзнал.

Погледът му бе вперен в празното пространство.

— Моята Джулия — прошепна той. — Моята малка Джулия! О, боже мой… Тези изверги! Тези проклети зверове! — и в безпомощна ярост сви юмруците си.

Ласитър само повдигна рамене. Всяка дума би била излишна. Габриел наистина предизвикваше у него съжаление.

Той вече бе загубил трима от най-верните си хора, обезглавени от някаква зловеща банда убийци, а сега и дъщеря му беше в ръцете на тези престъпници.

— Донеси я, Ортега! — каза Джордж Винсент на някого през прозореца. След това се обърна към шефа си: — Вие сам чухте, дон Габриел.

Потънал в мрачните си мисли, донът кимна разсеяно. После през стройното му тяло внезапно премина тръпка. Очите му изпускаха искри.

— Аз ще се боря, Джордж. Събери всички мъже! Обявявам война на Ел Пасо.

Джордж Винсент само поклати глава, без да отговори.

В стаята се втурна един мексиканец. Той несъмнено беше куриерът, тъй като ясно му личеше, че дълго време здравата е препускал.

— Висеше на седлото на коня ми — съобщи той, задъхвайки се от умора. — Влязох за малко в магазина, за да си купя тютюн. Когато излязох отвън, тази бележка висеше на седлото. Аз…

— Добре, Ортега — прекъсна Джордж възбудения поток на думите му. — Върни се обратно при другите. Кажи им, че трябва да запазят пълно спокойствие! Това е важно, Ортега.

След това тримата отново останаха сами. Винсент държеше в ръката си листа, донесен от куриера. Краищата му бяха потопени в кръв.

— Прочети го! — каза дон Габриел.

Джордж Винсент зачете с монотонен глас: „Ние знаехме, че дъщеря ти ще се върне скоро от пътешествието си. Тя ти беше писала за това, но ние хванахме писмото й. Сега вече си загубен, Габриел. Но все още можеш да спасиш дъщеря си! Нужно е само да заплатиш. Като за начало искаме 100 000 долара. Знаем, че можеш без особени усилия да събереш толкова. Изпрати един куриер с парите. Ще приемем това като знак на добра воля от твоя страна. В полунощ човекът ти трябва да бъде при развалините на старата мисия. Там той ще получи нови указания. Трябва да дойде сам! Ще следим много стриктно за всичко. Ако исканията ни не бъдат изпълнени точно, дъщеря ти няма да доживее до сутринта.“ Джордж Винсент бавно отпусна листа.

— Това би ме раздразнило — спонтанно реагира Ласитър.

— Не говориш сериозно, нали? — произнесе Винсент. — Ясно ли ти е, че става дума за банда убийци?

— Имам това предимство, че мене те все още не ме познават — каза Ласитър и се усмихна. — Въпросът е в това, дали ще ми се доверите, дон Габриел. Ще го направите ли?

— За да спася Джулия, бих сключил договор и със самия Дявол — каза дон Габриел с мрачна решителност.