Включено в книгите:
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Чудомир. Избрани произведения.

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1971

Редактор: Георги Стоянов

Художник: Чудомир


Живеят си добре, хубавичко се поминуват нашите селени, да не им уроки. Гуглевци например двадесет години водят дело с долнопотуранци за паша на добитъка. Чергаровци от време на филоксерата още се мъкнат по съдилища с трънковци за вода, а пък голобърдчани, откак е започнало леточислението, са се хванали за гуша с каменячани за пустата му гора и… не ти е работа! Бре в окръжния съд, бре в апелативния, бре в касационния, и пак отначало в окръжния, апелативния и тъй нататък, та няма ни край, ни конец.

Отракали се синковците, изучили закони, съдебни решения, параграфи, алинеи и от кмета до свинаря все юридически гледат на въпросите. И за щяло и нещяло като се вчепкат:

— Аз тебе в съд ще те дам!

— Ако щеш, и в тенджера ме дай!

— Ще те изправя пред зелената маса, че ще видиш кон боб яде ли?

— И пред червената да ме изправиш, окото ми не мига!

— Свивай си устата, че ще те преследвам углавно, догдето ти изсъхнат цървулите!

— Аз пък ще ти ударя една къса процедура, та да се не мъчиш много!

Ей такива любезности си разменят постоянно, знаеш, и заловят ли се така двама, търсят трети за свидетел и хайде в града при адвокатите.

Било някога хе, в Голо бърдо пристигнал окръжният съд и с него, разбира се, няколко устати и очилати адвокати. Дошли, спрели се на селската кръчма, колкото да излапат половин курник пържени пилета за закуска, и кой на кон, кой на магаре, а повечето пеш поели нагоре към спорната гора. Към голям обед стигнали на мястото, починали колкото починали и започнали делото. Спорът между двете села бил все същият — за върха Орлякът. Едните казват:

— В наше землище е!

А другите:

— В наше е!

Добре, но около това място има три почти еднакви височини: едната, кажи-речи, се е надвесила над самото село Голо бърдо, другата е до каменяшките ливади, а истинският Орляк бил по средата и точно там, дето заседавал съдът.

Голобърдчани казвали:

— Онзи, дето е до каменяшките ливади, се казва Орлякът и е наш.

А Каменячани отговарят:

— Не той, а този, дето е над вашето село и си е наш от дядово Адамово време.

Ха сега де!

Мислили съдиите, разсъждавали изтънко, разпитвали свидетели — едните казват тъй, другите инак.

Изморили се хората най-после, прекратили заседанието, седнали на поляната, изяли още половин курник пилета, изпили няколко дамаджани вино, подремнали след това по тревата и хайде пак на работа.

Питат пак, разпитват, кръстосват въпросите адвокатите — все същото. Дошло ред и до дяда Станя Познавача от Голо бърдо.

— Чуйте — рекъл, — господа съдии, какво ще ви каже дядо ви Станьо. Върхът, за който се караме, се казва Орлякът, нали? Добре. Казва се тъй, защото открай време там кацат орлите, около него се вият и там им е свърталището, значи. Щом е така и щом не можем да постигнем съгласие, нека пратим горските — нашия на единия връх, техния до другия. Ще идат там, значи, ще чакат и щом им дадем знак оттука, ще гръмнат и двамата изведнъж и от който връх изхвръкнат орли, той ще бъде Орлякът. А? Нали е право и нали бива така? Ний — рекъл — от нашето село сме съгласни с такава присъда. Отгдето изхвръкнат орлите… Толкоз!

Спогледали се съдиите, помислили, пошушнали си и се съгласили.

Отишли горските на двата върха, дали им знак, избумтели с пушките и не щеш ли, орлите излетели от върха, дето е до каменяшките ливади.

Приключило се следствието, пръснали се едни насам, други нататък, отишли си съдиите в града и след седмица-две се получило съобщение, че голобърдчани печелят делото.

После се разбрало каква била работата, ама колко пари ти струва?

Нали са все адвокати голобърдчани и гледат юридически на въпросите, взели мерки по-отрано. Заклали едно куцо магаре, замъкнали го на върха над каменяшките ливади, подушили го орлите, струпали се там и станало каквото станало.

Не че и каменячани са прости и глупави, да речеш, но оставили да им върши работата един никакъв човек. И те заклали една метилява овца, ама този ли да я отнесе, онзи ли, спрели се на Суля Чилингира. А циганска работа ли е тя? Щом му дали овцата и я занесъл у тях, Сульо я огледал, ухилил се до уши и си рекъл:

— Бащичко-о-о! Отгде ми дойде този късмет в колибата! Цяла овчица, хем заклана, хем одрана. Ще има да лапаме тази нощ с циганчетата. Бащичко-о, и насън не съм виждал такова нещо!

Запретнал се Сульо, нарязал овцата на късове, сложили ги в една газена тенекия, че варили и лапали цяла нощ, докато им се издули тумбаците като гайди.

На другия ден чак събрал жили, кокаляци и каквото останало, турил ги в торбата, качил се на магарето и отишъл на другия връх да ги остави, ама ония орли, дорде си имат цяло-целеничко магаре, на жили и кокали кацат ли? Така я сбъркали тогава каменячани, така ги нареди Сульо Чилингирът, но делото още продължава и още много куци магарета и метиляви овци има да се колят.

Край