Включено в книгата
Оригинално заглавие
Am Jenseits, ???? (Обществено достояние)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 4 гласа)
Корекция
BHorse (2009)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Издателство „Калпазанов“, Габрово, 1998

 

Band 25. Am Jenseits


1. Към Мека

— Сихди, как чудно хубаво е било винаги, когато ние двамата, яхнали нашите несравними коне и без чужд човек да ни съпровожда, си яздехме по красивия свят на Аллах, накъдето ни душата поискаше! И този свят принадлежеше единствено на нас, понеже нямахме никакъв придружител. Никой не можеше да ни го оспори: ние правехме, каквото си искахме, и пропускахме онова, което не ни беше по хатъра. Бяхме господари на самите себе си, защото, ако имаше някой, комуто трябваше да се подчиняваме, той се състоеше от двама души, а именно — от мен и от теб. Тогава аз често съм си се представял като повелител на целия земен мир и съм вадел от дълбините на моето съзнание непревземаемите висоти на славата си, за да се изкача в благоговеен прехлас по тях и да се спусна радостно окрилен сетне пак надолу. Това го можех, защото бяхме сам-сами и нямаше някой нежелан смутител на покоя, на когото да скимне без мое разрешение да се катери и спуща подире ми. Да, това беше едно чудесно, прекрасно време, в което преживявахме неща, каквито никой друг не е преживявал, и то само защото бяхме сами и се ръководехме само от нас си. Казвам ти, сихди, всички тези дела и събития са изписани околовръст по стените на моята душа и са забити с непреходни колчета по земята на моята памет, както човек връзва коне, камили и немирни кози, когато се бои, че през нощта ще поискат да сменят отреденото им място с друго.

Той направи пауза, за да си вземе обилно „сулука“ след това дълго изречение.

Кой беше този „той“? Който още не го е разпознал по неговия своеобразен начин на изразяване, нека чуе по-нататък. Защото той продължи:

— Та аз все още се връщам с блаженство към времената, когато трябваше да се съобразяваме само със самите нас, понеже чувствах, че мъжът е истинският господар на своето земно съществувание. Но също така хубаво и в някои отношения даже е още по-хубаво, когато човек има при себе си един тахтиреван[1] в който седи прелестната повелителка на неговата женска шатра. Мислиш ли, че тук имам право?

— Не мога да знам дали имаш тук право, драги ми Халеф — отговорих аз.

— Как? Не можеш да знаеш? И защо пък?

— Защото в този тахтиреван се намира повелителката не на моята, а на твоята женска шатра. Не аз, а само ти можеш да правиш сравнение между по-рано и днес.

— Да, правилно! За да можеш да отговориш на моя въпрос, би трябвало и ти да си взел твоята Еммех със себе си. Затова ти не можеш да знаеш колко е важно дали си оставил чаровната пазителка на твоето щастие вкъщи, или си я взел със себе си. Ти веднъж ми разказа как свещената книга на християните обяснява правилната връзка между мъжа и жената. Сещаш ли се, сихди?

— Да.

— Ти каза приблизително така: „Бог създал човека по свое подобие — един мъж и една жена. Аллах има две качества, а именно всемогъществото, към което спадат вечността, мъдростта и справедливостта, и другото е любовта, която се изразява в неговата милост, търпение, доброта и милосърдие. Щом човекът, който се състои от две същества, е подобие Божие, то мъжът трябва да е подобие на Божието всемогъщество, а жената — подобие на Божията любов“. Добре ли съм го запомнил?

— Сравнително правилно.

— Може и да е само сравнително, но за мен — достатъчно. Откак ти ми даде това разяснение, аз винаги съм се старал да бъда подобие на всемогъществото на Аллах. Знаеш колко храбър и разсъдлив съм в битката и колко мъдър, разумен и справедлив в ръководенето на моето племе. От тази страна на моето човешко същество едва ли може нещо повече да се желае. А другата страна, която седи там в носилката и непрестанно отправя към мен своите любезни очи, е също точно такава, каквато я желае Аллах — едно подобие на любовта, която всеки ден и всеки час ме прави доволен и блажен. Да имаш при себе си тази дарителка на щастие по време на пътуването, е благодат, от която при нашите по-раншни езди, за съжаление, трябваше да остана лишен. Казах ти, че по-рано беше хубаво, ама съм склонен да твърдя, че сега е едва ли не още по-хубаво. Сега разбираш ли ме?

— Да.

— Нима ти никога не си предприемал пътуване с твоята Еммех?

— О, напротив.

— Тогава ти навярно си седял на коня, а тя в тахтиревана?

— Не. Тахтиревани при нас няма.

— Няма? Значи тя свободно е седяла на камилата?

— Също не. В Запада хората не пътуват с камили, а с кароса[2] или катр[3].

— Аллах! Кой може да пътува с катр?

— Всеки, който си е платил своето тескире[4].

— Също жени?

— Да.

— Ама до жената да се курдиса някой друг, сигурно е строго забранено, а?

— Не.

— Невъзможно! Сихди, кажи откровено дали и ти някой път си седял до жена, която е от харема на друг мъж!

— Даже често! Пътувал съм не само с чужди жени, а дори и с чужди дъщери.

— А как стоят нещата с твоята Еммех, младоликата обитателка на женската ти шатра? Налагало ли се е и тя да сяда до други мъже?

— Да.

— Дано Аллах продъни вашите железници в най-дълбоката провала на Джехенната! Щом не само моята жена, която единствено аз притежавам, но и всички мои дъщери, каквито за щастие още нямам, трябва да допускат всеки градски жител и всеки непознат бедуин да сяда до страната им в катра, то хич думица не желая да чуя по вече за вашия Запад. Сихди, ти знаеш колко много те обичам и колко високо те ценя, ала като знам сега, че си седял до чужди жени и дъщери, които не са родени в твоята шатра, и че даже на твоята Еммех позволяваш да пътува с мъже, с които не я свързва акд не никах[5], сега вече не ми е лесно да те почитам с признание като мой най-добър приятел, когото нося в сърцето си. Между мен и теб са положени релсите на вашата железница и нашите сърца се отчуждиха толкова много, че никой вабур[6] не може повече да ги съедини. Аз те напускам и отивам при моята Ханнех, за да намеря в голямата си горест утеха при нея.

Който познава моя мил дребен Халеф, няма да остане изненадан от неговото поведение. А за онези, които още нищо не са чели за него, нека бъдат предназначени следните кратки бележки.

Хаджи Халеф Омар, сега шейх на хаддедихните от голямото племе шаммар, беше по-рано един до просия беден човек. Произхождаше от Западна Сахара. Беше ме придружил като слуга до Изтока и там има щастието да получи за жена внучката на шейха на атеибех-арабите Малек. По-късно бе избран от хаддедихните за шейх, тъй като Халеф беше единствен наследник.

Халеф беше дребен на ръст и сух, но дарен с необичайна храброст, която често преминаваше в безогледна дързост и аз трябваше да му стягам юздите. Добър стрелец, изкусен в боравенето с оръжия, издръжлив, физически силен, умерен, отличен ездач, хитър и природно интелигентен, той притежаваше вярно, златно сърце, в което не можеше да се открие и следа от фалш. Преди аз бях неговият единствен изповедник. По-късно се появиха неговата жена и синът му, но това никак не нарани отношенията ни. Нежността, с която бе привързан към жена си Ханнех, може да бъде наречена едва ли не безпримерна. Първата му мисъл сутрин и последната вечер принадлежаха на нея. За Халеф беше невъзможно да изрече името й, без да му прикачи няколко от прекрасните качества, каквито тя притежаваше в неговите очи. Кара бен Халеф, единственото им дете, сега наброяваше почти двайсет години, а жените в Ориента, както е известно, се състаряват много бързо. Въпреки това „Ханнех, най-великолепната роза сред всички цветя на цветното царство“ си оставаше за Халеф все така млада и красива, както я бе видял преди дълго време при тяхната първа среща.

Но тя наистина беше великолепна жена. Не вярвам някоя друга да би могла да се отнася по-умело с дребния, пълен с какви ли не щури идеи хаджи. Ханнех го владееше изцяло, но с такава мъдрост — любвеобилна, винаги любезна, привидно отстъпчива, че той не чувстваше чехълчето й и си нямаше и понятие, че не той, а тя беше в действителност шейхът на племето. Но пък хаддедихните наистина се чувстваха много добре.

Една от чудатостите на Халеф беше, че не можеше да запамети трайно порядките на Запада. Аз му го бях обрисувал в безброй картини, при хиляди поводи му бях обяснявал съществуващата разлика между европейския и ориенталския живот, но не виждах никакъв резултат от това. Той продължаваше да си говори за моите шатри, камили и финикови палми. Друга негова особеност беше, че обичаше да говори, особено да разказва, и то с онзи ориенталски цветист език, който лесно стига до преувеличение. Когато съм оставял хаджи Халеф да говори по този начин, без да връщам преувеличенията му към вярната мяра, то това е ставало само за да го представя в истинския му образ, но не защото изразявам съгласие с неговия маниер на изказване. Особено когато разправяше нашите преживелици, той изпадаше в такива самохвалебствия, че често трябваше да го прекъсвам. Ориенталецът, разбира се, е свикнал с тези неща и не намира нищо фрапиращо.

Откак Халеф знаеше, че съм женен, от време на време говореше за моя „харем“, за моята женска шатра. Ема, името на жена ми, той беше префасонирал в Еммех. При него се разбираше от само себе си, че нещата около тази моя Еммех са точно същите, както при неговата Ханнех. Моят харем не биваше да притежава ни най-малко преимущество пред неговия. И най-лекият намек в това отношение можеше да го накара, както гласи баналният израз, да побеснее от яд.

Не бива да забравям да спомена, че в началото хаджията бе полагал всички усилия да ме обърне към исляма. По онова време той не подозираше, че впоследствие ще поставя Иса бен Мариям[7] високо над Мохамед. С душата си той беше станал християнин, а с него и Ханнех и повечето хаддедихни.

По-раншните си пътувания ние бяхме предприемали сами или само с малцина временни придружители. Този път се бяхме събрали повече. Ето как.

Арабинът е на мнение, че честта е толкова по-голяма, колкото е по-дълго името. Ето защо той обикновено прибавя към името си тези на своите най-близки предшественици. Така Халеф се нарече, когато се запознах с него, хаджи Халеф Омар бен хаджи Абул Аббас ибн хаджи Давуд ал Госарах. Неговият баща следователно се е казвал Абул Аббас, а дядо му — Давуд ал Госарах. На тях двамата, а също и на себе си, беше дал титлата хаджи, с която бива отличаван всеки мохамеданин, ходил в Мека. Само че нито Халеф, нито пък баща му и дядо му са били някога там. По-късно ние отидохме в този свещен град на исляма, но само за кратко време. Аз бях разпознат като християнин, трябваше да бягам и за щастие отървах кожата.

Оттогава едно от най-големите ми желания беше да отида още веднъж до Мека. Бях по-опитен, по-обучен в езика и по-вещ в начина и формите на общуване. Сега така добре познавах религиозните обичаи и всички свързани с тях обреди, че можех да бъда сигурен — ще мина за мохамеданин. Едва сега осъзнавах каква безразсъдна дързост е било тогава от моя страна да пристъпя в един град, в който всеки християнин го очакваше почти сигурна смърт. Още по-изявено ставаше искането ми да поема още веднъж този риск, но вече по-добре подготвен. Бях опознал исляма и по-голямата част от страните, обитавани от неговите изповедници. На два пъти бях в Кайруан — този свещен туниски град по онова време беше все още строго забранен за християни — и благополучно бях преодолял опасността. Защо тогава да не предам на тези мои пътни студии удовлетворителен завършек с едно по-дълго пребиваване в Мека? Вярно, знаех много добре, че точно за мен това начинание е по-опасно, отколкото за всеки друг. Мохамеданските територии и селища, където ме бяха опознали като християнин, не можеха да се изброят. Бях си спечелил много приятели, но не един и двама мошеника бях превърнал в свои непримирими врагове. Като добавим към това и чертите на лицето ми, които, за съжаление, са толкова специфични, че се запечатват за дълго време дори в една обикновена памет. Можех ли да очаквам, че по време на присъствието ми в Мека там няма да се намира някой от множеството хора, които ме бяха опознали? И тъй, много добре знаех какво рискувах, но опасността ме примамваше кажи-речи повече и от самото желание. Ето как намерението да го осъществя, прие в крайна сметка такава твърдост, че оставаше само да ми се отдаде подходяща възможност.

И тя не ме накара дълго да я чакам — появи се при сегашното ми посещение на хаддедихните. Винаги когато отивах при него, Халеф беше свикнал да предприемаме съвместно една по-дълга езда. Когато ме попита кои места искам сега да посетя и аз му казах също многозначителната дума Мека, той най-напред се изплаши, но после се почувства точно като мен — дори двойно повече привлечен от опасността. За него главният въпрос беше какво ще каже за тая работа Ханнех, „благодетелната грижовница за неговото земно щастие“. Ето защо на първо време обсъдихме всичко на четири очи и започнахме после тук и там да пускаме по някоя предпазлива забележка, която трябваше да подготви нашата същинска атака. Ала умното „слънце сред всички звезди на женската небесна твърд“ ни прозря още при първите леки намеци и ни прикани да не си играем с нея на криеница, а да пристъпим открито напред с истината. На хаджията тая „уйдурма“ се стори все пак твърде рискована и той незабавно офейка от шатрата, в която седяхме с Ханнех. Аз останах и й съобщих откровено намерението си и свързаното с него желание Халеф да ме придружи. Бях изпълнен с напрегнато любопитство какво ще отговори. Тя гледа известно време мълчаливо в земята и после каза:

— Той няма да те придружи сам, сихди. Аз ще яздя с вас.

Не е трудно да си представи човек изумлението ми. Тя ме погледна и продължи усмихнато:

— Не го очакваше, нали? И все пак причината е лесно обяснима. Зная, че си разумен мъж, и поради това ще ти доверя един въпрос. Изпитвал ли си някога в твоето сърце иштияк ел ватан[8]?

— Да — заявих аз.

— В такъв случай мога да ги призная, че често съм изпитвала този копнеж и сега също го нося в себе си. Знаеш, че съм дъщеря на атеибехите, и се запозна с мен и племето ми близо до Мека. Там преминаха светлите дни на моето детство. Не зная дали за теб е така, но аз сега намирам за вярно, че колкото повече човек остарява, толкова повече сърцето го тегли към местата, видели неговата младост. Аз обичам моя Халеф и също сина си Кара бен Халеф, щастлива съм от моята и тяхната любов, но редом с това щастие живее и желанието още веднъж да видя своите матарих ел ватан[9]. Моля те да не казваш нищо на Халеф, защото ще се натъжи, ако узнае, че страдам от такъв копнеж. В замяна на твоята мълчаливост желанието ти ще бъде изпълнено. Халеф ще може да те придружи, а аз ще яздя с вас.

— А синът ви — Кара бен Халеф? — осведомих се аз.

— Да го оставя тук, ще ми бъде невъзможно. Той също ще дойде с нас. Да, дори мисля, че ще се сдобиеш с по-надежден придружител. Сигурно ти е известно, че нашите хаддедихни отдавна не почитат така Пророка, както по времето, когато още не те познаваха, но самата Мека за мнозина от тях си е един важен град. Като научат, че се каним да отидем нататък, някои ще изявят готовност да яздят с нас. Ще имаш ли нещо против?

— Не. Напротив! Като християнин мога само да желая да имам край себе си възможно повече приятели, които в миг на опасност да застанат до мен.

— Е, при това положение ние се споразумяхме и аз веднага ще потърся Халеф да му кажа, че може да започне своите приготовления.

Това бе нейната добре позната ми решителност. След като веднъж си бе съставила план, тя не караше изпълнението да чака. Колко щастлив направи хаджията със своето неочаквано бързо съгласие, разбрах след кратко време, когато той ме навести, засиял от радост, и обясни:

— Сихди, тя каза „да“, тя, най-достойната за обич сред всички земни жени, достойни за обич. Тръгваме за Мека! Преди малко трябваше да го оповестя открито. Ние отново ще извършим дела, изпълнени с храброст и дързост, които ще разнесат славата ни по всички страни. Децата на нашите деца ще ни тачат, а внуците и правнуците на нашите потомци ще ни въздават хвала от изгрев до залез слънце. Нямам ли една чудесна жена, сихди?

— Да — потвърдих аз. — Твоята Ханнех определено е най-чудесната от всички жени.

— Съвсем определено! Но твоята Еммех също. И за да не се стигне до крамола и сблъсъци между тях, нека бъдем предпазливи и решим следното: моята Ханнех е най-чудесната жена на източните, а твоята Еммех — най-чудесната жена на западните страни. Така доволен ли си?

— Да.

— И наистина трябва да бъдеш доволен, защото след като без всяко възражение от моя страна получи най-чудесната жена на Запада, то оттук насетне никоя няма да посмее и да го оспори. Кажи й го, когато се върнеш в твоя дуар[10], та да разбере какъв приятел съм ви и на двамата! Аллах да я съхрани млада! Нека й даде черни мигли, копринени панделки в косата и най-красивите червени нокти!

И наистина се обадиха толкова много хаддедихни, че не можехме да вземем всички, а трябваше да бъде направен подбор. Заради водата ездата през голямата Арабска пустиня щеше да е толкова по-трудна, колкото повече хора щяха да участват. А и при една такава голяма дружина, каквато се канеше да се събере, не можеше и да мислим за един по-дълъг престой в Мека. Затова бе решено, че засега ще участват само петдесет воини. На другите бе свободно предоставено после да направят отново подбор помежду си и определените да ни последват. Сега още не беше времето на същинския хадж, големия поклоннически керван. Тъй като по негово време мохамеданите с хиляди се стичат от всички посоки на света, то и опасността от разпознаване тогава беше най-голяма. Ето защо искахме да тръгнем още отсега, когато напливът нямаше да бъде толкова голям и щях да мога в свободното време да си правя студията. Ако при пристигането на Големия хадж бяхме все още там и аз намерех причина бързо да се изнеса на сигурно място, то щях да го сторя с удовлетворение и ясно съзнание, че вече съм си постигнал целта. Нищо не ни принуждаваше да пристигнем в града на Кааба по същинското време на поклонничество, защото мюсюлманинът и по всяко друго време, през цялата година, може да изпълни там своите религиозни задължения и усвои повеляваните духовни достойнства. А що се отнася до разпространяваната от мохамеданското духовенство теория, че една минута престой в Мека по време на хаджа е по-ценна и носи повече благословия, отколкото цял ден в обикновено време, тези неща Халеф и неговите хаддедихни отдавна ги бяха надраснали.

Неколцина от мъжете, които щяха да ни придружават, поискаха да вземат жените си, за което обаче ние не дадохме съгласието си, защото дори само съобразяването с Ханнех щеше да ни пречи да яздим така, както щяхме да можем да го правим без нея. Искам да отбележа, че Омар бен Садек, когото повечето мои читатели вече познават, също беше сред избраниците.

За сигурност бе решено, че по време на това пътуване аз няма да бъда наричан Кара бен Немзи. Това име беше толкова известно, че сега можеше само ядове да ми създаде. По този въпрос Халеф направи по своя начин забележката:

— Ето че виждаш, сихди, колко много приличаме ние двамата на големите, прочути владетели на земята. Ние трябва да скрием отблясъците на нашето велелепие зад чужди имена. Вярно, този път случаят не е също при мен, а само при теб, но както ти можеш да се грееш на моите лъчи, така мога и аз да потърся благодатната сянка на твоя маджхул[11]. Ама как ще те наричаме? Ти може би вече си помислил за друго име?

— Не. А пък и нещата не опират само до името.

— Да, правилно. Ние трябва да знаем какво да отговаряме, когато ни запитат какъв си.

— Най-простото би било да бъда представян като хаддедихн.

— Не, не става, сихди, защото тогава твоето велелепие така напълно ще изчезне, че по-късно може би няма да може вече да се появи. А пък и аз искам да се гордея с това, че си при нас. Ето защо трябва да ти дадем име и положение, които непременно да изискват уважение. Най-добре ще бъде да те представяме за някой голям учен. Това угодно ли ти е?

— Да.

— И откъде ще бъдеш?

— От някоя мохамеданска страна, но не от голям град, защото всеки, тръгнал оттам за Мека, би трябвало да познава този учен.

— Позволяваш ли да ти стъкмя рождението в далечната Магхриб[12], моята родина?

— Да.

— Да си съгледал там виделината на света във Вади Драа?

— С голяма готовност!

— И от какво естество ще бъде твоята ученост?

— Това предоставям на теб, драги Халеф.

— Хубаво! Понеже си толкова скромен, аз ще те издигна нависоко. С други думи, ти се занимаваш не само с един вид наука, а твоята безкрайна мъдрост е проникнала във висотите и дълбините на всички улум[13]. Или това все още не ти е достатъчно?

— Засега стига.

— Добре. Един такъв мъж трябва да има прочути деди и дълго име. Сега ще ти го съобщя. Запиши го, та да го имаме черно на бяло и да можем да го научим наизуст.

С тайно удоволствие се отзовах на тази подкана Дребният шейх тръгна замислено напред-назад и лека-полека, член подир член, измъкна на бял свят следното:

— Хаджи Акил Шатир ел Меджарриб бен хаджи Алим Шаджи ел Гхани ибн хаджи Даим Машхур ел Азим. Надявам се, че това красиво име ще намери твоето одобрение.

Преведена, тази исполинска змия означава: „Хаджи Умен Разсъдлив, Знаещия, син на хаджи Мъдър Храбър, Богатия, син на хаджи Безсмъртен Прославен, Великолепния“. И дали това би било достатъчно? Халеф беше направил повече от достатъчно, беше прикачил на мен и моите неизвестни досега предци почетната титла „хаджи“. Повече естествено не можех да изисквам. Въпреки това аз отговорих, с намерение да го подкача:

— Ти очевидно си мислиш, че ще остана напълно удовлетворен, но се лъжеш. То можеше да бъде по-дълго и по-хубаво!

— По-дълго… по-хубаво?

От удивление устата му остана отворена. Гледа ме известно време с ококорени очи и после избухна гневно:

— Какво… какво можело да бъде? По-дълго можело да бъде и по-хубаво можело да бъде? Да не би да искаш да го прочета оттук до месечината и обратно? Трябва ли да ограбя седемте небеса на Мохамед, за да ти подредя още повече думи на блясък и извисеност? Как стигна до това оскърбително недоволство? Ти ли си поръча името при мен, или аз ти го дадох драговолно?

— Драговолно ми го даде.

— Значи признаваш, че е било подарък от моя страна?

— Да.

— Добре, значи си признаваш неблагодарността в цялата й големина. Аз ти правя по собствена подбуда, от дълбочината на моето благодетелно сърце, едно ново име за подарък. Претърсвам всички кътчета и кьошета на красивата човешка реч, за да издиря най-доброто, което лежи и е навесено там по стените. Избирам най-сияйните думи, най-великолепните изрази и ги съединявам за теб с една толкова дълбока разсъдливост, с едно толкова достойно за възхищение познаване на нещата, с каквото джаухарджията[14] събира в гердан своите най-редки скъпоценни камъни и най-прекрасни бисери. Връчвам ти този безподобен подарък, като ти го изричам полека със собствената си уста. И като го получи, ти какво стори? Въртиш го недоволно насам-натам в мислите и ръцете си. Хвърляш му неблагосклонни и неприятелски погледи и оскърбяваш моята душа и сърцето ми с крещящата несправедливост на неподобаващия упрек, че този безценен накит можел да бъде по-дълъг и по-хубав. Ако това не е неблагодарност, която трябва да те лиши от цялото ми уважение и обич, то тогава изобщо не знам какво е неблагодарност. С кирката на своята непризнателност и лопатата на недоволството си ти изкопа помежду ни една дълбока пропаст, чиято ширина и да исках не бих могъл да прескоча. Съдбата реши нашата раздяла, късметът ни откъсна за всеки един от друг и ние — аз отсам, ти отсреща — отсега нататък ще вървим самотно в живота и за всички времена ще сме отречени един от друг. Сбогом, сихди, остани със здраве!

Халеф напусна шатрата, а аз си запаметих с най-голямо душевно спокойствие името. Та нали знаех какво ще стане. И наистина стана така. След може би четвърт час Халеф раздели входната завеса и подаде глава.

— Сихди! — каза.

— Какво? — попитах аз.

— Бях при Ханнех, обичната корона на всички жени!

— Аха!

— Разказах й.

— Аха!

— Знаеш ли какво направи тя?

— Да. Изсмяла ти се е!

— Не, не се изсмя, а само се усмихна. После ми даде най-добрия съвет, който може да се даде, защото знаеш, че Ханнех, моята звезда насън и наяве, винаги умее да намира най-добрите съвети. Тя също сметна, че името е твърде късо за теб.

— Много умно от нейна страна.

— И каза, трябвало да притуря отзад и дядото на твоята прабаба.

— Хубаво! Ти чувал ли си за него?

— Не, но вземи хартията и запиши и него! Името му е било Бен хаджи Таки абу Фадл ел Мукаррам.

Написах думите, които в превод означават: „син на хаджи Благочестив, баща на Доброта, Достопочтения“.

— Имаш ли сега цялото име? — попита Халеф.

— Да.

— Прочети го!

— Хаджи Акил Шатир ел Меджарриб бен хаджи Алим Шаджи ел Гхани ибн хаджи Даим Машхур ел Азим бен хаджи Таки абу Фадл ел Мукаррам.

— Хубаво! Сега какво ще кажеш?

— Харесва ми изключително много.

Лицето му мигом просветна и той каза бързо:

— Хамдулиллах! Слава и хвала на Аллах, че ми се удаде отново да засипя тая твоя пропаст! Сега ние сме си пак старите приятели и можем отново в блаженство да общуваме както преди. Казвам ти, аз нямаше да мога да издържа отсам, на моята страна, ако ти останеше завинаги на отвъдната. Аз ще го приема като предупреждение и никога в живота си няма да бъда толкова непредпазлив да откривам имената на измрели хора, които никога не са живели. А сега те моля да излезеш с мен. Джеммата[15] се събира, за да се посъветва кой и по какъв начин ще ръководи племето по време на моето отсъствие. Ти също трябва да участваш, защото винаги когато си тук, си като всички нас един роден измежду нашите герои хаддедихн от голямото племе шаммар.

Това беше вярно. Когато се намирах при тези добри хора, трябваше да вземам участие във всичките им съвещания и съумявах добре да оценя честта, която ми оказваха с това. Шаммар водеха своето име от Джебел[16] Шаммар, която е разположена на юг от пустинята Нефуд и се смята за средище на тяхната обширна територия. Като принадлежащи към това племе ние би трябвало да яздим сега нататък, толкова повече че най-прекият и най-добър път за Мека водеше през Джебел Шаммар. Но аз бях ходил с Халеф и сина му там.

Хората ме знаеха като християнин и нямаше да може да остане скрито, че аз също възнамерявам да отида с другите в Мека. Това вероятно щеше да създаде неприятности и да даде повод за сериозни разправии, които щеше да бъде най-добре да избегнем, като поемем по обиколен път и минем край Джебел Шаммар. Това не беше лесно, наистина, особено заради непознатите за нас водоизточници. Петдесет мъже с коне и камили искат да пият, а в Арабската пустиня, също както в Сахара, липсата на вода лесно може да стане пагубна. За щастие имаше един войн от бедуинското племе бени харб. Той обичаше едно хаддедихнско момиче, но не би могъл да я склони да го последва при неговото племе и се бе съгласил да бъде приет в нейното. Беше сериозен, благонадежден млад мъж и много добре познаваше територията, през която щяхме да яздим. Твърдеше, че знаел достатъчно бияр[17] и уюн[18] където сме щели да намерим вода. Щял да ни бъде водач и ние спокойно сме можели да го дарим с доверието си. Решихме да се вслушаме в това уверение, от което той остана немалко горд, а и ние после нямахме причини да се разкайваме.

За Ханнех бе отреден един по-голям тахтиреван, който щеше да бъде носен от две камили. Беше много просторен и хубав. Ханнех можеше да седи или лежи, както си иска, и да се изтяга на възглавниците. Един сенник от пъстър, богато украсен с везба плат й предлагаше достатъчно закрила срещу слънчевите лъчи. Понеже пътят ни водеше през пустинята и наброявахме петдесет войни, се отказахме от избирането на коне за тези хора — те всеки ден трябва да бъдат поени. Хаддедихните са прочути с отглеждането на отлични камили. Те притежават големи стада от тези животни, така че можехме да направим добър избор. Ездитната камила бива наричана хеджин, докато на товарната казват джемал. По-рано най-добрите ездитни камили се срещаха при племето бишари, поради което биваха наричани бишаринхуджун. Худжун е множествено число на хеджин. Шаммарите и оттам и хаддедихните бяха проявили достатъчно благоразумие да се сдобият с такива отлични животни и сега развъждаха ездитни камили, които според тях се равняваха на бишари, но по мое мнение дори ги превъзхождаха.

Такива худжун възнамерявахме да яздим. Тези с миши цвят се считат за най-добри и издръжливи бегачи. Халеф избра няколко от тях за себе си и за мен — да има и за смяна. Освен това ни беше разрешено, но на никой друг хаддедихн, да вземем и конете си. Хаджията твърдеше, че това било необходимо за нашия престиж. Тъй като той бил прочутия шейх на хаддедихните, а аз — също така прочутият учен хаджи Акил Шатир ел Меджарриб от далечната Вади Драа, то не можело другояче, освен в Свещения град и околностите му, а също и при важни и тържествени случаи, да яздим отлични коне от най-чиста кръв. Неговият аран се казваше Баркх[19] и беше превъзходен жребец. Моят кон, също вран жребец, беше Асил[20] бен Рих, един достоен син на моя великолепен Рих, който бе застрелян под мен. Куршумът, който го улучи, всъщност бе предназначен за моето сърце. Безбройни писма на мои читатели и читателки говореха за сълзите, които били пролели при четенето за неговата смърт.

И нямаше защо да се срамуват. На мен самия и до ден днешен овлажняват очите, когато си спомня за тази покъртителна сцена. Сега щях да яздя Асил, неговия равностоен син, който вече ме бе носил с висока чест през Персия и беше един благороден кон, на когото можех да разчитам във всяко отношение. Беше ми по-скъп отколкото халефовия Баркх.

Малко преди потеглянето ни Халеф не можа да устои на настойчивите молби на своя син да вземе един кон и за него. За Кара беше определена великолепната бяла кобила Кавама[21] — внучка на прочутата бяла кобила на Мохамед Емин, някогашния шейх на хаддедихните.

Когато се намирахме вече на път, представлявахме, заедно с камилите, които трябваше да носят водните мехове и другите необходими неща, една приятна за окото група. Дори и при камилите расовите екземпляри изглеждат различно от обикновените, преуморени животни. Във връзка с това искам да направя забележката, че не е вярно твърдението, че камилата може да жадува повече от седмица и се е случвало пътникът през пустинята да се спаси от смърт, като намушка някоя камила и се напие с намиращата в стомаха й вода. Истина е, че камилата не е взискателна към храната и се задоволява с тръни и разни бодливи растения, които никой кон не би ял. Тя и в това отношение се показва годно за пустинята животно. После поради големия си стомах може да поеме необикновено голямо количество вода, което да й стигне за по-дълго отколкото при коня. Но още на втория ден ожаднява, на третия силите й отслабват, а на четвъртия грохва, ако трябва да носи товар. Зависи също и какви постижения се искат от нея. А че водата от стомаха е годна за пиене, е също така стара, необоснована приказка. Виждал съм да колят камили малко след поене. Месото е добро за ядене. Но само два часа след водопоя стомашната вода има вида на урина и един направо противен мирис на стомах. После бързо се сгъстява и потъмнява и след кратко време има вонята на течен тор. Аз и в крайна нужда не бих пил от нея, защото съм убеден, че от тази торна течност ще умра по-скоро отколкото от жажда. За съжаление всички тези стари и, както изглежда, неизкореними басни и до днес продължават да се разпространяват в много книги.

В действителност пътят ни трябваше да мине през Ефрат при Хит и после в права линия през пустинята към Ел Джуф и оттам към Хаил, главното селище на Джебел Шаммар. Една по-южна линия тръгва от Хилле, заобикаля езерото Неджеф и се насочва по-късно през Джебел Дахарах към Хамил. Ние се придържахме по средата между двете, минахме далеч край Джебел Дахарах и се устремихме към прочутата Вади Румем. „Вади“ означава „речно корито“ и според местните условия може да има значение на течаща вода или на пресъхнала лъжчина.

Тук, южно от Джебел Дахарах, проведох с Халеф — двамата яздехме напред — споменатия в началото на тази глава разговор относно европейските железници. Аз нееднократно му бях разказвал, както за много други наши организации, също за железниците ни, бях му ги описвал и подробно обяснявал каква благодат носят и че никак не са за пренебрегване. За да стана по-ясен го бях препратил с пример към конските трамваи, които беше внедрил в Багдад така необосновано недооценяваният Мидхат паша, но всичко беше напразно. Халеф, този иначе толкова умен и проникновен дребен мъж, не можеше да излезе от своя кръгозор и смяташе всичко, което не се съгласуваше с неговите навици и опит, за осъдително и непрактично. Така днес на неговата ориенталска съвест се струваше направо грях, че при нас е разрешено във вагоните да сядат един до друг представители на двата пола. Та нали това бе престъпление спрямо най-старото харемско правило. Работата сама по себе си осъждаше, без това да го довежда до възбуда, но че аз я одобрявах и самият бях участвал в това прегрешение, ето кое предизвика неговия гняв и го прогони от мен.

Спокойно го оставих да отиде при своята Ханнех, на която сега изливаше сърцето си. Тя му оправи разместената чалма. Когато се обърнах отново, видях, че той яздеше редом с тахтиревана и настоятелно разговаряше с нея. Жестовете му бяха много оживени. Изглежда, трябваше да защитава своето становище. От това можеше да се приеме, че Ханнех говореше в моя полза. След известно време той отново насочи своята хеджин до страната ми, но още не казваше нищо. Конското евангелие, което ми беше теглил преди малко, беше толкова крепко, че сега не му беше лесно отново да възприеме радушния тон. Прокашля се, прочисти си гърлото още веднъж и на края подхвана:

— Сихди, ти изглеждаш вглъбен в мисли. Бива ли да узная какви са те?

— Мислех си за неблагонадеждността на приятелството.

— Това за мен ли се отнася?

— Да.

— Моето приятелство не е неблагонадеждно, но не може да живее при вас край коли, в които седят заедно жени, момичета и чужди мъже. Най-лошото е, че и ти самият си седял с тях.

— Мислиш, че това ми е навредило?

— На теб? О, не, определено не!

— Или на жените и момичетата?

— На тях? Определено също не, защото ти си един знатен ефенди, който много добре знае как да се държи.

— Е, щом това не е навредило нито на тях, нито на мен, защо тогава се гневиш?

— Защото… хм, а!… защото не е прилично.

— Кой го твърди?

— Всеки разумен мъж.

— Тъй ли? Аз обаче твърдя противното, следователно съм неразумен човек. Благодаря ти, Халеф!

— Сихди, не бива да приемаш така нещата. Аз те познавам и зная, че тъкмо ти притежаваш толкова много разум, че ще стигне за десет души и ще артише. Най-малко съм искал да те оскърбя.

— Е, щом притежавам такова значително количество разум, значи съм също способен да преценя правилно нашите железници. Предполагам, че си поговорил с Ханнех по тоя въпрос?

— Да.

— Тя какво каза?

— Сихди, почти не мога да повторя какво чух от устата на моята Ханнех, ама тя все пак си е олицетворение на всичката женска мъдрост. Просто казано, тя ти даде право.

— Така си и помислих.

— Наистина ли? Помислил ли си го? А аз не си го помислих.

— Излиза, че аз познавам по-добре от теб твоята Ханнех. Тя не иска, както други жени от Ориента, да бъде само една безволева кукла на своя мъж, която той не показва пред други хора.

— Кукла! Странно! Съвсем същото каза и тя. Попита ме дали била само моя ла’абе[22] или кукла, която никой не бива да вижда освен мен. Да, представи си, тя ме заплаши, че след нашето завръщане ще издигне една мъжка шатра, селямлък, и ще ме запре в нея, та да не можела да ме зяпа никоя друга жена. Сетне заговори даже за „жалките харемски порядки“, които били непростимо оскърбление за всички жени.

— Тук тя има право.

— Има право? Сихди, искаш Ханнех да се възбунтува срещу мен?

— Не, само й давам право. Какво ще прави, си е нейна работа.

— Понеже това за оскърблението на жените не го разбрах, тя ми го обясни.

— И тогава го схвана?

— Ти май пак всичко отнапред знаеш, още преди да съм го казал. Та и това е вярно. Ханнех, най-красивото цвете в градината на моето щастие и блаженство, има особен начин на обясняване. Изтъкна все такива причини, на които не можеш се противопостави. И сега също ми приведе два примера, с които така ме надви, че наистина не знаех какво повече да кажа.

— Мога ли да науча какви бяха тези примери?

— За розата и речина фена[23] представи си!

Неволно се разсмях при това крепко сравнение на добрата Ханнех. Той бързо подметна:

— Защо се хилиш? Да не би на мен? Не съм виновен аз, че Ханнех, блаженството на моите очи, се сети баш за тая воняща речина фена! Тя ме попита дали човек може да покаже на някого роза и аз трябваше да отговоря утвърдително. След това поиска да знае дали вежливостта позволява да тикнеш под носа на някого стрък речина фена и аз отвърнах отрицателно. Едва го бях сторил и тя ме упрекна, че съм се отнасял с нея не като с ухана роза, а като с вонлива речина фена. Ханнех заяви, че жените в Ориента били загръщани от техните мъже точно тъй, както човек затуля речина фена, та никой нос да не бъде оскърбен от нея. Това било най-голямата обида, която можело да има. Тая работа трябвало да се промени, защото такова унижение на женския пол повече не можело да се търпи. Казвам ти, в гнева си тя поиска тия тренове и локомотиви да дойдели и при нас. Ханнех нямало да позволи повече да бъде третирана като речина фена, а щяла да седне във вагона като жените на западните страни, които имали еднакви права с мъжете. Представи си, права! Моята Ханнех, най-нежната, най-търпеливата от всички достойни за обич жени, говори за права, за равни права с мъжете! Какво ще излезе от цялата работа, ако жените станат така невъздържан и както се случи това сега.

— Невъздържани? Може би си мислиш, че тогава ще се нахвърлят върху нас като диви зверове, за да ни излапат?

— Не, не бива да приказваш веднага за най-лошото. Но аз съм на мнение, че човек трябва да им очертае много тесни граници.

— Какви граници например?

— На жените трябва да се забрани да излизат по мръкнало!

— Хубаво, по-нататък!

— Трябва да избягват да остават насаме с мъж, който не е техният.

— Това с пълна сериозност ли го казваш?

— Ами как! В тия работи аз от майтап не разбирам. Срещу жена, която пристъпва тези закони, човек трябва да се държи както падишахът със своя харем.

— Как?

— Той отрежда такива жени да бъдат вързани в чувал и хвърлени в морето.

— Драги Халеф, на теб дали не ти се намира подобен чувал?

— Не.

— Много жалко!

— Защо?

— Щяхме да пъхнем твоята Ханнех в един такъв чувал и да я хвърлим в първия срещнат кладенец.

— Моята Ханнех? Най-необходимата необходимост за щастието на моя земен живот? — удиви се Халеф. — Защо! Кажи бързо защо!

— Защото е нарушила и двата закона, които преди малко състави.

— Ти се майтапиш, сихди, майтапиш се!

— Не. Аз съм свидетел, че го стори.

— Сихди, не ме прави нещастен! Моята Ханнех да е била насаме с друг мъж?

— Да, даже в дълбока тъмнина, при новолуние, зад шатрите на вашия бивак.

— Ще умра от мъка, макар да считам за напълно невъзможно да е извършила това най-голямо от всички престъпления. Но ти го казваш, сихди, ти, моят пръв и най-добър приятел, а ти няма да ми съобщиш такова нещо, без да можеш да го докажеш.

— Вече ти казах, че бях свидетел, а сега те уведомявам, че има и втори свидетел.

— Кой е той? Казвай бързо! Ще го затрия тоя келеш, дето си е мълчал пред мен.

— Това би било самоубийство, драги Халеф.

— Само…?

— Да, защото ти самият си този свидетел.

— Сихди, ставаш ми все по-непонятен.

— Ти, изглежда, си го забравил, затова ще ти опресня паметта. Спомняш ли си онази новолунна нощ преди потеглянето ни за Тигър, когато започнахме нашето пътешествие към Персия?

— Да.

— Тогава твоята Ханнех стоя след полунощ с един мъж, който не беше хаджи Халеф, дълго време зад вашите шатри.

Дребният хаджи изхвърли радостно ръце нагоре и поемайки си дълбоко дъх, извика:

— Хамдулиллах! О, сихди, какъв страх само вся в душата ми! Чувствах се, сякаш цялото щастие на моя живот се е разбило. Ако някой друг ми бе говорил така, веднага щях да му забия ножа в тялото, задето се е осмелил да омърси с подозренията си Ханнех, най-чаровното подобие на чистото слънце. Ама тъй като ти беше този, който приказваше, то думите, причинили ми такава голяма болка, не можеха да бъдат лъжа. Затова се почувствах смазан като някоя малка буболечка, върху която се е стоварила голяма планина. Но като чух сега, че имаш предвид нощта преди заминаването ни, тая планина изчезна и буболечката продължи да маха весело крачка. Защото знам, че ти си чуждият мъж, приказвал с нея.

— И това не те прави нещастен?

— Нещастен? Ако имах хиляди Ханнех, всичките несравними като тази, щях до една да мога да ти ги поверя.

— Вярвам ти. Но знаеш ли какво извърши с това правещо ми чест уверение?

— Оказах ти едно безпримерно доверие.

— Действително, но същевременно оттегли обвинението си срещу западните страни и се обяви съгласен с нашите железници.

— И на акъла не ми е идвало, сихди! Вашите железници напълно ме погубиха. Не ми е хрумвало да се помирявам с тях.

— И все пак го стори.

— Как тъй?

— Внимавай! Питам те, считаш ли за забранено жени да седят във вагона на железницата с други мъже?

— Да, строго забранено.

— Считаш ли по-нататък за забранено, жени да стоят зад шатрите с други мъже, още повече през нощта?

— Всъщност, да. Но ако ти си този, знам, че мога да ти ги поверя.

— Но и също ако ти се намираше в един такъв вагон, всеки мъж щеше да разреши на своята жена или дъщеря да седне в твоя близост.

— Мислиш ли? — попита той поласкан.

— Да, защото честността и благонадеждността ти личат от пръв поглед.

— Хм-м! И аз щях да мога да разговарям с тях?

— Разбира се!

— Даже да им помогна, ако се нуждаят от помощта ми?

— Естествено! Това е голямото предимство, на което се радват нашите жени и дъщери по време на пътуването — всеки спътник им помага и ги закриля.

— Сихди, това го намирам за чудесно. Знаеш с какво удоволствие подкрепям ближния. Това е прекрасно даже при мъже, а колко ли прекрасно трябва да е при жени! Представи си, ако в знак на благодарност получа една любезна усмивка!

— Със сигурност ще я имаш.

— Моля те за тази любезна усмивка на благодарност да си траеш пред Ханнех, защото ще получи погрешна представа за вашите железници, а това ще ми причини болка.

— Болка? На теб? Мисля, че хич не искаше да знаеш за железницата?

— Съвсем правилно! Всъщност не мога да я търпя. Но когато жените седят до почтени, услужливи мъже и ги възнаграждават с усмивка на любезна признателност, то не виждам никаква разумна причина, защо точно на мен да е запретено да пътувам с железницата. Казвам ти, ако оттук до Мека вървеше такъв трен, вероятно нямаше да седя на камила.

— А да пътуваш с него?

— Да. А бих ли могъл на една такава жена да разказвам за нашите опасни дела, за куража и неустрашимостта ни.

— Разбира се. Тя дори ще ти е благодарна, защото с тези разкази ще разсейваш скуката й.

— Не само това. Аз значително бих допринесъл за обогатяване на нейните познания в областта на джеграфията[24] и тариха[25], за което вероятно също ще получа някоя любезна усмивка. Сихди, тая работа с железницата стои съвсем иначе, отколкото си я представях. Защо не ми каза веднага за усмивката? Ти винаги забравяш най-главното. Това ти го намирам кусур. И когато ме подвеждаш така до някое погрешно мнение, хвърляш сетне вината върху мен, дето хич не съм виновен. Сега съзнавам, че вашите подредби не са чак толкова осъдителни, както досега съм си мислел, и съм склонен… ха, погледни нагоре, сихди! Виждаш ли онези нусур[26]?

— Да — отговорих. — Наблюдавам ги от известно време.

— Те кръжат сега над нас и като че ни дебнат.

— Да. Искат да видят дали могат да очакват от нас някаква плячка Ако останат над нас и ни съпътстват, можем да бъдем убедени, че сме сами в този район. Впрочем ти се заблуди в тези птици Това не са нусур. Под ниср се разбира белоглавият лешояд. А този, който се вие над нас с женската си е брадат лешояд, наричан ел бюдж. Среща се по-често в Египет и магхрибските страни. Тук е рядък. Преди малко видях тези птици да идват от югозапад. Погледни, те отново се отдалечават в тази посока! Това е забележително.

— Защо?

— Защото смятат, че там ще намерят по-лесна храна отколкото при нас. Тези птици виждат изключително надалеч. Съгледали са ни от голямо разстояние и дойдоха да ни огледат. Понеже сега отново се отдалечиха, можем да приемем, че там повече могат да се надяват на плячка отколкото при нас. Нашите животни са здрави и силни, затова се движим бързо. Тези птици добре умеят да преценяват такива неща. Там, на югозапад от нас, трябвала има някакво страдащо същество, чиято стойка и движения дават на лешоядите надежда за скорошна лапачка.

Проследихме птиците с очи. Когато Халеф вече не можеше да ги различава, аз все още ги виждах като малки точки, които повече не се отдалечаваха, а кръжаха над определено място.

— Виждаш ли ги още? — попита Халеф.

— Да — обясних. — Там трябва да има някакво немощно създание или дори няколко.

— Може би даже трупове?

— Възможно. Но при тях трябва да има и живи същества, от които лешоядите се страхуват, иначе отдавна щяха да са кацнали.

— Ти говориш за немощно създание. Не е ли наш дълг да отидем на помощ?

— Действително.

— Може би се касае само за животни?

— Възможно е. Но тогава би трябвало да са големи хищници — лъвове или пантери, а те посред бял ден не обикалят равнината. Ако бяха малки хищници, лешоядите щяха да се спуснат и спокойно да чакат в близост до плячката. Ето защо съм на мнение, че това са хора, които по някаква причина вече не могат да продължат. Ние сме задължени да им се притечем на помощ, но ще го сторим предпазливо. Нека се осведомим от Бен Харб дали в този район има някакво пасище на бедуинско племе!

Когато попитахме водача, той ни съобщи, че се намираме сред пясъчната пустиня, в която нямало ни кладенец, ни пасище. Най-близката вода се намирала толкова далеч оттук, че влиянието й не можело да се почувства.

Тъй като не беше уместно целият керван да променя посоката си, ние продължихме да яздим бавно, а до мястото, над което бяха увиснали лешоядите, изпратихме Омар бен Садек и един хаддедихн. За да могат, ако е необходимо, веднага да окажат помощ, те взеха със себе си един пълен мях с вода. Пустинната равнина беше само привидно гладка, но в действителност толкова вълниста, че само след кратко време ги изгубихме от поглед. Мина повече от час, докато се върнат. Омар бен Садек ни викна още отдалеч:

— Ефенди, трябва да завиете и да дойдете при нас! Касае се да спасим пет души.

— Кои са те? — попитах.

— Вероятно хора от Мека.

— Вероятно? Не казаха ли нещо определено?

— Не. Знаеш, че в пустинята всеки трябва да бъде предпазлив. Та нали бихме могли да принадлежим към някое враждебно на тях племе.

— Не им ли обясни, че сме хаддедихни, които живеят толкова далеч, че е невъзможно да имат тук тар[27]?

— Сторих го, но те не повярваха И ти няма да повярваш веднага всичко, а първо ще подложиш на проверка онова, което ти казват.

— Значи са петима мъже?

— Петима живи и един мъртвец.

— Я разкажи по-свързано!

— Яздихме на югозапад и скоро отново видяхме лешоядите, които сякаш висяха неподвижно във въздуха. Колкото повече приближавахме, толкова по-ясно забелязвахме, че не висят, а описват бавни кръгове. По-късно видяхме предметите на тяхното внимание. Това бяха шест худжун и до тях ездачите им — животни и хора лежаха по земята неподвижно като трупове. Когато приближихме, камилите надигнаха глави, но веднага пак ги отпуснаха. Изглеждаха изтощени като след напрегната бърза езда и бяха полумъртви от жажда. Трима от мъжете бяха в средните си години, имаше един млад и един стар. Старият беше с най-изнемощял вид. Той веднага помоли за вода и ние им дадохме. Почти изпразниха кирбето[28].

— А трупът?

— Не можахме да видим какъв човек е бил, защото беше покрит с ханика.

— Какви въпроси и отговори бяха разменени?

— Старият се осведоми кои сме и ние му казахме. Но на това той отвърна с усъмнените слова: „Аллах знае!“ Когато ние го попитахме за името му, каза, всички били от Мека, на което сега аз отговорих с едно „Аллах знае!“ Той моли вода за тях и животните и малко фураж. Брашно и фурми още имали.

— Откъде идват?

— Не каза. Рече, той също не бил задал въпрос. Вярващият трябвало да помогне на своя брат, без да пита за името му, изходното и крайното място на пътуването му.

— Този човек или има нечиста съвест, или е някой самомнителен мюсюлманин с високо положение в Мека. А може и едното, и другото да е вярно, но иначе е прав. Той се нуждае от помощта ни и ние сме длъжни да му я дадем, без да го разпитваме преди туй за всичко. За щастие сме така обилно запасени с вода, че няма самите да се изложим на опасност от това благодеяние. Да яздим нататък!

Свърнахме от пътя си и оставихме Омар бен Садек да ни води към въпросното място, което достигнахме след три четвърти час. Камилите още лежаха така, както се бяха тръшнали от изтощение. Гърбиците им се бяха стопили и не се забелязваше ни най-малкото преживящо движение на устните. Петимата мъже клечаха в тесен кръг, в чиято среда беше изправен в седящо положение все още забуленият мъртвец. Крепяха го забучените в земята дългоцевни пушки. Мъжете се молеха високо. Като ни видяха да приближаваме, прекъснаха и изричащият молитвата, която другите изречение след изречение повтаряха след него, каза повече заповедно отколкото умолително:

— Виждам, че имате вода и суха царевична шума. Дайте на камилите ни да пият и ядат и ни оставете няколко пълни меха! А после не ни смущавайте повече в молитвата за този, когото Аллах повика при себе си!

Изключително скромно от страна на този мъж! Тук, където фуражът и още повече водата, бяха толкова скъпоценни, трябвало най-напред да напоим и заситим животните му и после да му предоставим няколко пълни меха, без да дочакаме думица на благодарност, тъй като ни бе дал разпореждането незабавно да си продължим ездата! Ръката на Халеф трепна към камшика от хипопотамска кожа, който постоянно му висеше на пояса. Но аз го възпрях с ръка и му прошепнах:

— Тук се намираш сред горди, отмъстителни араби, а не при робските феллахи, над които можеш да размахаш камшика, без да се наложи по-късно кърваво да заплатиш за деянието си.

— Кажи тогава какво ще правиш!

— Ще дадем на камилите вода и шума, няма защо клетите животни да страдат заради безсрамието на господарите си.

— А те?

— Няма да получат повече вода, освен ако не помолят учтиво Оставаме да бивакуваме тук.

— Тук? При тези диванета? Хамдулиллах (Слава на Аллах), задето ти внуши тази скъпоценна мисъл! Защото ако останем при тях, ще преживеем нещо, но и те също!

— Ние и бездруго нямаше да можем да продължим, защото скоро ще настане нощ, а и понеже тук така или иначе ще изгубим известно време, считам за най-добре да се разположим още сега. Дай на хората си необходимите заповеди!

Тъй като с нас имаше хаддедихни, нямаше нужда да се грижа за нищо. Слязох от хеджин, посочих мястото, на което да бъде постлан килимът ми, и отидох после да помилвам жребеца си ида му дам да изхрупа няколко фурми. Асил беше свикнал на това внимание от моя страна. След това се нагласих удобно на килима.

Преднамерено седнах в близост срещу изричащия молитвата непознат, когото Омар бен Садек бе назовал „стария“. Той имаше лукаво лице. „Младият“ седеше до него и толкова му приличаше, че нямаше как да не го сметна за негов син. В очите му имаше нещо непостоянно, неспокойно, несигурно. Другите трима нямаха нищо отличително, което да заслужава специално споменаване. Общото за всички беше голямата немощ. Като че ли бяхме дошли точно навреме да ги спасим от жадна смърт. Личеше си, че дългата, гласна молитва ги затрудняваше. Защо ли не си мълчаха, след като тази литания в крайна сметка не беше нужна? Гласът на стария звучеше глухо и с морно треперене:

„О, ти, който сред всички създания на Твореца почитан си най-много[29], при настъпване на събитието, което нас всички сполетява[30], при никого подслон не ще намеря, освен при теб самия.“

Другите повториха молитвените думи след Стария. После той продължи:

„А когато Милостивия като строг разплатник открито става, тогава твоята мощ, о, Пратенико на Аллах, може на мене да помогне тя.

Защото към обилието, което си дарил, принадлежи и този, и онзи свят и ти знаеш всичко, което на плочата в Отвъдното стои написано и от перото що е записано.

О, моя душа, не се отчайвай заради постъпка тежка в милостта на Аллах, защото когато се за опрощение касае, там тежките грехове са на леките равни.

Милосърдието на Господаря мой, когато времето дойде да го въздава, в отделни дарения ще бъде, така аз се надявам, и облик различен според мярата на греха ще има.

О, Господарю мой, направи надеждата ми вярна при Теб да излезе и сметката ми лъжовна да се не окаже!

И постъпвай нестрого и милостиво с Твоя раб в този и онзи свят, защото му е твърдост дадена, която да побегне бърза, щом страхотни ужасии го предизвикат.

И нека облаците на Твоето милосърдие навеки блага върху Цейгамбера[31] от всякакъв вид да изливат…“

Когато Стария стигна дотук, хаддедихните бяха дали вода и царевична шума на неговите камили и сега започнаха да се занимават с подготовката на бивака. Тогава той прекъсна молитвата си и отправи към мен, смятайки ме очевидно за предводител, припрените думи:

— Какво виждам? Вие разседлавате камилите си. Това изглежда така, все едно се каните да останете тук.

— И действително е така, ние оставаме тук — отговорих аз спокойно.

— Нямате такова право.

— Защо? Пустинята е собственост на Аллах. Не е необходимо да питаме някого.

— Ние бяхме тук преди вас.

— Тогава ние ще останем точно толкова дълго, че двете времена да се изравнят.

— Но ние желаем да бъдем сами.

— Ние ще даваме вид, сякаш не съществувате, и няма дума да разменяме с вас.

— Ама вие виждате, че имаме мъртвец. Труповете омърсяват.

— Нас няма да омърси, защото няма да го докоснем.

— Аллах да ми даде овладяване на гнева! Нали чуваш, че искаме да си вървите.

— А ти виждаш, че нашите желания са устремени към противното. Ето защо Аллах може да е отбелязал в Книгата на живота изпълнението на желанията на само едните от нас и това сме ние. А с онова, което е отбелязано в Книгата на живота, трябва да се примирите.

Говорех с най-радушния си тон, а той — с много гневен.

Любопитен бях какво ли ще произлезе от тези недобри отношения. Халеф се чувстваше като мен. Той беше надзиравал свалянето на тахтиревана и удобното настаняване на своята Ханнех под малката, бързо издигната женска шатра и сега дойде при мен. Накара да му проснат един килим и седна на него. После каза тихо:

— Беше ли подготвен за такова посрещане, сихди?

— Не — отвърнах.

— Аз също. Това е една направо безподобна неблагодарност. Какво ще правиш?

— На първо време спокойно ще изчаквам. Иска ми се да чуя молитвата им.

Старият тъкмо започна:

„Това е Мохамед, господарят на този и онзи свят, господарят на хора и джинове, господарят на двете отделни множества човеци: араби и бербери.

Никой не може наистина да надмине по справедливост нашия Цейгамбер, когато повелява или запрещава, ни в отказа, ни в благоволението.

Той е Любимецът, на неговото застъпване се надяваме — при всяка ужасия страховита, под чиято власт попаднали сме.

Който се за него залови, хваща се за въже, което никога се не къса.

Надминава той другите цейгамбери както по снага телесна, така и по благородство на душата и не го доближават те ни по знания, ни по добродетели.

Те всички коленопреклонно Пратеника на Аллах за разрешение умоляват, от морето шепа да гребнат или глътка да сръбнат от пороя небесен.

И граници да имаха неговите знания и мъдрост, до външните черти щяха да стоят те, без да ги прекрачат могат.

Него го Създателя избра изсред хората, след като му завършеност и съвършенство бе придал.

Няма до него друг, който да дели достойнствата му, и същността на красотата му е несподелена.

Каквото християните за техния Цейгамбер твърдят, ти го не твърди, а спокойно си въздавай хвала, каквато намериш за добре.

И прикачай му всяко благородство, на ума което ти дойде, и придавай на достойнството му величие всяко, което пожелаеш.

Защото велелепието на Пратеника на Аллах предели няма и с устата на словоредеца да бъде изречено не може.

Когато неговите знамения на величието на достойнството му отговарят, тогава името му, от човека изговорено, мъртви кости оживява.

С неща, нестигащи до нашия разсъдък, щади ни той, воден от мисли за нашето благо, и ето как не изпадаме ние в съмнения и нито химери.

Вътрешната му същност да схванеш и разтълкуваш, е задача непомерна за смъртния и ни в близост, ни в далечина виждаш някой, който да я разреши е способен.

Неговата вътрешна същност на слънцето прилича, което на окото показва се от далечината в различна дребнина, ала от близост го заслепява.

Всяка поредица от чудеса и знамения, които вършели са и вадели наяве висшите пратеници на Аллах, от неговата светлина само достигала е до тях.

Защото той слънце е лъчезарно, а те само като негови звезди светлината си излъчват на хората в мрака.“

Макар да се опасявах, че ще доскучая на читателя, вмъкнах тази молитва, защото се състои от избрани места на „Бурда“[32], една от най-известните мохамедански поеми, която е сътворена за възхвала на Мохамед и се изрича при погребение Може би някой ще бъде очарован да се запознае с една прочута ислямска поема, с чиито красоти, както твърдят мохамеданите, не можело да се сравнява никое произведение на някой друговерски поет.

Стария, изглежда, знаеше „Бурда“ наизуст, защото възпроизведе тези места без помощта на книга. Той следователно не беше обикновен арабин. По време на молитвата правеше впечатление на фанатичен мюсюлманин, добре запознат със задълженията на духовника. Същевременно често бе плъзгал към нас погледи, изразът на които можеше да бъде наречен всякакъв друг само не и приятелски. А в очите на неговия син живееше съвсем очевидна, ни най-малко прикрита омраза.

Също и сега молитвата беше оставила у мен усещането, че не е изговорена от вътрешна потребност, а от някаква друга причина. Звучеше вяло, уморено. Хората говореха бавно, сякаш им беше трудно. Пропускаха места, които „четецът“ беше казал, и сега, когато той направи пауза, те си легнаха. Това му даде повод да не я подхване отново.

Помислих си, че тези хора се молят, за да не ни предоставят време да говорим с тях. Вероятно си бяха наумили да не ни дадат никаква информация за себе си и понеже това трябваше да си има някаква причина, приех, че тя едва ли говори в тяхна полза.

Докато те лежаха сега неподвижно около мъртвеца, мракът се спусна и нашите хаддедихни изрекоха Магхриб, молитвата, предписана малко след залез слънце. Когато настъпи пълна нощ, беше изречена Ашия, Нощната молитва. И в двата случая непознатите станаха и се молеха заедно с тях, което като мохамедани, независимо от недружелюбното си поведение към нас, непременно трябваше да сторят. Но го вършеха тихо, без да чуем гласовете им. Това означаваше неуважение, ала ние спокойно го изтърпяхме. После отидох с Халеф до шатрата на неговата Ханнех, за да стъкнем огън, за който днес тук и там по пътя бяхме насекли сухи клони. „Най-прелестната и вкусно готвеща от всички готвачки по земята“, както Халеф наричаше женичката си, когато се отвореше дума за готварските й умения, пожела да ни свари кафе и да изпече после в горещата пепел курс тари, малки питки. За благородното дело, варене на кафе, бяхме взели една кана със себе си, а и хаддедихните държаха в готовност своите устойчиви на горещи течности кожени чаши, за да вземат своя пай от уханата течност.

Когато ароматът й се разнесе от огъня, непознатите също се оживиха. Проведоха кратък тих съвет, след което Младия стана и дойде при нас.

— Ние също искаме кафе! — каза, като поднесе една не твърде малка кратунка.

Произнесе го с тон, сякаш беше необходимо само да поиска. Халеф понечи да скочи и гневно да го навика. Но аз го задържах долу за ръката и самият се нагърбих с отговора, който прозвуча много сухо и категорично:

— То е само за нас.

— Аз няма ли да получа? — сопна ми се безсрамникът.

— Не, не и за четвърти, десети и стотен път не! — избухна дребният хаджи, който не можеше повече да владее гнева си.

Тогава мъжът се обърна рязко на пета и си тръгна. Неговите хора бяха чули всяка дума. Те събраха глави и си зашушукаха. Какво си говореха, можеше да ни е безразлично.

— Сихди, мислиш ли, че с тези хора трябва да внимаваме? — попита Халеф.

— Не — отвърнах — В никой случай!

— И аз така мисля. Ние сме петдесет и двама добре въоръжени мъже, а те само пет изтощени човека. Въпреки това смятам, че през нощта не бива да спим всички.

— Това е и моето мнение. Определи от хората си неколцина, които да се сменят до заранта!

По-късно, когато мирисът на хляба стана осезаем. Младия отново бе изпратен при нас.

— Дайте ни хляб! — изиска той с тона, с който преди малко бе поискал кафето.

— Яжте онова, което имате!

Отново трябваше да си тръгне без успех, но скоро се върна с ново искане:

— Тогава ни дайте вода, пълен мех!

— Свърши.

— Ама аз виждам ей там да лежат кирбат[33].

— Те са само за нас. Каквото имахме в излишък, вече ви бе дадено.

— Толкова малко ли познавате повелите на пустинята и гостоприемството, че дори вода ни отказвате?

— Ние познаваме всички закони и дори предписанията на вежливостта, които за вас явно са неизвестни. А сега се разкарай, иначе…

— Иначе така ще ти духна под опашката, че ще се разхвърчиш по всички ветрове! — кресна му вбесен Халеф — Вода, хляб, кафе! Може би тоя мискин ще поиска още кавуара[34] и някоя истридия[35], голяма колкото сахлафе кебире[36]!

Дребният хаджи беше опознал деликатесите костенурка, стриди и хайвер, когато беше с мен в Константинопол.

Меканецът, ако наистина беше такъв, се врътна с горд, пренебрежителен жест и се върна при своите, които дълго време се съвещаваха помежду си. Когато стигнаха до някакво решение. Стария стана и приближи бавно, но въпреки слабостта си със стойка, все едно бе свикнал корона да носи на главата си.

— Вие на три пъти отпратихте моя син — каза, слагайки тежко ударение на всяка дума. — Питам ви, защо?

Всъщност той не беше достоен за отговор. Но понеже с такива хора е най-добре човек да бъде възможно по-ясен, предпочетох да не го карам да чака, а отвърнах:

— С този въпрос ти признаваш, че по проницателност си малко дете, а по неразумност и незнание — исполин.

— Не ме обиждай! Свикнал съм хората да се отнасят към мен с най-голяма учтивост.

— Ти самият обаче си съвършенство на неучтивостта. Ние имаме основание да искаме поне същата почтителност, за която претендираш ти.

— Вие…? — проточи оня толкова високомерно, че ми идеше направо да го зашлевя. — Е, да, вие не знаете кой съм. Я чуйте тогава и преклонете със смирение глава! Моят прародител е Кватадах; аз съм потомък на прославения Мохамед абу Иумехий, най-ярката светлина сред всички велики шерифи на свещения град Мека. Когато ние, неговите потомци, умираме, тленните ни останки биват носени седем пъти в тържествена обиколка на Кааба. Кой друг човек по широкия свят на Аллах може да се похвали с такова отличие?

— Ти вече умрял ли си?

— Не — отговори той учудено.

— Значи още не си бил носен около Кааба?

— Не.

— Изчакай тогава, докато тая работа стане! После ние може би ще проявим готовност да мислим с уважение за твоя труп.

— Капасъзино, не смей…! Ама чакай, ти не знаеш името ми, така че ще овладея своя гняв. Но не е нужно да обременявам това име със затъкнатия проход на ухото ти, достатъчно е само да ти кажа, че ме наричат Ел Гхани[37], и че съм любимецът на Аюн ер Рафик, сегашният велик шериф на Мека. Сега знаете как трябвала се държите спрямо мен и всички нас.

По-претенциозен и самовъобразяващ си този човек не можеше да бъде. За да науча кой беше мъртвецът, аз се въздържах и попитах:

— Също спрямо другите? Кои са те?

— Единият е Бен Абадилах, моят син. Останалите трима мъже са от Свещения град, където техните имена са сред най-личните.

— А покойникът?

— Той беше любимец на Аллах и Пророка. Беше наричан Ел Мюнеджи[38], от което можеш да съзнаеш несравнимата висота на неговите достойнства. Неговата душа беше надарена с дарбата да напуска тялото и да отива по далечни места и в далечни, отдавна изчезнали и също в бъдещи времена, за да види и чуе онова, което никой друг смъртен не може да узнае. Когато се върнеше сетне в тялото, Ел Мюнеджи можеше да съобщава всички тайни на тези времена и места. Той говореше с джинове и мелайик[39], като със себеподобни и поради това имаше власт над водата и делата на всички, с които общуваше. Сега той влезе в небето на Аллах при тези, с които още по време на земния си живот общуваше. Аз му бях най-добрият приятел. Той живееше в моята къща, където му бях дал приют, защото беше сляп. Проявявах милосърдието, което Аллах е повелил на своите избраници, и за което после се отплаща. Сега знаеш кои сме всички ние и ще помолиш мен и сина ми за прошка.

— За прошка да помоля? Ако си мислиш, че…

Не можах да продължа, защото Халеф притисна длан върху устата ми и каза:

— Мълчи, сихди, моля те, мълчи! Аз вря както кафето преди малко и ако не ми разрешиш да говоря вместо теб, каната ще се пръсне. Бива ли?

— Добре де! В крайна сметка не мога да те оставя да се пръснеш.

Беше скочил. Сега се обърна към Ел Гхани и го попита и онзи привидно спокоен, сдържан тон, с който говореше само в състояние на гневна възбуда:

— Ти смяташ значи, че трябва да ви помолим за прошка?

— Да — гласеше отговорът.

— И преди малко поиска със смирение да преклоним глава?

— Да.

— Кучи син! Какво си въобразяваш? Ние прекланяме глава единствено пред Аллах, но пред никой човек, та бил той и самият падишах. А пред теб…? Казвам ти, бих предпочел да ударя чело пред най-грозната крастава жаба, отколкото да позволя и най-малкия поклон на моята почтена глава пред теб. Ако ти действително си любимецът на настоящия велик шериф, аз ще го потърся по най-бързия начин и ще му кажа да си набави друг любимец, ако не иска да направи на вярващите недостойния сеир във времето от пет минути да си потъне в земята от срам. Вие, кучета, синове на кучета и правнуци на кучешки деди и потомци, бяхте примрели от жажда, когато дойдохме. Вашите мундарски души бяха свързани с прежаднелите ви тела само с по един тънък косъм от брада. Ние ви дадохме вода, най-скъпоценното нещо, което човек притежава в пустинята. Вие изпихте цял един голям и пълен тулум, без една дума на благодарност да кажете. Сетне поискахте кафе, без хич да помолите, по-късно ни запратихте в лицето заповедта да сме ви дадели хляб и на края изпрати ти заръката да ви дарим пълен мех с вода, макар да бяхме напоили и камилите ви. Откъде тая вода и все вода? Да не си мислиш, че като тропнем и ей ти го на извор посред пустинята? И всичко това го изискваш по начин, все едно сме ти аргати. В серсемлъка на своята надменност си мислиш, че ще раззинем уста от почуда пред имената ти. Как, каза, те викали? Ел Гхани, Богатия! Можеш ли да удостовериш, че си сдобил богатството си по честен път, че не си го насъбрал в кражби и измами? А и дори да го притежаваш законно, пак трябва да знаеш, че човек не бива да се големее от имането, защото Аллах му го заема само временно, за да прави благодеяния на онези, които си нямат нищо. Ние също сме богати, сигурно десет пъти по-богати от теб, ама не се перчим с това и още по-малко го правим на име, което нямаше да е нищо повече от твоето — един непогрешим знак на трижди раздута самомнителност. Всъщност би трябвало не с уста, а ей с тоя камшик от кожата на речен кон да ти отвърна. Ама жалката ти снага буди такова съжаление у мен, че милосърдието ми прокапва от върховете на пръстите. Ето защо засега ще си идеш без удари. Но осмелиш ли се само още един-едничък път да не дадеш вид, че стоим девет пъти колкото оттука до небето по-високо от теб, така ще ти отпоря кучешката кожа, че по цялата земя няма да има достатъчно място за разхвърчелите се парчета. Сега се пръждосвай и не идвай повече! И за да знаеш кой ти говори сега с такава сърдечност, търпеливост и дружелюбие, нека имената ни те съпровождат до мястото, където седеше. Аз съм хаджи Халеф Омар бен хаджи Абул Аббас ибн хаджи Давуд ал Госарах, шейхът на хаддедихните от голямото племе шаммар.

Дребният шейх материализира думата за придружаването. Стиснал заплашително камшика в ръка, той при всяко отделно име настъпваше меканеца по пръстите на краката, при което онзи принудително отстъпваше. По този забавен за нас начин той го следваше крачка по крачка, или по-точно настъпване след настъпване, размахал камшика, като сега продължи:

— А там седи сияйният и в цял свят прочут хаджи Акил Шатир ел Меджарриб бен хаджи Алим Шаджи ел Гхани ибн хаджи Даим Машхур ел Азим бен хаджи Таки абу Фадл ел Мукаррам.

Вижда се, че много добре беше научил новите ми имена. При всяко от тях угостяваше Ел Гхани с настъпване и понеже следваха бързо едно подир друго, оня не можеше да се измъкне. Стигнал до мястото си, жителят на Мека се смъкна изнемощено на земята, без да е съумял по време на целия този „път към Голгота“ и една дума да произнесе.

— Тъй, сега седиш тук в цялото си несравнимо великолепие! — рече Халеф удовлетворено. — Ако надменността отново те присърби в ходилата, необходимо е само да ми кажеш. На драго сърце ще ти я стъпча от всичките пръсти.

Върна се и седна отново до мен.

— Сихди — попита тихо, — добре ли постъпих?

— Доволен съм от теб — заявих аз.

— А ти, Ханнех?

Тя — седеше от другата страна — отвърна:

— Моят Халеф е еднакво храбър и в думите, и в делата. На него не може да противостои дори любимецът на великия шериф.

— Не, най-малкото тоя. А ти — обърна се той към сина си, който се бе настанил до майка си, — следвай през целия си живот примера на баща си, който не търпи оскърбление по отношение на своята чест, и дори Мохамед, пророка на всички мюсюлмани, ще настъпи по всичките пръсти, ако го споходи мисълта да откаже на шейха на хаддедихните дължимото уважение.

Това развеселило ни поведение на хаджията така сплаши меканците, че не смееха да разговарят гласно. Седяха и лежаха безмълвно и ако някой кажеше нещо, то това ставаше толкова тихо, че не можехме да го чуем.

Полумесецът беше изгрял и заливаше двете групи — малката на меканците и по-голямата на хаддедихните — с достатъчно светлина, за да можем ясно да виждаме какво вършеха непознатите. Забуленият, обърнат към Мека труп ми оказваше странно въздействие. Откога ли беше мъртъв слепият мюнеджи? Не знаехме. В пустинята покойниците, както е изобщо обичай в мохамеданските страни, трябва много бързо да бъдат заравяни. Трябваше да се откажем да научим нещо за него, защото след случилото се не можеше и през ум да ни мине да разменим дума с тези хора. А и те, както си мислехме, щяха да се държат мълчаливо към нас. Ето защо бяхме немалко учудени, когато Ел Гхани стана след известно време, измина половината път до нас и ми подхвърли думите:

— Твоето име е хаджи Акил Шатир, както чух. Мога ли да говоря с теб?

— Да — отвърнах учуден, че началото на името ми въпреки настъпванията се е съхранило в неговата памет.

— Много бих желал дали ни казахте вярно кои и какви сте.

— Ние казахме истината — заявих аз.

— Мога ли да проверя дали действително си толкова голям учен, ефенди?

— Нямам нищо против, макар че със сигурност не си човекът, който може да ме изпитва.

— Каква беше молитвата ни преди малко?

— Част от „Бурда“.

— От кого е тази поема?

— От Ел Бусири.

— Кажи ми пълното му име!

— Шараф ед Дин абу Абдаллах Мохамед бен Саид бен Хаммад бен Мухсин бен Абдаллах бен Шамхагх бен Хилал ас Санхаджи. Това е името, което ти самият вероятно не знаеше наизуст.

— Знаех го, защото всеки учен го знае точно. Затова знам сега, че ти наистина си учен. Но как ще ми докажеш, че и тези хора са наистина от племето на хаддедихните?

— Нищо няма да ти доказвам. На нас ни е безразлично дали вярваш, или не.

— Твоето държане доказва, че това е вярно. Сега искам да те попитам дали няма да ви смущава, ако продължим предписаната молитва за покойника?

— Предписанията на исляма трябва да се изпълняват.

— Ще ни дадете ли още вода?

— Само ако помолите!

— Вашата езда към Мека, Свещения град, ли води?

— Да.

— Нашата също. Сега ще погребем мъртвеца и ще се помолим. После ще потеглим. Понеже напоихте камилите ни, те ще издържат до Бир Хилу. Но ние ще прежаднеем, ако още тук и по път не пием. Ето защо те моля за още един мех.

— Добре, понеже молиш, ще получите. Вие имате мехове, можете да напълните един.

— Аз… ти… благодаря.

Той разтегли сричките и им придаде особено натъртване, което обаче не можеше да ме накара да си взема думите обратно. Когато се върна и седна на мястото си, започнаха да пеят „Хашрийе“ — погребална песен, в която е описан Съдния ден. Тя започва:

„Славославям аз съвършенството на Този, който всичко сътворил е, що облик притежава. И предава рабите свои Той на смъртта, която на създанията всички ведно с хората унищожение носи.“

Когато това изпълнено с фалцетни тонове песнопение бе свършило, те изровиха с ръце малко настрана от тяхното място една яма в рохкавия пясък, взеха мъртвеца и го положиха вътре. После коленичиха с изключение на говорителя на молитвата, който остана прав и извика:

— Елате, вярващи, защото имам да изрека погребалната молитва за един покоен мюсюлманин!

Тази подкана е предписание. Ние не отидохме, наистина, но станахме, защото според правилата на исляма би било непростим грях да останем седнали. Сега той вдигна ръце до главата, докосна с палци ушите и извика:

— Аллах е велик! Аллах е превелик!

Меканците повториха високо тези думи. След това той произнесе Фатиха, първата сура на Корана, извика още веднъж „Аллах е превелик!“, което бе повторено, и прибави:

— О, Аллах, благосклонен бъди към нашия господар Мохамед, Пророка, също към неговото семейство и спътниците му и ги закриляй! Аллах е превелик!

След като този вик бе повторен, Гхани започна да се моли:

— „О, Аллах, наистина това слуга е Твой и син на Твой слуга. Той отиде си от съня на света и неговата суетност и от всичко, което обичаше, и от всички, които го обичаха, отиде в тъмнината на гроба и при онова, което ще узнае. Изповядваше той, че няма друг илях[40] освен Теб единствено, че Ти другар нямаш, и че Мохамед Твой слуга, Твой пратеник е, и че Ти всезнаещ си. О, Аллах, той умря, за да живее при Теб, защото подслон си Ти най-добър, където да се живее. Нуждае се той от Твоето милосърдие, а ти от неговото наказание. При Теб идваме умоляващо, за него да се застъпим желаем. О, Аллах, ако бил е той такъв, който добре е правил, зачети му добрите дела! Но ако бил е такъв, който лошо е постъпвал, не зачитай му лошите дела! Удостои го с Твоята милост, та одобрението Ти да намери, и спести му изпитанието на гроба и неговите мъчения! Направи гроба му широк и далеч дръж пръстта от страните му, и удостои го с Твоята милост, та от мъченията сигурност да намери, докато пратиш го добре съхранен в Твоя Дженнет[41].

О, най-милостиви от тези, които се смиляват!… Аллах е превелик!… О, Аллах, не отказвай ни отплатата за добрината, която му оказваме, и не води ни на изпитание след него! Прости на нас и на него и на всички мюсюлмани, о. Господарю на всички създания!“

След този завършек на същинската молитва той се поклони надясно и наляво, като каза два пъти:

— Мир вам, милосърдието на Аллах да бъде с вас!

Този поздрав се отнасяше за ангелите, които според мохамеданската вяра стоят невидимо от двете страни. После прикани своите хора според предписанието:

— Дайте вашето свидетелство за този мъртвец!

— Той беше един от добродетелните — отговориха те. Когато мъртвецът бе покрит сега с пясък, последва отново Фатиха и след това заключителната молитва, която се състои от трите последни аета на сурата „Бакара“:

„Притежание на Аллах е всичко, що е в Небесата и на Земята. Все едно дали ще извадите наяве или ще укриете онова, което е в сърцето ви, Аллах пак ще ви призове на съд заради него. А след това Той прощава когото иска и наказва най-тежко когото иска. Наистина всемогъщ е Аллах.

Повярва Цейгамберът в това, което му беше спуснато от Господаря му. Повярваха и вярващите. Всеки един от тях повярва в Аллах, в Неговите ангели, в Неговите книги и цейгамбери. Ние не делим един от друг никой от цейгамберите на Аллах. А те казаха: «Господарю наш, ние чухме всичко, ние Ти се покоряваме и молим коленопреклонно Твоето опрощение, защото само към Тебе е нашето завръщане.»

Аллах не възлага на човек повече от това, което може да понесе. За него е спечеленото добро и за него е извършеното зло. Господарю наш, не ни наказвай, ако сме забравили или пък ако сме съгрешили. Господарю наш, не възлагай върху плещите ни бреме, каквото си възлагал върху тези, които бяха преди нас. Господарю наш, не ни карай да носим това, което нямаме сили да носим, прости греховете ни, бъди милостив към нас и ни пощади, защото ти си наш повелител. И помагай ни против народите неверни!“[42]

С това тържественият ритуал завърши, но в обитавани места той е по-различен.

Ел Гхани изпрати сега при нас един от хората си с мех, който ние напълнихме. После те се приготвиха за тръгване. Когато възседнаха камилите, потеглиха, без да ни зачетат. Само Ел Гхани насочи своята по-близо до нас и ни викна:

— Вие не се молихте високо, макар това да беше ваш дълг. Ето защо оставихме лицето на мъртвеца непокрито, та да ви прокълне от Отвъдния свят, ако не се включите в част от погребението, като добавите липсващата пръст. Вашите оскърбления аз съхраних и ще ги отнеса със себе си. Веднага щом дойдете в Мека, ще ви подиря сметка. Нито една от думите ви няма да бъде забравена! Аллах да ви прокълне!

Халеф скочи, измъкна камшика, спусна се към меканеца и го шибна два-три пъти така здраво, че оня изрева от болка. При изключителната пъргавина на хаджията не беше намерил време бързо да се разкара. Този му викна:

— Син на куче, дядо на куче и правнук на куче! Част от сметката ти още днес ще отнесеш със себе си! Остатъка ще ти наброя почтено в Мека. Бъди рахат! Каквото обещая, със сигурност изпълнявам!

Прозвучаха още няколко проклятия по наш адрес, после „любимецът на великия шериф“ изчезна с хората си.

Бележки

[1] Тахтиреван — камилска носилка за жени — б.а.

[2] Кароса — файтон — б.а.

[3] Катр — влак — б.а.

[4] Тескире — билет — б.а.

[5] Акд не никах — подпис на брачен договор — б.а.

[6] Вабур — локомотив — б.а.

[7] Иса бен Мариям — Исус, синът на Мария — б.а.

[8] Иштияк ел ватан — носталгия — б.а.

[9] Матарихел ватан — родни места — б.а.

[10] Дуар — село от шатри — б.а.

[11] Маджхул — непознат, инкогнито — б.а.

[12] Магхриб — Западна Сахара — б.пр.

[13] Улум — науки — б.пр.

[14] Джаухарджи — ювелир — б.а.

[15] Джемма — Събрание на старейшините — б.а.

[16] Джебел — планина, планини — б.а.

[17] Бияр — мн.ч. от бир — кладенец — б.а.

[18] Уюн — мн.ч. от аин — извор — б.а.

[19] Баркх — Светкавица — б.а.

[20] Асил — Благородния — б.а.

[21] Кавама — Бързата — б.а.

[22] Ла’абе — играчка — б.а.

[23] Речина фена (Asafoetica) — ферула. Персийско растение, чийто млечен сок има лоша миризма — б.а.

[24] Джеграфия — география — б.а.

[25] Тарих — световна история — б.а.

[26] Нусур — мн.ч от ниср — лешояд — б.а.

[27] Тар — кръвно отмъщение — б.а.

[28] Кирбе — мях — б.а.

[29] Има се предвид Мохамед — б.а.

[30] Смъртта — б.а.

[31] Цейгамбер — пророк — б.а.

[32] Наречена е „Бурда“ — „Наметало“, защото Пророка заметнал наметалото си върху изпадналия в сън поет — б.а.

[33] Кирбат — мн.ч. от кирби — мех за вода — б.а.

[34] Кавуара — хайвер — б.а.

[35] Истридия — стрида — б.а.

[36] Сахлафе кебире — гигантска костенурка — б.а.

[37] Ел Гхани — Богатия — б.а.

[38] Ел Мюнеджи — Прорицателя — б.а.

[39] Мелайик — ангели — б.а.

[40] Илях — бог — б.а.

[41] Дженнет — Рай — б.а.

[42] Коран, сура 2, „Бакара — Кравата“, ает 284, 283, 286 — б.нем.изд.