Карл Май
Омагьосаната вода (1)

1. Аква бенедета

Фридрих II се бе възкачил на трона на Прусия. Той водеше политиката си според каноните на изпълненото и до днес с тайнство „Завещание на Великия курфюрст“. Най-напред отправи взор към един пакт на неутралитет с Франция. За тази цел през 1755 година изпрати барон Фон Лангенау до Версай, за да настрои Людовик XV благоприятно за своите планове.

Баронът беше още млад, наистина, но притежаваше абсолютното доверие на своя крал, а и усилията му бяха увенчани с такъв успех, че следваше да се очаква едно скорошно подписване на договора. Днес отново бе поканен на аудиенция във Версай и беше дошъл с карета от Париж, за да доведе по възможност задачата си с едно последно решение докрай.

Не приближи до самия дворец, а нареди на кочияша да спре на доста голямо разстояние от него и слезе. След това се отправи незабелязано пеша към оградата и закрачи покрай нея, докато стигна една порта. Там се прокашля полугласно. В ключалката незабавно изщрака ключ, вратата се отвори отвътре и той се озова пред една дама, чиято красота бе от естество, напълно обясняващо една такава необичайна стъпка.

— Амели!

— Шарл!

Той взе малката й ръка, наведе се и нежно целуна върховете на пръстите на копринената ръкавица.

— Хиляди благодарности, ma belle amie^[1], че бяхте толкова добра да изпълните молбата ми! Ще заключите ли портата?

— Да, ще я заключим, mon ami^[2]. Невъзможно е да се явите без карета на площадката за коли и следователно трябва да минете през парка. Вярно, с изпълнение на желанието ви аз се излагам на голяма опасност, защото кралят тъкмо сега се разхожда на посоченото място, но ми се струва уместно да ви информирам за успеха на моята дейност преди разговора ви с владетеля.

— Значи наистина сте регистрирали успех, Амели? — попита той, като улови ръката й и свърна в една странична пътека.

— Така е, макар и не в посоката, към която насочихте моето внимание. Наистина, леля, в качеството си на приятелка и първа придворна дама на маркиза Дьо Помпадур, не е без влияние при нея, а и ma chere tante^[3] ме обича твърде много, за да ми откаже едно изпълнимо желание, но… но…

— Е, скъпа моя, но… но…

— Леля не може да направи нищо за нас, понеже всемогъщата маркиза изпитва някакво неблагоразположение, чийто обект…

— Чийто обект съм аз, така ли?

— Действително, приятелю! Вие имахте нещастието на приема да докоснете ръката на маркизата при целувката с три вместо само с два пръста, а за такива неща тя има памет, която много рядко е склонна за прошка.

— Bien!^[4] В такъв случай ще трябва да се откажа от нейната благосклонност. Но не споменахте ли някаква друга страна?

— Да, една страна, която ще опита да използва влиянието си над краля в интерес на вашата мисия… независимо от възгледите на маркизата. Разбирате ли?

Баронът направи утвърдителен жест, а дамата продължи тихо:

— Но, от друга страна, кралят е станал толкова зависим от маркизата, че в крайна сметка нейният глас все пак би могъл да победи. Сега да хванем друга посока, скъпи мой. Тази пътека води до Големия фонтан и ако продължим да я следваме, ще се изложим на опасността да срещнем Негово величество с всички дами и господа на двора.

Имаше право защото от прочутата Боске дьо Фозан^[5] се движеше дълга редица от отделни групи към Големия фонтан — отпред кралят, до него маркиза Дьо Помпадур, непосредствено след него между няколко знатни придворни дами — първата дама на маркизата, мадам Д’Осе. До нея вървеше добре известната със своите далечни пътешествия и дипломатическо минало графиня Дьо Жержи.

Маркизата се движеше до ръката на краля. Беше облечена в дълга роба от черна соа дьо Лион^[6] на главата си носеше кръгла ловна шапчица и опираше ръка на масивен бастун от слонова кост, чиято дръжка бе богато украсена с брилянти и рубини. Разговорът й с Луи XV очевидно засягаше тема, която ангажираше пълното внимание на двете високопоставени особи.

— Известен ли ви е произходът му, мадам? — попита кралят.

— Това е тайна, сър, над която той съблюдава най-дълбоко мълчание, и мисля, че дори въпросите на Ваше величество ще останат без резултат — отговори прословутата жена, умееща така умно да използва влиянието си над слабоволевия, търсещ наслади, владетел, че тя беше фактическата повелителка на Франция.

— Следователно има основателни причини да скрие своето минало. Но въпреки това той е един забележителен авантюрист.

— Който може да бъде в неимоверна полза за държавата — прибави Помпадур настоятелно. — Той явно умее да изготвя скъпоценни камъни и благородни метали. По време на краткото си пребиваване тук извърши удивителни лечения и притежава средство, което отстранява въздействията на възрастта.

— Значи лечител-чудодеец?

— Нещо повече, много повече от това, сир! Той рисува великолепно, свири на какви ли не музикални инструменти, пее възхитително, моделира направо като артист и освен френски, английски, немски, италиански, испански, португалски и всички древни езици, говори също арабски, турски, персийски и китайски. Този мъж при всички случаи е една загадка.

— И то от онези, при които прехласът накрая преминава в разочарование.

Маркизата тръсна глава — видимо се стараеше да отстрани съмнението на краля.

— В такъв случай разочарованието би трябвало отдавна да е настъпило, сир, тъй като граф Дьо Сен Жермен е знаменитост, за която се говори не от двайсет-трийсет години.

— Я гледай! Значи той е в напреднала възраст?

— Не, понеже никога няма да остарее. Аз вече имах честта да спомена неговото средство, което придава вечна младост и здраве. Говори се, че е живял още преди няколко столетия, да, може би дори преди хиляди години.

— Мадам! — извика с укорителен тон Людовик. — Нима той лично се е осмелил да ви разправя тези нелепости?

— Нелепости, сир? Графът никога не дава никаква информация за себе си и своя начин на живот. Всичко, което се знае за него, е станало известно чрез други, и то напълно достоверни свидетели.

— Според това, което чух от вас, мадам, май никой от тези свидетели не може да се похвали с прекалено голяма благонадеждност.

— Напротив, напротив, сир! За мен например е валидна поне думата на графиня Дьо Жержи като заслужаваща изключително голямо доверие.

— Графиня Жержи?

— Чийто покоен съпруг преди петдесет години беше пълномощен министър във Венеция.

— Донякъде и тя самата представлява за мен загадка. Аз я познавам от почти две десетилетия и не виждам през това време да е остаряла и само с един ден.

— Позволете, Ваше величество, да повикам графинята!

Тя се обърна назад към свитата и махна с ръка. Вдовицата на някогашния венециански пратеник побърза да се отзове на поканата и пристъпи с дълбок реверанс от лявата страна на краля.

— Негово величество желае да научи нещо по-подробно относно вашите срещи с граф Дьо Сен Жермен във Венеция, скъпа моя — обясни маркизата.

Графинята се поклони в знак на съгласие.

— Смея ли да попитам на каква възраст ме преценява Ваше величество? — поде тя разказа си.

Кралят се усмихна при този въпрос, с който една дама излиза обикновено само със сигурното очакване на комплимент. Той се намираше в благодушно настроение и реши да подкачи графинята с една възможно по-висока цифра. Оценяваше я на петдесет и смяташе за невъзможно съпругът й да е бил преди това време във Венеция, но отговори бързо и късо:

— Шейсет!

Сега бе ред на госпожа Дьо Жержи да се усмихне.

— Сир, моята първа среща с граф Дьо Сен Жермен датира отпреди пълни петдесет години — заяви тя, — а по онова време броях няколко години над трийсетте.

— Невъзможно! — възкликна Людовик. — Та тогава вие би трябвало да сте над осемдесетгодишна!

— Така е, сир. По отношение външността си от онази възраст на трийсет години аз се съхраних благодарение настойката, която граф Дьо Сен Жермен ми даде навремето, в продължение на четвърт век. Дори след употребата на последната капка от това възхитително средство, въздействието й се разпростира до ден днешен. Аз стареех по-бавно, никога не съм почувствала и най-лекото неразположение и храня дълбокото убеждение, че и днес щях да изглеждам само на трийсет години, ако за съжаление не ми бе свършила онази чудодейна напитка.

— А графът? Той самият естествено също употребява това вълшебно средство?

— Очевидно, защото от онзи час, когато преди петдесет години го видях за първи път, не се е състарил с нито миг.

— Разкажете за втората си среща! Тя трябва да е била пълна изненада.

— Срещнах го неочаквано при мадам — осведоми графинята с реверанс пред маркиз Дьо Помпадур — и помислих, че виждам пред себе си един син, изключително приличащ на баща си. Пристъпих към него и го помолих да ми каже дали баща му е бил във Венеция през 1700 година.

— Той какво отговори?

— „Не, мадам — отговори той несмутимо. — Аз съм изгубил баща си много по-отдавна. Но самият живях в края на предишното и началото на настоящото столетие във Венеция. Имах честта да привлека малко вниманието ви, а вие бяхте достатъчно добра да намерите за приятни няколко баркароли от собствените ми композиции, които съвместно пяхме.“

„Простете, но това е невъзможно — подметнах аз, — защото граф Дьо Сен Жермен, когото по онова време познавах, беше поне на четиридесет и пет години, а вие сега сте най-много на същата възраст!“

„Мадам — каза графът усмихнато, — аз вече съм много стар, толкова стар, че отдавна съм забравил деня на своето рождение.“

„Но в такъв случай би трябвало да наброявате близо сто години!“

„За невъзможно ли го намирате?“

И сега ми разказа множество дребни, подобни факти, отнасящи се до съвместното ни пребиваване във Венеция, за които само аз и Сен Жермен можехме да знаем. Неговата изключителна памет припомняше не само най-незначителни подробности, а всяка дума, казана помежду ни тогава. И за да ме убеди напълно, ми показа един малък белег на ръката си, възникнал някога от одраскване по иглата ми за везмо.

— Тук посетил ли ви е? — попита кралят.

— Не, сир. Времето му е прекалено много ангажирано. Всичко, което можех да постигна, бе да се отбия за няколко кратки минути при него.

— И сторихте ли го?

— Разбира се. Не можех да си позволя да изпусна една възможност да видя прочутия мъж chez soi-meme^[7].

— Как намирате обстановката?

— Ако бях очаквала, че ще добия представа за цялата поредица от жилищни помещения, се видях разочарована. Беше ми позволено да пристъпя в една-единствена стая, а в нея нямаше ни най-малката забележителност. Но от съседните помещения той донесе някои неща, които предизвикаха удивлението ми. Например колекцията му от диаманти, която направо ми напомни за вълшебната лампа на Аладин.

— Значи е богат?

— Убедена съм в това, макар хората по никой начин да не могат да си обяснят неговото богатство. Той няма имения, ренти, банкери, никакви твърди приходи от някакво друго естество. Карти и зарове никога не докосва и въпреки това води голямо домакинство. Има прислуга, коне, карети и огромно количество скъпоценни камъни от всякаква големина, вид и цвят. Човек наистина не знае какво да мисли за всичко това!

— Той сигурно е някой изпечен шарлатанин. Може би някой ден ще го срещнем — каза Людовик.

Не искаше да признае, че отдавна е чувал за графа и вярва на разказваното повече, отколкото допуска да се забележи. Нима не беше възможно да намери помощ при „изпечения шарлатанин“ срещу постоянната липса на пари в хазната? Тази мисъл много го бе занимавала и поради това бе намекнал за една привидно случайна среща с графа тъкмо в настоящия час.

Намекът беше разбран и осъществен. Точно когато завиваха около ъгъла, съгледаха един мъж, който държеше в ръката си роза и така внимателно я оглеждаше, че явно не забеляза приближаването на двора. Очите на краля се плъзнаха изучаващо по фигурата на непознатия и просветнаха с доволен поглед.

Беше разпознал очаквания. При все това попита с гневна физиономия:

— Кой е този мъж? Известно е, че по време на нашето присъствие тук никой няма право на достъп!

Графиня Дьо Жержи веднага схвана положението.

— Сир — отвърна тя, — това е граф Дьо Сен Жермен. Той е свикнал да се осмелява повече от други. Ще позволи ли, Ваше величество, да го представя?

Кралят кимна сдържано.

— Ще проявим благосклонност да побеседваме няколко минути с него.

Госпожа Дьо Жержи пристъпи към странния мъж, поздрави го и го поведе към краля.

Непознатият беше среден на ръст, имаше изискано държане, правилни черти, тъмен тен на лицето и черна коса. Облеклото му беше семпло, но изработено с вкус.

Единствената украса, която си бе позволил, действително необикновена, се състоеше в голямо количество диаманти, които носеше по всички пръсти, ланеца и вместо копчета. Само токите на обущата всеки познавач би оценил на най-малко двеста хиляди франка.

Людовик прие почтителния му поздрав с любезно кимване и започна, както винаги правеше, разговора без всяко встъпление:

— Казват, че възрастта ви възлизала на няколко столетия. Вярно ли е това?

— Сир — отвърна Сен Жермен с израз в гласа и лицето, свойствен единствено за хора с дух, — аз от време на време се забавлявам, като оставям, а не карам хората да вярват, че съм живял в по-стари времена.

— Но истината, графе, е…

— Истината често е недостижима — гласеше уклончивият отговор.

— Според уверението на няколко лица, на които сте били известен още при управлението на моя дядо, би трябвало да имате повече от сто години.

— Това не би било изненадваща възраст. В севера на Европа съм виждал хора, достигнали сто и шейсет години, че и отгоре.

— Зная, че има неща, които обръщат изследванията на учените с краката нагоре. Бих се радвал да получа доказателство, че сте живели през миналото столетие.

— Това е много просто, сир!

Той измъкна от джоба един подвързан по готически образец бележник, отвори го и извади един от многобройните листове.

— Ще бъде ли достатъчно едно свидетелство на великия Монтен, Ваше величество?

— Как? — попита кралят учудено. — Вие претендирате лично да сте познавали Монтен, който е починал през 1592 година?

— Твърдя го и моля да ми бъде позволено да го докажа!

— Дайте листа на маркизата!

Графът се подчини, а госпожа Дьо Помпадур прочете редовете на философа, смятан по онова време за ненадминат.

„I’n’est homme de bien qui mette a I’examen des bis toutes ses actions et pensees’ qui ne soit pendable six fois en sa vie; voire tel qu’il serait dommage et tres ihjuste de punir. A son ami, le comte de Saint-Germain. M. Eyquem de Montaigne.“^[8]

Удивеният монарх посегна към бележката и се убеди, че Монтен я е написал със собствената си ръка през 1580 година.

— Във висша степен забележително! — извика той и се обърна към свитата си: — Елате насам, мосю, и вижте граф Дьо Сен Жермен, който е толкова възрастен, че лично е познавал Монтен!

Херцог Дьо Бранка, господин Дьо Гонту, абат Бернис и други пристъпиха по-близо и не съумяха да сдържат удивлението си. То стана още по-голямо, когато видяха скъпоценните камъни на графа. Кралят забеляза учудването им и попита:

— Вие, изглежда, сте голям любител на камъни?

— Станало ми е навик да се занимавам много с тях, сир. Особено живо ме запленява тяхното възникване, растежът им.

— Означава ли това, че считате за възможно човек да добие толкова дълбоко влияние в това възникване, че да създава според желанието си такива камъни?

— За науката всичко е възможно, Ваше величество, но тя е свързана с нашите знания и рядко облагодетелства някого от своите труженици с ясен поглед към мирозданието на природата.

— Може би вие самият сте един такъв любимец на науката. В състояние ли сте от малки диаманти да правите големи?

— Който умее това, сир, със сигурност ще бъде сдържан по отношение своето изкуство — гласеше уклончивият отговор. — Преди да добие право да говори за тези неща, човек трябва да накара перлите да растат.

— Това за вас възможно ли е?

— Да. Аз имам предвид петкратна, та дори десетократна големина и същевременно такава степен на чистота, каквато ми е угодна.

— Това е много. Чували ли сте, че има диаманти с петна?

По одухотвореното лице на графа плъзна тънка, почти снизходителна усмивка.

— Аз самият често съм имал такива. Който е посветил вниманието си на камъните като мен, знае всяка тяхна отделна особеност. Петната почти винаги могат да бъдат отстранени.

— Как, вие наистина сте открили тайната, към чието разбулване практиката досега напразно се е домогвала?

— Премахването не е трудно, сир. Ако не се е удавало на други, вината не е в изкуството и практиката, а в майстора.

— Ами ако подложа на проверка истинността на вашето твърдение?

— Аз ще я задържа.

Отговорът прозвуча толкова гордо и самоуверено, сякаш се касаеше за отстраняването на винено петно от парче копринен плат. Това себеупование направи впечатление на краля. Той извади един диамант и с това ясно доказа, че е бил подготвен за срещата със Сен Жермен.

— Вижте този камък! Той щеше да струва четири хиляди франка повече, ако беше чист.

Графът разгледа внимателно камъка.

— Петното е голямо, но въпреки това аз мога да го отстраня. Ще има ли Ваше величество добрината да ми повери камъка?

— Можете да го вземете. Моят ювелир, който го оценява сега на шест хиляди франка, уверява, че може да брои десет хиляди, ако го нямало петното.

— До четиринадесет дена ще имам честта да ви го върна напълно чист.

— Тогава ще имаме основание да признаем вашата вещина. А сега ми кажете още нещо, графе. Говори се, че умеете да приготовлявате едно средство, наречено aqua benedetta^[9], благодарение на която човек намирал закрила срещу въздействието на старостта.

— Природата е вечно млада, сир. Който опознае нейната витална сила и съумее да я прехвърли в човешкото тяло, няма да знае старост и смърт. Може да е преживял хиляди години, без да спомене и дума за това.

— Вие отбягвате въпроса ми и все пак ми давате положителен отговор. Сигурно самият дължите младостта си на постоянната употреба на тази магическа вода.

— Болест и смърт не се побеждават само с голо желание, а с оръжия, Ваше величество.

— И тези оръжия стоят на разположение единствено на вашите специални приятели?

— Естествено. Аква бенедета се приготвя при такова положение на небесните тела, което предполага за истинското въздействие на настойката една задушевна взаимовръзка между изготвителя и онзи, който ще си служи със средството.

— Значи за приготвянето на тази вода на живота са необходими и астрологични познания?

— Не го отричам и ще призная, че тези познания не бива да бъдат незрели. Небесните тела са подчинени на същата сила, която ние, докато действа активно в тялото на човека, наричаме живот. Тя може да се изчисли по-добре от орбитата на Слънцето и звездите, отколкото от движенията на нашите крайници. Колкото и трудни да са тези изчисления, човек трябва да потърси съвет от тях, ако иска да се заеме с дръзкото начинание да плени вечната сила в една преходна капка.

— Предпазва ли тази настойка и срещу последствията на външни наранявания?

— Не, сир. Животът, който се влива с нея в тялото, може да бъде унищожен чрез силово посегателство. Задачата да се приготви чудодейна вода, обезвреждаща дори въздействието на едно смъртоносно оръжие, не е съумял да разреши още никой смъртен. Но аз се надявам — по лицето му премина победоносна усмивка — да преодолея и тази мъчнотия.

— Дързък сте в надеждите си, графе!

— Мъж, който не знае какво точно може да извърши, не е мъж, сир. Той никога не достига до пълно развитие на дарбите, заложени в него от добрия Създател.

— Може би имате право, графе. И изобщо ние намираме наслада в беседата си с вас. Елате пак насам! Няма да ни бъде неприятно да ви видим!

— В такъв случай ще помоля Ваше величество за добрината да определи часа, в който да се явя.

— Ще се има предвид, че при напреженията на нашата трудна професия вашите познания на природните тайни ще ни доставят един час на по-добро възстановяване.

С едно благосклонно кимване на кралската глава графът бе освободен. Той се отдалечи, запътвайки се към един усамотен район на парка. Тъкмо се канеше да заобиколи група изкуствени скали и зад тях се появи барон Фон Лангенау. Беше свършил разговора си с мадмоазел Д’Осе и възнамеряваше да се отправи към двореца, но неочакваната среща с графа го изпълни с такава изненада, че откритото му лице не съумя веднага да я прикрие. По физиономията на графа също плъзна трепет, който би могъл да се нарече последица от страх, ала странният мъж се владееше дотолкова, че още в следващия миг лицето му прие спокоен израз.

— А, хер барон Фон Лангенау, ако не се лъжа! — произнесе с милостиво кимване на гордо вдигнатата си глава.

— Наистина не се лъжете, хер рицар Фон Шьонинг, граф Царожи или както там гласи истинското ви име. Я ми кажете откровено, драги господине, с каква магия идваме във Версай, с черна или бяла?

От тона му лъхаше безкрайна горчивина. Графът го погледна студено и твърдо в лицето и отвърна:

— Според изхода, който човек си поставя за цел, майн хер. А успехът е винаги гарантиран, ако не се доверява на хора, които са твърде слаби, за да понесат велики неща. Как е баща ви, хер барон?

— Благодаря, много добре!

— Което означава?

— Което означава, че вече няма възможност да се чувства зле. В деня, в който имахте добрината да ни напуснете, без да се сбогувате, той забеляза, че се е довел до просешка тояга. Вашето чудодейно изкуство го бе освободило от всичкото злато и не му бе оставило нищо друго, освен парче мизерно олово във формата на куршум. За съжаление той умееше да борави с такива неща по-добре отколкото с обесници и измамници. Вместо да предложи и това олово на шарлатанина, който офейка с цялото ни имане, той го задържа за себе си. Изстрелът излезе сполучлив, мосю, и сега свидетелите на вашия талант са с един по-малко.

— Много съжалявам, макар това да се предвиждаше, тъй като вашият баща никога не се вслушваше в моите добронамерени съвети. Той беше чирак, който трябваше да действа безусловно според напътствията на своя майстор. Онзи, който се измъква от психическото си битие, за да общува с духове, трябва да има куража да ги подчинява, иначе те го надвиват и той е изгубен. В случая ми е болно за вас. Мога ли по някакъв начин да ви бъда полезен?

— Принуден съм да се откажа от вашата любезност, тъй като не притежавам нищо, с което да ви заплатя за разорението си!

— Аз съм много търпелив, майн хер, но въпреки това си сдържайте езика! Граф Дьо Сен Жермен, който току-що има един поверителен разговор с краля, в никой случай не се чувства заставен да търпи спокойно безоснователните жилвания на барон Фон Лангенау.

— Граф Дьо Сен Жермен? Позволете да ви поздравя с новата титла! Аз също имам да обсъдя днес с краля едно-друго и няма да пропусна да му препоръчам господин графа за управител на неговите финанси.

— Което означава, че искате да застанете като враг срещу мен? Кой предпазлив мъж си пожелава един превъзхождащ го противник! Позволете да ви дам един много ценен урок. Един умен дипломат — а вие, изглежда, сте се насочили към това поприще — се бори със своя враг само тайно и от добре прикрита позиция; той на никаква цена не издава вътрешните си убеждения, понеже тази непредпазливост лесно може да отмести целта му в недосегаема далечина.

— Изслушах безценния ви урок, за да мога да надникна в самата дълбочина на вашето човеколюбиво сърце, но за жалост нямам намерение да го последвам. Ние немците не сме народ блюдолизци, а сме свикнали със силни ходила да странстваме по своя прав път и очи в очи да заставаме с превъзхождащия ни противник: Мосю граф Дьо Сен Жермен, аз ви презирам и ще се погрижа вашето изкуство да не намери тук жертва!

С един презрителен жест той се извърна и се отдалечи.

Графът остана. По лицето му въпреки загара ясно можеше да се различи плъзналата бледнина. След кратък размисъл той се върна в парка и закрачи към двореца. Там научи, че маркиза Дьо Помпадур отдавна е влязла в покоите си.

Той често се бе отбивал при нея, имаше разрешение за пропуск по всяко време и нареди да доложат за него.

Маркизата, при която се намираше първата й дама госпожа Д’Осе, го посрещна с голяма любезност.

— Добре дошъл, скъпи ми графе! Не предполагах, че ще ви видя толкова скоро отново при себе си.

— Можех ли да напусна Версай и да тръгна за Париж, мадам, без да ви благодаря за добротата, която ми оказахте, позволявайки ми да видя и говоря с най-великия владетел на нашето столетие?

— Тази доброта не беше лишена от себичност. От вашите сведения станаха известни процеси, считани досега за невъзможни. Наистина ли ще можете да отстраните петното от диаманта на краля?

— Това гарантирано ще стане. Ще ви го докажа, мадам. Вижте тези камъни!

Той извади от джоба една кутийка и я отвори. В нея имаше топази, смарагди, сапфири и рубини на значителна стойност. Госпожа Дьо Помпадур забрави достойнството си, което иначе проявяваше, и плесна с неподправен възторг ръце.

— Какво богатство в това малко хранилище! Графе, вие сте феномен!

Той прие възхищението с равнодушие и отговори с леко свиване на раменете:

— Кутийката съдържа само излекуваните пациенти от моята сбирка. Всички те имаха петна, които аз премахнах. Благодарение на това сега притежават двойно по-голяма цена. Ето едно доказателство!

Той сложи на масата масивен златен кръст със зелени и бели камъни. Беше отлична изработка и един златар, би предложил за него поне хиляда и петстотин франка. Маркизата взе накита, разгледа го и го показа на своята придворна дама.

— Осе, приближете и вижте този великолепен кръст! Не ви ли възхищава блясъкът на камъните и изящността на обкова?

Дамата взе кръста, хвърли му един поглед и неволно го поднесе към врата си.

— Великолепен е, мадам, истински шедьовър! — отвърна тя.

— Приемете го като подарък от мен, госпожа Д’Осе! — помоли графът.

Придворната дама пламна от радостен уплах.

— Не може да го казвате сериозно, графе. Едно такова ценно бижу човек не може да подарява pour passer le temps^[10].

— Защо не? Та това е само една дреболия!

— Но вземете го, скъпа моя — настоя маркизата. — Графът така желае, а вие чухте от собствената му уста, че не принася никаква жертва.

Въпреки възхищението, което всяка жена би изпитала при един такъв дар, госпожа Д’Осе направи движение, като че искаше да окачи отново кръста на бившия му притежател, ала особеният поглед на графа я накара да отдръпне протегнатата вече ръка.

— Приемам подаръка ви — каза тя — като спомен от деня, в който властелинът на Франция се срещна с властелина на диамантите.

— Всички камъни от тоя кръст имаха петна — обясни Сен Жермен — и също като тях ще бъде излекуван от своята помътеност и диамантът на краля. Питайте граф Дьо Ланси. Той ми беше предал един смарагд, който притежаваше една доста голяма тъмна точка и сега се намира в ръцете му без недостатък.

— Граф Дьо Ланси? При това име се сещам, че малката десетгодишна контеса Ланси била получила една доза от вашата чудодейна аква бенедета. Вярно ли са ме осведомили?

— Казали са ви истината. Аз акомпанирах няколко италиански опери, които контесата пееше, и бях толкова запленен от нея, че реших да удължа с моята напитка щастливия жребий на красотата, която притежаваше.

— Знаете, че и кралят е слушал за вашата аква бенедета. Той желае възможно най-дълго да запази сегашното състояние на своето здраве.

— Доколкото зависи от моята власт, това ще стане, мадам — отговори графът.

Той извади две шлифовани флакончета, пълни с някаква кристална течност, и ги подаде на маркизата.

— От изпълнението на това искане зависи щастието и благополучието на цял един народ. Тази аква бенедета ще съхрани на Франция нейния господар, а на вас, мадам, вашата красота и младост.

Маркизата посегна с видима жадност и извика радостно:

— Благодаря ви, скъпи мой приятелю! Един граф Дьо Сен Жермен не бива да бъде питан за цената на това неизплатимо средство, но въпреки това ви моля да определите какво мога да сторя за вас!

— Единствената награда, към която се стремя, мадам, е вашето дълготрайно благоволение и разрешението да бдя с помощта на звездите над вас и благоденствието на краля.

— Закрилата на вашия гений за нас е много добре дошла. Аз вече впрочем ви помолих да питате звездите за мен. Още ли нямате отговор?

— Получих го снощи в полунощ.

— И какво гласеше?

— Беше толкова ясен и открит, че изобщо не беше необходимо тепърва да свиквам за съвет духовете от четирите посоки на света. Мога ли също така открито да го съобщя?

— Е?

— Стоях в полунощ под звездите и гледах как небето блести над Германия. Една голяма звезда се извиси сияйно, а от нея излетя една отломка, стрелна се насам през границата и се сблъска със звездата на Франция. От небесния свод закапа кръв. Въздухът тегнеше от мрак, а земята потрепери под тропота на биещи се кохорти. Не видях конкретно лице, не чух конкретно име, мадам. Съзирах само факти. Звездите никога не са ме мамили. Тълкуванието не ми бе дадено; трябва да го предоставя на вас.

Маркизата беше пребледняла под грима като мъртвец, а мадам Д’Осе бе понечила да се нахвърли отстрани върху графа, макар да я бе дарил по такъв княжески начин.

— О, зная коя е тази звезда на Германия — проговори най-сетне маркизата. — Та нали кралят от Сан Суси отдавна си мисли, че може да се числи сред небесните властелини. Но онази падаща звезда, графе, нямаше ли цвят, форма, от които да може да се заключи нещо по-определено?

— Струва ми се, че разпознах едно L, но достъпът до chambres diplomatiques^[11] не стои открит за мен и аз не познавам лице, за което да мога да направя намек. Длъжен съм само да отбележа, че грозящата опасност не е бъдеща, а може да се разрази още днес или утре. Така че са необходими незабавни мерки.

— Предчувствието ми не ме е подвело! — извика възбудената маркиза. — Едно L…? Онзи пруски барон Фон Лангенау е натоварен с мисия, чиято цел неприятно ме засяга, Франция да ми се подмилква на твърде скорошния кралски двор в Бранденбург! Чертите на този барон още от пръв поглед ми навяха непреодолима антипатия. Той иска да говори с краля? Аз ще се погрижа този разговор да не се състои. Имам доверие на вашите звезди, графе. Прусакът още днес ще бъде отпратен обратно във варварската си родина!

Когато след четвърт час барон Фон Лангенау поиска аудиенция, не беше допуснат, а препратен към министъра на външните работи. От него получи запечатано писмо със забележката, че то съдържа подробно обяснение на краля относно неговата молба и че трябва незабавно да го отнесе в Берлин. Вече имало заповед да му се подсигури смяна на конете на границата.

С това бе казано достатъчно ясно, че мисията му се е провалила. Той напусна двореца и се запъти към мястото, където го чакаше колата му. Още преди да стигне до нея, чу зад себе си търкалянето на колела и отстъпи настрани да пропусне каляската. Позна я с шестте запрегнати бели коня — беше екипажът на маркиза Дьо Помпадур, с който тя обикновено изминаваше разстоянието между Париж и Версай. Но този път не тя седеше на ромовата тапицерия, а една мъжка фигура, при чийто вид кръвта му забушува в артериите — граф Дьо Сен Жермен, когото маркизата беше наредила да откарат до столицата.

Графът също позна своя противник. Онова, което никой мъж с благородни принципи не би сторил, той извърши. Даде знак на кочияша да спре тъкмо на мястото, където стоеше Лангенау.

— Я гледай — попита с иронично удивление, — представителят на Негово величество краля на Прусия пеша по шосето?

Баронът не го удостои с отговор, а продължи пътя си.

— Хер барон! — подвикна тогава онзи с тон, който склони Лангенау да се обърне. — Само още едно, преди да си тръгнете, достолепни прусако!

Графът се наведе силно от вратичката на каляската, за да не бъде чут от кочияша и лакеите, и прошепна на барона:

— Останахте на сухо като някой хлапак, а? Един „къс олово с формата на куршум“, май ще ви дойде най-добре.

Лицето на Лангенау пламна от гняв. Той вдигна ръка за удар, но я отпусна, овладявайки се, и пристъпи по-близо до каляската.

— Мосю граф Дьо Сен Жермен, оловото, което прониза моя баща, съхранявам най-грижливо, тъй като заслужава истинска цел. Вие също ще умрете от него!

Обърна се и закрачи напред, без да обръща повече внимание на каляската, която изтрополя сега покрай него. Скоро се качи на своята и пое бавно след нея. Но не беше стигнал много далеч, когато отново чу конски тропот зад себе си. Обърна се и видя Амели на кон, следвана от един слуга на друг.

— Хер барон — поде тя, изчервявайки се, като го настигна, — моята Изабел днес е толкова непослушна, че ще ви попитам дали не ви остава едно място за мен. Пътят ми донякъде съвпада с вашия.

В същия миг той бе стъпил на земята, свали я от коня, чиито юзди слугата улови, и й помогна да се качи в каретата. Тя потегли, а слугата я последва с ездитното животно.

— Отпратен ли бяхте, приятелю мой?

— Така е! — процеди той.

— И знаете ли кой е виновен за това?

— Моята откровеност…!

— О, не, малко аква бенедета. Позволете да ви разкажа какво научих от моята леля!

Когато младата дама напусна след малко каретата, за да възседне отново коня си, двамата се разделиха със задушевно ръкостискане и сърдечен поглед, което издаде, че пак ще се видят.