Катрин Стоун
Крадец на сърца (9)

8.

Библиотеката на „Кралица Елизабет II“

Вторник, 23 април

— Мога ли да ви помогна? — попита библиотекарката.

— Да, благодаря. Имате ли романите на Грейдън Слейк? Не ги открих по лавиците.

Кейтлин търсеше името на издателя. После щеше да проведе още един телефонен разговор. А може би няколко. Нямаше да е лесно да го убеди да й каже телефонния номер на един от най-четените и най-потайни писатели, особено след като Кейтлин трябваше да бъде изключително дискретна какво казва.

Но тя щеше да намери номера. Невписването в указателя на личните телефонни номера беше на мода сред известните личности, които живееха в Лос Анджелис. Кейтлин много пъти бе издирвала такива номера, когато й беше необходимо съгласието на роднини, за да оперира техен близък, който е в безсъзнание… или за да уведоми някое семейство за смъртта на близък.

Тя умееше да убеждава телефонните компании, „Услуги“, частните охранителни фирми и дори полицията в Лос Анджелис да нарушават правилата.

Правилата не важаха, когато въпросът беше на живот и смърт.

Както и по време на морско пътешествие.

— Имаме романите му — отговори библиотекарката. — Но щом ги няма на лавиците, боя се, че са ги взели. Това не е изненада. Той е изключително популярен. Очаквам и „Синя луна“.

— „Синя луна“?

— Най-новият му роман.

— А случайно да знаете кой е издателят му?

— Не, но мога лесно да разбера. — Библиотекарката се обърна към компютъра на бюрото си и започна да натиска клавишите, като продължи да говори: — Американските или британските издатели ви интересуват?

— Американските.

Библиотекарката се намръщи.

— Изглежда не разполагам с името им. Всичките ни екземпляри са публикувани в Англия. Но във видеотеката ни има „Снежният лъв“ и тъй като децата на борда са малко, касетата сигурно е на лавицата.

Жената поведе Кейтлин към видеозалата.

— Аха — усмихна се тя, когато извади единствената останала касета. — Името на издателя може да е някъде в надписите.

— Да — измънка Кейтлин, изумена, че Грейдън Слейк е автор на една от най-популярните книги за деца. — Той е написал „Снежният лъв“?

— Малко шокиращо, нали? Трилърите му едва ли са подходящи за деца. Но „Снежният лъв“ е… О, сигурно сте го гледали.

— Не.

— Тогава ви очаква приятна изненада. Говоря сериозно. Но не искам да ви карам да гледате целия филм, ако не желаете. Вижте само надписите.

— Ще го гледам. Всъщност отдавна искам да го сторя.

„От онзи ден преди три години, когато ми се обадиха по телефона с отчаяна молба…“, помисли си Кейтлин.

 

— Спирачките отказали и автобусът излязъл от шосето и паднал в пропастта. За щастие, повечето деца не са пострадали. Мислехме, че и с него всичко ще е наред, но се оказа, че не е така.

— В какъв смисъл? — хладнокръвно попита Кейтлин, надявайки се да успокои разтревожения, млад лекар от патологията, който работеше в малка и зле оборудвана болница наблизо и затова бе потърсил съдействие и помощ от „Мемориъл“.

— Проблемът е сърцето му. Ето защо ви се обаждам. Има наранявания в областта на гърдите. Счупени ребра. Може би фрактура на гръдната кост. Кръвното му налягане спада, а дишането се учестява. На рентгеновата снимка се вижда сянка с формата на бутилка.

— Тогава перикардът се е напълнил с кръв.

— Така изглежда.

— Започнахте ли да я изтегляте?

— Никой тук не смее да направи перикардиоцентеза, особено на дете. Освен това в момента състоянието му е стабилно. Но смятаме, че трябва да бъде прегледан. Ще го направите ли, доктор Тейлър?

— Сигурен ли сте, че е безопасно да го транспортирате? Ако не може, ще ви давам указания по телефона как да направите перикардиоцентеза.

— Безопасно е. Засега. Да кажа ли на персонала, че ще го приемете?

Историята беше скалъпена. Но Кейтлин не се съмняваше, че пациентът е в беда и младият лекар, който й се обади, се чуди какво да направи.

— Да. Ще го приема.

— Чудесно! — облекчено въздъхна той. — Веднага ще уредя прехвърлянето. Но бихте ли изчакали още малко? Доктор Джонсън, шефът, иска да ви каже някои неща за семейството на момчето.

Кейтлин чу радостните възгласи на младия лекар, който съобщи на колегите си, че критично болният им малък пациент ще бъде откаран в „Мемориъл“.

— Ще го вземат! Доктор Тейлър. Да, сериозно.

Докато чакаше шефът да се обади, тя се разтревожи за новия си пациент. Не беше необходимо да губи време, за да чуе предупрежденията на родителите, които варираха от деликатното здравословно състояние на майката или бащата до подмятането, че единият или и двамата вече са се свързали с адвокат.

Кейтлин имаше лошо предчувствие.

— Високо оценяваме готовността ви да поемете грижата за малкия Тими — каза Джонсън. — Става дума за Тими Аскуит, доктор Тейлър. Синът на Робърт и внукът на Тимъти.

— Робърт? Тимъти?

— Робърт Аскуит. Тимъти Аскуит.

— Съжалявам. Имената не ми говорят нищо.

— Сериозно? Тогава се радвам още повече, че се обадихме на вас.

Това означаваше, че пръстите й няма да треперят, докато оперира.

Робърт и Тимъти Аскуит сигурно бяха хирурзи. Лечението на членовете на семействата на колеги винаги беше трудно, а оперирането на децата на други хирурзи можеше да бъде кошмарно, особено ако родителите се намесеха. Но и Кейтлин можеше да бъде настоятелна. Тя беше непреклонна, когато състоянието на пациента не й позволяваше да рискува.

Тя щеше учтиво, но твърдо да уведоми Робърт и Тимъти Аскуит, че трябва да чакат извън операционната зала. Като всички останали. Каквито е да бяха.

Но кои бяха те? Тя живееше в Лос Анджелис от около година и не познаваше всички лекари, само най-известните.

— Хирурзи ли са? — попита тя.

— Какво? Не. Те притежават киностудията „Джемстоун Пикчърс“, звукозаписното студио „Джемстоун Рекърдс“ и телевизия Глоубал Нюз. Робърт е един от най-влиятелните хора в Холивуд. А баща му Тимъти е още по-могъщ.

„Е, и какво от това?“, помисли Кейтлин.

— Робърт и Фей, родителите на Тими, са изключително мили — побърза да я увери доктор Джонсън. — И много разумни, като се има предвид какво се е случило със сина им. Проблемът, доктор Тейлър, може да е Тимъти. Човек, постигнал такъв успех, не може да не е взискателен и придирчив.

— Има ли изисквания?

— Ами… да. Той и съпругата му ще пристигнат от Лондон. Тимъти се обади от частния си самолет. Уведоми ме учтиво, но с тон, нетърпящ възражение, че трябва да намерим за внука му най-добрия хирург в Лос Анджелис. И аз смятам, че това сте вие, доктор Тейлър.

Кейтлин се запита на колко други „най-добри“ хирурзи се бяха обадили, преди да се свържат с нея и колко от тях бяха отговорили, че е невъзможно да вместят в натоварения си график Тими Аскуит. Заради властния му дядо. Заради онова, което Тимъти Аскуит можеше да направи, ако се случеше най-лошото и внукът му умреше.

Лекарите в „Мемориъл“ взеха решение, че ще бъде най-добре да поставят Тимъти Аскуит пред свършен факт, особено ако съдбата бе отредила внукът на медийния магнат да умре.

Кейтлин не участва в дискусията. Решението й се основаваше единствено на онова, което беше най-доброто за задъхващото се, посиняло момченце, чието кръвно налягане непрекъснато спадаше. Няколко минути, след като го видя, тя вкара игла в гърдите му и започна да изтегля кръвта, която бе на път да блокира сърцето.

След няколко часа Тими беше подготвен за операция. Кейтлин току-що бе казала на родителите за намерението си да го оперира и ги уверяваше, че може да прекарат няколко минути със сина си, когато пристигнаха Тимъти и Лилит Аскуит.

— Може ли и ние да го видим?

Гласът беше мъжки, с британски акцент, но не и заповеднически. Тимъти Аскуит явно не обичаше да демонстрира богатството и властта си. След като се запознаха, Кейтлин реши, че загрижеността му за детето е искрена. Той беше типичен британец от старото поколение, официален и сдържан.

Това, разбира се, не означаваше, че Тимъти Аскуит не изпитва чувства. Тревогата му беше очевидна. Той дори беше отчаян. И как не? Въпреки огромното си богатство и влияние, Тимъти Аскуит не можеше да спаси живота на Тими.

Само Кейтлин можеше да го направи.

„Той не иска аз да оперирам“, помисли си тя, когато видя изражението, изписано на аристократичното му лице. Реакцията й беше бърза, разпалена и позната — свръхчувствителност, дължаща се на дългогодишния опит. Доктор Кейтлин Тейлър не отговаряше на обичайната представа за сърдечен хирург. Тя беше млада. При това жена.

„Съжалявам, господин Аскуит, но няма друг избор. Внукът ви незабавно трябва да бъде опериран и аз може би съм единственият хирург в Лос Анджелис, който е готов да си навлече гнева ви, ако се случи нещо лошо. Ще направя всичко, на което съм способна, за да спася Тими.“

Ами ако това не беше достатъчно? Ако малкият Тими не оцелееше?

— Имате ли въпроси към мен, господин Аскуит? Защото трябва да влизам в операционната.

— Не, доктор Тейлър — тихо отговори милионерът. — Нямам въпроси.

Тимъти Аскуит нямаше въпроси и в онази априлска нощ отговорите бяха в умелите ръце на доктор Кейтлин Тейлър.

След два дни малкият й пациент отново се задъха. Но този път не от прилив на кръв в перикарда, а от ентусиазъм.

— „Снежният лъв“ е най-хубавият филм на всички времена! Не се случва нищо лошо. Никой не умира, като в „Бамби“. И е важен, защото научаваш нещо. Чувала ли си за белите лъвове?

— Не. Разкажи ми.

— Добре. В целия свят има само двайсет бели лъва. Ето защо, те трябва да бъдат защитени. И ето как са станали бели. Всеки лъв има два гена, които определят цвета, И за да стане бял, трябва да има и двата. Но два жълти лъва може да имат бяло бебе, ако всеки от тях притежава ген за бял цвят. Малко е сложно, но така става.

— Много добре си го разбрал, Тими. И го обясняваш точно.

Кейтлин се изуми, защото току-що бе чула от устата на петгодишно дете съвсем точно описание на сложния механизъм на автосоматичната рецесивна генетика.

— Това е част от филма.

— Звучи чудесно.

— Да, така е. Но макар че „Снежният лъв“ не е тъжен, а весел, пак те кара да плачеш. Дори дядо плака. Въпреки че е чел книгата.

— Книгата?

Тими кимна енергично, после гордо обясни:

— Аз му я дадох. Помолих го да ми я прочете, защото ми е любимата. И после говорихме какъв страхотен филм би станал.

— Идеята за филма е била твоя, така ли?

Тими поклати глава.

— Не. На дядо. Татко се колебаеше, но дядо настоя. И филмът наистина е хубав.

Кейтлин нямаше представа дали милионерът се интересува от изключителния успех на новия му филм. Но знаеше, че Тимъти Аскуит несъмнено е загрижен за здравето на любимия си внук.

— Ако мога да направя нещо за вас, доктор Тейлър, каквото и да е, моля ви, кажете ми. Разбира се, нищо не може да се сравни с онова, което направихте за нас. Всички го съзнаваме, но…

— Благодаря, господин Аскуит. — Робърт, Фей и Лилит я наричаха Кейтлин и тя също се обръщаше към тях на малките им имена. Но когато разговаряха с господин Тимъти Аскуит, използваха фамилните си имена. Кейтлин не можеше да си представи да го нарича другояче. — Щастлива съм, че всичко е наред. Не ми е необходимо нищо повече.

„Но сигурно има нещо, от което болницата се нуждае.“ Тимъти Аскуит постави въпроса пред директора на „Мемориъл“.

Болницата разполагаше с модерна техника, но непрекъснато се появяваха нови изобретения.

Тимъти Аскуит не се задоволи да купи само апаратура. Той реши да построи цяло крило за сърдечна хирургия.

Тимъти Аскуит предпочете дарението му да остане анонимно. Кейтлин също отказа да гравират името й на бронзова плака.

Крилото щеше да се нарича само Институт по сърдечни заболявания и щеше да бъде най-модерно оборудваното болнично заведение в света.

Семейства Аскуит се върнаха в домовете си в Лос Анджелис и в Лондон. Кризата премина. Но наследството им остана. Мнението на Кейтлин се смяташе от съществено при всяка хирургична намеса в Института. Тя получи красива коледна картичка от Робърт и Фей. След поздравленията и пожеланията имаше радостна вест — те очакваха още едно бебе, което трябваше да се роди по Нова година.

След месец я потърсиха, докато Кейтлин беше в операционната зала. Тя не се изненада, че Лилит Аскуит е в Лос Анджелис. Сигурно бе дошла да види новороденото си внуче.

Изненадващото беше, че Лилит й се обажда.

— Остави ли съобщение? — попита Кейтлин.

— Да. Дълго — отговори секретарката й. — Иска да те види. Нямам представа защо. Беше невероятно учтива. С онзи прелестен британски акцент. Имах чувството, че говоря с кралска особа. Както и да е, отначало искаше да те покани на закуска, обяд или вечеря. Но после оттегли поканите си, сякаш бяха твърде нахални.

„Типично за Лилит — помисли си Кейтлин. — Нежеланието на една дама да се натрапва.“ А Лилит Аскуит наистина беше дама.

Тя идеално допълваше съпруга си. Тя беше изключително изтънчена и строго елегантна. Но Лилит съвсем не беше декоративен придатък. Духовната й сила и достойнството на кралица я правеха идеална съпруга за Тимъти Аскуит. Както и очевидната обич помежду им.

Кейтлин й се обади и долови напрежение в гласа й, затова предложи да се срещнат веднага.

Лилит Аскуит изглеждаше уморена и болнава на вид.

— Много мило от твоя страна, че дойде, Кейтлин, макар че си на повикване.

— За мен е удоволствие да те видя. Само съжалявам, че не можахме да се срещнем някъде по-далеч от болницата. Какво има, Лилит? Нещо с бебето ли?

— Не. Той е в отлично състояние. И Фей, и Робърт са добре. И Тимъти. Боя се, че става дума за мен, Кейтлин. Аз имам проблем.

Кейтлин не се изненада от откровението, но я изуми нотката на извинение в тона на Лилит.

— Ще ми кажеш ли какво ти е?

— Да. Ти ще си първата. Дори Тимъти не знае, макар да усеща, че нещо не е наред. Разболях се през декември, докато бяхме в Хонконг. Върнахме се в Лондон и лекарят ми откри нещо съвсем различно от грипа. Но беше Коледа и наближаваше бебето да се роди. С нетърпение очаквахме пътуването до Лос Анджелис. Казах на Тимъти, че ми няма нищо. Убедена съм, че не ми повярва. След всичките тези години, прекарани заедно, се познаваме отлично. Но той не настоя. Чака да му кажа истината.

— И каква е истината?

— Рак. На лявата ми гърда.

— О, Лилит!

— Предполагам, че в днешно време има надежда да се излекуваш от рак.

— Да, разбира се. Но колкото по-скоро започнеш лечението, толкова по-добри са перспективите.

„Бъди егоист, Лилит Аскуит! Нито ден повече не отлагай грижата за себе си“, помисли си Кейтлин.

— Знам, че бебето се роди скоро, но трябва незабавно да кажеш на семейството си.

— Ще им кажа. Поне на Тимъти. Веднага щом уредя всичко. Реших, че бих желала да ме лекуват тук, в Щатите.

— В „Мемориъл“? Имаме прекрасен онколог, Стивън Шеридан.

— Сигурна съм. Но мисля, че на Източното крайбрежие ще е най-добре.

„Да, така е най-добре за всички — съгласи се наум Кейтлин. — Далеч от клюките, които несъмнено ще се появят, когато се разбере за заболяването ти. Далеч и от внуците, които може да се разтревожат за баба си.“

Кейтлин й предложи болница „Слоун-Кетъринг“. Стивън Шеридан се обади на колега от известния институт по ракови заболявания.

Десет дни, преди Кейтлин да се качи на борда на „Кралица Елизабет II“, Лилит й се обади, че е добре и е здрава след двегодишното лечение.

Но в петък вечерта, преди да замине, когато се върна от операционната зала, Кейтлин видя, че има съобщение.

Робърт Аскуит искаше да му се обади. Довечера или на другия ден. Не било свързано със заболяване. Но това вероятно беше учтива лъжа за пред родителите му.

Беше единайсет вечерта.

Гласът на Робърт мигновено потвърди опасенията на Кейтлин.

— Сигурно съм много досаден. Ще поискам още една услуга за семейство Аскуит.

Кейтлин се усмихна.

— Казвай.

— Необходим ни е консултант. Всъщност, двама. Сърдечен хирург и психиатър. С баща ми ще правим филм. Сценарият е почти готов и мисля, че е страхотен. Само искаме да бъдем сигурни, че медицинската терминология е правилна. Разбира се, ще ти бъде платено.

— Не е необходимо.

— Налага се. „Джемстоун“ е член на сдружението на сценаристите. Задължени сме да ти платим, при това щедро.

— При всички случаи, ще се радвам да прочета сценария. Искаш ли да намеря и психиатър?

— Да, бих желал, ако няма да те затрудни.

— Ще бъде лесно.

— Чудесно. Благодаря ти. Филмът ще бъде сензационен, Кейтлин. Звучи нескромно, но е самата истина. Аз съм само изпълнителят. Идеята за „Крадец“ е на татко. Също като „Снежният лъв“.

— „Крадец“?

— Да, „Крадец на сърца“. Страхотно заглавие, нали? Филмът ще бъде комбинация между „Първичен инстинкт“ и „Мълчанието на агнетата“.

Кейтлин не беше гледала тези два филма, но знаеше, че тематиката им е свързана с еротиката и насилието.

— Ще бъде ли „Крадец на сърца“ толкова… брутален?

— Ще бъде издържан. Насилието и сексът ще са само внушение. Смятам, че така ще бъде по-завладяващ и емоционално наситен. А, между другото, сърдечният хирург е жена, но не е убийца. Всъщност, тя е главният положителен герой.

 

„Ако мога да направя нещо за вас, доктор Тейлър, каквото и да е…“

Докато Кейтлин слизаше по стълбите към втората палуба, предложението отекваше в съзнанието й. Думите бяха произнесени многократно — последния път, когато тя се обади да му благодари за необикновения подарък.

Тимъти Аскуит непрекъснато повтаряше, че никога няма да може да й се отблагодари — да се намеси, както бе направила Кейтлин, когато е въпрос на живот и смърт.

„Но сега можете да го сторите, господин Аскуит.“

Тя бе забравила за приема на капитана на кораба. Но под вратата на каютата й бе пъхната покана. Вече беше шест вечерта. А в Лондон беше много по-късно. Кейтлин реши да се обади на Тимъти Аскуит на другия ден.

Може би щеше да е добре все пак да отиде на приема.

Тържеството сигурно щеше да бъде грандиозно. Мъже в смокинги и жени в лъскави тоалети, които се усмихват, танцуват, пият шампанско… Очарователна вечер, в която можеше да срещне непознат.

Не, това нямаше да стане. Не и с нея. Но щеше да отиде заради Маргарет.