Оригинално заглавие
Himmelslicht, ???? (Обществено достояние)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 4 гласа)
Корекция
BHorse (2009)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Band 48. Das Zauberwasser. Karl May Verlag, Bamberg


1. Нур еш Шемс

Ние идвахме от Багдад и искахме да посетим моя приятел Амад ел Гхандур, шейха на хаддедихните от голямото племе шаммар. Като казвам „ние“, освен себе си имам предвид още моя дребен, храбър и верен хаджи Халеф Омар, с когото от време на време си кореспондирах. При едно известие от моя страна той се бе спуснал със сал до Багдад да ме пресрещне.

Беше си малко рисковано начинание да прояздим почти цяла Месопотамия по дължина. Откритите равнини, разположени между Ефрат и Тигър, са населявани от множество арабски племена, които не само че непрекъснато воюват помежду си, ами се намират с турската управа в постоянна вражда и гледат на всеки непознат пътник и неговото имущество като на исконна плячка. Но въпреки това ние не се страхувахме. Познавахме много добре страната и нейните жители и знаехме, че при всяка опасност можем да разчитаме един на друг.

Най-късият път щеше да ни отведе нагоре по реката. Но тъй като в нейна близост се движеха бедуинските орди, които искахме да избегнем, първо бяхме следвали водите на Дияла и сега яздехме покрай Шат ел Адхем, за да извием в околностите на Джебел Хамрин на запад и при Текрит да прехвърлим Тигър.

Що се отнася до екипировката ни, бях купил два добри коня и притежавахме отлични оръжия. Моята карабина „Хенри“ вече бе държала в шах някои противници. Бяхме взели няколко торби брашно и фурми. Конете ни имаха сочната зеленина на Джезирех, на която в настоящия годишен сезон дъждове не липсваха — какво повече ни бе необходимо!

Беше предиобед, а по свечеряване се надявахме да видим хребетите на Джебел Хамрин. Степта, която в летния зной представляваше пустиня, приличаше на градина от трева и цветя, чиито цветен прашец обагряше в жълто нозете на нашите коне. Тя не образуваше по тези места пълна равнина. Имаше достатъчно възвишения, макар и не кой знае колко големи, а помежду им — многобройни падини, които често бяха твърде дълбоки и широки. Тези дълги улеи с хлътнали стени бяха останки от някогашната иригационна система, която бе превърнала Джезирех под персийско владичество до най-плодородната земя в царството. Минахме също през няколко по-големи лъжчини, които навярно по халифско време още са служили като големи водоеми. Някои от тях бяха толкова дълбоки, че яздехме по дъното им като между планински възвишения.

Беше средата на декември, а горещината беше като в Германия през юли и август! Конете започваха да страдат от нея и ето защо по пладне спряхме, за да ги оставим да отдъхнат. Седнахме на тревата покрай една от споменатите някогашни вади и извадихме чибуците си да изпушим по една лула от тютюна, с който се бяхме снабдили в Багдад. Халеф посочи на изток и каза:

— Погледни, сихди! Онова там, дето се движи, не са ли ездачи?

Аз седях с лице на запад, обърнах се да погледна в указаната посока и отвърнах:

— Да, това са двама ездачи, които водят със себе си един товарен кон. Ясно не могат да се различат, понеже разстоянието е твърде голямо.

— Кои ли може да са?

— Ще разберем. Те се движат в нашата посока и тъй като яздят бавно, скоро ще ги настигнем. Броят им не е голям, така че няма за какво да се страхуваме от тях.

След приблизително два часа продължихме ездата и скоро се натъкнахме на дирята на тези, които бяхме видели. Те по-късно бяха яздили по-бързо, както забелязахме по следите. Ние не се разбързахме, защото нямахме причина да ги настигаме, но останахме по стъпките им, тъй като те наистина се бяха придържали в нашата посока. Както предполагах, привечер съгледахме Джебел Хамрин, която простираше ридовете си на северозапад, и стигнахме до една долина, където решихме да прекараме нощта, понеже през нея протичаше едно малко поточе.

Долината описваше завой и по тая причина не можехме да я огледаме до края. Лагерувахме в началото й. Високите стени ни закриляха от винаги хладния нощен вятър. Забъркахме си брашно и вода, изядохме кашата с няколко фурми отгоре, спънахме предните крака на конете, така че да могат да пасат, но не и да избягат, и си легнахме.

Понеже имахме достатъчно време да починем, на сутринта се събудихме още призори; денят започваше да дрезгавее. Изядохме няколко фурми, оседлахме конете и продължихме ездата. Стигнахме до завоя, който долината правеше, и тъкмо се канехме да завием по вътрешния ъгъл, когато чухме от другата страна висок глас да се провиква:

— Хай алас-салах, иа му’минин! Аллах акбар, Аллах акбар! (Ставайте за молитва, вярващи! Аллах е велик, Аллах е велик!)

Ние веднага прояздихме известно разстояние обратно, слязохме и тръгнахме после предпазливо напред, за да разузнаем, скрити зад извивката, що за хора имаме пред себе си. Вятърът духаше откъм гърба ни, наистина, но въпреки това доловихме една позната, за съжаление, ужасяваща миризма.

Онова, което съгледахме, в никой случай не беше радостно. Тук бивакуваше един отряд от двайсетина добре въоръжени мъже с животните си. Изброихме шестнайсет ездитни и осем товарни камили плюс седем коня. Как можеше да се обясни това? Тук имаше поне три коня в повече! Мъжете коленичиха сега на молитвените си килимчета и започнаха да изричат Фаджр, Молитвата на зората. Всичките им животни бяха разседлани и пасяха. Седлата бяха струпани на едно място. До тях лежаха предметите, които товарните камили бяха носили — шестнайсет дървени ковчега, по два на камила. Ние имахме значи пред себе си един така наречен Карван ел Амват, Керван на мъртвите. И там, зад ковчезите, открихме двама души, чиито ръце и крака бяха вързани. Това обясняваше загадката с излишните коне. С други думи двамата ездачи, които видяхме вчера, се бяха натъкнали тук на кервана и тези хора ги бяха заловили.

Керванджиите бяха шиити. Сунитите признават Абу Бекр, Омар и Отхман като халифи, докато шиитите отхвърлят тези тримата и обявяват само Али и неговите приемници за законни. Помежду им цари люта омраза, която особено по времето на шиитското пилигримство лумва в ярки пламъци. Тази омраза е последица от страданията, които синовете на Али трябвало да изтърпят. По-младият от тях, Хюсеин, бил убит и погребан в Кербала. Затова този град е най-свещеното място за поклонение на шиитите, които отдалеко карат мъртъвците си, за да ги погребат там. Труповете са съхранявани и после — в по-големи или по-малки кервани — откарвани до Кербала. По време на това погребално шествие участниците се намират в религиозна възбуда, която граничи с безумието и ги прави способни за всякакви злодеяния. Доказателство за това имахме сега пред себе си.

— Сихам Аллах фи ада ед дин! (Дано Аллах издупчи враговете на религията!) — прошепна ми Халеф. — Това са проклети шиити! Те са нападнали двамата ездачи и ще искат да сторят същото и с нас, ако ни забележат. Сихди, какво ще правим?

— Ще бягаме — рекох аз, за да го поставя на изпитание. Дребният храбър мъж отговори гневно:

— Да бягаме? Двама мъже като нас? От тия келяви гробари? Е, да, де, по-умно би било да ги отбегнем. Но пък да не защитим пленниците? Това ще бъде страхливо! Кой знае какво са наумили с тях. Тези побъркани изповедници на Шиа са в състояние да ги убият мъчително. Ние трябва да спасим бедните дяволи и аз се надявам, сихди, че ти си съгласен с това.

— Действително, но в такъв случай не бива да оставаме тук. Трябва да потърсим някое място, което да ни предложи сигурност и откъдето да можем да ги наблюдаваме. Ела!

Ние възседнахме отново, яздихме обратно до изхода и извихме после остро извън долината, за да яздим нагоре до края й, докато се озовахме над кервана. Там слязохме пак, отведохме конете на известно разстояние, та да не могат да бъдат забелязани отдолу, залегнахме и запълзяхме предпазливо напред да погледнем долу в долината.

Намирахме се на един може би петнайсет метра висок, стръмен откос, точно над бивака, който не беше голям. С моята карабина „Хенри“ можех да обстрелвам трикратно по-голяма дължина. Молитвата беше отминала. Керванджиите бяха освободили краката на пленниците от вървите и образували кръг около тях, като с дивашки крясъци се съвещаваха каква съдба да им определят.

Първият лъч на изгряващото слънце тъкмо трепна над долината. Тогава единият от пленниците издигна вързаните си ръце и извика:

— Иа, Шемс, иа, Шемс! Иа, Шемс, елхамдулйллах! (О, Слънце, о, Слънце! О, Слънце, слава на Аллах!) Ти ще ни спасиш от ужасната смърт, която ни грози, защото ние се намираме в Нур еш Шемс, под твоята светлина и закрила! Не ни оставяй още сега да прекрачим по моста Чиневад в отвъдното, а прогони с твоите лъчи злите духове на Ахриман и ни прати на помощ чистите ангели на Ормузд!

Един гръмък подигравателен хохот му отговори и ревът и виковете започнаха отново по такъв начин, че не можехме да различаваме отделните викове. От думите му разбрахме, че той е парси, т.е. един от следовниците на учението на Зороастър (Заратустра), които се прекланят пред слънцето и огъня като символи на своя бог Ормузд. Когато крясъкът бе прекъснат от една пауза, той извика отново с издигнати ръце:

— Иа, Шемс (О, Слънце), о, Божествени, о, Великолепни, о, Спасителю! Ти трябва и ще ни спасиш, защото нося твоя тилсим[1] върху сърцето си!

Отново бе отговорено с кикот, а после предводителят нареди:

— Разправете се набързо с неверническите кучета! Ще им, се случи каквото наредих вчера. Тук имаме място за обиколката!

Що за обиколка трябваше да е това? Какво имаше предвид с тази дума? Скоро щяхме да видим. Няколко въжета бяха свързани наедно и единият край бе пристегнат за оглавника на един кон, другия един от мъжете взе в ръка. После омотаха около китките на пленниците по-къси въжета и ги вързаха отдясно и отляво за подкоремните колани на коня.

— О, Аллах! Миризливите искат да ги влачат до смърт! Виждаш ли, сихди? — запита Халеф.

Виждах го, разбира се! Конят трябваше да обикаля в кръг по дългото въже, което служеше за водене, и да влачи след себе си клетите хора. Не биваше да се бавим, защото няколко шиити вече се гласяха да подкарат коня.

— Започвайте! — разпореди предводителят. — Какво толкова се мотаете!

Тогава двамата с Халеф се надигнахме и аз викнах надолу:

— Стойте, в името на Аллах, спрете, ако не искате сами да се погубите!

Всички се обърнаха стреснато и погледнаха занемели към нас.

— Развържете двамата мъже и ги освободете, иначе не те ще умрат, а вие ще отпътувате за Джехенната!

Хората все още мълчаха, толкова бяха слисани. После предводителят попита:

— Кои сте вие всъщност, че се осмелявате да ни безпокоите?

— Ние сме спасители, на които никой не може да противостои. Моята пушка сама е достатъчна всички ви да избие за една минута. Внимавайте, ще ви го докажа. Там отсреща е забито в земята едно копие и аз ще му прострелям шест дупки, без да зареждам.

Често бях правил този опит и винаги ми се бе удавало да сплаша когото трябва. Може би и сега щях да успея да освободя пленниците и да предотвратя кръвопролитието. Та насочих значи карабината, прицелих се и бързо дръпнах спусъка шест пъти един след друг. След последния изстрел мъжете се затичаха да огледат копието, което ми осигури време незабелязано да заменя шестте изстреляни патрона. Прокънтяха силни възгласи на удивление и ние чухме предводителят да казва:

— Аллах да ни предварди от Шейтана! Това е Баруди ес Сирр (Омагьосана пушка), която човек не е нужно никога да зарежда и с която въпреки това улучва точно целта.

— Право го каза — обадих се аз. — Една минута е достатъчна да простра с тази омагьосана кремъклийка всички ви мъртви на тревата. Тя гърми толкова бързо и сигурно, че никой от вас няма да намери време за бягство. Хайде, освободете пленниците, иначе започвам да стрелям!

— Само двамина ли сте там горе? — попита оня.

— Двамина или сто, все едно. Пушката ми сама по себе си е достатъчна.

— Ние също ще стреляме!

— Опитайте! Кремъклийките ви лежат там при ковчезите. Който понечи да вземе своята, ще получи първия ми куршум, а после омагьосаната пушка няма да спре, преди да сте улучени всички.

— Ти си самият Шейтан, иначе нямаше да имаш такава кремъклийка и нямаше да можеш така безстрашно да ни заплашваш.

— Щом мислиш така, побързай! Давам ви време само колкото е необходимо да измолите три пъти Фатиха, после започвам да гърмя!

— Ел кувве а’лейя (Силата е срещу мен), Аллах да те изгори! Ще се посъветвам с хората си.

— А аз междувременно ще изрека три пъти Фатиха. Когато свърша, първият ми куршум ще уцели в главата коня, за който са вързани двамата, а вторият — теб.

Жал ми беше за животното, но ако се наложеше, трябваше да го застрелям, за да всея страх у шиитите и да избегна кръвопролитието. Те се съвещаваха с диви жестове, а аз почаках може би две минути и викнах после надолу:

— Срокът изтече, започва се!

След това се прицелих в коня и натиснах спусъка. Той се олюля насам-натам и падна на земята. После насочих пушката към предводителя.

— Ваккиф! (Стой!) — изкряска оня, като видя това. — Ние ще освободим кучите синове.

— С конете и всичко, което сте им взели!

— И това ли искаш?

— Да, ако им липсва и най-дребното нещо, няма да чуете от мен повече нито дума, а само изстрели.

— Ийл’ан дакнак! (Проклета да е брадата ти!)

— Не ругай, а се поразмърдай, иначе стрелям! Двамата мъже нека после бързо продължат пътя си!

Какво ли не е в състояние да извърши една модерна карабина при тези неуки и суеверни люде! Те развързаха пленниците и им дадоха конете. За останалите вещи имаше, наистина, по-дълга разправия, тъй като те вече бяха разпределени. Но мина най-много четвърт час след последната ми заплаха и пленниците си бяха събрали всичко и можеха да продължат ездата. Преди да подкарат трите коня, единият викна нагоре към нас:

— Я сеййид, иа вели ен ниам, Аллах йебарик фик, Аллах йисаллимак! (О, господарю, о, благодетелю, Аллах да те благослови, Аллах да те съхрани!)

— Продължете да яздите, ще се видим отново! — викнах им аз.

Те се понесоха в най-бърз галоп.

Когато сметнахме, че двамата спасени са се отдалечили достатъчно, качихме се и ние на конете и препуснахме след тях. Шиитите не ни преследваха, а и да го бяха сторили, щяхме да ги държим надалеч с пушките си, които бяха по-далекобойни от техните.

Двамата спасени още не бяха изчезнали от хоризонта и ние галопирахме след тях. Като ни забелязаха, те спряха да ни изчакат. Единият, който бе говорил с нас, беше по-добре облечен. Той викна насреща ни още преди да сме ги достигнали:

— Вие идвате след нас? Сърцето ми се радва от това, защото сега ще ми е възможно да ви благодаря по-добре, отколкото преди малко.

— Благодари на Бога, не на нас! — отвърнах му аз. — Той ни доведе навреме при вас. Онова, което направихме, беше наш дълг, а за изпълнението на един дълг никой не може да изисква благодарност.

— Това е вярно. Но изпълнението на вашия дълг ви изложи на такава голяма опасност, че стотици други биха се побояли от нея. Вземи ръката ми, о, господарю, и ми кажи как бих могъл да ти служа!

— Ръката ти ми е добре дошла. Ето моята. Бяхте ли оскърбили всъщност персийците?

— Не. Те не са персийци, а от околностите на Сюлейманийе, което се намира от тази страна на границата. Ние ги срещнахме точно когато идваха срещу нас и се канеха да бивакуват. Поздравихме и поискахме да отминем. Тогава те ни спряха, понеже мислеха, че сме сунити. Когато им казах, че съм парси, омразата им стана още по-голяма и те ни заловиха, за да ни умъртвят заради смъртта на техния Хюсеин.

— Откъде идвате?

— От Багдад. Моят баща е парсиският търговец Викрама, а аз се казвам Алам. Искаме да отидем при анеизех-арабите, за да освободим татко от пленничество.

— Как? Той е пленник на разбойническите анеизехи? Как е могъл един багдатски търговец да попадне в ръцете на тези хора?

— Баща ми замина за Мосул, за да занесе голяма сума пари на един постоянен търговски партньор, но бил нападнат при Горна Вади Тхартхар от анеизехите и ограбен. Те не се задоволили с тази сума и поискаха още и висок откуп. Ако не бъде изплатен в определеното време, ще го убият.

— Ти искаш да им занесеш парите?

— Да, но не цялата сума, която поискаха. От загубата, която баща ми понесе, останахме бедни, понеже отнетото от анеизехите беше кажи-речи цялото ни състояние. Аз заех каквото можах и събрах все пак едва половината от сумата, която бедуините искаха, но се надявам да се задоволят с нея. Ако не е такъв случаят, ще се обърна към прочутия отшелник от скалата Вахсия, за когото чух, че имал голяма власт над тях.

— Каква непредпазливост да разказваш тук за парите! Какво щеше да стане сега, ако бяхме разбойници и ги поискахме от вас?

— Не бихте ги намерили, както не ги намериха и шиитите. Те са добре скрити. Впрочем вие сте наши спасители, на които мога да се доверя, а за всеки случай имам два талисмана, които ще ме избавят от всяка опасност.

— Не се доверявай на никакъв талисман, на никакво магическо средство, о, младежо! Бог едничък е спасителят. Молитвата постига повече от всички талисмани на света.

— Моите талисмани са именно молитви. Веднага щом сложа дясната си ръка на мястото, където се намират, спасението идва. Когато преди малко призовах слънцето и сложих вързаните си ръце на гърдите, където почиват моите талисмани; те тутакси ви изпратиха да ни избавите. Вие откъде идвате и накъде искате да отидете, о, сихди?

— Идваме от Багдад и искаме да отидем при хаддедихн-бедуините. Мен ме наричат Кара бен Немзи ефенди, а моят придружител е хаджи Халеф Омар.

— При хаддедихните? Тогава навярно и вие ще трябва да отидете до Текрит и да се прехвърлите през Тигър?

— Да. После ще яздим нагоре покрай река Тхартхар.

— Та това е и нашият път! Ефенди, разрешаваш ли да яздим с вас?

Не ми беше много по сърце да имам при себе си тези двама млади, неопитни хора, но въпреки това отговорих:

— Ако се подчинявате на нашите порядки, ще бъдете добре дошли. Да тръгваме към Текрит, за да не губим време!

Подкарах коня си. Алам веднага застана до мене и каза:

— Ти няма да съжаляваш, че си ни освободил. Ще минаваме през местности, в които има много опасности. Моите талисмани ще ни закрилят, но и за теб ще бъдат от полза. Единият талисман е слънцето. Аз се намирам в Нур еш Шемс, в светлината и закрилата на дневното небесно тяло, което ние почитаме, и никой враг няма да може да ни стори нещо.

Бележки

[1] Тилсим — талисман — б.а.