Включено в книгите:
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Български разкази за животни. Антология

Издателство „Отечество“, София, 1984

Съставител: Симеон Янев

Отговорен редактор: Божанка Константинова

Редактор: Албена Янкова

Художник: Буян Филчев


Ако има нещо, с което балканското ни село да е съдбовно свързано, това са козите. И в суша, и в киша козата все ще намери нещо да откъсне, да донесе мляко, и стопанина си гладен няма да остави. А и козето мляко е най-близко до човешкото. Ако дете остане без майка, то може да си бозае направо от козата и се не познава, че е отраснало сирак. Пък и като се подкваси козе мляко и се надроби с царевичен хляб, става най-сладката попара. Бацилите в такъв югурт не са кротки както в другите млека, а буйни, шумят и хвърчат, и още преди да си отпил от тасчето с мътеница — лицето ти побелява от пръски.

Хранени от памтивека с буйна козя мътеница, нашенци достигат дълбока старост и затова е селото ни пълно с оседесет-деветдесетгодишници, които скубят леща в текезесето до последния си дъх.

Все на козята попара, според Минчо Фелдшера, се дължало странното от медицинска гледна точка обстоятелство, че при нас високото кръвно налягане и грипните заболявания са голяма рядкост и селото ни стърчи като самотно островче сред световното грипно море, което връхлита от време на време човечеството с унищожителните си вълни.

А за козята пастърма какво да кажем?

Навремето, отбиеха ли млякото — нямаше биберони, ни „Хумана“, нито дъвчене на залъци. Отрязваха едно парче козя пастърма, втикваха го в устата на детето и го оставяха да дъвчи. Ако оцелееше, след това и сурова кожа барабар с космите да гълта — на стомаха му нищо не може да се опре.

Сигур от козето мляко и козинявите халища нашите момчета стават и добри войници: по време на Първата световна война от шейсет и двама души участници, върнали се двадесет и трима и само двама от тях — без кръстове за храброст, и те от стеснение не си дошли в село, а отседнали в съседното.

Лошото на моите съселяни е само едно: въпреки разяснителната работа през последните тридесет и три години, общественото им чувство все още куца. Кози всички искат да имат, мляко да доят, а да отгледа пръч никой не ще. Пръчът, както е известно, нито дава мляко, нито пък месото му струва, та всеки мълком се надява другия да завъди пръч, другият — на третия, третият — на чевъртия и в края на краищата остана си селото с оня единствен престарял мъжкар, който миналата зима се пресели неочаквано в царството небесно.

И така по Димитровден, когато дойде време козите да се пърчат, Яврово се озова без разплодник. Сепнаха се тогава: „Ами сега?“ Ясно им беше — не стане ли заплождането, няма мляко, ни ярета. А закъде са старците без ярета и мляко? Споменавам тях, защото от двеста петдесет и седем човека в село само четирйнайсет са под четиридесетте и само двайсет и седем — под шейсет. Всичко друго бие към тавана, към деветдесетте, а някои — към стоте. Младите пък, след като се обяви селото ни за безперспективно и съкратиха училището — юрнаха се към града и тук останаха само старците.

Старците и козите. Нищо чудно тогава, че смъртта на единствения пръч хвърли всички в тревога. Стана дума дори за вносен пръч. Едно шофьорче от международния превоз, нашенски зет, бе казало на бабалъка си, че в Афганистан имало пръчове колкото искаш и че той можел да докара един, по второ направление. Но идеята се изостави, защото се намери пръч в заем от съседното Лясково. Лясковското пръчле беше младо, ала сърцато: втурна се в работа и ден-два всичко вървя като по вода. Козарите тъкмо потриха доволно ръце, гръмна вестта — пръчлето закъсало. Буйно и припряно, изтощило се с хилядата наши тлъсти, ненаситни кози и на третия ден — гътнало се и не шавнало.

Беше се вече стъмнило, но нашенци хукнаха към пасбището и донесоха мъжкарчето върху две застлани с клони дървета. Каталясали, носачите го положиха пред хоремага. Пръчлето ни става, нито очи отваря. Заваляха съвети: едни викаха да му се налеело в устата мляко с чесън, други наблягаха на разтривки на вратните жили и кърма с чукани орехи. Трети викаха, че две менти щели да свестят животното и един дори се опита да му ги налее в гърлото.

Реши се накрая пръчът да бъде положен в зимника на Петьо Печинов и да се остави на грижите на Петьовата баба. След това се разотидоха, но за първи път от двеста години — от появяването на кърджалиите — в село никой не заспа, защото заплождането е свързано с точно определено време и пропусне ли се то — следващата пролет щеше да е пролет без ярета и без мляко.

А знаеше се накъде води това: кръвно налягане, грипове и — край на селото. Имаше и друго: козите напоследък стават ценни за българската филмова индустрия. След като в няколко филма показаха успешно кози стада, режисьорите започват все по-често да ги използват. Самите кози се държат пред камерата много естествено — тичат по скалите като дяволи, издалече се засилват, блъскат се една о друга с рога, игриво се изправят на предни копитца, сякаш усещат умилителното въздействие на своето присъствие. Накратко, изявяват се като обиграни актьори-каскадьори, затова може би и филмите с кози получиха признанието на критиката, а и международни награди.

Оттогава селото ни се е превърнало в малък Холивуд и рогатите животни придобиват двояко значение — носят вече не само пълни вимета, ами и хонорари. Лека-полека на отделни кози взеха да възлагат епизодични роли. При цветния филм шарените се предпочитат и се възнаграждават наравно с криворогите, които са най-живописни. Това кара селяните да запазват криворогите и шарени ярета и в тази, нека да, я наречем „киноселекция“, селското стадо се разкраси.

Накрая, козият въпрос има и психологическа страна: старците страдат за внучета. Няма внучета при тях, да им топлят душицата с глас или с милувка. Зажаднели да сложат на коленете си внуче, да го подрусат, да им се разшава го в скута, да го помиришат как дъхти на прясно мляко, на млада козина и кожа, старците се разтъжват с яретата, защото яретата са палави и немирни като деца.

Радват им се от март до празника на плодородието в началото на октомври. Тогава синовете от града идват, изколват яретата, опичат ги на шиш и весело и безгрижно ги изяждат. След това си заминават с автобуса или със собствената кола, а осиротелите старци ходят като въртоглави и тъгуват тъй, сякаш са им заклали внучетата…

До следващата пролет над селото се уставновява една оловна (както се казва в добрите книги) тишина — нарушавана само от чаткането на бастунчетата по калдъръма и от някоя подранила грипозна кашлица. А със зимата и камбаната започва да бие все по-често за умряло…

Така — до новата габерова шума, до яренето на козите, когато животът, колкото е останал — пак се възражда.

Ето такова е многообразното значение на козата за нашето обречено село. Затова се затюхкаха селяните за пръчлето, затуй не мигнаха цялата нощ, а на заранта с усърдие се впускаха да възстановяват и лекуват омаломощеното животно. Въпреки всички грижи, пръчлето си остана неподвижно. Десният му клепач се поотвори и откри окото, но левият застина, както си беше — клепнал, и на третия ден завалията умря. Трябваше да се пипа бързо и да се докарат не един, а поне пет-шест зрели пръча, че да оправят работата за късото време, което оставаше — горе-долу седмица до края на броените дни за оплодяването.

Проводихме хора в няколко посоки с поръчение: да купят, да заемат, да откраднат, ако трябва, но без пръч да се не връщат.

Първата група — пожарникар-отпускар, с двама души товарачи и една „молотовка“, отпердаши за съседното Бачково. Четирима членове на местната ловна дружина се отправиха, уж за диви прасета, към село Добралък — с решението да пленят един от добралъшките пръчове.

Третата бригада се понесе пеши през баира към Наречен, а четвъртата — към прочутото с картофите си Лилково. Всъщност това не беше никаква бригада, ами един от старците, на чийто сватанак, активен борец, се надяваха да уреди довеждането на два пръча.

Акцията даде неочаквани плодове: на третия ден първата група се върна с два пръча, взети от бачковци срещу обещанието да им се дадат следващата пролет два коша от нашия тютюнев разсад.

Третата група (нареченската) бе ударила на камък: поради курортния характер на селото пръчовете от Наречен били още миналата година премахнати, защото замърсявали околната среда със силната си миризма и създавали у чужденците впечатление за първобитност. (Все по същата причина изклаха и мисирките в Поповица.) В замяна на тази тежка вест нареченци подсказали на нашите, че в манастирското стадо край Бачково имало един бодлив, но хубав пръч, та можели него да вземат от козаря отец Агапий. Обяснили също, че дядо Агапий малко недовиждал, а като сръбнел съвсем не гледал, тъй че пръчът можел и без неговата благословия да се задигне, а като си свърши работата, да се възстанови.

С отец Агапий работата отначало тръгнала зле: вярно, че двата му клепача приличали на изгорени, но иначе отецът много хубаво си гледал. Развикал се, размахал дряновата тояга, заплашил нашенци чак с милиция. Тогава те измъкнали две шишета от препечената гроздова и ха по едничко, ха до две — тъй го успокоили, че накрая не само им връчил пръча за временно ползване, ами им изпял и „Ой, Йордане!“

Трудно и с най-голямо притеснение се беше отправила втората група в Добралък. Свързали се с тамошните ловци, помъчили с добро да измолят два от петте им пръча, но добралъшките общественици си припомнили, че през блоково време имали с нас някакъв междуселски спор и — отказали. Не и не! Тогава нашенци направо задигнали каквото им трябвало, като си осигурили бездействието на козаря с обещание да помогнат за приемането му в ловната дружина.

От връзката с лилковския сватанак почти нищо не излезе: по някакви си причини думата му вече не минавала, та пратеникът в Лилково домъкна през баира един-единствен пръч.

Тъй или иначе събраха се достатъчно — все брадати ветерани, различни по вид, а и по нрав.

Сменените за тютюнев разсад бачковски пръчове изглеждаха като замаяни. Шофьорът беше карал бързо, а пътят до село е все с остри и многобройни завои, та при возенето животните се бяха облъскали здравата в ламаринената каросерия. Единият беше средна пора, брадат, а другият — тригодишен, като да му беше внук. Най-див се оказа доведеният за връвчицата от Червените скали манастирски пръч. Беше недоверчив, гледаше под око и не даваше да го пипнеш.

Набиваше се в очи и единият от двата, доведени от Добралък. Беше с напъстрена от бели фъндъчета кестенява брада и дълга до копитата, като расо, козина. Вторият добралъшки пръч, с пречупен рог, ситнеше подир стария тъй, както клисар следва на почетно разстояние свещеник.

Най-зле пристигна лилковецът. Вързан за самара на текезесарското муле, той или не бе искал да върви след него, или не в същата скорост, та оглавникът беше завратил козината на врата му и като го отвързаха, тя си остана настръхнала и му прудаваше наежен, застрашителен вид. А се оказа и горделив, държеше глава най-високо. Беше шарен, имаше бели ширити на гърдите и веднага го кръстиха „Гвардееца“.

Нашенци бяха доволни от успешната развръзка, а някои се обадиха, че ако сме били все тъй задружни, нямало да се стигне до закриването на фурната, на кооперацията, на банята и на училището. И тогава от селото нямало да се изметат всичките младите. С тези поуки завърши посрещането на пръчовете. Изпратиха ги да пренощуват. Реши се, както са доведени, така да бъдат и разпределени по къщите. Погрижиха се да бъдат добре накърмени, рошавия лилковец го сресаха. И за първи път от много дни всички заспаха спокойни.

Следващата утрин започна бодро. При първия вик на козаря улиците се задръстиха с подгонени към мегдана развълнувани кози. Пръчовата миризма беше достигнала до обонянието на овдовелите женски и сега те пръхтяха нетърпеливо и припряно потропваха с копита.

Отвързаха пръчовете и ги пуснаха. Но вместо да хукнат да оплодяват, те се вкопаха в земята и се вторачиха един в друг. Козарят вдигна тоягата и кое с викове, кое с удари, раздвижи стадото. Ала тогава осемте пръча изведнъж се емнаха — всеки бързаше да застане отпред. Най-пъргав излезе манастирският и поведе, но не сторил и пет крачки, другите го връхлетяха. Заблъскаха го да го изтикат и шареният лилковец го измести. Но и той за кратко: сдружените съперници го нападаха с такъв хъс, че Гвардееца литна във въздуха, а на връщане към земята възседна една млада коза. Козата се разскача, заврещя, настъпиха смут и бъркотия. В туй време на първото място изникна добралъчанинът, „попа“ с дългата козина. Появяването му извика ожесточение, с нападателите хукна и „клисарят“, хрисимият уж втори добралъчанин, и неговият удар (като от свой) бе жесток; голямо валмо от козината на „попа“ литна, сякаш пиле изхвърча, отпра се кожа и от раната рукна кръв.

Козите се оттеглиха. Козарят се опита със сопата да сложи ред, но тоягата му се заплете в рогата на борците и се строши. Успокояването дойде от Минчо Фелдшера. Той научно разясни, че не бивало да се пречи на пръчовете да си премерят силите. Защото това била не обикновена блъсканица, а избор на най-силния. Този мъжкар да бъде водач и пръв да покрие която си ще коза… Тогава яретата, припомни Минчо, ще имат за баща най-силния пръч и ще достигнат максималното живо тегло. Накрай заключи, че подобен избор бил закон в Майката природа — да не му се бъркаме, защото ей с такова набъркване в природните закони стават големите неразбории.

Послушаха Минча. Оставиха пръчовете да се бодат и блъскат, да се борят и надборват. По едно време надмощие взе възвисокият лис пръч с бялата звезда на челото, но трътлестото пъргаво и зло пръчле, без да се стряска от звездата на съперника си, едва не му строши врата. Малко подир това рогата му станаха на две. Пострадалият, макар и шут, продължи боя вече не с рога, а с главата и вбил жилави крака в земята, не се отместваше, а в окръглените му накървавени очи пламтеше мрачната решителност да победи или да умре. Дяволската сила на погледа отби съперника му и след един последен — и както си личеше — плах опит да надвие, той побягна.

Манастирският поведе козето стадо. Ошутен, разпран и окървавен, от него се излъчваше свирепа енергия. Другите смирено се навървиха отзад, според спечеленото в борбата място.

Тъй манастирският пръч, тази жива отломка от Червената скала, изпълни душите с обич и възхищение. Вързаха на врата му огромен чан и го припознаха и коронясаха за водач. Победителят потегли, а стадото се люшна подире му стройно и смирено, в ритъма на неговата стъпка…

Бодра пръчова миризма облъхна старците с неочаквани досещания и забравени вълнения. Екотът на чановете литна високо над плочените покриви и разнесе добрата вест, че сътресението е преодоляно, селото — спасено. Щеше пак да има козе мляко в изобилие, трепетни ярешки милувки и топли прегръдки, нови радости, и нова пролет.

Край