Алън Дийн Фостър
Изгубената Динотопия (15)

XV

— Тези хора са луди! — прошепна Трил.

— Знам. — Шремаза се стараеше да успокои дъщеря си. — Остава да се надяваме или Кеелк да доведе помощ, или и ние да успеем да избягаме.

Четиримата струтиомимуси бяха завързани за две дървета. Както винаги похитителите им ги нахраниха и напоиха съвестно. Повредената стока никога няма да ти донесе високата цена, която ще получиш за добре гледаната стока — повтаряше неизменно Блакстрап.

След като се погрижиха за по-хрисимите затворници, пиратите се заеха с далеч по-сложната задача да нахранят и най-трудния си пленник. С огромно внимание размотаха дебелото корабно въже, опасващо челюстите на младия тиранозавър. Щяха да го хранят за пръв път след залавянето му и всички проявяваха изключителна предпазливост.

Поради липса на мърша, огромно количество от която се валяше в непосредствена близост до първия им лагер, мъжете уловиха в близкия поток някакво същество подобно на крокодил. Отделиха за себе си най-хубавата част — опашката — и я оставиха да се пече на бавен огън, а другото щяха да предложат на най-ценния си затворник. И мъртъв, твърдеше Смигинс, би им донесъл добра цена, но жив щеше да им осигури истинско състояние.

Призивът на Блакстрап за доброволци, готови да нахранят дяволския пленник, срещна зловещо мълчание.

— От какво се страхувате? Погледнете нещастника. Даже не може да шавне: и ръцете, и краката, и дори опашката му са здраво стегнати. На всичкото отгоре е вързан към дърво, от което би излязло първокачествена мачта. Каква по-голяма безопасност искате?

— Що не го нахраниш ти, кап’тане? — чу се нечий глас.

— Какво? Кой се обади? — Блакстрап заоглежда закоравелите физиономии, изобразяващи в момента ангелска невинност. — Кой дръзва да подмята, че не си върша работата? Никой, така ли? Хайде тогава, кой ще се захване? Няма ли мъже сред вас?

— Аз ще нахраня дракона.

Чин-ли, най-дребният сред тях, пристъпи напред. Взе парче от крокодила и с две ръце го извлече напред. Спря — по негова преценка на безопасно разстояние — залюля огромния къс и го хвърли към пленника.

С едно-единствено щракване на мощните си челюсти младият тиранозавър улови парчето. Преглътна го бързо. Блестящите му очи се взряха гладно в останалата част от трупа.

С изпъчени гърди Чин-ли се обърна към другарите си.

— Виждате ли? Умните хора знаят как да научат дори драконите на номера.

— Не драконите — поправи го Смигинс. — Динозаврите.

Чин-ли не му обърна внимание. Беше наясно, че стои пред дракон и никакъв бял дявол нямаше да го разубеди. Хвърли второ парче месо към звяра и със задоволство отбеляза колко леко бе уловен и този тежък къс.

— Вярно, че не е толкова трудно. — Мкузе излезе напред и повтори действията на китаеца.

Пленникът продължи да поема месото все така като на шега.

— Най-добре да го продадем на някой паралия, че да има с какво да го храни — отбеляза Андреас, който не без възхищение оценяваше капацитета на пленника.

— Лично аз предпочитам да го видя как подскача за вечерята си — обади се Копърхед.

— Много умно предложение. — Смигинс се загледа в моряка. — На теб, разбира се, се пада честта да му развържеш краката, господин Копърхед.

Морякът се изкиска.

— Не аз, господин Смигинс. И без това се чувствам достатъчно близо до тези нокти.

— Ха! Няма от какво да се страхуваме. Стига глезотии — приличаме на циврещи бебета.

Предизвикателството хвърли Гуиамарес, едър португалец, който пристъпи напред, подбутна Мкузе настрана и вдигна с мазолестите си ръце последното парче крокодилската плът.

Направи смело няколко крачки към пленника и спря да огледа грозното, изцапано с кръв лице. По-възрастните струтиомимуси изквичаха предупредително, но никой от хората, естествено, нито ги разбра, нито им обърна внимание. Наклонил глава настрана, португалецът преценяваше развързаната челюст и зъбите. Пленникът седеше на задните си крака, а морякът се извисяваше над него поне с метър.

Доволен, че е укротил звяра с поглед, той размаха парче месо близо до устата му. Тиранозавърът прие плахо предложената хапка от ръката на моряка, отметна глава назад и преглътна, проявявайки нещо подобно на пълно смирение.

Гуиамарес хвърли поглед към другарите си.

— Видяхте ли? Никак не е трудно. Вържи едно животно и то бързо ще се опитоми.

Изсумтя високомерно, но направи грешката да се обърне с гръб.

Преди да разбере какво става, главата на динозавъра се стрелна напред като змия и острите зъби проблеснаха. По това време някои от пиратите, вече отегчени, се отдалечаваха. Писъците на Гуиамарес обаче бързо ги върнаха обратно.

Мкузе и Треганг се спуснаха да помагат на пострадалия си другар. Ала щом разбраха къде е захапан, първоначалната им загриженост премина и те започнаха да се смеят неудържимо. Блакстрап се присъедини към веселбата; дори по лицето на обикновено мрачния Смигинс за момент се появи усмивка.

— Стой мирно, човече! — подвикна все още смеещият се Мкузе.

Свали ризата си и я нави. Пострадалият Гуиамарес не спираше да се върти, та се оказа доста трудно да закрепят импровизираната превръзка към обилно кървящата, но в никакъв случай не опасна за живота рана.

Свирепата захапка — за щастие не много дълбока — бе лишила португалеца от малко парче плът от задника му. Естествено, бе разкъсан и панталонът. Понеже от всички на борда на „Кондор“ Смигинс най-близко покриваше представата за лекар, го оставиха да се погрижи за пострадалия.

През цялото време младият тиранозавър стоеше и наблюдаваше. Леко залъга глада си, но в никакъв случай не се нахрани. Беше все едно дали поглъща крокодилско или човешко месо.

Томас пристъпи напред и хвърли на пленника останалото му от крокодилската опашка.

— Хайде, заповядай. Гледката си заслужаваше допълнителното. Ето ти още едно парче опашка.

Постъпката му предизвика нови смехове сред моряците.

Един-единствен от тях не се смееше, нито дори се усмихваше. Гуиамарес гледаше свирепо другаря си.

— Когато се измъкна оттук, ще ти навра главата в устата му. Тогава ще видим на кого му е най-весело.

Томас не се впечатли.

— Първо ще се наложи да ме хванеш, човече. — Бели зъби проблеснаха при широкото му ухилване. — А не знам защо си мисля, че скоро няма да се затичаш.

— Прав е — обяви високият Самюел. — Бъди благодарен за дребните неща, Гуиамарес. Извади късмет, че то изчака да си обърнеш главата.

Дивашки смях разцепи тишината и дълго не заглъхна.

От него нещастният Гуиамарес изпитваше несравнимо по-остра болка, отколкото от раната отзад. С много по-голяма охота бе готов да посрещне острието на сабя, вместо присмеха на другарите си, макар и добронамерен. Болката не бе чужда на португалеца. Половината от дясното му ухо липсваше — откъсна го куршум на разгневен търговец, на когото налетя при риф в Южнокитайско море. Впечатляващ белег се простираше в горната част на гърдите му — остави му го вече мъртъв моряк от холандски кораб за транспортиране на подправки.

Тези рани можеше да показва, да се хвали с тях. А с какво да се похвали сега? За щастие почти никой никога нямаше да види тази. Но той знаеше за съществуването й, както знаеха и повечето от братята му по оръжие. Колкото по-силно отекваше смехът им, толкова повече изгаряше душата му и разпалваше гнева му.

През нощта не успя да заспи — въртя се насам-нататък; добре, че дойде време да застане на пост. Луната, макар и в трета четвърт, не хвърляше кой знае колко светлина — безконечна верига облаци се стелеше по небесата.

Под бледата светлина едва успя да стигне до далечния край на лагера, където пленниците бяха вързани здраво за три големи дървета. Четирите гъвкави струтиомимуси спяха, опрели глави на гърбовете като кокошки. При приближаването му нито се събудиха, нито се разшаваха. Стори му се странно, но кой беше той, та да се замисля как спят странните същества?

Вторачи се в звяра, станал причина за унижението му. Китаецът го нарече дракон; динозавър — настояваше помощник-капитанът. Гуиамарес имаше наум още куп названия за съществото, повечето груби и обидни.

С измамно любезен и мил тон поздрави:

— Здравей, малко дяволче. Будно ли си? — Едното жълто око веднага се отвори; последва го и другото. — Да, така е добре.

Съществото, омотано във въжета, бе здраво вързано, но Гуиамарес предпочиташе да стои на разстояние. Веднъж вече го ухапа, помисли си той мрачно… Сега корабното въже пречеше на силните челюсти да се отворят. Звярът бе не само безопасен, но и безпомощен. Можеше да му направи каквото си иска — абсолютно всичко — и той няма да е в състояние да му се съпротивлява.

Но не смееше да действа, заобиколен от другарите си. Ако нарани само и една люспа от кожата на скъпоценния пленник, Блакстрап ще го хване, ще го върже и ще го даде за храна на следващото чудовище, което срещнат. Не. Независимо от желанието за мъст, стаено в сърцето му, налагаше се Гуиамарес да изчака подходящия момент.

Дотогава ще се задоволи да обмисля отмъщението си.

— Добре ли спиш? — Звярът не отговори. Но можеше да го гледа изпитателно, което и правеше. — Мразиш ме, така ли? Хубаво. Чудесно. Значи се разбираме един друг. Когато за последен път дойда при теб някоя нощ, няма да изпитвам никакво съжаление.

Превързаният му задник го болеше, но не колкото душата, страдаща от присмеха на другарите му.

Ходеше трудно, дори известно време щеше да накуцва. Нямаше нищо против. Всяка крачка щеше да му напомня за случката и да разпалва пламъка на омразата. Всяка шега по негов адрес щеше да укрепва решителността му.

Няма да е след дълго, повтаряше си той. Ще попаднем на подходящо място и време. Тогава…

— Мислиш се за много умен, а? Само изчака да обърна гръб. И сега ли се чувстваш умен — със завързани крака и уста, която не можеш да отвориш? Така ли е?

Гласът му леко се извиси, докато навираше дулото на пушката си в зурлата на тиранозавъра.

От гърлото на пленника се разнесе остро съскане. Гуиамарес не отстъпи и се ухили.

— Да, да, ръмжи! Бас държа, че пак ти се иска да отхапеш нещо от мен. Нали?

Погъделичка долната челюст на пленника. Давайки си сметка колко е безпомощен, той дори не пробва да го ухапе.

Португалецът отново го сръга с дулото.

— Виждаш ли това, дяволче? Това са моите зъби и хапят лошо. Следващия път няма да съм с гръб към теб. Следващият път аз ще хапя.

Бяха изключително близо. Почти очи в очи.

Пленникът помръдна напред, опитвайки се да бутне мъчителя си. Този път Гуиамарес имаше готовност и отскочи назад. Усмивката му стана по-широка.

— Много си бърз. Пъклено бърз. Майка ти е била кобра, чифтосала се е с тигър. Знаеш ли — виждал съм и двете животни в Индия. Убиват, но индусите се справят с тях. Умират така бързо от нож или куршум, както и всяка патка или фазан. — Усмивката му стана страшно зловеща. — Чудя се какъв ли си на вкус. Как ще го понесеш, когато аз те ухапя, а?

Някакъв шум го накара да се извърне рязко. Не допускаше да е капитанът. При желание Блакстрап спеше като мъртвец. Но онзи проклет и любопитен Смигинс постоянно се навърташе къде ли не и вреше дългия си нос където не му е работата. Лошото бе, че помощник-капитанът не просто изглеждаше умен. Той наистина беше умен. Види ли Гуиамарес толкова близо до ценната плячка, нищо чудно да го налегнат опасни предположения.

В продължение на няколко дълги минути португалецът изчака вцепенен появата на Смигинс, но стана ясно, че никой не го дебне и той се отпусна. Едва тогава се обърна за последен път към пленника.

— Ти се позабавлява. Съвсем скоро същото ще сторя и аз. Само почакай. В един момент никой няма да гледа, никой няма да е наблизо. Ще бъдем само ти и аз. И тогава куршумът случайно ще попадне в едно от гадните ти очи, а може и на още няколко други места. — За втори път пристъпи по-близо. — Погледни ме добре, дяволче. Запомни ме добре. Защото скоро ще те убия.

Сръга с дулото на пушката младия тиранозавър във врата. Той се отдръпна, като съскаше тихо. Ухилен злорадо и напълно доволен от срещата, морякът отиде да застане на пост.

Притикил ликуваше. Официално предизвикателство. И то от човек! Макар да не разбра и дума от казаното, действията и поведението му не оставиха никакви съмнения какви намерения има. Възрастен тиранозавър би възприел за глупост предизвикателството на хилавото човече — нещо не повече от забавно недоразумение. Но не и тя. Човечето бе на ръст колкото нея. Приема предизвикателството му и щеше да му отвърне подобаващо, стига челюстите й да не бяха завързани.

Сръгванията с дългата тръба само засилиха намеренията й. Обикновено я закачаха само други екземпляри от нейния вид или деца на сходни хищници. Тогава влизаше сериозно в схватка, но по всички правила на древни договорености. Поради темперамента на участниците понякога състезанията се превръщаха в кървави истории, но рядко имаха фатален край. Интересно е да види как ще реагира човек. Родителите й все повтаряха колко коварни били хората — не били особено силни, но често изобретявали изкусни оръжия, за сметка на дребния си размер.

Така да бъде. Тя е готова и дори нетърпелива, а схватката специално с този човек изглежда обещаваща. Ще натрупа опит, за да изгради характера си. Къде-къде по-интересно от безконечните приказки и уговорки, предпочитани обикновено от хората. Само да успее да освободи ръка или челюстите си и ще прегризе въжетата, които й пречат да изпълни желанието на човека.

Забеляза с какъв интерес я наблюдава един от малките струтиомимуси. Отвърна на погледа му. Малкото бързо се извърна и се престори, че отново заспива. Само да освободи челюстите си. Тогава за минути ще се отърве и от останалите въжета. Уви, коварните хора знаеха как да връзват здраво. Няма никакъв начин да се освободи.

Е, човекът явно изчаква подходящия момент за предизвикателството си. Защо и тя да не постъпи така? Седна на хълбоците си, затвори очи и се постара отново да заспи. Около нея екваториалната гора пееше познатата многогласна приспивна песен…

 

 

На следващото утро групата напредваше между дърветата. Мкузе спря и посочи.

— Странно. Вижте онези платна.

— Платна ли? — Анбая нададе радостен възглас и се втурна напред. — Лодки, търговия, хора!

— Почакай, човече! — опита се да го възпре Смигинс, но дребният моряк се оказа прекалено бърз за него.

През пролука сред дърветата се виждаше повърхността на обширно езеро. Точно там се вееха платна, но имаше нещо необичайно.

Нито проехтелият вик, нито отекналият малко по-късно кратък писък обясняваха каква е тази странност. Те само подсказаха, че не всичко е каквото изглежда. Колкото по-дълго бродеха из непознатата страна, толкова повече привикваха.

От храстите се появи Анбая и моряците го наобиколиха. Гледаше с широко отворени очи и дишаше на пресекулки.

— Не са лодки! — успя да промълви той. — Нито са лодки, нито са хора!

Дълбоко гърлено изръмжаване накара всички да се извърнат към просеката в гората. Смразяващият кръвта звук идеше от огромно чудовище, което свеждаше горната част на тялото си сред листата на короните. Отворените челюсти откриваха остри зъби, от които капеше слюнка. Други две същества — човек би ги взел за братята му — стояха зад него.

Триото напомняше динозаврите, които пиратите видяха да се хранят с мърша, или на съществото, което прогониха от заграждението си, изградено от кости. И все пак се различаваха от предшествениците си: по гърбовете им стърчаха големи сякаш кожени платна. Поддържаха ги кокалести триъгълни израстъци и наистина наподобяваха платната на малък кораб. При всяка крачка потреперваха леко. Когато чудовищата се снишаваха сред растителността, видими оставаха само „платната“. Именно това бе подвело Мкузе и Анбая.

Съществата имаха ужасяващ вид, но скоро стана ясно, че трябва да се пазят от нещо по-страшно. Близо петметровият „брат“ изсумтя. Разперили платна, зверовете насочиха глави към озовалите се сред дебрите мъже.

Спинозаври, разпозна ги Притикил. Тримата бързо щяха да се справят и с хората, и с пленниците. Дали ще дръзнат да нападнат и нея? Беше завързана, безпомощна и без защитата на възрастни. Не би се съпротивлявала дълго срещу израснал спинозавър. Но да падне в бой беше по-достоен начин да си отиде от този живот, отколкото да стои вързана като човешка бохча.

— Насам! Спасявайте се!

Мкузе се извърна и хукна към близките хълмове.

С извадена сабя Блакстрап отстъпваше пред новопоявилите се кошмарни същества.

— Мътна и кървава! Тия дяволи никога ли няма да ни оставят намира? Тези изчадия нямат ли си друга работа освен да ни тормозят?

Макар да побягна последен, не изоставаше от групата. Блакстрап съумяваше да се придвижва с впечатляваща за едрата си снага бързина. А и не възнамеряваше да изостави на хищниците с платна на гърбовете никой от придобитите с толкова труд трофеи; твърдо беше решил да ги отведе в безопасност, както и хората си.

Стисна здраво двата пистолета — не за да сплаши преследващите ги същества, които се напъваха да преодолеят възвишението край езерото, а за да респектира екипажа си.

— Първият, който изостави пленниците, ще стане храна за дракони… Не — за динозаври.

Като раздаваше удари наляво-надясно и сипеше страховити закани, той гонеше напред мъжете, дърпащи с въжета пленниците. И понеже заплахата от страна на капитана беше по-голяма, от който и да е звяр в гората, моряците дърпаха, теглеха и бутаха напред пленниците. Всъщност полагаха незначителни усилия, защото нито струтиомимусите, нито младият тиранозавър показваха желание да се задържат наоколо.

Успяха да се поотдалечат от тримата месоядни, но първоначалната преднина започна да се стопява, щом спинозаврите стъпиха на равна земя. Мъжете чуваха как тежките им стъпки се приближават зад тях.

— Добре е да намерим място, откъдето да ги нападнем, капитане — подвикна един моряк, пробивайки си път през растителността.

— Безполезно. — Макар да дишаше със затруднение, Блакстрап не се даваше на по-младите и по-пъргавите от екипажа. — Дори да повалим едно от чудовищата, няма как да се справим и с трите. Във всеки случай не с пистолети и пушки. Прекалено са бързи. Ще ни връхлетят в момента, в който спрем.

— Трябва да опитаме нещо, сър!

Смигинс, лишен от каквито и да било атлетични способности, едва се справяше. И други започваха да изостават. От самото начало беше ясно, че няма да избягат от преследвачите си, пригодени да ловят далеч по-бърза плячка от хората.

Анбая, който беше начело, отново изпищя. Този път обаче от силно вълнение, а не страх. Смигинс видя сред зеленината да се мяркат гранитни скали и положи всички сили да движи още по-бързо натежалите си като олово крака. Какво ли бе открил Анбая?

— Каньон, капитане! Още един каньон!

— В името на живота ви, туткави повлеканци, бързо влизайте там!

Хвърляйки поглед през рамо, Блакстрап видя как сред листата се провира тясна муцуна — достатъчно близо, за да го ухапе. Парчета мъртва изсъхнала плът бе полепнала по острите зъби, които едва не го сръфаха през кръста. Изпречило се дърво попречи на преследвача му, но само за миг.

Капитанът се извърна и стреля няколко пъти с пистолетите си, придружавайки всеки изстрел с ругатни. Куршумите само раздразниха първия спинозавър, ала неочакваните проблясвания и шума го объркаха и той изведнъж спря. Поради внезапното спиране второто чудовище налетя на първото. Платната и на двете щръкнаха. Докато се зъбеха едно на друго, паднаха на земята. Макар и настрани от краткото стълкновение, случката забави и третия спинозавър.

Непредвидената пауза се оказа спасителна за пиратите. Изведнъж забелязаха, че тичат сред палми и редки храсти, а не между гъстата растителност на екваториалната гора. Анбая трескаво им махаше, стъпил върху гладка скала с размерите на динозавър.

Каньонът, достатъчно широк и за преследвачите им, поне осигуряваше възможност за фронтална атака. Няма как да бъдат заобиколени, прецени Смигинс. Както и другия, през който минаха, и тук от двете страни се издигаха каменисти стени, а по земята се стелеше пясък. По такъв терен се бяга по-лесно — не губиш време да се взираш за щръкнали корени или скрити дупки.

Един от струтиомимусите се препъна и падна. Легнал, риташе с вързаните си крака, мъчейки се да се изправи, и не преставаше да квичи жално. Другите от семейството се скупчиха около падналия и независимо от якото теглене и ритниците на раздразнените пирати, отказваха да помръднат.

— Какво ви става, идиоти с идиоти? Накарайте ги да мръднат! — крещеше Блакстрап и трескаво оглеждаше каньона назад; за щастие не се долавяха признаци за преследване.

— Ами ако си е изкълчило крака? — провикна се Смигинс.

Нямаше никакво време да се провери. Все пак четирима мъже вдигнаха квичащото животно и като го придържаха помежду си, продължиха да бягат.

За късмет каньонът започна да се стеснява. Но дали беше за късмет? Ако стигнат до задънено място, никак нямаше да е добре, даваше си сметка Смигинс, без да спира да тича. Хвърли поглед към Блакстрап и разбра, че същата мисъл е осенила и капитана. И двамата си замълчаха, за да не паникьосат и без това разтревожените моряци.

Независимо че тук се тичаше по-лесно, те съзнаваха, че скоро ще бъдат застигнати, стига динозаврите да продължат преследването. И наистина — доста скоро иззад последния отминат завой се подаде главата на единия от тях. Между гладките стени отекна гневен вой и спинозаврите удвоиха усилията си.

— По-бързо! По-бързо! — крещеше Анбая някъде напред. — Каньонът се стеснява, капитане! Стеснява се.

Сърцето на Смигинс биеше лудо, а дробовете му горяха. Все пак намери сили за една мълчалива молитва към бога на геологията, който им помагаше в бягството. В момента им трябваше точно тесен каньон.

— Само дано не се окаже без изход — добави той шепнешком.

Стените, вече достатъчно приближили се една към друга, принуждаваха спинозаврите да ги следват в индийска нишка. За сметка на това пък се намираха много близо.

Един от тях стрелна глава в бързо стесняващия се отвор, докопа с уста десния глезен на ужасения Треганг и го повали. Дребният малаец правеше отчаяни опити да се задържи в пясъка и пищеше неистово към отдалечаващата се група. Смелият Мкузе се втурна назад и хвана другаря си за китките. Войнът от племето зулу заби пети в пясъка.

Оказа се безполезно. Треганг сякаш бе засмукан от парна лебедка, а не хванат от живо същество. С вой и ръмжене другите два спинозавъра се блъскаха в гърба на първия — искаха да изпреварят „брат“ си, но едрото му тяло задръстваше каменистия тунел. Трите месоядни се бутаха и дърпаха, а грубата им кожа се търкаше и къртеше камъчета от неотместващите се каменни стени.

Изведнъж Мкузе залитна назад и едва не падна. Спинозавърът бе изпуснал плячката си — Треганг се бе освободил. С широко отворени очи спасилият се моряк видя, че подметката на ботуша му е прерязана все едно с трион. От драскотината капеше кръв, но раната не бе сериозна.

Трескаво започна да се издърпва назад по гръб и се измъкна от обсега на свирепото чудовище. Пиратите не разбираха нищо от репликите, което си разменяха динозаврите, но ревовете бяха достатъчно красноречиви.

— Ще ви хванем и изядем! — повтаряха неспирно те. — Ще ви хванем и изядем, хора!

Само че вече нямаше как. Както и първият каньон, през който минаха, този също се бе стеснил — пътеката позволяваше да мине само един, най-много двама души наведнъж. Колкото и да се бутаха в масивните стени, спинозаврите не можеха да напреднат дори и с крачка.

Без да обръща внимание на предупрежденията на Смигинс, Блакстрап се върна по тунела и застана на няколко метра от разгневените хищници. Събра слюнка и се изплю презрително към тях.

— На ви, тъпи животни!

Вбесените спинозаври, разбира се, не говореха езика на Блакстрап. Поведението и тонът му обаче не се нуждаеха от превод. Месоядните подновиха усилията си: търкаха рамене в бездушните каменни стени, гневно размахваха ръце и нокти. Ала независимо от гнева им, беше невъзможно да продължат по-навътре.

Блакстрап плю втори път върху пясъка, обърна се на пети и с величествена крачка се отдалечи.

— Е, господин Смигинс — подхвана той, настигнал хората си, — излиза, че след като няма как да се върнем назад, трябва да продължим напред. Но първо ще си почина малко. Краката ми просто настояват за това.

С въздишки и одобрителни подсвирквания изтощените мъже се стовариха върху пясъка. И струтиомимусите бяха благодарни за отдиха.

Блакстрап отметна глава назад и се загледа в тясната ивица синьо небе над каньона. Гъсти облаци помрачаваха синевата — бяха тъмни и натежали от дъжд. Дали ужасната буря, докарала ги до тези брегове, отминаваше, или още набираше сила? Нямаше откъде да знае.

— Това е друг каньон, капитане — обади се Суарес с желание да завърже разговор.

— Виждам, идиот такъв.

Морякът направи нов опит: кимна към спинозаврите, запушили пролуката зад тях с телата си.

— Какво мислиш, че ще направят?

— Ще се отегчат и ще си тръгнат, предполагам.

— Нали не възнамеряваш да се върнем от там, капитане? — попита Мкузе напрегнато.

— Не ме ли чу какво казах току-що? Ще вървим напред, човече. Няма да стъпим в проклетата джунгла, освен ако няма друг път. Междувременно ще изследваме най-далечните места на сегашното си временно убежище, за да видим дали няма начин да се доберем до брега.

Засука мустаци.

— Да — промърмори един възрастен моряк. — Каква полза от златото, ако човек не може да го харчи? Ако ме питате — множко предизвиквахме късмета.

— Така е. Да се връщаме на кораба — подкрепи го бързо Самюел.

— Нали знаете какво казват за късмета? — Неколцина мъже се обърнаха към Гуиамарес. — Той е като кана с дупка на дъното. Можеш да пиеш от гърлото, но умният пие бързо.

— Какво мислиш, Смигинс? — Блакстрап приклекна до помощника си, изтегнал се изтощен върху пясъка. — Дали тази цепнатина прорязва цялата планина?

Смигинс се подпря на лакът и огледа тайнствения път, виещ се между камънаците.

— Има само един начин да разберем, капитане. Само един.

— Да. — Блакстрап го плесна по рамото и Смигинс трепна. — Ще бъде приятно да видим останалите си другари и старото корито.

Изтощените моряци нададоха уморен, но радостен възглас.

— Няма защо да бързаме, Брогнар.

Лицето на Блакстрап се свъси и той погледна помощника си.

— Какво искаш да кажеш с това, Смигинс?

Другият мъж извърна поглед.

— Просто тук има да се научи толкова много, капитане. Когато си тръгнем, кой знае дали ще успеем да дойдем пак.

— Хайде, хайде, Смигинс. Какви са тези приказки да не бързаме? — Копърхед погледна навъсено помощник-капитана. — Не те ли е грижа за живота ти?

— Разбира се. — Смигинс се надигна и изтръска пясъка от панталоните. — Искам да живея не по-малко от вас. Но искам също да науча колкото е възможно повече за това място, в случай че не се върнем.

— Какво толкова има да се научава? — изръмжа О’Конър. — Та ние сме пирати. Така гласи уставът на „Кондор“, който всички сме подписали. — Погледна осъдително помощник-капитана. — Включително и ти, господин Смигинс.

— Или — намеси се Уатфорд, заставайки опасно близо, — цениш науката повече от живота на честен моряк?

Смигинс разбра накъде духа вятърът — посоката никак не му се хареса — и побърза да се изясни.

— Не, не. Нищо подобно. — Посочи нагоре към каньона. — По-добре да не се задържаме тук, а да се придвижим, докато още е светло. Колкото по-бързо се махнем от това място, толкова по-бързо ще направим пари.

Усмивки замениха заплашителните изражения по лицата на двамата моряци.

— Звучи по-добре, Смигинс. — О’Конър се обърна към другите. — Ура за помощник-капитана, момчета!

Изтощеният екипаж нададе немощен възглас.

Уатфорд го тупна по гърба та чак разклати ребрата му и отиде да помага при животните. Малко по-късно кавалкадата, включваща и пленниците разбира се, пое, като остави зад гърба си три страшно вбесени, но безпомощни спинозаври. Забравили страха и защитени от масивните скали, пиратите се поразвеселиха и започнаха да измислят презрителни прякори на доскорошните си преследвачи.

Без да изостава от редицата, Смигинс постоянно поглеждаше през рамо. Какви ли скрити, екзотични земи се ширеха от другата страна на екваториалната гора? Какви чудеса се намираха там? Какви невероятни същества живееха в кристалните дълбочини или по другите брегове на езерото, което видяха? Дали бяха по-внушителни от видените досега?

На другарите му — прости моряци — им липсваше въображение, за да се питат или да ги интересува. Дори демонстриращият по-голям интелект Блакстрап не го беше грижа за никакво откривателство, щом няма начин да го превърне в злато.

Трябва да е доволен, реши той. Не просто се справиха, а оцеляха при срещата с чудеса, за каквито дори въображението му беше бедно. Смайващите им пленници — живи динозаври — щяха да превърнат всички моряци в богати мъже.

Някъде в далечината се чу гръмотевичен тътен и той погледна нагоре. Ако каньонът не пресича цялата планина, ще се окаже страшно неудобно място да те застигне порой, съзнаваше той. Но докато земята под краката им оставаше равна и плоска, увереността не го напукаше. Мекият топъл пясък, по който вървяха, се отразяваше благотворно на стъпалата му след трудния терен в екваториалната гора.

Не мисли толкова много, Пристър Смигинс, и ще ти бъде по-добре. Но колкото и да се стараеше, не успяваше да избяга от мислите си.